Димитър Мантов
Хайдути шетат по море (6)

През цялата зима мисълта, че вече няколко години в ръцете му не е падала султанска хазна, не даваше мира на Вълчан. Питаше се дали след Гергьовден най-напред да отиде в залива Света Параскева, да пошета малко с аламаните, та тогава да се срещне с Кара Емин в Истанбул, или направо да замине за султанската столица.

Като минаваше Дунава с лодка, се досети, че има и трето решение: да повика в чифлика на Атанас Чивга, Стоян Байрактар и да се разбере с него — той да води аламаните, докато войводата е в Истанбул, защото там можеше да се забави, а хайдушкият закон трябва да се спазва — закукането на кукувицата е знак да се развие хайдушкото знаме.

… А после, в Истанбул, като си пиеше кафето в Едикуле, в чардаклията кафене, войводата гледаше черните кипариси и си мислеше за Странджа — колко зелени са сега преливащите се един в друг ридове, какви пъстри цветя покриват слънчевите поляни.

Сепна го присмехулен глас:

— Кардашим, кендине гел!^[1]

Кара Емин се бе надвесил над него — черният копринен пискюл на червения фес се люлееше край дясното му ухо, очите му се смееха.

— Мохамед дойде при планината! — изправи се Вълчан.

— Така е — на български продължи Кара Емин. — Щом планината не отива при Мохамед…

И двамата се озърнаха, за да проверят дали някой не ги следи.

— Хайде! — кимна Кара Емин.

Вълчан хвърли една сребърна пара на мястото на миндера, където бе седял, и тръгна с кехлибарена броеница в дясната ръка.

Макар че едва стигаше до рамото му, Кара Емин закрачи до него бавно, с тежест неговата броеница беше също от кехлибар, два пъти по-голяма от Вълчановата, почти опираше в дъсчения под.

 

 

… Той, Кара Емин, вече се е поуспокоил, сега никой не го следи, а може въобще да не са го следили — всичко е било от завист и злоба, двама кятиби искали да го отстранят от службата му.

Откак московците завзели Влахия и Молдова, не само от тамошните земи, но и от санджаците между Дунав и Коджа Балкан в Истанбул не идват никакви данъци — местните аяни прибират всичко в кесиите си. След смъртта на Осман Пазвантоглу кърджалиите вече нямаха силен водач, ала още грабеха и опустошаваха цели области.

Великият везир Ахмед паша събира голяма войска и най-късно до месец ще тръгне срещу московците. В държавното съкровище няма толкова много пари, че да му дадат заплатите до края на годината, и той най-много ще вземе за похода до Дунава, останалите пари ще му ги изпращат от Истанбул всеки месец. Кара Емин не е вчерашен, ще следи по какъв начин ще ги пренасят — по суша или по море — през Варна.

Вълчан веднага възрази: кърджалъ̀ Емин ага държи пътищата от Одрин до Пловдив, та и до София. Затова по-вероятно е по море да изпращат хазната. Това означава, че той трябва да стои тук, защото корабите плуват бързо и Кара Емин не ще има време да му съобщи.

Няколко дни войводата обмисляше какво да прави и накрая реши да отиде в залива Света Параскева и да заведе двете аламани в околностите на Мидия — те ще го чакат там, а той, като се върне в Истанбул, ще стои, докато приятелят му узнае пътя на хазната.

Дланите на големите му като паламарки ръце го засърбяха, като си помисли за златото, което щеше да пипне.

Кара Емин имаше важни новини за него: бе успял да купи от един топчия два гюма запалителна смес — тя се използуваше при морски бой, с нея пълнеха гърнета, които хвърляха при нападение на неприятелските кораби.

— Ще купя едно муле и ще вържа гюмовете от двете страни на самара — като се подсмиваше, говореше Вълчан. — Който ме пита, ще казвам, че карам суроватка.

— Хубава суроватка, една паница от нея ще те хвърли на небето — някак сърдито отговори Кара Емин.

Той все се страхуваше някой от слугите да не надникне в зимника на новата му къща и да завре нос в гюмовете. Сместа можеше да избухне лесно и да превърне в пепел богатия му дом.

