А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (17)

17. Тя

Уважаема госпожо Брет,

Аз съм законният съветник на Тод Джереми Гилбърт, който — както несъмнено знаете — е единствен и законен собственик на апартамента на Норт Уестшор Драйв 201, където понастоящем живеете. Моят клиент ме упълномощи да ви уведомя, че прекратява жителството ви в апартамента. Нарежда ви да напуснете жилището не по-късно от 30 дни от датата на това писмо. В този срок трябва да освободите и да предадете апартамента, освободен от обитатели и от личните ви вещи.

Съдействието ви ще предотврати по-нататъшни действия за принудително изгонване. Не изпълните ли условията, клиентът ми няма да се поколебае да използва всички законни мерки да възстанови собствеността си.

С дълбоко уважение — Харолд С. Легрут, адвокатска кантора „Легрут и Гибънс“

През следващите години тя ще си спомня писмото като крайъгълен камък, белязал радикална промяна в нагласата й.

То уби тихото момиче у нея и извади наяве нова нейна версия, лишена от илюзии. Хвърляйки поглед назад, преображението й се струва почти мигновено — просто заспиваш и се събуждаш — ала греши. Истината е, че промяната настъпва постепенно, през следващите дни и седмици. Разгръща се на фази, а първата е отрицанието. То е несъзнателно състояние, неподатливо на манипулация и контрол — рефлекторна, спонтанна форма на защита, съхраняваща я от катастрофалната загуба. Прилича на птици, които кръжат, ала не успяват да кацнат, или на съобщение, заглушено от статично електричество. Същото е като да те прострелят и да продължиш да крачиш в първоначалната посока.

Даде й го мъж с конска опашка. Пресрещна я във фоайето на връщане от разходка с кучето. Портиерът явно го бе предупредил. Беше дъждовно съботно утро. Тя затвори чадъра, изтръска го и го зачака да проговори.

— Госпожа Джоди Брет?

— Да.

Пъхна писмото в ръцете й и тя го чу да произнася думите:

— Смятайте се за уведомена.

В асансьора го прочете два пъти. Влезе в апартамента, остави го върху купчината с пощата в антрето, отиде в кухнята и включи машината за кафе.

Сега, докато чака кафето да се оттече, яде маслени бисквити от пакета и подава една на кучето. После се премества в кабинета, побутва настрани няколко папки и проверява телефонния секретар. Обаждала й се е жена за дъщеря си с наднормено тегло. Тя й се обажда на свой ред, обяснява, че не приема случаи с хранителни разстройства, и изрежда няколко телефонни номера от списъка, който държи в чекмеджето на бюрото. Забравила за кафето, обикаля от стая в стая, намества мебелите и обира мъхчета от килимите. Намира кърпа и лимонова политура и започва да бърше праха и да излъсква. Мислите й се връщат към писмото и тя регистрира някаква реакция — известно раздразнение, което я подтиква да остави кърпата и да вземе телефона.

— Е? Откъде се пръкна писмото от Хари? — пита тя.

— Джоди. Смятах да ти се обадя — казва той.

— Редно е да ми се обадиш. Как допусна такова нещо?

— Хари ти е изпратил писмо?

— Някакъв мъж ми го даде във фоайето.

— Какво пише в него?

— Не е за вярване, Тод! Пише, че трябва да се изнеса.

— Господи! Станала е грешка. Не биваше да се случва.

— Грешка е, разбира се. Много неловка грешка.

— Джоди, слушай. Хари ми обеща да почака да разговарям с теб.

— Да говориш с мен за какво?

— Наистина не искам да го правя, наистина. Но нали разбираш, че нямам друг избор? Не мога да си позволя да задържа апартамента. И не изглежда правилно. Моля те да се опиташ да ме разбереш.

— Не говориш сериозно.

— Но не биваше да го научаваш изневиделица. С писмо.

— Какво става, Тод? Що за игра играеш?

