Димитър Мантов
Ястребът (9)

Пленникът от Наварин

Той се разхождаше от рогозката към стените в четири посоки, като увеличаваше крачките си и все по-често чуваше гласа на Мариго: „Хадзи, кога сте се върнес?“ — „Ще се върна, хаджийке. Щом съм жив и здрав, все ще намеря изход от тая проклета тъмница!“.

Така си говореше хаджи Христо и не знаеше — в планинските села на Пелопонес, там, гдето властта на османлиите не достигаше, вече се пееше песен за него:

Бре, хаджи Христо Българин, не ходи с раите,

ела тук, поклони се, ще седиш с агите…

Това беше далечен отзвук от втората му среща с Ибрахим паша. Няма тайни, които крепостните стени могат да заключат. Един-единствен генерал от гръцката войска беше паднал в плен, и пашата не можеше да го укрие. Английският консул дойде в Метони и поиска да се срещне с хаджи Христо. Но за това знатният пленник узна едва когато един ден капакът на тавана изскърца и отгоре се разнесе гласът на гавазбашията Осман:

— Излизай, керата!

През отвора спуснаха дълга дървена стълба. Хаджи Христо повдигна нагоре брадясалото си лице, но веднага извърна глава — очите го заболяха от силната светлина, която струеше през отвора. „Хайде бе, Кьороглу!“ — викаше отгоре гавазбашията.

 

 

Сюлейман бей — един от френските офицери, обучили по европейски армията на самовластния египетски паша, бе четиридесетгодишен мъж с остра брадичка, насмешливи очи и подвижно лице. Мундирът му беше както на офицерите във френската армия — тъмносин, но с позлатени копчета. Единственият ориенталски белег в дрехите му беше коприненият пояс с втъкани в него златни нишки, който пристягаше тънкия му кръст, но и него той беше вързал по друг начин — със спуснати над дясното бедро дълги краища. Назначен от Ибрахим паша за комендант на крепостта Метони, в отсъствие на пашата Сюлейман бей беше и началник на квартируващите тук войски — пост, доста висок за чужденец, който не бе станал мюсюлманин въпреки турското име, с което го наричаха.

Сега в просторната миндерлия стая, където Ибрахим паша приемаше просителите и помощниците си, Сюлейман бей стоеше в средата на големия персийски килим, до сребърната синия, с изпъната военна стойка, гологлав (чалма слагаше само на парад и в сражение). До него се подпираше на жълт тръстиков бастун мъж, на години към петдесетте, с широки прошарени бакенбарди, облечен в пътни дрехи от кариран кафяв плат, наметнат с широка пелерина.

Хаджи Христо влезе бавно, като тропаше по дървения под с мръсните си ботуши. Изтърканият войнишки шинел, измачкан и изцапан, беше препасан с парче от въже. А миндерлията стая беше светла, с много прозорци, с белосани стени, миндерите бяха застлани със сърмени покривки и отрупани с пъстри възглавници — и сред всичко това дрехите, с които бе облечен пленникът, приличаха на дрипи.

Сюлейман бей махна с ръка на Хасан ага да излезе и като очерта с десница нещо като военен поздрав към влезлия, рече на развален турски език:

— Пашамъз, ела тук с цялото достойнство на високия си чин! Буюрунис! — посочи той към миндерите.

Хаджи Христо се усмихна, разтвори ръце:

— Приличам ли на паша?

— Ако искаш, ще те наричам генерал — протегна му по европейски десница Сюлейман бей.

Ръкуваха се и хаджи Христо не разбра как се озова до непознатия чужденец с черната пелерина, с когото Сюлейман бей заговори на език, от който Хаджията не разбираше ни дума.

— Хасан ага ми каза, че искал да ме види ингилизки консул — обади се хаджи Христо, когато Сюлейман бей спря да говори.

— Вече те представих, генерале. Разказах му защо си в такова жалко положение. Изредих му бойните ти подвизи, доколкото ги зная, разбира се. Но всеизвестно е, че ти си героят от Дервенаки.