 

 

Вълчан отново усети ласката на спокойните, кротки вълни.

Сияние във водата, сияние в небето, сияние над познатите брегове — той стоеше до мачтата на първата аламана и се люлееше, държеше се за нея ту с едната, ту с другата ръка. Вятърът галеше гърдите му, а очите му се притваряха в лек унес.

— Войводо, войводо! — викаше някой, но той не го чуваше.

Искаше му се да бъде сам, да плува във въздуха около здравата мачта — одялано стебло на дъб от вековните гори на Странджа — и да се чувствува част и от родната планина, и от черно-синьото море…

 

 

Когато тръгна за Русе начело на голямата си войска, великият везир Ахмед паша спря на лагер близо до Одрин. Там неочаквано пред него се яви Кърджалъ̀ Емин ага заедно с Бозвелият и Бошняк ага, които водеше като поръчители да ги чуе великият везир, да чуе и него, че се разкайва за всичко, което бе правил срещу султана и Високата порта, че иска прошка и е готов да служи вярно на Махмуд II.

Ахмед паша прие разкаянието на хасковския главатар, при условие че той в най-скоро време трябва начело на две хиляди конници да участвува във войната с московците, и то отвъд Дунава.

Кърджалъ̀ Емин ага целуна и ръката, и скута на великия везир и се закле, че с радост ще изпълни това задължение.

Ахмед паша продължи към Дунава, като нареди да се разгласи из цялата империя новината за преминаването на хасковския кърджалийски главатар на служба на падишаха. Той не предполагаше, че Еминджика ще чака само голямата войска да отмине и пак ще продължи кърджалийските си зулумлуци, без и да помисли дори да тръгне на война като султански човек.

Ахмед ага бе взел от държавното съкровище всичко, насъбрано през последните месеци — но тия пари щяха да му стигнат само за похода до Дунава. Затова новите постъпления трябваше — това беше нареждане на султана — веднага да бъдат отправени към неговата главна квартира в Русе.

Кара Емин успя да узнае как ще бъде пренесена хазната — с кораб по море до Варна, а оттам на коне. За началник на сеймените, които щяха да охраняват хазната, бе назначен еничар от бостанджиите^[2] — роденият от майка гъркиня Мурдала ага.

И друго научи Вълчановият приятел — че сеймените ще бъдат облечени като монаси, а Мурдала ага ще носи дрехите на архимандрит, той знаел гръцки и щели да го понаучат на някои църковни работи…

 

 

 

В Истанбул пристигаха търговски кораби от всички големи средиземноморски пристанища — неслучайно имаше цяла „Египетска чаршия“ — „Мъсър чарши“, — а в покрития пазар — „Капълъ чарши“ — можеше да се намерят какви ли не стоки: дамаски саби и ножове, кокосови орехи, фурми и платове от камилска вълна, обработени кожи от Мароко, козе сирене от Ирак, лой от анадолски овце.

По Босфора плаваха мауни, кораби от типа „чектирме“ и гръцките „скафо“, „саколева“ и „рекандини“, а от африканския бряг пристигаха бързоходни фелуки с моряци араби и турци.

В голям град като Истанбул винаги можеха да се намерят моряци и за близко, и за далечно плаване. Повечето от моряците, които пристигаха тук, щом стъпеха на брега, се разбягваха — бързаха да похарчат парите си и когато вече не можеха да си поръчат в кръчмите и една шкембе чорба, отново търсеха кораб, на който да се наемат.

Корабът, с който хазната щеше да плава, беше от типа „чектирме“ — с голямо триъгълно платно, окачено на единствената висока мачта, и три по-малки, и те триъгълни, платна на носа. Тия кораби и мауните бяха любими кораби на турските моряци. Те бяха бързи, подвижни и леки за управление.

Мустафа ага, рейс-ефенди и собственик на кораба, подбираше моряците един по един, приемаше само мюсюлмани. Той дълго оглежда едрия мъж с червена чалма, който някак отпуснато стоеше пред него. Мустакатото му лице бе сънливо, изцапано с катран по челото, червената му чалма бе избеляла и накривена на една страна, към дясното ухо. Чеширите му бяха изтъркани, еминиите — със смачкани носове. Такъв вид имаха моряците, които са пропили и последния си грош, и Мустафа ага не се изненада от външността му. Ако го наемеше, той щеше да бъде най-силният му моряк.

