А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (20)

20. Той

Наташа се обажда, докато пътува към залата за фитнес. Казва му, че иска да се прибере до седем, и да донесе вино за вечеря. Типично. Джоди никога не го е крала да изпълнява поръчки в последната минута. Не че има нещо против да купи вино; безпокои го повече начина, по който тя се изразява — сякаш се разбира от само себе си, сякаш тя дърпа конците. Къде е взаимопомощта, къде са взаимните отстъпки, пита се той. Наташа не домакинства, дори не готви вечерята. Влезе ли вкъщи, веднага го отпраща в кухнята.

Той свива по Адамс стрийт и спира пред магазина за вино в Принтърс Роу. Претъпкано е, пред касата има опашка. Докато излезе, времето му за тренировка почти е изтекло и той решава да пийне бира. Много отдавна не е сядал с халба в бара. В началото не му правеше чак такова впечатление как му държи сметка. Понеже е два пъти по-млада и свръхсексуална, това дори го изпълва с увереност. Ала не може да продължава вечно така. Макар положението сега да е различно, понеже е бременна и не ходи никъде.

Ще спре да изпие набързо една бира и толкоз. Поне ще се върне навреме за вечеря. Тя ще надуши, че е пил, и ще вдигне врява, но едва ли ще е толкова зле както когато се прибра в три сутринта след посещението при Джоди. Наташа не повярва, че през цялото време е бил с Хари, колкото и правдоподобна да му се струваше версията: „Останахме в бара, докато го затвориха, а после хапнахме бекон и яйца в денонощна закусвалня“.

— Бил си при Джоди — отсече авторитетно като ясновидка тя.

В крайна сметка го принуди да си признае. Уточни твърдо обаче, че са се видели съвсем за кратко и то преди, а не след срещата с Хари. Така поне обясни откъде носи дрехите. Добави, че не би скрил от нея, ако не го контролираше толкова изкъсо.

В „Дрейк“ той сяда пред бара с чувството, че се връща у дома. Обича потъмнялото дърво и кожа, приглушеното осветление, искрящите редици бутилки и чаши, жуженето на гласовете и съревнованието с лакти за територия, първата дълга глътка от пенливата наливна бира, която приятелят му — барманът — слага пред него. Настройва антените си на вълната на срещите и поздравленията наоколо, попива чувството за свобода и открити възможности, породено от края на работния ден и първото питие, лекокрилите йони и феромони, приливите и отливите на разговорите и смеха, надеждите и очакванията.

Кацнал върху високия стол след толкова дълго отсъствие, той се отдава на нежно благоговение към гостоприемното убежище със странното му снаряжение и ритуали, включващи шейкъри и цедки, тумбести, гравирани и източени чаши, резен лук и лимон, ярки картонени подложки, различни за всяко питие, оживено паство и неръкоположен свещеник зад бара, изпълняващ древни обреди. Спомня си църквата, където го водеше майка му, която се опита да го въведе в лоното на католицизма. Той така и не успя да схване напълно идеята за стареца на небето, ала от самото начало го заплениха блясъкът и загадъчността на тържествените шествия, пъстроцветните раса, тамянът, молитвите и напевите. Хареса му фактът, че благословени, нещата променят природата си — виното, водата и хората. Понякога сънуваше параклиса — странната малка украсена сграда, издигната да приюти Божието тайнство. Пленяваха го мистерията и захласът и сега влиза в бара в „Дрейк“ почти по същия начин. И тук предлагат спасение. Всички сме проводници на собствената си истина. В живота притежаваме в действителност само първичната сила, която ни води през дните — нашата нелустросана, всепроникваща, вродена деятелност. Житейската сила е светият дух у всеки от нас.

Вътрешното присъствие бе могъщо у него през по-младите му години — в детството, когато се учеше да се отличава от родителите си, когато откриваше свободно опиянението от широкия свят и когато си стъпи на краката в бизнеса и усети властта и непогрешимостта си, когато се срещна с Джоди и чрез нея усети същината на единението. Той е любовник, влюбен в света, и когато е във форма, светът му се отплаща. Така иска да изживява всяка минута от всеки ден. Да вижда всичко като на длан, да гледа в очите разбунената загадка, да участва, да се потапя — не да наблюдава, да забулва, да съжалява.