— Кой го изпраща тук? — взря се в англичанина хаджи Христо.

— Англичаните и французите са приятели на гърците — бързо обясни Сюлейман бей. — Господинът идва да получи уверение, че животът ти ще бъде запазен, носи ти храна и пари. На съпругата ти в Навплион е изпратил средства, за да преживява, както подобава на жената на един боеви генерал…

— Беим — поприбра шинела си и пристегна връвта хаджи Христо, — на високоуважаемия ингилизин кажи, че бог ще го възнагради за християнската постъпка. Помоли го да съобщи от мое име на Управлението на гръцката държава, че колкото пари имах преди последното сражение, ги дадох на секретаря си Анагностис Димитриадис, който навярно е убит. И тъй, семейството ми е без всякакви средства и ще мизерува, ако Управлението не му помогне да преживява и ако не го закриля най-високата гръцка власт.

Сюлейман бей започна да превежда думите му, а чужденецът внимателно слушаше и оглеждаше пленника.

Французинът не дочака англичанина да се обади, обърна се към хаджи Христо и каза:

— От свое име обещавам, че още днес ще изпратя един от гърците пленници в Навплион до семейството ти да съобщи, че си жив и здрав и че ако някой от твоите близки приятели иска да дойде тук, ще го допусна с гаранция за живота му. Така ще можеш да получиш пари, дрехи и новини от най-близките си.

— Беим — скръсти ръце на гърди хаджи Христо, — ако това стане, всеки ден ще те споменавам в молитвите си.

— И ти на мое място, генерале, щеше да постъпиш така.

Несъзнателно хаджи Христо вдигна ръка, за да стори темане — разговорът беше на турски и държанието му беше като между турци. Но Сюлейман бей спря с вдигнати длани жеста му, след това му подаде и двете си ръце.

 

 

Пак се разхождаше в мрачното подземие, като увеличаваше постепенно крачките си в четири посоки, но през цялото време с мислите си беше горе, в белосаната миндерлия стая, при Сюлейман бей и непознатия чужденец, и изричаше думи, които тогава не му бяха дошли в ума: „Ти, Сюлейман бей, колкото и добре да говориш турски, пак не можеш да разбереш хората, които ти плащат богато, за да обучаваш аскера им както по Европата. Ето, да речем и ингилизинът. Той си мисли, че са му позволили да дойде при мен от съжаление към мъките на един пленник. Вятър работа! Тук човешкият живот няма цена. Махне с ръка агата — и от нечии рамене се свлече нечия глава. Змията е по-милостива от агарянина. С ага приятелство не става, защото той държи и хляба, и ножа. И сред тях има добри хора, но посегнеш ли на властта им, те загубват човешкия си образ — та какво е агата без раята? Някой трябва да превива гръб, за да живее друг нашироко“.

Крачеше хаджи Христо из тъмното подземие и дори не повдигаше очи към малкия сноп светлина, който проникваше през дупката на капака — в себе си усещаше друга, по-силна светлина, която и светеше, и топлеше — това беше от мисълта, че не са го забравили. Ето, ингилизкият консул дойде, и други ще дойдат. Вече беше сигурен — няма да мине много време и пак ще го изведат горе, в миндерлията стая с многото кафезлии прозорци.

Някога, когато хаджи Христо беше гавазбашията Шахин, в Кайро имаше един ходжа — той идваше в одаята на гавазите и ги поучаваше: „Окачете ушите си на гвоздея на търпението и чакайте спасително известие за страданията си!“. Напоследък хаджи Христо често си припомняше тия думи. Никак не можеше да си представи тоя „гвоздей на търпението“, нито пък как ще си окачи ушите на него, но едно беше вярно — в човешкия живот има дни, когато спасението е да издържиш!

