А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (2)

2. Той

Той обича денят му да започва рано и през годините е свел сутрешната си рутина до основното. Къпе се с хладка вода, за да надмогне изкушението да се застои под душа, а инструментариумът му за бръснене се изчерпва с флакон пяна и самобръсначка. Облича се в затъмнената спалня, докато Джоди и кучето спят. Понякога Джоди отваря око и промърморва: „Взех ризите ти от пералнята“ или „Дъното на тези панталони виси“, а той отговаря: „Заспивай“. Изпива мултивитамин с чаша портокалов сок, измива си зъбите, движейки четката странично — грешния, но по-бърз начин — и трийсет минути след ставането от леглото пътува с асансьора към гаража.

Преди седем сяда зад бюрото си на последния етаж на четириетажна сграда в Саут Мичиган под площад „Рузвелт“. Постройката от тухли и варовик с плосък покрив и изолиращи прозорци със стоманени рамки — писък на модата, когато ги монтира — е първият му мащабен обновителен проект, предприет след десетилетно местене от къща на къща и преди манията по Саут Луп да вдигне цените на имотите до небесата. Купи съборетина и я превърна в офиссграда с три ипотеки и кредитна линия, работейки рамо до рамо с наетите строители. Би могъл да направи всичко сам, но свършеха ли му парите, банките щяха да наложат запор върху заемите му. В неговия бизнес вноските по ипотеките, данъците и застраховките прилагат буквално сентенцията, че времето е пари. Задели за себе си скромен апартамент — състои се само от два кабинета, малка приемна и баня. Неговият кабинет е по-просторният с изглед към улицата. Интериорът е модерен и семпъл с голи повърхности и щори, без антики и дрънкулки, с каквито би го претрупала Джоди.

Първо се обажда в закусвалнята, откъдето му доставят закуската, и както винаги поръчва два сандвича с бекон, домати и маруля и две дълги кафета. Докато чака, изважда стара табакера от чекмеджето на бюрото, отваря капака и изсипва съдържанието върху плота — хартия за цигари „Бъглър“, кутийка кибрит и малка торбичка с щипка изсушени пъпки и листа. Когато го тормозеше депресията, да попуши малко трева сутрин го изваждаше от апатията и му помагаше да се залови за работа. Свикна с ритуала да свива и запалва цигара и плавният преход към деня му харесва. Застава пред прозореца и издишва дима навън. Не е тайна, че от време на време запалва цигара с марихуана, просто не смята, че „ТиДжейДжи Холдинг“ трябва да смърди на студентска квартира.

Навремето от прозореца му се откриваше просторна гледка към небето, но сега вижда само неравна кръпка синьо между жилищните сгради от другата страна на улицата. По-добре от нищо, а и той не е противник на растежа. Вниманието му чака или иначе е насочено към хората на автобусната спирка. Неколцина стоят на закрито, макар че утрото е ясно и меко, а под навеса има купища боклуци. Става му приятно, когато разпознае някой от редовните пътници — младежа със слушалки и раница, кльощавия старец с бейзболна шапка, който пуши като комин, бременната жена в сари и дънково яке. Почти всички са втренчени в уличното платно, напрегнати да зърнат приближаващия автобус. Както обикновено един-двама са слезли от тротоара и стоят на улицата, за да виждат по-добре. Когато дългоочакваното превозно средство най-сетне се появява, напрежението видимо заразява всички, сякаш са един ум и едно тяло. Бръкват в джобовете да извадят монети и се подреждат в нестройна опашка. Той, разбира се, забелязва автобуса от няколко пресечки. Понякога се чувства като бог, надзъртащ през прозореца си на четвъртия етаж.

Мъжът от закусвалнята му донася закуската, оставя я върху бюрото и взема парите под преспапието. Тод му кимва и продължава да говори с Клиф Йорк по телефона. Води си записки, но няма да се наложи да ги преглежда наново. Лесно помни имена, дати и числа, времена и места, дори телефонни номера. Обсъждат полузавършен проект — жилищна сграда с шест апартамента в Джеферсън Парк. Първоначалните препятствия — планове, разрешителни, финансиране — са преодолени и всички апартаменти са подготвени за ремонта. С Клиф — основният му подизпълнител — разискват налягането на водата. Уговарят си среща по-късно през деня да огледат на място и да чуят мнението на водопроводчика.