— Отгде си? — попита Мустафа ага.

— От Едирне^[3] — навъсено отвърна запитаният.

— На корабите, които плават по тамошната река, ли си се учил?

— Имах кораб като твоя, ама не ми провървя…

— Да не си го превърнал в мастика и шаран?

— Не се подигравай с мене, брате по вяра! — повиши глас запитаният и раменете му се размърдаха — Аллах държи конеца на живота на всеки от нас, не забравяй това!

Мустафа ага — нисък, изпечен четиридесетгодишен мъж с гъста черна брада и подвижни малки очи — учудено подсвирна — той знаеше няколко езика, бе плавал на много кораби, докато най-сетне късметът му излезе и купи това „чектирме“.

— От какво най-добре разбираш? — попита той, като изпитателно гледаше кандидат моряка.

— Искаш да разбереш дали ставам за кормчия ли? — с безразличие попита на свой ред непознатият.

— Така е.

— Ако ми дадеш двойно повече, отколкото на другите, ще се съглася.

— Трябва да те видя на кормилото.

— Ще ме видиш, когато искаш, агам.

Мустафа ага кимна в съгласие:

— Вземам те, брате по вяра. Не си каза само името.

— Мехмед, син на Ахмед, сарач от Едирне и внук на Мехмед, също сарач от Едирне.

— Ще ти викаме Едирнелията!

Така Вълчан стъпи на кораба, който щеше да пренася хазната. Не се смущаваше от това, че никога не бе пипал кормило на „чектирме“. Ако не успееше да го върти както трябва, думите му, че може да бъде кормчия, щяха да минат за дебела моряшка лъжа. Но месеците, прекарани по море, го бяха научили да усеща аламаната като живо същество — познаваше всяко нейно потръпване и за учудване на бай Манол промяната на вятъра долавяше с усета на стар моряк.

Пристанището Сиркеджи беше пълно с кораби. Не се знаеше кога техният кораб ще тръгне и Вълчан се надяваше да види как кормчиите въртят кормилния лост на други „чектирмета“. Занаят и с очи се купува.

 

 

На третия ден от постъпването му на кораба се появиха осем монаси. Водеше ги архимандрит с голям сребърен кръст на гърдите.

Монасите още оглеждаха кораба, когато на брега спря голям серем с конски впряг.

Мустафа ага извика на моряците, които бяха на палубата:

— Хайде! — и пръв тръгна по мостчето.

От серема на кораба пренесоха пет тежки дървени сандъка, обковани с железни гвоздеи и жълто тенеке, и ги свалиха в трюма.

Вълчан стоеше на кърмата и гледаше монасите, които се бяха наредили на палубата в редица като войници, и се усмихваше — цялата тая игра на криеница му беше смешна.

Мустафа ага запъхтян дойде при него и хрипкаво рече:

— Ти да не си по-горен от мен бре? Защо не дойде да помагаш?

— Защото не ме повика, агам.

— Нали викнах на всички?

— Не си чух името.

— А! Така ли! От сега нататък често ще си чуваш името!

Мустафа ага заканително завъртя глава и тръгна към трюма. Но на третата крачка той се спря, обърна се и изгледа Вълчан:

— Ако лъжеш, че можеш да въртиш кормилото, ще те изхвърля в морето!

— Добре, агам — спокойно отвърна Вълчан.

Смях напираше в гърлите му и той закри лице с ръце, като че внезапно го заболя зъб. Рейс-ефенди учудено го гледаше — какъв беше тоя кормчия, който ту говореше бавно и отпуснато, ту кривеше лице.

— Не се кахъри — рече той. — Ако имаш развален зъб, ще го извадя, когато кажеш, имам клещи…

— Ще го оправя с мастика — рече Вълчан.

— Мастика ли? Отгде ще вземеш пари за мастика?

— Ти ще ми дадеш, агам, какъв рейс-ефенди си, като не можеш да осигуриш по една глътка мастика на моряците си.