Въжето, с което привързваше войнишкия шинел, можеше да му послужи да се обеси, но хаджи Христо и не помисляше за това. Повтаряше си, че не трябва да хаби сили напразно, да не подвиква на войниците, когато му спускат хляба и водата. Всяко излишно усилие, всяка гневна дума щяха само да го изтощят. Понякога си припомняше някоя от песните на клефтите, които се пееха край лагерните огньове. Имаше една песен за Никоцарас — прочут тесалийски клефт. Още в Белград той беше слушал за него. Никоцарас бил син на капитан на арматолоси — баща му обаче бил заподозрян от османлиите и станал капитан на клефти. С него в планините отишли и синовете му. Когато го убили, младият Никос заел мястото му. С отряда си се укривал в Олимп и турците не можели да го заловят нито със сила, нито с хитрост. През 1807 година Никос, наречен вече Никоцарас, повел своя отряд от петстотин клефти на север, за да участвува в сръбското въстание. Турските части го преследвали, но не успели да го спрат. При град Прави клефтите трябвало да минат по един мост — там станало голямо сражение. Всички проходи в Родопите били завардени и клефтите се върнали. Тогава Никоцарас станал морски клефт. Със своите паликарии заловил три турски кораба. Станал страшилище за чалмалиите в Солунския залив. Той загинал в сражение през осемстотин и десета година, но хората дълго не вярвали, че е убит. Които го бяха виждали, казваха, че бил истински юнак и красавец — висок, строен, говорел отривисто, често се усмихвал, но разсърдел ли се, никой не можел да издържи огнения му поглед. В походи крачел начело на отряда си, бил бърз бегач и прескачал седем коня, наредени един до друг.

Там, при моста край Прави, клефтите се сражавали три дни и три нощи — ядели сняг, пиели снежна вода и пушките им загрели. А на четвъртия ден Никоцарас казал: „Малко сте, приятели, но затова пък всички сте герои, на желязо изложете гърдите си, а сърцата си на червената мед…“.

На другия ден станало нечувано и невиждано сражение — няколкостотин клефти срещу няколко хиляди турци. Със сабята си сам Никоцарас разбил веригата от дамаска стомана — и пътят на клефтите бил открит…

Песента за Никоцарас се преливаше с една друга мелодия — и нейните думи неусетно оживяваха у хаджи Христо — песен за Олимп — посивелият, но останал непокорен Олимп, на който се извисяваха четиридесет и два свободни върха, от които бликаха шестдесет извора, а там, гдето имаше извор, имаше и капитанско знаме.

Кой беше съчинил песента за него, за хаджи Христо? И дали мелодията беше съвсем нова? Защото различни думи прилягат понякога на една и съща мелодия:

И пристигна хаджи Христо Българина,

все отбрани българи води…

Да, на тази мелодия вървят и думите на песента за Колокотронис — за гористите хребети и върхове, които не се оплакваха от буйните води и от дълбоките снегове, а от това, че им тежат клефтите на Колокотронис…

Припомнянето за стария водач на клефтите, за първия кум на необичайната сватба в Навплион, караше хаджи Христо да мисли за Арголида — единствената област в Пелопонес все още в гръцки ръце… Оттам ще дойде и неговото освобождение!

 

 

Той мигаше от силната светлина и отначало нищо не виждаше — за втори път го извеждаха от зловонното тъмно подземие. Когато светлите кръгове около него се успокоиха, видя пред себе си Васил Алипаша.

— Ти ли си бре, паша ефенди? — засмя се той и протегна ръце към някогашния си войник.

Но Алипаша знаеше колко му е силна ръката и се дръпна назад.

— Аз съм, генерале! Нося ти много здраве от кирия Мария.

— Казвай, момиче ли е пак?

— Както си го заръчал, момиче.

— Дано бог пак ни събере. Ще имаме поне едно момче!

— Генерале, знаеш ли, че за тебе по цяла Гърция се разправя?

— Ти пък кога обходи цяла Гърция? — сряза го Хаджията, но му беше приятно от думите. — Здрави ли са всички вкъщи? Имат ли средства за преживяване?