Не всички разсъждават така. Джоди например. Не бива обаче да живееш по чужди правила. А и Джоди му се възхищава. Възхищава му се, че е успял, осъществил е обещанията си, навлязъл е в селенията на мечтите си. Възхищението й му харесва. През годините то го носеше над повърхността, обнадеждаваше го и същевременно го дисциплинираше донякъде, овладяваше го, задържаше го в правилния път. Щеше да се справи и без нея, но тя се оказа безценната смазка за двигателя му. Не всеки мъж е бил обичан така. Дори обичта на майка му не беше безупречна — опетнена от чувството й за вина, дори малко помрачена от предаността й към баща му.

Толкова голяма част от живота му е изпълнена с Джоди. Дните, преживени заедно, изречените думи, изпитаните чувства, историята им, изпълнена с взаимен смисъл. Животът му с Джоди е съкровище, съшито в кесия и складирано в гръдната му кухина. Не е виновна тя, задето не успя да го предупреди, че черната дупка ще се разтвори отново. Понякога усеща тягата й. Напоследък обетованата земя му убягва. Зарича се да е оптимист и да я открива навсякъде. В сумрака на бара следобед или на тротоара, превърнал се в река от отражения в дъждовната нощ. В копнежните очи на жена или в поразителната й голота. Любовта все пак е неделима. Да обичаш повече някого, не означава да обичаш по-малко другиго. Вярата не е предмет, а нещо, което носиш у себе си.

Сваля си сакото и го преметва върху облегалката на стола. Наташа ще започне да нервничи вероятно след час, а след още един ще е време за вечеря. Той си поръчва бургер с втората халба и го излапва на три-четири хапки, но с питието е по-внимателен. Не е къркач като баща си. Не е подло копеле дори когато си позволява повече от редното. Една бира е дребна награда след работния ден, спечелена честно, и е заслужена. Осигурява добър живот на семейството си. Грижи се за бизнеса си. За разлика от баща си. Безполезността на стареца се потвърди, когато никой не дойде на погребението му. Поне майка му живя добре няколко години, преди и тя да почине.

Спомнил си за Наташа, той потупва телефона в джоба си. Обади ли му се, ще се опита да е добър с нея. Напоследък има прекалено много дрязги и недостатъчно от някогашните забавления и нежност. Тя е несигурна — в това се корени проблемът. Трябва да се поучи от Джоди, която никога не управляваше живота му и не подемаше разпри.

Когато се обажда, той привършва втория си бургер, и преди да вдигне, прокарва последния залък с дълга глътка бира.

— Май си в бар — започва тя.

— Спрях да пийна на път за вкъщи.

— Не ходи ли на фитнес?

— Не остана време.

— Веднага след работа ли отиде в бара?

— Знаеш колко те обичам.

— Не сменяй темата — отвръща тя.

— Не я сменям. Ти си красива, обичам те и това е най-важното.

— Ако ме обичаше, щеше да си при мен. Поканила съм гости на вечеря. Забрави ли? — Гласът й изтънява истерично.

— Успокой се. Отбих се само за едно питие.

— С кого си? — пита тя.

— С никого. Сам съм.

— Забравил си, предполагам, да купиш вино.

— Не съм.

— Купи ли?

— Да. Купих.

— Искам да си дойдеш вкъщи.

— Добре, ще си дойда, щом искаш.

— Ще чакам на телефона да си платиш сметката. Плати ли я?

— Не. Но ще я платя, щом искаш.

— Искам да платиш сметката. Чакам.

— Ето. Плащам сметката.

Той махва на бармана и си изважда портфейла.

— Кажи ми, когато платиш — настоява тя.

Той допива бирата в халбата.

— Готов съм и излизам от бара — съобщава.

— Стана ли?

— Да, станах. — Той се смъква от стола. — Тръгвам към вратата.

— Говореше с някого — усъмнява се тя.

— Говорех с бармана.

— Какво му каза?

— Казах му да задържи рестото.

— Излезе ли от бара?

— Да. Излязох. Ще затварям.

— Искам да се прибереш веднага у дома.

— Затварям.