— Докато сме на път, никаква мастика, никакъв шарап, чувате ли? — обърна се Мустафа ага към останалите моряци, които бяха наизлезли от трюма.

— Чуваме, чуваме… вместо всички се обади Вълчан и пак усети как смехът полазва в гърдите му.

Ала сега не се престори, че го боли зъб. Мустафа ага наистина можеше да дойде с клещи в ръце и да надникне в устата му. Откак се помнеше войводата, зъб не го бе болял, дядо му Вълчан до деветдесетата си година беше със здрави зъби.

 

 

Кормилото на „чектирмето“ представляваше дълъг две лакти лост, който трябваше да се опъва с две ръце при острите завои работа за силни мъже. Имаше и едно въже за закрепване на лоста, но то можеше да се използува само при плаване „по конец“, както казваха кормчиите.

Докато напуснат пристанището. Вълчан се изпоти няколко пъти. Нагоре по Босфора плаваха много кораби и той избра една гемия с надути платна — направляваше кораба след нея, като непрекъснато следеше пенливата ивица, която тя оставяше.

При отплаването Мустафа ага се занимаваше с подреждането на сандъците и другия багаж в трюма — всичко трябваше да е равномерно разположено от двете страни на кила^[4]. След това той излезе на палубата и отиде на кърмата.

— Какво, рейс-ефенди, става ли от мене кормчия?

Мустафа ага нищо не каза, само се наведе от перилата на борда, за да види има ли кораб след тях. Той отговаряше с главата си за пренасянето на хазната до Варна, оттам нататък вместо него щеше да трепери „архимандритът“.

При все че по майка беше грък. Мурдала ага се чувствуваше истински турчин — вярно служеше на султана вече второ десетилетие, грижеше се за реда в османската държава. Слаб, с кръгла черна брада, той имаше големи тъмни очи с жълти нетна около зениците. Расото му отиваше, и държането му бе като на истински висш духовник — от време на време се кръстеше, като притваряше очи, и често попипваше сребърния кръст, който блестеше на гърдите му. И той, както сеймените, облечени като монаси, носеше под расото си силях с два пищова и два ножа. Пушките бяха в един от дългите сандъци, който бе поставен на най-лично място в трюма, та да може бързо да го отворят при нападение.

От тръгването на кораба „архимандритът“ не стоеше на едно място — с бавни крачки обикаляше палубата, спираше поглед на всекиго от моряците, искаше да отгатне по лицата и държането им какви хора са те. Рейс-ефенди бе подбрал моряци, които не плашат човека с външността си, защото по пристанищата имаше какви ли не скитници. И все пак Мурдала ага беше нащрек — знаеше какво го очаква, ако не пренесе хазната до Русе.

Той отиде на кърмата, там стоя дълго, наблюдаваше как кормчията опъва с две ръце кормилния лост.

Вълчан не издържа и на турски попита:

— Не ти ли харесва как водя кораба, папаз-баши^[5]?

— Пек’и… пек’и…^[6]

С малкото гръцки думи, които знаеше, Вълчан се обърна към архимандрита:

— Ще благословиш ли по вашата вяра пътуването ни по море?

— Има ли това някакво значение за един истински мюсюлманин? — на гръцки изви глас Мурдала ага и с очакване изгледа кормчията.

— Корабът, с който плаваме, е един, и съдбата ни е една, нищо, че вярата ни е различна.

„Архимандритът“ одобрително кимна.

Както го бяха учили двамата гръцки свещеници, той вдигна десница, докосна с палец безименния си пръст и изрече нещо на гръцки, което Вълчан не чу. Ръката му обаче правилно описа във въздуха кръстно знамение. При това движение расото му се разтвори и бързият поглед на войводата забеляза издутия силях под него.

 

 

Още когато дебнеше на пристанището появата на Мустафа ага, за да го наеме на кораба, Вълчан измисли как ще плени „чектирмето“. Ще завие кормилото на една страна и с една къса дебела греда ще го заклини. Корабът ще се върти в кръг, а в това време от двете аламани ще наскачат неговите момчета — вълчета…

В единия край на трюма имаше дъски и греди — в случай че стане пробойна, — оттам Вълчан избра греда, каквато му трябваше.

