Димитър Мантов
Ястребът (12)

Празник в Арахова

От четирите момичета най-малката — Ана, беше любимката му. Тя беше вече на седемнадесет години. Понякога момичето се затваряше в себе си, по цели дни не говореше с никого. Друг път не млъкваше от сутрин до вечер — шегуваше се, пееше и танцуваше из къщи, задяваше се с баща си:

— Татко, ти докога ще си криеш годините? Веднъж казваш, че си на петдесет, друг път — на петдесет и пет, а пък мама разправя, че догодина ще навършиш шестдесет.

Като я слушаше как хубаво говори български, той се разнежваше — останалите му деца не можеха да произнесат „ч“, „щ“ и „ж“.

Една от дъщерите му вече беше омъжена, а двете момчета — те бяха най-малките, по кралско благоволение учеха на държавни разноски в гимназията във Вафи.

— Татко, не чуваш ли какво ти говоря? — не млъкваше Ана.

Седяха на плетени столове в градинката пред къщата. Наоколо се белееха едноетажните постройки на квартала на трако-българите в Атина — къщите си приличаха и по големина, и по начин на строеж, нали ги бяха правили по едно и също време, преди около десетина години. Целият тоя квартал беше дело на хаджи Христо.

През 1843 година го избраха за депутат на трако-българите в Националното събрание и той с цялото си семейство се пресели от Триполица в Атина. На следващата година пак беше депутат. Тогава възникна идеята да се образува селище на трако-българите и на събрание на новите заселници в Атина избраха хаджи Христо за председател на „корпорацията за застрояване“. По това време кралят го назначи за свой адютант и го зачисли в броя на сенаторите. Нито един от българите, участници в гръцкото въстание, и самият хаджи Христо, нямаше средства за строеж и той успя да издейства заеми от Държавната каса. След време го пенсионираха. Все още не беше изплатил дълга си от пет хиляди драхми.

Ана забеляза, че баща й, както седеше в плетения стол, се унесе в дрямка и престана да говори.

Беше топъл пролетен следобед. В градинката жужаха пчели, миришеше на зюмбюли и на свежа зеленина.

Ана взе от кошничката върху масата плетка, опита се да плете, но не я свъртя на едно място, остави плетката и отиде вкъщи. Сети се, че скоро не е проветрявала новите дрехи на баща си. Разтвори гардероба и извади костюма от английско райе, шит от французин, придворен шивач. И всекидневните му дрехи бяха ушити все от тоя шивач. Но понякога, в сънищата си тя виждаше баща си такъв, какъвто го помнеше от детските години, когато се появяваше вкъщи само за ден-два — с бричове и ботуши, на които шпорите напевно звънтяха, с офицерско наметало и черна копринена кърпа на главата. Тогава той й се струваше като герой от приказките, внезапно добил плът и кръв. Острият му профил, красивите, засукани надолу мустаци, бързите му, пълни с енергия движения — всичко това, както и шеговитите му думи към всички, които го заобикаляха, създаваха особена атмосфера и по-късно, когато тя израсна и го виждаше в блестящата униформа на генерал-адютант, все й се струваше, че пелерината и черната кърпа по му приличат.

В едно и също време той беше и строг, и с нежно сърце, а като се усмихнеше и протегнеше ръце за прегръдка, целият засияваше. Тя обичаше да се разхожда с него под ръка в неделя, след литургията, когато майка й бързаше за къщи да приготви яденето за обеда. Двамата обикаляха празничните улици на Атина, после сядаха в някое кафене и на чашка кафе той й разказваше за своите „митарства“. Само пред нея говореше за някогашните си премеждия, а тя с никого, дори с майка си не споделяше каквото й беше казал, защото имаше неща, които биха хвърлили в ужас кротката кира Мария.

— Войната е жестоко нещо — обичаше да повтаря той, — но какво да се прави, големите държави са си поделили света и малките народи, за да се освободят, имат един-единствен път — да се вдигнат на оръжие. Вярвам, че така ще стане и с нашите българи. Макар и да съм вече стар, ако там започне нещо, веднага ще тръгна, да знаеш това.