Тод се заема със закуската. Хлябът му се струва малко влажен, но беконът е хрупкав. Изяжда и двата сандвича, изпива едното кафе и пак се обажда — този път на брокера, открил потенциален купувач. Добра новина. Жилищната сграда е междинен проект. Ако се наложи, ще даде под наем апартаментите, но предпочита да ги продаде и да използва капитала за нов, по-мащабен проект — офис сграда, която ще надмине всичките му досегашни начинания.

Стефани пристига в девет и двайсет, суети се известно време и едва в девет и половина влиза в кабинета му с тефтера и папките си и издърпва стола пред бюрото му. Стефани е трийсет и пет годишна, но младее — с бухнала коса, прибрана на опашка. Винаги му е любопитно къде и как ще застане Стефани — точно срещу него, за да я вижда само от кръста нагоре, или по-надясно, където обикновено кръстосва крака и се облакътява на бюрото, докато си води бележки. Овалното писалище над правоъгълна основа осигурява достатъчно място за краката от всички страни, така че когато тя решава да изложи на показ краката си — по незнайна причина — той го брои за щастлив ден. Ако носи джинси, вижда слабините и бедрата й, ако е с пола — коленете и прасците. Тя не флиртува, но сякаш не забелязва или й е все едно по какъв начин той я наблюдава как кръстосва крака. Днес е в джинси, но сяда в далечния край на бюрото и той се задоволява с двете възвишения, изопнали копчетата на блузата й. Тя не е висока — най-много метър и петдесет и пет — и затова размерът на гърдите й е толкова впечатляващ.

Носи куп документи и списък — цени на вентилатори, монтиращи се на тавана, уеб адреси на фирми за външно озеленяване, съмнителни фактури. Той държи да знае всичко, което не е стриктно рутинно. Нямаше да стигне дотук, ако не доглеждаше подробностите и управляваше небрежно бизнеса си. Работи сам и печалбата му не е баснословна — тоест, всичко има значение. Поглежда си часовника, за да й покаже, че е взел под внимание закъснението й.

— Нищо от Клиф? — пита той, когато стигат до фактурите.

— Засега не.

— Покажи ми ги, щом ги получиш. Последния път бе включил материали, които му бяхме осигурили. Ммм… не се сещам какви точно?

— Плочки за баните.

— Да, плочки за баните. И грунд. Поиска ми пари за проклетия грунд.

Тя е направила възложеното й проучване и му подава каталозите за тоалетните.

— Моделите с по-слаб оток са по-евтини от казанчетата с двойна струя, но не са надеждни — обяснява тя.

— Какво им е?

— Понякога не пускат вода.

— Как така?

— Водата не изтича винаги.

— Клиф ги е монтирал преди.

— Не бива да рискуваш. Не и с апартаменти под наем. Прегледай вариантите за двойна струя.

— Колко струват? — мръщи се той.

— Не е толкова зле. Намират се надеждни и за по петстотин.

— Стават три хилядарки за проклетите тоалетни. В Хоум Депо продават тоалетни за по петдесет долара.

— Няма да ги купиш оттам.

— Нещо друго? — пита той.

— Помисли за хладилниците и печките. Ще отнеме време да ги доставят.

— Дай ми цени. Ако ги поръчаме от един доставчик, вероятно ще получим отстъпка.

— А размерите?

— Виж плановете.

— Не са при мен. Ти ги занесе вкъщи.

— Вземи копия от Каръл във Вандербург. Помещенията не са стандартни.

Тя си събира папките и му показва как задникът й се отдалечава. Той се отнася за малко, вслушан с едно ухо в деловия шум, долитащ от кабинета й. Съзнанието му възприема всичко наведнъж, обхождайки мигом целия му свят, сякаш изпълнява хоумрън^[1] на бейзболното поле, прелитайки през базите, без да изпуска от поглед топката. Наслаждава се на непрекъснатото напрежение, на риска, който поема с всяко дребно решение, на натиска, че е заложил всичко на настоящото начинание. Тревогата някак си го стабилизира, показва му, че е жив и деен. Примесена с предвкусване и с интерес към предстоящото, тревогата е вложение в настоящето. Тя окрилява дните му.