— Живи и здрави са, и кирия Мария, и двете момиченца. Нарочни поздрави ти изпраща твоят стар приятел генерал-лейтенант хаджи Стефан Българина. Той пое след пленяването ти твоите войници и аз барабар с тях…

Хаджи Христо се сви в протъркания шинел и глухо попита:

— Колцина останахте?

— Малко…

Алипаша дойде в отряда на хаджи Христо в навечерието на погрома. Животът му беше оплетен както на повечето българи доброволци. Сражавал се бе във войската на самовластния Янински владетел Али паша, оттам и прозвището му „Алипаша“. Умееше да язди добре и добре се сражаваше като конник. До разгрома при Аваринос командваше дванадесет души.

— Кажи, кажи ми колко оцеляхте? — тихо повтори хаджи Христо.

— Други са ги броили, генерале…

— И аз ги броих преди Аваринос. Под знамето си имах хиляда и шестстотин войници, от тях триста осемдесет и пет конници!

Двамата продължаваха да стоят до зейналия отвор на подземието, от което лъхаше хлад. Египетският войник от охраната с пушка в ръка се дръпна навътре в коридора. В противоположния край на мрачния коридор имаше дървена пейка, на която си почиваха стражите. Там сега нямаше никой и хаджи Христо тръгна към нея.

Седнаха на пейката и Васил Алипаша развърза кожената войнишка торба. Извади тумбесто черно шише, подаде го на пленника и рече:

— Пий за избавлението си, генерале!

— Ще пия! — надигна шишето хаджи Христо.

— Гроздова ракия е, правихме я ние, войниците, които охраняваме кирия Мария в Навплион. Пий, пий, сичката е за тебе!

Варена кокошка, сушена риба, голям кръгъл хляб — хаджи Христо погълна с очи храната, но си заповяда сам: „Само няколко хапки от кокошката и няколко залъка хляб, иначе ще ми прилошее“. И докато бавно дъвчеше вкусния пресен хляб, Васил Алипаша му разказваше, че по нареждане на Управлението на гръцката държава девет войници начело с капитан Алекси охранявали къщата, гдето живее кирия Мария с децата. Към тях били причислени още двамина, които сега са болни, но, като се излекуват, и те ще дойдат в Навплион.

Хаджи Христо познаваше до един българите доброволци и подкани Алипаша да изреди по име войниците от охраната.

— Повечето са пловдивчани начело с хаджи Георги… Ама той истински хаджия ли е? — със съмнение в гласа попита Алипаша.

— Съвсем истински. И ти, ако беше с нас, щеше да станеш хаджия.

— Притрябвало ми е. Пък и никак не върви, как ще ми викат, „хаджи Алипаша“ ли?

Хаджи Христо зави кокошката с бялата кърпа, с която пратеникът от Навплион я беше донесъл, и неочаквано попита:

— Ти знаеш ли как загина Анагностис Димитриадис? Когато ни обградиха, той беше назад…

— Нищо му няма на Анагностис, отвори дюкян в Навплион, и то насред чаршията!

— Какво? — скочи от пейката хаджи Христо. — Значи е жив?

— Нито куршум го е докоснал, нито сабя го е одраскала.

— Всичките ми пари бяха в него — развълнува се хаджи Христо. — Цяла кесия!

— Какви пари, генерале? Анагностис нищо не е дал на кирия Мария.

Хаджи Христо улови Алипаша за раменете и го разтърси:

— Василе, ти с всичкия ли си? Как може Анагностис да ме ограби?

— Не знам, генерале… Като се върна в Навплион, направо при него ще отида.

— Ех, да можех да го срещна! Ама ти сигурен ли си, че не е давал никакви пари на кирия Мария?

— Ако й беше дал, сичките щяхме да знаем. Отначало, докато Управлението й отпусне пари, ние хранехме и нея, и децата с войнишките си заплати.

Както винаги в мигове на силна ярост хаджи Христо търсеше накъде да развърти десница, та да му олекне. Ако имаше сабя в ръка, щеше поне въздуха да съсече, а сега пръстите му само се свиваха в безсилие. Завъртя се на пета и изведнъж пестникът му се стовари върху пейката — дъската изпращя и тоя звук го ожесточи, той удари пейката още веднъж и още веднъж, докато тя се прекърши на две.