И продължаваше да говори — за Търново, какъв хубав град бил, колко красиви били завоите на Янтра — точно единадесет завоя, как през пролетта целият град ухае на люляк…

Като го слушаше, Ана започваше да тъгува по нещо, което нямаше име, но което й беше близко — може би за никога невидяната родина на баща й… Тя не можеше да свикне с мисълта, че баща й ще се превърне в старец — прегърбен, с бастун в ръка. Той трябваше да е все същият, държелив, както сега — опънат, като че винаги готов за скок, нали и сега му викаха Ястреба. Един детски спомен често я навестяваше: баща й с лек звънтеж изважда сабята от ножницата и започва да я върти във въздуха, като я прехвърля от ръка в ръка. Сабята изпуска мълнии, а баща й от седлото високо се смее. Кира Мария вика от прозореца: „Хадзи, ще изплашиш децата!“.

Усмихната при тоя спомен сега, Ана понесе навън, на слънце, новия костюм на баща си. Тя тъкмо го окачи на връвта за сушене на прането и пътната вратичка изскърца — идеше чичо Кочо Тиквешлията. Навярно пак щеше да се оплаква на баща й, че в Министерството на войната никой не обръща внимание на молбата му. И щеше да повтаря:

— Хаджи, нали помниш, че с моите пари купихме първите шестнадесет коня и ти стана конен началник?

— Помня, как да не помня — щеше да го успокоява баща й, — нали съм ти издал такъв документ.

— И ти със свои пари въоръжи двадесетина конници. Толкова ли бяха бре, хаджи?

— Виж, това вече не помня — щеше да се усмихне баща й с тънка усмивка, скрита в краищата на побеляващите мустаци, и тя щеше да отгатне, че той много добре си спомня колко конници е въоръжил със свои средства.

Сега Кочо Тиквешлията — бърз, припрян, с побеляла коса, но с изправен вървеж, затвори след себе си пътната вратичка и високо попита:

— Спиш ли, генерале?

Хаджи Христо отвори очи, размърда се на стола:

— Вече не спя…

— На оня свят всички ще си отспим — успокоително махна с ръка Кочо.

— Ано, ще ни направиш ли по едно кафе? — обърна се домакинът към дъщеря си.

— Ей сега, тате.

— Знаеш ли за какво идвам? — изви глас Кочо, като сядаше срещу хаджи Христо, от другата страна на масичката.

— Да не си получил писмо от Военното министерство?

— Мани ги них! — отегчително махна с ръка Кочо. — Друго е… Ти нали си чувал за Арахова?

— От тебе още не съм…

— Не се глуми, генерале! — сбърчи вежди Кочо. — С кръвта шега не бива.

— Казвай сега за Арахова — пробуди се у хаджи Христо някогашният командир и това прозвуча в гласа му. — Какво ще става там?

— Каквото става всяка година на връх Гергьовден. Събира се сума ти народ, славят Караискакис.

— Да, Караискакис беше голям военачалник и смел човек. Ако беше доживял до наше време…

— Щеше да си кротува като всички нас, пенсионерите…

Хаджи Христо недоволно изсумтя, стана, обиколи масата.

Кочо се преструваше, че не забелязва раздразнението му и продължи:

— Ти да не си забравил думите на Димитриос Ипсиланти в сражението при Тива? Той викаше, като те сочеше със сабята си: „Един Караискакис изгубихме…“.

— Тиквешли, не споменавай минали работи без нужда! — ниско изрече генералът.

Той целият беше настръхнал, Кочо знаеше, че в такива минути всичко може да се очаква от него, затова се изправи и, като прибра ръце към бедрата си, по войнишки рече:

— Идвам по служба! Изпращат ме най-близките приятели на Караискакис. Молят да ги почетеш и заедно с тях да споменеш паметта на героя. Ще ти изпратят кон или кола, както ти наредиш…

— Какво, с волска кола ли, като баба? — изви глас хаджи Христо, но лицето му се промени, очите му по-меко заблестяха. — Два коня, Тиквешли, един за мене, втори за Ана, и тя ще дойде!

— Тъй и ще докладвам, кириос генерал!

