Димитър Мантов
Ястребът (7)

Брат срещу брата

През 1823 година султанското правителство се опита да потуши въстанието в Централна Гърция — след това щеше да дойде редът на Пелопонес. Но султан Махмуд II имаше много главоболия с еничарите в Цариград, които се бунтуваха, а и трябваше да отдели значителна част от войската си за войната с Персия.

В Източна Гърция турските войски, командвани от Салих паша и Юсуф паша, стигнаха до Коринт и Атина. По нареждане обаче на командващия Западния турски отряд Омер Вриони те трябваше да се върнат, за да разгромят въстаниците на остров Евбея.

Тъкмо в началото на летните горещини управителят на Северна Албания, Мустафа паша, начело на тринадесетхилядна войска се отправи към Мисолонги, където въстаниците бяха десет пъти по-малобройни от османлиите — командваше ги Марко Боцарис, който със своите сулиоти вече бе разбил Омер Вриони. Сега смелият въстанически водач реши да убие Мустафа паша, за да предизвика паника в турските редове.

През нощта на 21 август начело на четиристотин и петдесет сулиоти Марко Боцарис нападна край село Карпениси четирихилядния авангард на турската армия, където беше и пашата. Смут обхвана лагера, Боцарис се отправи към палатката на турския главнокомандващ, но беше повален от вражески куршум. Сулиотите се върнаха назад, като носеха тялото на своя командир. И все пак загубите на османлиите бяха големи — хиляда и петстотин души, докато от въстаниците загинаха само около шестдесетина.

Мустафа паша стигна до Мисолонги, обсади го, но след два месеца, като разбра, че не ще го превземе, се оттегли.

В това време в Пелопонес коджабашиите, които в началото на въстанието приеха водачеството на Теодорос Колокотронис и Димитриос Ипсиланти, започнаха да настояват за ръководни места в управлението. Техен говорител беше тридесет и две годишният Александрос Маврокордатос — издънка на видно фанариотско семейство от Цариград. Получил солидно европейско образование — той беше ловък политик и подкрепян от водача на коджабашиите Петробей, успя да потуши разногласията. Но това трая малко време. И въпреки че във временното правителство влязоха представители на различните групировки (включително и Колокотронис), през април започнаха сражения между отделни въстанически отряди. Близо два месеца продължиха сраженията…

Турското командване не успя да използва вътрешните борби на гръцките въстаници. Източната им армия грабеше и опустошаваше остров Евбея, а друг сулиот — Кицос Цавелас, заместникът на Боцарис, успя да накара турската армия да се оттегли.

Планът на османлиите за потушаване на въстанието в Пелопонес пропадна.

Хаджи Христо обикаляше с конната си дружина (успя да събере шестдесетина конници) отдалечени села на Арголидокоринтия, когато му се роди първото дете — момиче. Вестта за това го завари на път и той побърза да тръгне обратно към Навплион. И без друго се чудеше как да запази и агнето цяло, и вълкът да бъде сит — защото борбите между отделните групировки го караха да върви срещу хора, които уважаваше — като Колокотронис, и да изпълнява нареждания на водачи, с които още от началото на въстанието не можеше да се разбира, какъвто беше водачът на коджабашиите Петробей. Неслучайно го наричаха Петробей — той наистина се държеше като бей. Но и държанието на Колокотронис го озадачаваше: защото тоя умен и смел човек не можеше да разбере, че докато борбата срещу турците продължава, всяко разцепление на силите е начало на гибелта на всички въстаници. Все така се случваше, че тъкмо когато искаше да поведе с Колокотронис откровен разговор, задълженията му на комендант на Навплион го пращаха ту на едно, ту на друго място, а и като стоеше в комендатурата (някогашният турски конак), не спираше върволицата от хора — всеки със свои молби и грижи.

Сега, като научи, че е станал баща, първата му мисъл беше за кръщението на детето — ще опъне такава трапеза, че години наред в Навплион ще се разправя как Христо Българина е отпразнувал раждането на първата си рожба. На лично място на трапезата ще седи Колокотронис, до него — Никитарас, после синовете на Колокотронис, а срещу тях — хилядниците и капитаните от отряда на Хаджията — всичките мустакати, с гръцки дрехи, ама с български лица и с български „мурафет“ — като пийнат, от мълчаливци ще се превърнат в такива дрънкала, че и с железни скоби не можеш да им затвориш устата — и ще пропеят, от едно гърло два гласа — хайдушки песни, песни за раздяла, а накрая ще изиграят ръченица. Радваше се Хаджията, като яздеше по обратния път към Навплион и не знаеше, че Колокотронис вече е прогонен от града, а синовете му с отрядите си кръжат наоколо и се сражават с дружините на коджабашиите. Там някъде по планините беше и Никитарас със своите паликарета.

Мариго го посрещна с детето на ръце — беше родила леко и странно бе, че за пръв път той виждаше руменина по бледото й, с прозрачен жълт оттенък лице.