 

 

Морето бе спокойно, небето — без нито едно облаче.

Лесно ли се води бой в такова тихо и ясно време?

След като минаха покрай Мидия, Вълчан започна да следи извивките на брега — там на север, в едно заливче, трябваше да го чакат двете аламани.

Когато ги забеляза, той с усилие сдържа възгласа си.

Бавно, за да не усетят моряците и „монасите“, той зави към брега. Озърна се, видя, че никой не го наблюдава, и завърза кормилото. Като се криеше зад главното платно, той се вмъкна в трюма. Дървената греда, която бе приготвил, зави с парче старо платно и като я хвана под мишница, тръгна нагоре.

Един от „монасите“ с учудване го изгледа — не можеше да разбере какво носи в платното.

Наближаваше пладне, горещината бе прогонила всички на сянка едни под платната, други край буретата с маслини по палубата.

Всичко стана, както го бе намислил най-напред той се улови с две ръце за перилата на кърмата и се спусна надолу, след това взе гредата, която бе поставил до кормилния лост, увисна на една ръка над вълните и опря крак на издатината на голямата кормилна дъска. Сега оставаше да заклини кормилото — гредата се хлъзна в улея и за да я затика надолу, Вълчан стъпи върху горния й край. Нямаше друг начин — трябваше с плуване да стигне до двете аламани — в това време корабът щеше да се върти в кръг. Без някой да го забележи, той се гмурна в морето.

Слънцето продължаваше да жари, „чектирмето“ започна да описва широка дъга.

Едва когато брегът се оказа не от лявата, а от дясната страна на борда, един от моряците възкликна:

— Връщаме се назад бре!

И други се обадиха:

— Оня, Едирнелията, се е побъркал!

— Слънчасал е!

Мурдала ага и Мустафа ага едновременно изскочиха от сенчестите си места край мачтата — единият бе лежал от едната страна, вторият — от другата.

— Ей, къде си? — пръв извика към кърмата Мурдала ага.

Расото му се развяваше от бързото тичане, пищовите му подскачаха в жълтия мешинен силях.

— Няма го! — с пресипнал глас се обади рейс-ефенди Мустафа ага.

Той надничаше под платната и пляскаше с ръце:

— Няма го!

Мурдала ага притича към кърмата, сложи ръка над очи и се взря. Видя черна точка, отгатна, че това е плувец, и преглътна мъчително. Усещаше, че нещо лошо се е случило, но не можеше да каже какво е то. И за да потуши в себе си нарастващата тревога, отиде при Мустафа ага.

— Едирнелията избяга, ей там го видях… Плува към брега — на пресекулки рече той.

— Направил ни е някоя беля, затова бяга — замислено улови брадата си с ръка рейс-ефенди.

— Кой може друг да стане кормчия? — припряно запита Мурдала ага.

— Аз ще се опитам… Само че нямам толкова здрави ръце като оня хаирсъзин.

Двамата отидоха на кърмата.

— Гледай как е вързало кучето кормилото — като ръмжеше, започна да развързва въжето рейс-ефенди. — Затова се въртим в кръг.

А като махна въжето, разбра, че работата е много по-сложна — кормилният лост не можеше да се помръдне. Той се надвеси от перилата и видя, че широката кормилна дъска е заклинена с дебела греда.

— Аллах, за такава поразия само бях чувал! — възкликна той, обърна се и закрещя: — Да дойдат тука двама, трима да дойдат с брадви! Чувате ли бре, пезевенци?

А на себе си повтори няколко пъти:

— Мискин дюня… Мискин дюня…^[7]

 

 

Докато чакаха в малкото заливче край Мидия, хайдутите се приготвиха за нападението — наостриха ножовете и сабите, почистиха и заредиха пищовите и пушките, — подготвиха и двете оръдия — лъснаха ги отвътре и отвън, наредиха край тях гюлета. И най-важното — напълниха двадесетина гърнета със запалителната смес, която Вълчан им донесе от Истанбул с двата медни гюма. Войводската премяна на Вълчан го чакаше в един платнен чувал и сега, като пристигна, целият мокър, той побърза да се преоблече. Затъкна пищови и ножове в силяха и завика:

— Хайде, бързо, да не ни се изплъзнат!