Депресията го бе лишила от инерция, от порив да продължава напред. Всъщност именно тази загуба го пречупи. Времето се проточваше едноцветно и еднообразно, минута след минута, ден след ден. Не се чувстваше нито победен, нито неудовлетворен, както предполагаха близките му. Просто го нямаше, беше отсъствие, празно пространство.

Той поглежда колко е часът и се обажда по телефона. Съненият глас, който го поздравява, го изпълва с удоволствие и събужда половите му жлези.

— Още ли си в леглото.

— Мм… да.

— Нямаш ли лекции?

— По-късно са.

— Разглезено момиче.

— Надявам се.

— Как си облечена?

— Ти как мислиш?

— Както те е майка раждала.

— Защо те интересува?

— Ти как мислиш?

— Отбелязва ли се в протокола?

— Не.

— Предпочитам писмено потвърждение.

Продължават в същия дух. Той си я представя сред омачканите чаршафи в тясната спалня на Норт Клеърмонт в квартирата, която дели с други студентки. Веднъж ходи там — през първите дни, когато все още имаше места по тялото й, които не бе докосвал. Съквартирантките й се събраха в кухнята и го подложиха на кръстосан разпит — предимно за възрастта и за съпругата му. После започнаха да се срещат в „Краун Плаца“ на Медисън, където персоналът е отчужден, но любезен.

Докато говори с нея, го вълнуват чувства, които и досега му се струват смътно чужди и подклаждат съмнение дали не е някой друг, не Тод Гилбърт, а мъж, промъкнал се в тялото на Тод Гилбърт през месеците, когато е отсъствал. През краткото време, откакто се сближиха, тя му върна живота. Дължи й дара на живота, стаен в чувствата, които превръщат мъжа в човешко същество — не само любов, но и ненаситност, похот, желание… цялата трепетна, разрушителна палитра. Дори нетърпението му е дар — нетърпение да бъде с нея, което го пришпорва през целия ден. Дори ревността му е дар. Знае, че тя има право да избере по-млад любовник, и се страхува, че е въпрос на време да го разбере. Колкото и да е болезнено, поне е в света на живите.

Ревността е нещо ново за него — свикнал е да е уверен с жените. Според Джоди увереността му произтича от факта, че е само дете, отраснало под крилото на всеотдайна майка — медицинска сестра, работила почасово въпреки оскъдицата, за да си стои у дома и да се грижи за него, компенсирайки недостатъците на баща му — общ работник и пияница. В гимназията Тод възприе ролята на глава на семейството, научавайки се да печели пари и да поема отговорност. В резултат го обсипваха с похвали — не само майка му, но и приятелките й, учителките му, момичетата, които познаваше. Жените го харесват. Харесват го, защото знае как да се грижи за тях. Той се грижи за Наташа, но с нея има уловка. С нея осъзнава, че тялото му старее и жизнеността му намалява. Не че тя казва или прави нещо — просто е млада, изкусителна и ненаситна.

Той продължава да говори по телефона, когато Стефани се връща с куп чекове за подпис. Той крачи из стаята, но сега спира до прозореца. Стефани оставя чековете върху бюрото и чака. Тод знае, че тя е в течение на аферата му с Наташа, която дойде веднъж в кабинета му с изражение на изгладняла тигрица. Така се изрази Стефани. Що за секретарка говори така на шефа си? Напоследък нарочно влиза при него, когато разговаря по телефона с Наташа. Принуждава го да прекъсне веднага връзката — както сега. Държи химикалка и я протяга към него, все едно се дуелират.

Преди да излезе от кабинета, той се обажда на Джоди да й съобщи, че няма да се прибере за вечеря. Прави го от чиста любезност — тя знае за срещата му с Дийн. Приятно му е обаче да й показва колко мисли за нея. Късметлия е и внимава да не го забравя. Джоди още е зашеметяваща със стройната си фигура и тъмната коса и макар да е домошарка, разбира, че не го свърта да се заседава всяка вечер в апартамента. Има приятели, длъжни да вечерят всеки ден у дома. На други не им е позволено дори да изпият една бира след работа. За щастие приятелите му са доста — включително всички, с които някога е работил — и мнозина са ергени или разведени, та почти винаги успява да намери компания за по чашка. Наложи ли се обаче, няма нищо против и да отиде сам в бара.