— Свободно… — махна с ръка хаджи Христо и седна на своя стол.

И Кочо седна на мястото си.

Ана донесе кафетата и изчезна вкъщи — но тя беше чула разговора им и доволно се усмихваше. Не беше яздила отдавна, а още като момиче баща й я беше учил да седи по мъжки на седлото.

Притворил очи, хаджи Христо усещаше как топлината, която бе нахлула в главата му, бавно се разнася — отначало се отпуснаха мускулите на гърдите му, след това в ушите му приятно зашумя — и той си каза, че сега пак ще му се приспи, ако не изпие кафето.

В следобедните часове той общуваше с мъртвите си приятели — отдавна минали събития му се струваха, че са станали вчера.

— Хаджи — поде Кочо, — все се каня да те запитам как загина Георги Чама. С него се сражавахме заедно цяла година…

— Мир на душата му! — повдигна очи нагоре хаджи Христо. — В оня прочут бой при Тива се отърва само с една рана, ама после…

И заразправя: Омер паша изпратил от Евбея на помощ на Низам паша в Тива петстотин пехотинци и двеста конници. Като узнал за това, Димитриос Ипсиланти наредил на хаджи Христо и на началниците на пехотните отряди на всяка цена да попречат на преминаването на турските войски. До вечерта и конниците, и пешаците заели позиции около Оропос. Чалмалиите пристигнали по тъмно и през нощта не палили огньове. На сутринта турските конници тръгнали първи в атака — след тях вървяла пехотата.

— И ние тръгнахме насреща им — петстотин саби водех тогава. Спряхме поганците, те се отдръпнаха и започнаха да се пристрояват за ново нападение. Тогава заповядах на петдесет души с бърза езда да се втурнат напред и те полетяха като вихър, бога ми, така беше! След тях тръгна пехотата на Спиро Мильо, те, кажи-речи, всички бяха българи. Тръгна с пешаците си и Ермофопулос…

Станало същото както при първото сражение в полето край Тива — пешаците, като следвали конниците, защитени от тях, стреляли и водели ръкопашен бой. Турците започнали да хвърлят оръжията си и да викат: „Имайте милост, агалар!“. Малцина от тях се спасили в бягство…

— Ами нашия Георги? — чак се надигна от стола Кочо, увлечен в разказа.

— Той и един от адютантите ми, Димитриос Имброхори, се увлекли напред — с възглух глас продължи хаджи Христо. — Простреляли ги с по няколко куршума. Успяхме да ги извлечем от бойното поле и да ги погребем по християнски…

След няколко дни пак от Евбея тръгнали в помощ на Низам паша петстотин конници и две хиляди пехотинци. По заповед на Димитриос Ипсиланти пехотните части заели позиция в местността Месовунги. За да разбере докъде са стигнали идващите турци, хаджи Христо изпратил напред тридесетина конници начело с адютанта си Георгиос Маниатис. На сутринта те пресрещнали османлиите и завързали бой, като изпратили вестител до хаджи Христо — и той тръгнал веднага, водел не само кавалеристите си, но и отряд от триста души пехотинци, все отбрани, минали през много сражения бойци. Стигнали до една пресъхнала река и по негова заповед пехотинците останали там, замаскирали се зад храстите, а той продължил напред само с конниците.

При срещата с предните турски конни части хаджи Христо построил своите кавалеристи за бой и повторил, и потретил заповедта си: щом започне сражението, всички полека-лека да започнат да отстъпват, после отстъплението да се превърне в бягство, целта е да увлекат преследващите ги турци при сухата река — там пехотинците ще се нахвърлят от двете им страни, а конниците едва тогава ще се обърнат и ще обградят отвсякъде чалмалиите.

Така и станало. Турците преследвали бягащите с подигравки и ругатни, докато от коритото на сухата река затрещели изстрелите на тристате пехотинци. Само една малка част от турците успели да се върнат обратно в лагера си.

При последните думи хаджи Христо се изправи и започна да размахва десница, като че държеше сабя.