 

 

Както и да се опитваха двамата моряци, които по на една ръка висяха от перилата, да избият гредата с брадви — не успяваха, кормилото още по-здраво се заклиняваше. А трябваше да внимават да не пресекат широката дъска, защото без кормило щеше да е съвсем зле.

В това време двете аламани приближиха на пушечен изстрел.

Едно след друго изгърмяха оръдията и две от трите малки платна на турския кораб бяха пробити.

— Мачтата, мачтата мерете! — викаше Вълчан от наблюдателния кош на едната аламана.

В коша на другата бе Стоян Байрактар — целеше се с пушка.

 

 

Мурдала ага захвърли расото, завика на „монасите“:

— Махайте тия дрехи бре! Залавяйте се за пушките, не виждате ли какво става!

Откъм аламаната, която първа приближаваше към тях, долетя плътен глас:

— Ей, папаз-баши, чуваш ли ме? Знам те какъв си и какво пренасяш. Аз съм Вълчан войвода! Хвърли оръжие и падни по очи пред мене!

— Ела, ела да ми вземеш силиха! — завика Мурдала ага.

Той целият се тресеше от гняв. Ръцете му, които държаха заредени пищови, подскачаха нагоре-надолу. Рано бе още да стреля, но усещаше, че с тия изтръпнали ръце нищо няма да направи, най-много пищовите да изплюят в морето по един куршум.

Мустафа ага се зае сам да оправи кормилото — върза единия край на двойно въже в перилата, другия омота около пояса си и с брадва в ръка се спусна над пенестите вълни.

Оръдията отново стреляха едно след друго — тоя път улучиха мачтата и тя се наклони на една страна.

Сеймените гърмяха с пушки и пищови. Мурдала ага викаше и се заканваше — на тях, че са калпазани и че ще ги хвърли в морето, а на „хаирсъзите“, че няма да го уплашат с оръдията си.

Ала когато на палубата се пръснаха няколко глинени гърнета и огънят, който блъвна от тях, подпали платната и въжетата, той клекна, улови главата си с две ръце и захълца. Виждаше своя край — ако не тук, сред огъня, то в Истанбул, на бесилката.

Аламаните приближиха откъм кърмата, хвърлиха абордажни куки и по въжетата запъплиха няколко души.

Пръв на палубата стъпи Вълчан. Той се надвеси от перилата, видя увисналия над кормилната дъска рейс-ефенди и като замахна с извитата си сабя, отряза въжето.

— Да опиташ колко е солена водата на Кара дениз^[8] — извика той и гласът му се сля с отчаяния вопъл на Мустафа ага.

Мурдала ага продължаваше да седи, уловил глава с ръце. Около него сеймените се сражаваха с ятагани.

Моряците се бяха изпокрили в трюма, чакаха да видят какво ще стане, никой от тях не се намесваше в сражението.

Като обикаляше палубата, Вълчан видя свилия се и треперещ Мурдала ага.

— Отче, дойдох да ме благословиш! — на гръцки рече той и го бутна с върха на сабята си.

Доскорошният „архимандрит“ вдигна към него глава — очите му блуждаеха.

— Не чуваш ли, агам? — на турски го попита той.

Мурдала ага тихичко зарида.

— Е, какво да се прави — въздъхна Вълчан. — Едни печелят, други губят… Такъв ти е бил късметът, папаз-баши…

Наведе се, взе пищовите от силяха му, взе и двата дълги ножа — все скъпи оръжия, спомен на Мурдала ага от баща му.

 

 

Моряците и сеймените настаниха в двете спасителни лодки Вълчан им каза да плават по обратния път за Истанбул все покрай брега и никъде да не спират иначе негови хора ще ги пресрещнат и няма да останат живи.

Сандъците със златото и среброто пренесоха на двете аламани — в това време огънят бавно се разгаряше. Нямаше нужда да продънват кораба, той сам щеше да потъне в морето в пламъци и дим.