А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (11)

11. Тя

Северното полукълбо се отдалечава от слънцето. Дългите нощи и топящите се дни й се струват наказание, замислено специално за нея. Мразовити ветрове довяват дъжд и мъгла, свистят в клоните на дърветата и блъскат по стъклата на прозорците. Листата, все още зелени преди седмица, са добили цвят на пикоч и изпражнения и се трупат по тротоара. За Джоди главоломната скорост на метеорологичните промени е в ироничен контраст с марша на времето — всеки ден е тежест, която влачи след себе си.

Сутрин отваря очи с буза върху възглавницата, издишвайки нежни въздушни вълни, и първо вижда фотьойла в ъгъла с широка твърда седалка и дундести ръкохватки, в мек памучен калъф с десен от светли и тъмни лозници. Тя се взира в листата с детински очи, потънала в приятен унес, докато не идва мигът на осъзнаването, че да стане от леглото и да започне деня, е най-жестокото и безсмислено задължение.

Любопитно, ала не толкова физическото му отсъствие й причинява болка. Често той се е връщал у дома дълго след като тя е заспала и обикновено е излизал, преди да се събуди. Най-силно я притеснява ударът по рутината й. Липсва й четенето на готварски книги, съставянето на меню, пазаруването на продуктите, наблягайки на любимата му храна. Да не забравяме и бремето на някогашните му задължения — да разхожда кучето след вечеря, да кара колата й на сервиз. Дори изхвърлянето на боклука й се струва тъжна и тежка задача, която не бива да я принуждават да изпълнява. Вестникът е друг проблем. Вече не го сгъва внимателно и не му го оставя върху малката масичка във всекидневната и отсъствието му я изненадва. Понякога преподрежда саката му в гардероба. Веднъж извади всичките му тениски от чекмеджетата, сгъна ги наново и пак ги прибра.

Разбитият й режим я обърква, ала още по-зле е, че любимите й преди занимания сега не й доставят никакво удоволствие. Да излиза на балкона сутрин и да се опитва да гадае какъв ще е денят. Да гали кадифените уши на кучето. Да облича изящната си италианска риза от най-фин памук и да закопчава перлените й копчета. Изгубила е вкус към всичко и когато помахва на портиера, прекосявайки фоайето, си представя само съжалението и любопитството му. Несъмнено я одумват. Съседите й, забелязва, се държат различно с нея, макар да ги издава само интонацията, с която я поздравяват, и как очите им се застояват по-дълго върху лицето й.

Не й помагат тирадите на Дийн, записвани на гласовата й поща, трупайки неговото отчаяние върху нейното. Знае, че и той е зашеметен — получил е жесток, непредвидим удар — и навярно му олеква да бълнува и беснее, но неговата болка не е неин проблем. Разбира се, заради професията й хората често й го причиняват, сякаш я смятат за програмирана да се справя с оплакванията им.

Най-хубави са часовете й с клиентите. Тя обича предизвикателствата на кабинета за консултации, сложните въпроси, пред които я изправят клиентите й — житейските загадки, свличането на защитната обвивка, приучването към доверие, съпротивителните приливи. Някои са по-непристъпни, но като цяло хората, потърсили съветите й, са мотивирани да се променят и емоционалната болка ги подтиква да положат усилие. Клиентите й изваждат наяве най-добрата й страна. Харесва се повече, когато е с тях, особено сега в рухналия си, безнадежден свят. С клиентите е търпелива, състрадателна, възприемчива и те я награждават с напредък, с постъпателно движение в правилната посока, с пролуки, пропускащи светлината. Онзи ден Джейн Доу си призна относно съпруга си: „Чувствам се уверена, когато ми казва какво да правя. Допада ми убежището на послушанието“. Удивително. За пръв път надига глава над тресавището и признава, че в брака си не е толкова жертва, колкото участник — смела стъпка по пътя към себеопознаването. Думите й осветляват и причината да упорства — не че Джоди се учудва защо не е напуснала съпруга си. Жената остава с мъжа по много причини, дори да се е отказала да го промени и да е способна да предскаже със сигурност как ще изглежда оттук нататък животът й с него. Майка й имаше причина. Всяка жена има причина.

Навремето тя казваше за Тод: „Той ми е слабото място. Имам слабост към него“. Казваше го и на себе си, и на приятелите си като оправдание. Да загърбваш себе си заради мъж, не е популярна тактика в наши дни и определено не е еманципираният начин да участваш във връзка. Да жертваш ценностите си пред олтара на любовта, вече не е идеология. Търпимостта — отвъд определена граница — не се проповядва повсеместно, макар жертвите да са неизбежни, когато двама души споделят ежедневието си и вдишват житейските навици на другия като предпоставка за съжителство. В края на връзката не си същият както в началото. Не че тогава — в навечерието — го е разбирала. Тя настояваше за обяснение, той й се извиняваше, разплакваха се заедно и си повтаряха колко се обичат — и докато това се случваше отново и отново, тя не усещаше от какво се отрича, защото все пак ставаше дума за Тод, а Тод бе безценен за нея. Оценяваше дори бунтовете му, упорството да остава верен на себе си. Не беше жесток, не я нараняваше. Никой не би казал за Тод, че е подъл и злобен. Точно обратното. Оплетеш ли конците, винаги е готов да ти даде втори шанс, сбъркаш ли сто пъти, ще ти даде сто възможности. Тод обаче бе решен да живее по свой начин и в крайна сметка тя се принуди да го приеме с пълното съзнание, че се превръща във версия на майка си. Избираше другояче, живееше в други времена, разполагаше с предупреждението на психологията, че щафетата се предава от поколение на поколение, ала попадна именно в клопката, която искаше да избегне.

По-добре е в дните, когато има какво да очаква — курсове по цветарство или вечеря навън. Трудно е да си унил в стая, пълна със свежи цветя или заобиколен от красиво облечени непознати в празничната атмосфера на ресторанта. Стреми се да разпределя ритмично уговорките за вечеря, методично изрежда приятелките си, за да не се обажда на никоя прекалено често. Обсъжда положението си хладнокръвно, понякога се смее и вдига наздравица в чест на младостта. Усеща как приятелките й изпитват облекчение, че го приема толкова спокойно.

Защитната й стена пада само пред Алисън. Джоди и Алисън се срещат често, повече от обикновено — за ранен обяд преди смяната на Алисън или на вечеря в свободните й дни. От приятелките й единствено Алисън се усъмнява, когато описва в по-светли краски положението си. Тя е и единствената приятелка, която долавя, че Джоди чака Тод да се прибере у дома.

— Скъпа, знам колко те боли, но не бъди наивна. Той е обмислил вариантите и е решил да си тръгне. Необходим ти е адвокат по бракоразводни дела. Трябва да запазим покрива над главата ти, да се погрижим да получиш справедливия дял, който ти се полага… след като двайсет години си му бърсала задника.

— Не допускам Тод да пожелае да ме лиши от дом.

— Мъж в неговата ситуация? Не бих разчитала на това. А и винаги е по-добре да се играе на сигурно.

Успокоителна е загрижеността на Алисън за нея, но тя не се вслушва в съвета й. Повтаря си, че хората постъпват импулсивно, допускат грешки и после се разкайват. Навярно той копнее да разбере, че му е простено. Чака знак. И наистина, като се замисли, не е нанесена истинска вреда. Дори бебето не е голямо усложнение, не е необходимо да бъде. Той няма да прекарва много време с него, докато е малко. Децата се нуждаят от майките си. А порасне ли — е, нищо чудно младият човек да ги поосвежи.