Ана, застанала до входната врата, през цялото време го бе слушала със затаен дъх — тя за пръв път чуваше за това сражение. Едва когато баща й стана и размаха десница, тя се досети, че не е занесла с кафето вода. Влезе във всекидневната стая, напълни от гарафата две чаши, взе малък посребрен поднос и тръгна към градинката.

Когато сложи чашите пред баща си и пред госта, хаджи Христо я улови за ръката и ласкаво рече:

— Ето сегашният ми адютант.

— И секретар — добави тя.

— А кой ти е знаменосецът, генерале? — попита Кочо.

— Отдавна свихме знамената, Тиквешли — поклати глава хаджи Христо.

— Сега в Арахова ще развием твоето лично знаме — въодушеви се Кочо. — Цяла Гърция знае, че ти го е връчил в Егина лично управителят Каподистрия! И ако няма друг кой, аз ще го нося…

Хаджи Христо замаяно поклати глава, притвори очи, ръцете му се отпуснаха.

Ана притича при него:

— Татко, да не ти се вие свят?

Баща й не отговори нищо, клепките му силно затрептяха.

— Аз… Тръгвам… Пак ще се обадя… — объркан рече Кочо и побърза да замине. При вратичката той се обърна и рече на момичето: — Като се оправи, кажи му, че в Арахова ще има много от нашите!

Хаджи Христо все така не отваряше очи.

 

 

„Алипаша, къде си?“

Той чуваше ехото от собствения си глас и се озърташе, искаше да извика някогашния си верен войник по име, но не можеше да си спомни как се казва — Георги или Коста. А може би Васил?

„Алипаша! Не виждаш ли, че поганците ни заобикалят? Отстъпвайте!“ Но Алипаша и още десетина конници, наредени в полукръг, продължаваха да се сражават с налитащите турци.

И хаджи Христо отново коленичеше до труповете на петимата паднали и шепнеше: „Трябваше насила да ви изведа от сражението…“.

— Генерале, пак си забравил да вземеш праховете, които ти предписах — наведе се над него доктор Йоанидис и посегна да улови дясната му ръка, за да му премери пулса. Но хаджи Христо се дръпна и неочаквано се озова в ръцете на Ана.

— Татко! — викаше в ухото му момичето. — Много ли ти е зле?

Хаджи Христо с усилие преглътна и рече само:

— Вода…

Ана грабна недопитата чаша от масата и я поднесе към устните му. Приятна хладина се разля в гърдите, а след това и по цялото му тяло.

— Сънувах чичо ти Васил Алипаша, ти нали го помниш? — съвсем смислено рече той.

— Цялото ти лице се беше зачервило, страхувах се да не припаднеш — вече поуспокоена отвърна Ана.

— Нищо ми няма… Къде е доктор Йоанидис?

— Да не си сънувал и него?

— Да… — тихичко се засмя той. — Донеси ми от праховете, които той ми предписа!

— Ако ги вземаш редовно, няма да ти става лошо, не разбра ли? — укори го тя и чак се намръщи.

— Хайде, хайде… И без праховете ми минава. Знаеш ли какво ми се иска? Да отидем двамата с тебе в Навплион, там сега лимоните тъкмо цъфтят…

И пое дъх дълбоко, като че оттук можеше да долови свежия аромат на лимоновия цвят. По това време на лимоновите дървета има и цветове, и малки лимони, и зрели плодове.

Ана приседна до него, прегърна го през раменете и заговори тихичко:

— В нашата градина имаше розови и бели храсти, имаше още нарциси, циклами и орхидеи… И на мене ми се отива там, но нали обеща на чичо Кочо за Арахова?

— Да… Арахова… Има година откак не съм яздил.

Ана знаеше, че му е мъчно, загдето продаде младия жребец, който няколко месеца бе обучавал. Но пенсията му едва стигаше, за да поддържа голямото семейство, а на всичко отгоре му тежеше и един стар дълг. Парите от коня оправиха дълга.

И на Ана й беше мъчно за младото, пъргаво животно. Беше го яздила много пъти, канеше се да си ушие по френската мода женски бричове за езда…

— Какъв ли кон ще ми доведат? — оживи се баща й. — Щом ме канят като почетен гост…

— Ще сложим едно от твоите седла — напомни му Ана.