— Добре дошел, хадзи! — на български му рече тя и поднесе детето към него.

Той пое дъщеря си с късите си жилести ръце — бебето се мръщеше, мляскаше с устни. Като не знаеше какво да прави с него, той го вдигна високо над главата си.

— Хадзи… — уплашено извика Мариго.

— Ей такава голяма мома да стане! — благослови дъщеря си той с висок, тържествен глас.

— Мома… какво рече, хадзи?

— Ще я видиш, като порасне! А сега се стягай за неделя — обърна той разговора на гръцки. — Стотина души ще поканя на кръщавката.

Дойдоха повече от сто души с дарове за новороденото, ала сред тях не бяха най-близките му приятели. Никой не споменаваше имената на Колокотронис и на синовете му, нито на Никитарас и това най-много тежеше на Хаджията. Но радостта му, че е баща, надви и той, като подканяше гостите да пият, пръв се напи. И пръв запя. А накрая пръв игра ръченица.

На другия ден в Навплион пристигна новината за самоубийството на Хуршит паша — неуспелият в сраженията с гърците военачалник бе предпочел да не дочака заповедта на султана да го хвърлят в Босфора в завързан чувал. И хаджи Христо видя острия грузински профил на пашата с брада, подстригана като листовидно острие на копие, видя го така, както беше облечен тогава, в Алепо — сред градината, по сърмалия елече, с навити ръкави на черната, и тя украсена със сърма, риза. Пашата се премерваше в глинените паници, наредени на стената. „Защо не се сепна навреме, паша ефенди? Защо не вдигна бунтовен байрак — тъй, и тъй те чакаше смърт, поне да си беше опитал късмета.“

Но както и да се мъчеше да види другояче живота на пашата, той разбираше: неговата съдба е била предопределена още когато като дете е бил заловен и продаден на един османски големец. Красивото персийско име Хуршит, което означаваше „слънце“, не можа да огрее пътя му.

Четвъртата година от обявяването на въстанието беше време на кървави междуособици — имаше две гръцки правителства, едното на Георгиос Кундуриотис в Кранидион, в североизточната част на Пелопонес, а другото на Петробей в Триполица.

Александрос Маврокордатос и Йоанис Колетис подкрепяха правителството на Кундуриотис, който сключи заем в чужбина и засили въстаническата флота.

В това време султан Махмуд II, като прецени, че гръцките въстаници са по-опасни от египетския му васал, непокорният Мехмед Али паша, се обърна към него — предложи му срещу помощта, която пашата ще му окаже за потушаване на въстанието, да даде под негово управление Сирия и остров Крит, а на осиновения му син Ибрахим паша предоставяше да стане паша на целия Пелопонес.

Египетският паша се съгласи и на четвърти юли 1824 година войската му напусна пристанището Александрия с петдесет и шест бойни кораба и с над двеста транспортни съда. Заедно със султанската флота, командвана от Хосреф паша, египтяните започнаха да превземат гръцките острови един по един. Най-голямо беше клането при покоряването на остров Псара.

Флотата, водена от Андреас Миаулис, победи при Геронда и още на няколко други места. Въстаниците не можаха да попречат на нападателите да се настанят на Крит, но принудиха Ибрахим паша да презимува на превзетия остров.

Цяла Гърция знаеше, че през пролетта осиновеният син на египетския паша ще се отправи към Пелопонес, където както баща си щеше да бъде самостоятелен владетел.

През октомври станаха законодателни избори — беше избран нов Изпълнителен съвет. Недоволен от изборния резултат, Колокотронис с оръжие се вдигна срещу правителството.

Главният секретар на Министерството на военните работи съобщи на хаджи Христо: „Уважаемото Управление, осведомено за твоите верни заслуги спрямо Гърция, за твоя военен опит и покорството ти към това Управление и за останалите ти лични качества, със заповед №1015 те повишава в чин генерал-лейтенант…“. След месец той получи и заповедта на Временното управление на Гърция за генералския си чин, подписана от Георгиос Кундуриотис. На 9 юни Изпълнително тяло на Временното управление му изпрати писмена заповед: „Храбрейшият генерал хаджи Христо Българин се назначава за началник на изпълнителните сили на Управлението, като ще изпълнява и длъжността комендант на Навплион…“.

В началото на есента той направи предложение до Временното управление за създаване на редовна конна дружина. Отговорът беше, че „положението на държавата не позволява в настоящия момент да се създаде редовна конна дружина, което се отлага за по-подходящо време“. Като генерал той вече командваше корпус. Но засега главният му противник не бяха османлиите, а андартите, предвождани от Колокотронис и синовете му.

Когато завзеха село Дервени, от заловените андарти узнаха, че Генеос е разположил хората си в селата Берзова и Агиоргитика. В същите три колони, както бяха пристигнали на другия ден, войниците на хаджи Христо настъпиха срещу андартите. И Генеос беше разделил хората си на три части — изглежда бе следил внимателно настъплението на правителствените войски.