С Дийн Ковакс се познават от гимназията. Дийн е най-възрастният му приятел и единственият, виждал баща му. Когато го описва като дърт негодник, Дийн знае точно какво има предвид. Дийн му е като сродник, като брат. Но е и баща на Наташа и това е проблем. Или не. Трудно е да се каже как ще реагира Дийн, щом разбере какво става. Ще е потресен, разбира се, но свикне ли… кой знае? Нищо чудно и да се посмеят — ще нарича Дийн „татенце“, а Дийн ще го праща по дяволите. Тод е готов да се обзаложи десет към едно, че всичко ще е наред. Поне не се налага той да съобщава новината на Дийн. Това е работа на Наташа. Тя ще избере най-подходящия момент. Така решиха.

Топъл ден е и на улицата горещината и мръсотията се плискат над паважа като парфюм. Той обича града чак до цимента, обича изобилната му плът, масивните му сгради и още повече обича силата и размаха му, предприемчивостта, превърната в религия, крещящите табели „За продан“ и неограничените възможности, които предоставя. Извървява трите пресечки на юг до частния паркинг, където е колата му, с чувството какъв невероятен щастливец е да се приземи тук и сега — на това място, в това време.

Вместо да поеме направо към Джеферсън Парк, той свива на запад към площад „Рузвелт“ и спира пред Хоум Депо. Ако събере времето, прекарано в магазина, сигурно ще се окаже, че се равнява на месеци от живота му. Държи на интериора, има собствено мнение по въпроса за подовите настилки и осветлението. От всички подробности, взети заедно, зависи дали проектът ще успее, или ще се провали. Клиф охотно би купил боята, плочките, килимите, крепежните елементи и би добавил десетте си процента, но той не присъства, когато потенциалните купувачи си тръгват, понеже не харесват цветовете или лака. Каквото и да се случи, на Клиф му се плаща.

Тод излиза от магазина, без да купи нищо, и потегля по автострадата. Отворил е прозорците и е пуснал „Невър майнд“ на стереото. Прави опити да пее единствено в колата си, където вятърът свисти в ушите му и заради ръмжащия двигател дори той не се чува. Знае думите на всички песни и ги припява гръмогласно, набирайки скорост. Албумът е отпреди двайсет години, когато Тод е бил наперен млад мъж, влюбен в способностите и светлото си бъдеще. Запозна се с Джоди през годината, когато „Нирвана“ замени Майкъл Джексън начело на класациите, и сега всяка песен представлява машина на времето, пренасяща го като звукова вълна в разгара на любовта му.

Видя я първо на Стейт стрийт, когато жалките им автомобили препречиха и двете ленти в източна посока. Колите зад тях спряха, засвириха клаксони, хората се стълпиха наоколо, дъждът валеше като из ведро, подгизналата й коса лепнеше по лицето й, а мократа й тениска — по тялото, все едно е гола от кръста нагоре. Гърдите й бяха ненадминати — малки, но съвършени, със зърна, заострени като върхове на фронтони под шибащия порой — ала го порази достолепието й — колко хладна и спокойна е, колко царствена и горда. Нито преди, нито след това не бе виждал жена от класата на Джоди.

Клиф пуши пред строежа — в прашен гащеризон и с колан за инструменти, препасан хлабаво през кръста. Клиф е набит мъж, говори бавно и създава впечатление, че пуска корени, където и да застане. Връстник е на Тод, но рошавият посребрен мустак му лепва десет допълнителни години. Ванът на водопроводчика спира до тях и тримата влизат и обикалят апартаментите. Разговорът се върти около тръби, дренажи и тем подобни — съществени въпроси, когато си Тод Джереми Гилбърт от ТиДжейДжи Холдинг и си инвестирал до шията. Мястото бе почти рухнало, когато го купи, и се наложи да изгони наемателите — не му беше приятно, но сградата вече заприличва на нещо. Работниците изнасят стари кабели и слагат нови греди, ала Тод си представя далеч по-трескава деятелност. Работи с Клиф от две десетилетия, но е длъжен да отстоява своето. Режийните, които плаща като собственик на имота, за да държи банката и общината далеч от себе си, са достатъчни да изхранват африканско село цяла година.

