А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (28)

28. Той

През изминалите три и половина дни умът му бълва мисли за Илона, а мислите за Илона извайват формите на Илона — като метални стружки върху магнитно поле. Трите и половина дни са петък, събота, неделя и понеделник сутринта. През тях пропуска да каже на Наташа колко я обича, мръщи й се, че пазарува, отказва да й помага в домакинстването, изпива дванайсет високи кутии бира и мастурбира всеки път под душа. През тези кратки дни Илона тъне в неведение как издутото му въображение я е превърнало в олицетворение на еротична съблазън. Съсредоточила извънмерните му илюзии, тя е получила статут на идеална жена, негова сродна душа във всяко отношение; положителен полюс срещу неговия отрицателен и отрицателен срещу неговия положителен, парчето от мозайката, допълващо до съвършенство живота му. Дори той долавя зловредната насока на размишленията си, но само в моменти на прояснение, които решително пропъжда.

Ресторантът на Саут Диърборн, където са си уговорили среща с Илона, е уютен и стилен. Той си представя как очите им се срещат, когато чашата докосва устните й, как тя дъвче залъчета скъпа плът. Никога не е опитвала свежи стриди, няма понятие на какво е способна бутилка наистина хубаво вино — убеден е, както е сигурен, че разбере ли, ще стане ненаситна, ще се пристрасти към всичко, което й предлага. Излиза от офиса и тръгва към паркинга, изпъчил гърди. Не му хрумва, че е възможно да му откаже, защото в живота й има друг мъж, или защото е прозряла същността му, вразумила се е, размислила е. Напротив — има чувството, че отива на среща с любовта на живота си, среща, която ще промени из основи всичко. Макар все още да не подозира, Илона е Избраницата. Тя ще го спаси от врящия казан, където неволно е пропаднал. Илона — кльощава, неоткрита, плашлива като котка, доверчива като дете, несъзнаваща красотата и силата си — е отговорът на всичките му проблеми. Той подрънква с ключовете на колата и се засмива гласно, издишвайки бял облак в зимния въздух. Вече отброява минутите, превръщайки всяко свое действие в преднамерена хореография. Плъзва се в колата и включва двигателя, пуска чистачките и чака да разнесат скрежа, подкарва към кръстовището и наругава движението. Поглежда зъбите си в огледалото за обратно виждане. Включва десния мигач. Лапва ментов бонбон.

Чувства се забележително добре, по-добре не се е чувствал от седмици. Лезията почти е изчезнала, сърбежът е стихнал, притеснява се по-малко какви ще са резултатите от изследванията. Отначало се уплаши сериозно, ден-два не беше на себе си, но сега е възвърнал спокойствието си. Натиска бутона на радиото и чува началните трели на „Свободна мелодия“. Неспособен е да устои на копнежа, пробуден от тъжната музика и от кадифения тенор на Боби Хатфийлд. Спомня си момиче от гимназията, как миришеше косата й — евтин аромат на цитрусов шампоан, който го влудяваше. Навярно мечтае за нея, кой знае? Долавя как границите се размазват и бледнеят — границите, отделящи миналото от настоящето, Илона от Наташа, от Джоди, от момичето от гимназията. После песента свършва и той се връща в колата, поела на север към „Рузвелт“.

Кара във вътрешната лента и спира на светофара. Колата пред него е ферари — аеродинамично и ниско, вълнуващо и изкусително. Обзема го трескав копнеж да го притежава — пламенно желание магически да се пренесе зад волана, да заеме мястото на шофьора му. Поршето, което досега е обичал предано, му се струва консервативно, неугледно, пуританско, избор на мъж, изгубил страстта си. Как се е случило? Кога се е променил?

Почти е време. Остават само секунди. Ако знаеше, не би ги губил в напразни размисли — как да смени колата си, да се освободи от баласта, от оковите. Вярваше, че Наташа му е върнала младостта, но сега разбира. Как жените започват да смятат, че те притежават, и как задълженията пречупват мъжа. Трябва да продължаваш напред. Да се движиш бързо, за да не те спрат.

Първият куршум го блъсва и той го взема за камък. Някой го е замерил през страничния прозорец. Звукът отеква в лявото му ухо, стъклен прах обсипва лицето му.

— Мамка му! — възкликва той.

Докосва бузата си и се обръща да погледне. Вижда малката кръгла дупка с ореол от натрошено стъкло и решава, че са го простреляли, ала не усеща болка. Обзорът му се стеснява, все едно се взира през телескоп към колата до него. Забелязва отворения прозорец, главата с нахлупена вълнена шапка, присвитите очи, проблясъка на пистолета. Не познава мъжа, но в съзнанието му не изплуват въпроси.

По-късно погрешно ще твърдят, че не е разбрал и не е усетил нищо. Все пак става светкавично. По екрана на съзнанието му пробягват несвързани образи — няма време за по-дълго умиране. Парадоксално — в момента, когато нероденият му син би трябвало да значи най-много, детето, което не познава и никога няма да види, е по-маловажно за него от всички други. От грижовната му майка и дори от ненормалния му баща. Клиф и Хари — най-добрите му приятели. Наташа, която му се явява като дете, уловила баща си за ръката. Наташа и Дийн — и двамата, умеещи да оцеляват. Още по-завладяваща е Илона, очакваща го в ресторанта. Разочарованието й расте с всяка изминала минута и няма кой да я спаси от него. И Джоди — както я видя в деня, когато се върна от провинцията: отпусната, излегната под откритото небе. Красивата, единствена Джоди. Ако имаше избор да остане, щеше да го направи заради нея. Ала вече няма избор. Времето сякаш е замряло и същевременно свършва. Смъртта трябва да е съблазнителка, а не насилница. Ако имаше още една минута, щеше да направи толкова много. Дори на осъдените им позволяват да се обадят по телефона, да изпратят съобщение. Колко жив се чувства, колко ярко свети — като запален фитил, като фойерверк, готов да лумне. Какво не би дал за още една минута, само още една най-обикновена минута, прибавена набързо към края на живота му.