— Ей, делѝ! — дотича войникът от охраната, но като видя потъмнелите очи на пленника, спря и започна да отстъпва заднешком.

Алипаша взе едната половина от счупената пейка, опря я в стената и рече тихо:

— Ела, генерале. Има място и за тебе.

Хаджи Христо въздъхна няколко пъти, изтри с ръкав потта, която беше избила по челото му, и застана пред Алипаша:

— Сега ми кажи след разгрома колко войници взе под свое началство хаджи Стефан?

— Двадесет и трима, генерале…

— Двадесет и трима — прошепна хаджи Христо и притвори очи. — От хиляда и шестстотин…

 

 

Той крачеше около прогнилата рогозка в подземието, опираше длани във влажните каменни стени и чакаше големите събития да решат съдбата му.

А в това време — през същата тази тежка за гърците 1826 година, Решит паша завладя Виотия, Атика и завзе Атина, но без укрепения хълм Акропола, където Гурас се защитаваше само с няколкостотин души.

В тези трудни дни все по-често започна да се говори за един дотогава малко известен гръцки военачалник — Георгиос Караискакис. Той беше човек с необикновена съдба. Син на монахиня, Караискакис се беше родил в една пещера недалече от епирското село Маврумати. Когато бил на осем години, майка му починала. Петнадесетгодишен (според някои — десетгодишен) той станал клефт. Служил във войската на янинския Али паша и в гръцките части, които англичаните бяха сформирали на Йонийските острови, а от самото начало на въстанието начело на малък отряд се сражаваше в Западна Гърция. При обсадата на Мисолонги той командваше войските, които действаха в тила на османлиите. Гръцкото правителство малко се доверяваше на водачите на клефтите, но след падането на Мисолонги нямаше друг изход. Тогава Караискакис беше назначен за главнокомандващ на войските в континентална Гърция.

На защитниците на Акропола на всяка цена трябваше да се помогне с продоволствие, барут и пресни бойни сили. Гръцките части начело с Караискакис, Криезотас и французина Фабвие започнаха настъпление срещу турците.

В началото на зимата, през ноември, Караискакис предприе прочутия си поход по румелийските^[1] планини начело на две хиляди и петстотин гладни и изнурени бойци. Сам той беше тежко болен, войниците му го носеха на носилка, но походът продължаваше. На пети декември Караискакис разгроми османлиите при Арахова и при Дистомон, в околностите на Атина. Фабвие успя да влезе в Акропола с барут и продоволствие за защитниците, но не можеше да излезе — турците държаха крепостта в железен пръстен. Решит паша искаше да вдигне във въздуха Акропола. Героят от Мисолонги Костас Хормовитис с контрапроходи в земята не позволяваше на турците да сложат мини под крепостните стени. За Хормовитис пашата казваше: „Ако се сражаваше на моя страна, щях да му дам толкова злато, колкото целият тежи“.

1827 година започна с победи на гърците в Източна Централна Гърция. Караискакис освободи почти цяла Румелия, пристигна с войската си в Атика и се укрепи в Елевсина. Вече имаше шест хиляди души на разположение. Намерението му беше да превърне армията на Решит паша от обсаждаща в обсадена, като я откъсне от пътищата й за снабдяване с бойни припаси и продоволствие. Но той не успя да изпълни своя план.

В Гърция бяха пристигнали англичаните лорд Кохран и генерал Чърч. Те убедиха представителите на различните въстанически групировки да се съберат на конгрес в Тризина — това стана на първи април. Лорд Кохран беше назначен за адмирал, командващ морските сили, а генерал Чърч беше обявен за главнокомандващ сухопътните войски. Беше сменена и формата на управление на гръцката държава — вместо Комитет на единадесетте трябваше да има председател на републиката. На 14 април за председател беше избран Йоанис Каподистрия. Една тричленна комисия беше натоварена да изпълнява неговите функции, докато той пристигне от Русия. Начело на гръцките въстанически части бяха поставени повече чужденци — Хастинг, Гордоц, Фабвие, Бурбаки. Само Караискакис и Колокотронис не бяха сменени.