— Слушай, Джоди. Искам да знаеш, че няма да се пазаря за мебелите. Вземи каквото пожелаеш. Всичко, ако решиш. Искам да ти го дам.

— Тод, какво те прихваща? Вразуми се! Няма да се изнеса. И ти не искаш да се изнеса. Помисли си. Помисли за живота ни заедно.

— Джоди, бъди разумна. Нещата се промениха.

Тя натиска бутона за прекъсване на връзката, оставя телефона и се отдалечава. Как така е нямал избор? Типично за Тод — да драматизира положението, да отказва да поеме отговорност, да се преструва, че не той управлява живота си, а сила отвъд властта му. Винаги извинява така лошото си поведение. Тя знае, разбира се, че той иска да купи нова офиссграда — от години го повтаря. Това ще е следващият му голям проект — и навярно последният — който ще го осигури до края на дните му. Не става дума за четириетажна сграда с тесни апартаменти, където ще се настаняват под наем прохождащи бизнесмени и предприемачи. Замисля нещо по-грандиозно, изпъкващо върху картата, и си въобразява, че ще осъществи плана си, продавайки апартамента мимо волята й. Апартаментът край брега с необятната гледка към езерото, с бамбуковите подове и просторните стаи, с отделна гардеробна към голямата спалня, с гранитни плотове в кухнята и уреди от неръждаема стомана и вградена машина за кафе. Да не споменаваме европоидната жена на средна възраст и младия голдън ретривър, които живеят в него. Те ще напуснат за нула време.

Дийн й звъни по-късно през деня и тя се чувства достатъчно безразсъдна да приеме обаждането.

— Дийн! Съжалявам, че не отговорих на съобщенията ти, но със сигурност ме разбираш.

— Разбирам те. Много добре.

— Несъмнено ти е трудно, Дийн. Често мисля за теб.

— Е, и аз мисля за теб. Напомням си, че не съм единственият пострадал, защото и Джоди е понесла удар. Е, знаеш какво имам предвид. Едва ли ти е лесно.

— Не ми е лесно.

— Знам, знам. Затова те потърсих — да ти кажа колко ти съчувствам. Не си сама, заедно сме.

— Много мило, Дийн, задето мислиш за мен, макар да имаш достатъчно грижи.

— Не, не, наистина исках да се свържа с теб. Ти си най-подходящият човек да… ммм… да се опиташ да поговориш с дъщеря ми. Радвам се, че майка й няма да види как съсипва живота си.

— Да, майка й определено щеше да го приеме тежко — съгласява се Джоди.

— Наташа винаги е била добро момиче, но не се налага да прави това. Според мен не разбира, че може просто да си тръгне. Някой трябва да я вразуми. Жена. Мен не ме слуша. Някой, познавал майка й. Някой като теб. Смятам, че си способна да й повлияеш.

— Ласкаеш ме, Дийн.

— Решила е сватбата да се състои по-рано, чу ли? През втората събота на декември. По дяволите! Иска да я предам на младоженеца! Представяш ли си? Предпочитам да я сварят в горещ катран.

— О, не го мислиш наистина.

— Говори ли с Тод? Защо, според теб, ми се обажда непрекъснато? Захвърли на вятъра трийсет години приятелство! Дори да се откаже от сватбата, няма да отстъпя. Късно е. Прекоси границата. Сигурно и ти изпитваш същото.

Дийн умее да говори; може да продължава и без нея — ценно качество за търговец, безспорно. Разсейвай жертвата, не оставяй място за критични разсъждения.

— Виж, Джоди, защо не ми позволиш да те почерпя едно питие? Или да те заведа на обяд. Трябва да се подкрепяме, да споделяме бремето. Да дойда ли да те взема утре? Ще отидем на китайски ресторант.

Той не търси просто съчувствие, решил е да й възложи задача. Любопитно как си е въобразил, че точно тя ще успее да повлияе на Наташа. Сладка заблуда всъщност. Не му се сърди. Но да обядват заедно ще е грешка.