По обратния път към града се обажда на Наташа с надеждата да обядват заедно, но тя вече яде сандвич.

— Дъвчеш, докато говориш?

— Не, разопаковам го, но смятам да го начена.

— Остави го за после. Да обядваме във „Франческа“.

— Няма как. Отивам на лекции.

— Да се видим след работа?

— От четири до седем съм детегледачка.

— Ще намина у вас.

— Не е добра идея.

— Знаеш, че по-късно съм зает.

— Да обядваме утре.

— Значи днес няма да те видя.

— Ще оцелееш ли?

— Какъв сандвич ядеш?

— Ръжен хляб със салам. От „Мани“. С повече горчица.

— Седиш ли някъде?

— Казах ти. Вървя към университета.

— В момента ли?

— Да, по Морган стрийт. Тъкмо минавам край библиотеката. И ще закъснея, ако продължаваш да ме разсейваш.

— Кажи ми с какво си облечена.

Тя се преструва на ядосана, но той знае, че й харесва. Харесва й вниманието с еротичен подтекст. Той си представя издутата й раница, ремъците, опънати на раменете й, съвършените й зъби, отхапващи от хляба с резенчета месо. През пролетта ще завърши бакалавърския курс по история на изкуството. Не мисли за кариера, иска да се омъжи и да роди деца. Апропо — споменавала му е, че от него ще излезе отличен баща. Намекът го окуражава — значи няма да го напусне заради по-млад мъж — но не крои планове за бъдещето; пред себе си признава само, че връзката му с Наташа е различна, не е забежка. За него забежките са като спорта — развлечение, което не променя начина ти на живот и чувството ти за ориентация. Отношенията му с Наташа обаче са объркани, обсебващи, пристрастяващи и го изпълват с тревога. Понякога се кълне, че ще въведе ред, но най-често се чувства като удавник, влюбен във вълните.

Бягството през уикенда е нейна идея. Тя откри провинциалния хотел във Фокс Ривър със седемнайсет акра гора, басейн с топла вода и френски готвач. Тя резервира стаята и го придума да отидат. След закуска щели да се връщат в леглото и да се къпят заедно преди вечеря; да се разхождат из гората и да се любят на слънчеви поляни. За разлика от обичайните им тайни и прибързани срещи, така щели да задоволят жаждата си на воля — и прочее, и прочее.

— Да не би да предпочиташ да останеш у дома с Джоди? — попита го тя.

Би искал да не въвлича Джоди. Животът му с Джоди принадлежи на вселена, която няма нищо общо с нея — паралелен свят, където нещата вървят гладко и ще продължават в същия дух. Там безметежните години се простират сладостно в миналото и удобно в бъдещето. Веднъж допусна грешката да каже на Наташа, че в леглото Джоди е студена овесена каша. Идеята не бе да очерни Джоди, а да вдъхне увереност на Наташа. Той е щедър мъж, склонен с лекота да приема несъвършенствата, особено в света на жените. Умее да се задоволява с положението такова, каквото е, и да извлича полза от него. Положението с Джоди. Положението с Наташа.

В случая с Джоди се примирява с научните й степени — тя е не само бакалавър като Наташа, но и доктор с няколко магистратури. Не му пречи да е умна — смущават го закачките на приятелите му, които обичат да повтарят колко по-извисена е Джоди от него. Не че той някога е смятал научните степени за ценност. Образованието е власт — заплахата е, че ако не завършиш колеж, ще свършиш в Макдоналдс. Свещеният Граал на Америка са парите, а не образованието.

Обядва в ресторант в британски стил и устоява на изкушението да си поръча бира. Когато се връща в офиса, Стефани му връчва списък с исканите от него цени и с имената за неотложните телефонни обаждания. Той се изляга на дивана, провежда разговорите и после подремва. Събужда се в четири и половина и тръгва към фитнеса.

Тренира отскоро. Започна като начин да се бори с депресията по съвет на лекаря, обяснил му, че енергичните упражнения предизвикват прилив на ендорфини — телесните аналгетици. Отначало не усеща ендорфините и се затруднява да пропусне бара на път за фитнеса, но всичко се променя след срещата с Наташа. Сега работи с треньор и използва свободни тежести вместо машини. Носи бандажи на китките и спортен потник.