Новото военно ръководство реши да хвърли всичките сили на републиката за освобождаването на Атина, която трябваше да бъде обявена за столица на гръцката държава. Щурмът на турския лагер край Атина бе определен за четвърти май. Новите военачалници очакваха лесна победа, но всичко стана другояче. В навечерието на нападението Караискакис беше тежко ранен в една схватка при Фалерон и почина. Гърците тръгнаха в атака на шести май. Но нямаше кой да ги води. Английските офицери не слизаха от корабите, готови бяха при неуспех да побегнат. Гръцката войска претърпя пълно поражение. След месец защитниците на Акропола бяха принудени да се предадат. Цяла Румелия беше в турски ръце. Само Колокотронис продължаваше да се сражава в Пелопонес.

За да не го обвинят в бездействие, Ибрахим паша се зае да изпълни старата си закана, че ще опустоши полуострова. И започна да гори села, да пали посевите, да сече и да изкоренява маслиновите дървета. Пълнеше корабите с гърци и ги откарваше като роби в Египет. Уплашени, че „иде краят на света“, някои от коджабашиите и капитаните му се покориха. Но Теодорос Колокотронис беше непреклонен. Той изпрати на пашата писмо в отговор на предложението да се предаде. Пишеше: „Дори да отсечеш всички клони на нашите дървета и да изгориш всички къщи, ако и да останат само голите камъни, знай, че ние пак няма да паднем на колене. Може да сечеш и да гориш дървета, но земята не можеш да отнесеш със себе си. А тази земя е наша, на нея отново ще израстат дървета. И ако остане дори само един грък, той пак ще се сражава. Не се надявай да направиш от нашата земя твоя, избий си го това от главата!“.

Колокотронис беше на петдесет и седем години, вече побеляваше, но половин година не слезе от коня — придружаван от двеста телохранители, той ходеше от село на село, нападаше османлиите изневиделица, ободряваше сънародниците си, избиваше предателите. Из цял Пелопонес звучеше силният му глас: „Брадва и огън за тия, които се покоряват!“.

В края на август от Египет в Пелопонес пристигна ескадрата на Мехмед Али паша — деветдесет и два кораба стовариха четири хиляди войници. Това ставаше по нареждане на султанското правителство. Турско-египетските сили трябваше да завладеят остров Идра. Решит паша щеше да отиде на помощ на Ибрахим паша с всичките си войници и така най-сетне щеше да бъде покорен Пелопонес. Но станаха събития, които помогнаха на гърците.

Избирането на Каподистрия за председател на републиката за Англия и Франция беше засилване на руското влияние в Гърция. Освен това по цяла Европа се говореше за зверствата на османлиите и за героизма на гърците. В тази обстановка представители на Русия, Англия и Франция се събраха в Лондон и на 24 юни подписаха договор, с който се задължаваха да осигурят независимостта на Гърция. Руският, френският и английският посланици в Цариград поискаха от султанското правителство да спре военните действия в Гърция, но Високата порта отказа. Край гръцките брегове се появиха ескадри на Русия, Англия и Франция. На 30 септември турският флот претърпя поражение от гърците при Салона. В отговор османлиите опустошиха цяла Месиния.

Обединената флота на великите сили, която дотогава беше само зрител на събитията, на 20 октомври атакува в Наваринския залив турско-египетските морски сили. Над сто турски и египетски кораба бяха унищожени.

В Цариград представителите на трите велики сили настояха да бъде признат Лондонският договор, но Високата порта отвърна с категоричен отказ и те напуснаха турската столица.

Осмата година от въстанието — 1828 година, вдъхна нови надежди на гърците.