Беше първи декември. „Сарандаимера-сарандагнома“ — четиридесет дни, четиридесет настроения — най-неприятното време в Гърция и тази година беше едно непрекъснато редуване на студени ветрове със студени дъждове. Влажно и студено беше и в два часа по обед, когато започна сражението.

Двамата хилядници — хаджи Байрактаря и Пловдивчанина Янко, командваха единият лявата, другият — дясната колона. Централната колона водеше Хаджията. С него бяха и стотина гърци — предвождаше ги хилядникът Георгиос Франгос.

Стреляха и от двете страни, залегнали зад камъни и дървета. Нито андартите тръгваха в атака, нито правителствената войска потегляше напред. И все пак андартите побягнаха. Повече от два часа ги преследваха правителствените войски. Мнозина андарти бяха заловени в плен, а Генеос едва се спаси.

Силите на Колокотронис бяха разбити. Може би той щеше да насъбере нови андарти, ако в братоубийствената война не беше загинал синът му Панос. Пречупи се старият воин и се предаде заедно с Делиянис и Нотарас. Тримата бунтовници бяха затворени на остров Идра.

Умири се Пелопонес, но сега разногласията между въстаниците се развихриха в Северна Гърция — там Одисей Андруцос отказваше да признае правителството.

В края на тази бурна година — на 28 декември, хаджи Христо изпрати писмо до Изпълнителното тяло на Временното управление на Гърция в Навплион, с което предлагаше хилядниците хаджи Байрактарис, Коста Сервас и Пловдивчанина Янко Българин да бъдат повишени в чин генерал-лейтенанти, защото, както пишеше той, „те още от началото, откакто се намират при мен, се проявиха достойно във всеки поход, работиха честно, бяха стремителни в разпалеността си за вярата и достойни да имат под свое разпореждане войници и да ги командват“. Капитан Ангел Софиянеца той предлагаше да бъде повишен в хилядник. Но вместо отговор получи нареждане да събере две хиляди сто и шестдесет войници (в които да се включат офицерите и генералите, които са били верни на правителството) и заедно с войниците, които ще води генерал Васо Мавровуниотис, да тръгне на поход за Палеас Патрас. Гръцкото командване начело с Георгиос Кундуриотис се стремеше да ликвидира турските сили в обсадения Патрас.

Но въстаническите сили не успяха. На дванадесети и на четиринадесети февруари 1825 година египетската флота хвърли котва пред двете пристанища Метони и Корони. Там слязоха около дванадесет хиляди египтяни. Преди да започне настъплението на север за покоряване на целия Пелопонес, Ибрахим паша реши да превземе Наварин, където водачи бяха двамата синове на Мавромихалис и Макриянис. На помощ им се притекоха гръцки части и доброволци. Председателят на Изпълнителното тяло Георгиос Кундуриотис ту на кон, ту пеша обикаляше лагерите на гръцките части и се стараеше да въодушеви командирите и войниците.

— Чалмалиите са много — говореше той. — Но те винаги са били много повече от нас и все пак сме ги били! Не се плашете от египтяните!

Корпусът на хаджи Христо по пътя към гръцкия лагер в Мотокорони се срещна с конна разузнавателна турска част и след кратката схватка един египтянин сам се предаде. Хаджи Христо го изпрати под стража при Кундуриотис. Ръководителят на гръцкото правителство не закъсня да му отговори с писмо от пети април:

До генерал хаджи Христо

Получих вчерашното ти писмо заедно с египтянина, когото връщам обратно, тъй като може да послужи като разузнавач, за да въвлече и други свои сънародници да избягат при нас. Да бъде пазен обаче много от войниците, защото има краста. Получих с радост пожеланията ти да тръгнеш на поход идущата година към Македония, но за да стане това, трябва да пострадат арабите, както пострада по-миналата година Драмалията, ето защо всички воеводи се постарайте да бъдат унищожени час по-скоро арабите и да започнем да се приближаваме към Македония. Зная как те притесняват войниците от гарнизона, но аз писах многократно да стане преброяването им и да ми изпратят списъците, подписани от инспектора, и нека само дойде по един доверен човек от всеки воевода и веднага заплатата ще бъде изплатена. И твоя храброст прати секретаря си или твой доверен човек и ще пратя заплатите за миналото тримесечие до 1 март.

От година на година конниците, които бяха под командата на хаджи Христо, се увеличаваха — вече бяха близо четиристотин, една четвърт от състава на корпуса. Сега срещу дебаркиралите египтяни конниците щяха да бъдат ударната сила. И генерал хаджи Христо Българина тръгна към Наварин — западната част на залива Пилос в Западен Пелопонес, където в старата крепост се защитаваха малобройните гръцки войници срещу многохилядния противник, който нападаше по суша и по море.