Килерът беше пълен със седла и конски амуниции. Понякога хаджи Христо ги изнасяше на двора да ги почисти и прегледа — също както сваляше от стените на всекидневната стая пушките и пищовите, за да махне праха от тях.

— Седло ли? Кое да бъде? — стана той и тръгна към къщи, като говореше на себе си: „Най-добре ще е седефлията, с високия заден лък. И две походни чанти…“.

 

 

Събуди се по тъмно. Нещо му подсказваше, че слънцето скоро ще изгрее. Това бяха минути на дълбока тишина, когато сънят е най-сладък — тогава и най-надеждните стражи започват да клюмат и, ако искаш да атакуваш сънен противник, не се бави! „Сега с роса можеш да се измиеш…“ — каза си той и прекара ръка по лицето си, като че наистина дланта му беше поела влага от тревите, от ниските клони, от стеблата на дърветата. Отпусна се в леглото, притвори очи и видя паяжина, разпъната между два храсталака — по нишките й трептяха капки роса и първите слънчеви лъчи ги превръщаха в искрящи кристалчета. Паяжината му преграждаше пътя нагоре по гористия склон, но той не искаше да я разкъса.

Веднъж, залегнал в очакване на неприятелско нападение, часове наред беше гледал с какво усилие паякът плете мрежата си и му бе завидял на търпението и издръжливостта — той нито за миг не спря да си почине.

И за да спаси паяжината, той тръгна надолу и чу шум на ручей… Събуди се с натежала глава и с мисълта, че е закъснял за някъде. „Арахова“ — сети се той и като млад войник скочи от леглото.

Стаята му беше малка, имаше място само за легло, маса и един скрин. В скрина, в горното чекмедже, пазеше документите си и двата украсени със сребро и слонова кост пищова, подарени му от Йоанис Каподистрия. В същото това чекмедже съхраняваше и документа на френски език, с който го наградиха навремето с командьорския кръст на Кралския орден на Спасителя — едно от най-високите отличия на гръцката държава. Той беше един от първите наградени с тоя орден. Бяха му превели на български и на гръцки френските думи и той ги знаеше наизуст:

Хаджи Христо Българин

За храбростта, която е показал във всички битки и специално в сражението при Дервенаки начело на българската част, която той командваше, и за дългото и тежко пленничество, което той съумя да понесе с кураж и примерна гордост, отказвайки да приеме всички предложения на Ибрахим паша, който много искаше да го привлече на своя служба.

Съвет на държавните секретари, IV заседание от 17 май 1834 г.

Хаджи Христо отвори чекмеджето, разбута книжата и под тях откри двата пищова. Взе по един във всяка ръка, претегли ги на дланите си и отново ги постави на местата им. Замаяно се усмихна: тия пищови не вървят на дрехите, ушити по френска мода. И генералската униформа не е за бойно оръжие. Наведе се и от най-долното чекмедже на скрина извади дрехите си на клефт — така както ходеше в първите години на въстанието, когато още нямаше редовна гръцка войска.

 

 

Ана решеше дългата си тъмнокестенява коса пред стенното огледало във всекидневната стая. Изведнъж тя видя до себе си в огледалото баща си с черна кърпа на главата, с дрехи на клефт, наметнат със сива пелерина. Обърна се и възкликна:

— Тате! Колко си хубав!

— Къде е Кочо? Къде са клефтите на Караискакис?

— Клефтите ли? — слиса се Ана.

— Тъй де, хората, с които ще ходим в Арахова…

— Още е рано, тате.

— Път ни чака! — продължаваше да говори припряно баща й.

— Най-напред да закусиш…

Хаджи Христо отиде в килера и след няколко минути излезе оттам, като носеше във всяка ръка по едно седло.

В това време по улицата се разнесе тропот на копита.

Хаджи Христо надникна през прозореца и целият засия: улицата беше пълна с конници.

— Дъще, дойдоха!

— Ами закуската? И праховете, тате.

— Хайде!

— Мама още спи.

— Не я буди, тя знае къде отиваме.