Председателят на републиката Йоанис Каподистрия пристигна в Навплион на осемнадесети януари. Два дни след това беше образувано временно правителство. Свикано беше общогръцко събрание — Панелинион, в което участваха всички видни гърци.

В турски ръце обаче все още бяха Атина, Мисолонги, остров Евбея и части от континентална Гърция.

На 26 април Русия обяви война на Турция.

 

 

Докато Ибрахим паша вилнееше в различни места на Пелопонес, Сюлейман бей премести знатния пленник от подземието във външното морско укрепление на крепостта. Хаджи Христо пак беше сам, но сега имаше на разположение просторно светло помещение. И то беше с каменни стени, но подът и таванът бяха с дървена обшивка и най-важното — два големи прозореца гледаха към морето.

Видът на пленника бе вече друг. Почти всеки месец от Навплион идваше Алипаша, носеше му чисти дрехи, храна, вино и ракия. Берберинът, който бръснеше стражата, идваше веднъж в седмицата при хаджи Христо, подстригваше косата и мустаците му, старателно го бръснеше срещу щедър бакшиш. Облечен в тъмни вълнени дрехи, каквито носеха заможните гърци в Пелопонес през зимата, с бяла риза и черна копринена кърпа на главата, той приличаше на капитан на кораб — един от ония гръцки капитани, за които никой със сигурност не можеше да каже доколко се занимават с мирни морски превози и доколко са свързани с въстаническите водачи от големите крайморски градове. Може би затова египетските войници, които пазеха Хаджията, му викаха „хаджи капитан“, макар да знаеха, че Сюлейман бей го нарича „паша“ — генерал. Но нали в тяхната войска имаше един-единствен паша и това беше Ибрахим паша…

Дебелите железа, които замрежваха двата прозореца, не пречеха на хаджи Христо по цели часове да гледа играта на вълните и тихия летеж на морските птици.

Когато се появяваше кораб, той се повдигаше на пръсти, здраво уловил железата, и целият изтръпваше — искаше му се да е там, сред вълните — ако корабът е турски, да се хвърли в абордажен бой, захапал нож, с пистолет в лявата и сабя в дясната ръка; ако ли корабът е гръцки, да застане на носа и да се взира в сиво-синята далечина, да дебне кога на хоризонта ще се появи платно на неприятелски кораб. В такива минути жилите на късия му здрав врат се издуваха, дишането му ставаше по-често.

Един ден до морското укрепление достигнаха далечни гърмежи. Стражите нищо не казваха, а през прозорците хаджи Христо видя само някаква рибарска платноходка, която бързаше да се прибере в пристанището.

Вечерта при него дойде Сюлейман бей. Придружаваше го само един млад офицер, който остави върху дървената маса (да, тук имаше маса, стол и желязно легло с дюшек, пълен с морска трева) запалена свещ в меден свещник и излезе в коридора.

Сюлейман бей застана до масата. За пръв път хаджи Христо го виждаше с чалма — тя приличаше на тънка зелена змия, увита около главата му.

— Генерале — тихо заговори той, — идвам да ти кажа нещо, за което моят господар Ибрахим паша, ако научи, няма да ме похвали. След кратък бой обединената турско-египетска флота престана да съществува…

— Как, съвсем ли? — не вярваше хаджи Христо.

— За сражението при Наварин тепърва ще се говори. Страшен разгром, генерале! Сега ние тук имаме един-единствен изход — по-скоро да се върнем в Египет.

— А с мене какво ще стане? — взря се във французина хаджи Христо.

— Тъкмо затова идвам. По-добре е да те отведат в Египет, отколкото…

— Разбрах — наведе глава пленникът.

В настъпилото мълчание се чуваше шумът на морето.

— Есенните бури скоро ще започнат — обади се Сюлейман бей.

