А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (27)

27. Тя

По всяко време поне десет конференции за психолози се провеждат в градовете по света. Това се сети, щом Алисън й предложи да напусне Чикаго. Досега е посещавала само една такава конференция — в Женева преди години. Помни колко й хареса, колко лесно завързваше разговор, усещането за принадлежност, интересните оратори от целия свят, как се забавляваше да вечеря с нови хора в непознат град. Върна се с възобновена енергия и внесе промени в начина, по който общуваше с клиентите си; обръщаше повече внимание на езика на жестовете, на избора на думи — отразяваше огледално мимиките и начина им на изразяване, за да създаде по-силна връзка помежду им.

Възнамеряваше да замине пак, но някак си все не успяваше. Отчасти от преданост към Тод — кой ще се грижи за него, докато я няма? Под повърхността на загрижеността обаче се криеха по-мрачни води — собственическо чувство, параноя, неохота да му даде повече свобода, отколкото вече има. Познати чувства, които в ежедневието се таяха смътно в съзнанието й, ала несъмнено я задържаха у дома.

Наложи се да избира между „Овладяване на гнева“ в историческия град Уинчестър в Южна Англия и „Емоции, стрес и остаряване“ в слънчевия Джаксънвил, Флорида. Интересуваха я повече начините за овладяване на гнева — досега не бе имала възможност да ги изучава. Конференцията, съчетана с малко четене, щеше да й позволи да работи с клиенти, нуждаещи се от помощ в това отношение. След като направи справка с метеорологичния канал и след като обсъди цените с туристическия си агент обаче, избра „Емоции, стрес и остаряване“, утешавайки се с представата за палмови дървета и тропически бриз.

Така се озовава в хотелската стая в Джаксънвил, където я събужда упоритото звънене на телефона върху нощната масичка. Стаята е черна, отникъде не прозира светлина — нито иззад завесите, нито под вратата. Тя се обръща настрани да погледне дигиталния часовник с отровнозелени цифри. Няма шест. Слънцето ще изгрее поне след час.

Откакто пристигна преди два дни, не се е замисляла защо е тук и какво ли става у дома. Лесно й е да се забрави в света на конференцията — неусложнен и непретенциозен свят, където реалният свят отстъпва пред низ от отвличащи вниманието занимания. Аудиториите са облени в топла естествена светлина, вътрешните дворове са пълни с цъфнали храсти и излезе ли навън, може да вдигне лице към слънцето и да долови уханието на океана. От нея се изисква само да седи удобно в мек стол и да слуша интересни презентации, да обядва в ресторанта на хотела и да вечеря в града в официално облекло. Не познава никого тук. Никой не се интересува от семейното й положение и от личния й живот. Все едно е паднала от космоса или се е материализирала от въздуха.

Звънът на телефона не се вписва в тази картина. Тя затваря очи и го чака да спре. Стаята стихва отново, тя издишва бавно и съсредоточено и с усилие на волята заспива отново. Невъзможно е обаче да потъне в дълбок сън; претовареното й съзнание сънува странни и тревожни сцени — навалици, ярки светлини, някой, който бяга. След няколко минути телефонът пак зазвънява. Глухото му, упорито жужене се превръща в съня й в хлипане и най-сетне я събужда. Примигва ненужно в мрака, става от леглото и пипнешком поема към банята.

По-късно, докато закусва в ресторанта на хотела с група колеги, някой застава зад нея и я докосва по рамото — една от ръководителките на конференцията, сърдечна жена, представяща се съвестно на всички, понякога по два-три пъти.

— Търсят ви по телефона — казва тя. — Говорете във фоайето, ако желаете.