Но Мариго вече се беше събудила. Наметнала дълъг шал върху нощницата, тя сънена запита така, както го беше питала на завален български десетки пъти:

— Хадзи, кога сте се върнес?

Той се засмя високо, дръпна глава назад. Някога на тия думи й отвръщаше да ражда деца и да не се безпокои.

— Ще се върна, хаджийке! Ти пази праховете на доктор Йоанидис да не ги откраднат комшиите, че нямаме излишни пари…

И като отметна края на сивата пелерина, опря ръка в дръжката на сабята. С другата си ръка отвори със замах вратата.

 

 

„Кочо бре, ти ли ги насъбра? Остарели са, ама още се държат моите юнаци!“

Но той само плътно стисна устни, вдигна ръка и посочи напред. И всички разбраха заповедта му:

— Към Арахова!

Леко, по младежки, хаджи Христо се метна на коня.

В това време Ана дойде запъхтяна и Кочо й помогна да се качи на седлото.

— Ами знамето, хаджи? — сети се Тиквешлията.

— Ано, донеси го! — обади се хаджи Христо, като опъваше поводите на младия охранен кон.

Но Мариго беше чула разговора и се обади, че тя ще го донесе. А когато се появи със свитото знаме в ръка, Кочо три пъти подред се прекръсти и едва тогава го пое.

 

 

От лявата страна на хаджи Христо яздеше дъщеря му — с бяла блуза и дълга пола, която закриваше обувките й, а от другата му страна Кочо, със свитото знаме на рамо.

Двадесетината конници ги следваха в двуреден строй и се чуваше само пръхтене на коне и чаткане на копита.

Кварталът на трако-българите беше накрая на Атина, след четвърт час излязоха вън от града и хаджи Христо свободно си пое дъх. Беше зажаднял за простора на полето, за гористи планински върхове, за шума на потоците. Всяка година той с нетърпение очакваше пролетта — тя връщаше на сивото зимно небе ясносиния му цвят, а земята набъбваше от топлина и влага.

Винаги, когато гледаше чистото пролетно небе, му се искаше по него да има бели къдрави облаци. Тук, в Гърция, рядко се появяваха облаци — ако има, то ще е на дъжд. А в детските му спомени там, над Търново и над Янтра, плуваха бели весели облаци — ту позлатени от изгрева, ту потопени в теменужения здрач на залеза.

Майчиният му глас вече не се обаждаше в него. Той продължаваше да си говори сам, в себе си, като чуваше ехото на собствения си глас.

 

 

Като наближиха Арахова, един от конниците пришпори напред, за да предизвести за пристигането им.

Отдалеч се виждаше пушек от огън, чуваха се звуци на бузуки.

Но там някъде на поляната, сред купчините от хора, се разнесе сигнал от медна тръба за среща на висш военачалник и хаджи Христо кимна на Кочо.

Вятърът доразви знамето, което Кочо вдигна високо, и под приветствените възгласи на посрещачите малката дружина се появи сред сергии и палатки. Тук-там пееха песни, а когато хаджи Христо спря коня си, около него зазвуча песента, която винаги го беше вълнувала:

И пристигна хаджи Христо Българина,

все отбрани българи води…

От тоя миг онова, което ставаше на тържеството, се заплете в съзнанието на хаджи Христо — думи и звуци, жестове и гърмежи. По едно време и той гърмя с пищовите.

— Капитан Алекси, ти ли си бре?

— Аз съм, генерале. Ще те каня на кръщение, внук имам.

— Ще дойда, Алекси, как няма да дойда!

— Знаеш ли, генерале, тука някъде се мотае твоят някогашен секретар, който те обра.

— Анагностис ли?

— Той. Като разбрал, че и ти ще бъдеш тук, решил и той да дойде. Ще ти иска прошка. Ще му простиш ли, генерале?

— Где го? Ще му простя, защо да не му дам прошка? Пари се печелят и харчат, добро име трудно се печели…

Алекси изчезна в тълпата.

На жарта на десетки огньове по поляната се печаха агнета. Край тях седяха къде петима-шестима, къде повече мъже — празненството беше мъжко, тук-там само се виждаше някоя жена, и шишетата с ракия и дамаджаните с вино минаваха от ръка на ръка.