— Ще започнат… — повтори думите му хаджи Христо, но мислеше за съвсем друго. — „Като мишка в капан съм. Ама аз ще реша кога да се простя с живота си! Добре че скрих въжето.“

Но мисълта да увисне на един от двата прозореца на въжето, с което бе привързвал стария войнишки шинел, го сепна: не, мърцина няма да умре! Той знае силата на ръцете си, знае и стремителността, с която се впуска в ръкопашен бой — нали е Ястреб, като ястреб и ще загине: когато дойдат да го отведат, ще изтръгне оръжието от ръцете на някой от охраната и преди да го убият, поне още един агарянин ще загине.

Това беше и решение, и успокоение и той дори се усмихна на Сюлейман бей.

— Благодаря ти за сърдечната доброта, бей ефенди. Виждам, че си истински християнин…

— И християнин, и офицер, който държи на своята чест! — по европейски се поклони Сюлейман бей, като щракна с шпори, прибрал ръце до бедрата си.

Шумът на морето се увеличаваше. Настъпваше приливът.

 

 

… Видя бял арабски бегач със ситни черни петънца по челото — той пръхтеше и хапеше юздечката. И изведнъж хаджи Христо усети в ръцете си поводите на коня, с колене почувства топлината на младия кон и подвикна „Хайде!“ — „Хадзи, кога сте се върнес?“ — долетя отнякъде гласът на Мариго.

Хладен ветрец лъхаше в лицето му, играеше си с краищата на мустаците му, а те пък го гъделичкаха по гърдите — ризата му беше разтворена. През цялото време чуваше шума на вълните.

Остра прегоряла трева хрущеше под копитата на коня. Като се наведе от седлото, той видя пясък — жълт, ситен, какъвто беше пясъкът в арабската пустиня.

— Буюрунис, гавазбаши! — поздравяваше го с ниско темане някакъв старец с галабея и му поднасяше глинена паничка с вода, както беше обичаят да се среща пътник в тия пустинни места. Пътникът си изплакваше устата от ситния, невидим пясък, който скърцаше между зъбите му.

Хаджи Христо пое паничката. Питаше се: „Къде съм? В околностите на Медина? Или в Неджад?“.

Около него се разнесе тропот. Той вдигна глава и видя седем коня (преброи ги бързо, само за няколко секунди), и седемте арабски бегача, с толкова тънки жилести крака и толкова красиви извивки на шиите, че на него чак му премаля — искаше му се да се втурне, да отиде при тях и един след друг да ги гали по лъскавите гриви и да прекарва длани по опънатите им гърбове.

Някой извика на гръцки:

— Хайде да те видим, генерале, можеш ли да ги прескочиш както нашият Никоцарас!

— Ще ги прескоча! — на български отвърна той, скочи на земята и се засили.

Как стана, не разбра, озова се върху неоседлан кон, един от седемте арабски бегача, и прилепи глава до шията му.

Разнесе се пукот на пушки…

Събуди го плясъкът на вълните. Той дълго лежа на железния креват с отворени очи. Светлината на месеца проникваше през прозорците и хвърляше жълти петна по дървения под. Морето стенеше в есенната нощ и хаджи Христо си представи как дълги тежки вълни се стоварват в тъмните бездни, внезапно открили се пред тях — те можеха да смажат като огромен юмрук и най-големия кораб, но стигаха до брега, превърнати в пенести бразди.

Някой му беше казал, че чайките заспиват при шума на прибоя, и като си повтаряше това, той отново се унесе в сън.

На сутринта с изненада видя колко спокойно е морето — вятърът гонеше сивите облаци и те изчезваха в дълъг керван далече на север.

Ще се появи ли някой кораб?

Едва ли — мислеше си пленникът. След поражението малкото оцелели турски и египетски кораби не ще смеят да излязат в открито море.

Ден след ден той очакваше във водите при Метони да се появят корабите на обединения флот на великите сили. А те не идваха и не идваха…

Мишки шетаха нощем из празното помещение. Той им оставяше храна и през деня дебнеше да ги види, да се порадва на живи същества около себе си — вече четвърта година беше самотен пленник! Но мишките изглежда също го дебнеха, изяждаха храната, когато той спеше, и само по шума отгатваше, че още не са го напуснали.