След едночасова тренировка се чувства презареден и приятно възбуден. Изкъпва се, изсушава се, препасва хавлията през кръста и се обажда на Наташа, макар претъпканата съблекалня да не предразполага към задушевни разговори. Всъщност се налага да държи под ключ дори мислите си, понеже не иска прелестите му да помахат на цяла зала, пълна с голи мъже.

Оставя я да повтори три пъти „ало“ и едва тогава проговаря.

— Държиш се като перверзник — тросва се тя.

— Такъв съм си — съгласява се той.

— Нали знаеш, че на екрана виждам името и номера ти?

Тод решава следващия път да използва уличен телефон.

Предава поршето на пиколото и влиза във фоайето на хотел „Дрейк“. Дийн Ковакс вече седи до бара. Нощният клуб в стил винтидж с кожа в бургундско, лъскаво дърво и старомодна мъжествена елегантност е удобен и съблазнителен дом далече от дома. В момента се пръска по шевовете от клиенти, дошли да пийнат след работния ден. Гласовете им се извисяват и стихват на лирични вълни. Тод прекосява залата, тупва Дийн по гърба и се настанява вляво от него на свободния стол, по-скоро фотьойл, отколкото висока табуретка.

— Здрасти, приятелю — поздравява го Дийн и пресушава бирата в халбата пред него. — Започнах без теб.

— Кучи син. Водиш с едно на нула.

— Винаги съм те водил с едно на нула — отбелязва Дийн, махва на бармана и му показва два пръста.

Дийн е напълнял и с кръглото лице и двойната брадичка е заприличал на пухкаво бебе. Носи син летен костюм с немачкаема риза, която зее пред корема му, макар да не разкрива нищо по-лошо от чист бял потник. Свитата на топка вратовръзка се подава от предния джоб на сакото му. От дванайсет години Дийн се прехранва като търговски изпълнителен директор на компания за пластмасови изделия и работата му се нрави.

Барманът им поднася две халби. Тод отпива дълга глътка и избърсва пяната от устните си с опакото на дланта. Изморен от тренировката, му се иска просто да се облегне назад и пасивно да асимилира алкохола и атмосферата. Дийн е търговец по душа и за да го разговори, Тод трябва само да се поинтересува от приходите му.

— При миналата ни среща имаше спад в продажбите — пуска въдицата той.

Дийн откликва начаса. Подхваща темата за пазарните дялове и конкуренцията и позволява на Тод да се отпусне и да го слуша с едно ухо. Предпочита да обсъждат продукти и нововъведения — дори пластмасата има някакво очарование — но Дийн се вълнува от пазари, квоти, печалби и прогнози.

Тод се среща с Дийн два-три пъти годишно. Винаги се обажда Дийн, но пропусне ли, Тод би поел инициативата. Живеят в различни светове, ала миналото ги свързва крепко. Отраснали са в Ашбърн на югозапад, учили са в гимназия „Боган“, играли са хокей, друсали са се заедно и заедно са изгубили девствеността си. Загубата на девствеността се случи на двойна среща в караваната на родителите на Дийн. След чаша-две Дийн неотменно повдига темата. За него е важно, че с Тод са споделили това семенно преживяване — чувал е с какви възклицания Тод е прекосил границата на мъжествеността — както и Тод е свидетелствал по същия начин на неговата инициация. За Тод също е важно, но той не държи и последният посетител в бара да научи историята. Преди всички подробности да излязат наяве, иска менюто и насочва Дийн да се съсредоточи върху поръчката.

След бургерите преминават от бира на шотове и тогава Дийн възкресява съпругата си, покойница от десет години.

— Не ми казвай, че има по-добра жена от нея — подхваща той. — На такава жена попадаш само веднъж в живота. — Изправя гръб да подчертае думите и кима неритмично като кукла с несъразмерна глава. — Веднъж в живота — повтаря и си изпуква кокалчетата на пръстите в плота на бара. — Ако му провърви.

— Добра жена беше — съгласява се Тод.

— Беше богиня — продължава Дийн. — Боготворях я! Знаеш го.

Чака Тод да потвърди и Тод кима послушно. Според него няма противоречие между настоящите сантименти на Дийн и многобройните му афери, докато съпругата му беше жива.

— Тя знаеше колко я обичаше. Всички го знаеха.

— Да. Боготворях я. Още я боготворя. Знаеш, че е вярно, защото ако не беше вярно, щях да се оженя отново, а не се ожених.

През последните години Дийн смени цяла върволица приятелки, но никоя не се оказа съвършена колкото покойната му съпруга и достойна да я замени. На Дийн му харесва така — той обича играта на преследване, на завоюване и чувството за власт, когато държи жената в напрежение, след като обсеби интереса й.

Шот след шот сълзливо-сантименталният Дийн се ожесточава. Тълпата оредява, врявата стихва до жужене, а очите на Дийн започват да шарят. Върти се на стола и забелязва млада жена на възрастта на дъщеря му с късо подстригана черна коса и карминени устни. Впуска се в шумен монолог, само привидно насочен към Тод — какво би искал да направи с нея и какво би желал тя да направи с него. Седнала сравнително далеч от тях и потънала в разговор, тя не предполага, че Дийн я е взел на мушка, но други клиенти — повечето, които го чуват — се извръщат да го погледнат.

Междувременно Тод се е отнесъл в свой свят. Чувството му за дълбоко удовлетворение — аурата му, благоразположението му — се разпростира и обхваща цялата зала. Великодушието му не съди никого и не изключва никого — нито Дийн, нито враговете, които приятелят му упорито си създава. Всички присъстващи се вместват в пашкула на доброжелателството му. Такъв е Тод, когато пие. Когато пие, Тод се изживява по-тихо от свещеник, опрощаващ греховете на цялото човечество.

Изгубил интерес към червеноустото момиче, Дийн се обръща към жената вдясно от него. Тя е с наднормено тегло и по-близо до възрастта му. Замъгленото му от алкохола съзнание решава, че това увеличава шансовете му тя да се заинтригува от него. Тя разговаря вглъбено с придружителя си, седнал от другата й страна, ала този факт не смущава Дийн, който доближава устни до лявата й гърда и премлясква звучно с език. Тя вече е забелязала Дийн и е отместила стола си по-далеч от него. Сега го поглежда отвратено и го праща да върви на майната си. Дийн долавя „майната ти“ и й отправя предложение, при което тя и приятелят й — мъж с лисича физиономия и дизайнерски очила — стават и си сменят местата. Мъжът, издигнал бариера между Дийн и плячката му, не означава нищо за Дийн, но той го подкача принципно и го смушква в ребрата.

— Хей, пич. Просто упражнявах правата си като мъжки екземпляр.

— Упражнявай ги другаде — предлага му очилатият.

Дийн се обръща към Тод и повтаря:

— Упражнявах правата си на мъжки екземпляр. Живеем в свободен свят, нали?

Тод е ставал свидетел на разприте на Дийн още в гимназията. Ако Дийн се настърви повече, ще го хване за ръката и ще го изведе оттук, но засега перченето на Дийн му се струва безобидно.

— Не си създавай главоболия — отбелязва лаконично той.

— Тя и без друго е крава — отвръща на висок глас Дийн. — Заслужавам нещо по-добро.

— Така те искам, друже — засмива се Тод и Дийн се кикоти, доволен от себе си.

Тод знае, че Дийн става такъв само когато пие. Някои носят на алкохол, но Дийн не е сред тях. Макар да не му личи, Дийн е сантиментален — разплаква се лесно и харесва бебета. След гимназията постъпи в морската пехота, ала се оказа недостатъчно кръвожаден да издържи и напусна армията, преди да го разквартируват. Тогава се захвана с търговията. Като цяло Дийн е сговорчив човек. Избухва понякога, нужно е обаче доста, за да го провокираш. Затова е въпрос на догадки как ще му въздейства новината и Тод се затруднява да предвиди реакцията му. Надява се само Наташа да му я съобщи тактично.

Наближава полунощ и Тод отново е в колата си. Набира телефонен номер от тайния си списък и след кратък разговор поема към „Четири сезона“ — на няколко пресечки от бара. Уговорил си е среща с една от жените — всичките достатъчно класни да ги води в петзвездни хотели — и винаги на разположение, особено ако ги кани щедър мъж като него. В такива нощи, когато не е виждал Наташа и се чувства прекалено зареден с енергия и в твърде приповдигнато настроение, обича да се възползва от луксозните стоки и услуги, предлагани от града.