Ана вървеше с баща си, уловила го за ръка, а той, както някога, в навечерието на поход или сражение, тръгна от огън на огън, да се вслуша в думите и песните на хората.

За герой като Караискакис се пееха различни песни и хаджи Христо се заслуша край един огън в забравени вече думи. Пееше млад мъж — за оръжието на Караискакис, което е светиня и трябва да бъде пазено като старите икони.

Той се беше унесъл в песента, когато Алекси допря ръка до него и му рече, като сочеше зад гърба си с ръка:

— Анагностис дойде, генерале.

Хаджи Христо въздъхна и тръгна към някогашния си секретар. Не го беше виждал кажи-речи тридесет години. Тогава Анагностис беше младо момче — отракано, образовано и толкова слабо, че гърдите му чак бяха хлътнали. Сега, навел глава, го очакваше пълен петдесетгодишен мъж с черно сако, райе панталони и английски чепици.

— Кириос генерал, разреши ми да ти целуна ръка и да ти се изповядам като на баща… — с вълнение рече Анагностис Димитриадис.

Хаджи Христо му подаде десницата си, Анагностис преви коляно и допря устни до нея.

— Как я караш, Анагностис? — тихо попита хаджи Христо.

— В Тесалоники живея, генерале. Въртя търговия…

Я го виж ти, усмихна се хаджи Христо, чак в Солун избягал, след като ме освободиха от пленничеството.

— Нося двойно повече пари, генерале — припряно заговори Анагностис. — Да измия греха си към теб…

— От мен ти е простено — рече хаджи Христо, като не се доизказа. А трябваше да продължи: „Сега остава и от бога да получиш прошка“.

Но имат ли бог хора като тоя солунски търговец?

Анагностис бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади платнена кесия. Но хаджи Христо му обърна гръб. Ядосваше се на себе си, че се съгласи на тази среща. Той отдавна беше забравил и за секретаря си, и за парите, които му беше откраднал. За него, както за всички, които му бяха създавали главоболия и причинявали по-големи или по-малки злини, той имаше готов отговор: рано или късно всеки ще си получи заслуженото. Тази вяра във висшата справедливост, от която никой не може да убегне, се беше вселила в него от детските години, с първите молитви, на които майка му го беше научила и с онова, което беше нарисувано по стените на църквата — грешници, които се мъчат в пъкъла…

Хаджи Христо вървеше из тълпата без посока. Ана подтичваше след него.

А в това време Алекси говореше на Анагностис:

— Той пари от твоята ръка няма да вземе, нали го знаеш, че е серт човек. И дъщеря му, като я гледам, на него прилича. Ти по-добре внеси парите в Държавната каса, той и без друго има голям дълг заради къщата си в Атина.

— Ама аз исках друго бре, капитане — настояваше Анагностис. — От него съм ги взел, на него да ги дам, и то с лихвите…

— Забрави ли какво ни казваше той, като ни даваше заплатите? „Вземайте, момчета, но помнете, че златото е мръсно нещо, много хора е погубило.“

Анагностис само виновно мигаше.

 

 

Познат глас накара хаджи Христо да спре.

— Генерале!

Към него притича мъж в дрехи на клефт.

— Маниатис!

— Аз пък си мислех, че ще ми викнеш както някога: „Адютанте, къде си“?

— Е, къде си сега, адютанте?

— От две години живея в Метони, генерале. В празник водя децата да видят някогашния ти затвор. Нали знаеш, че тази част на крепостта се нарича „Хаджи Христо“?

— Казаха ми.

— В знак на национална признателност, генерале!

— Остави… Минали работи. Я по-добре да отидем при печените агнета, че може да ни забравят — поведе той бившия си адютант и дъщеря си за ръцете, като деца.

 

 

Маниатис беше донесъл дамаджана цикудя, но само той пиеше ракия. Другите край големия огън пиеха вино.

Някой поде песента за хаджи Христо и за Ибрахим паша:

Бре, Хаджи Христо Българин, не ходи с раите,

ела тук, поклони се, ще седиш с агите…

— Пак си с раите, хаджи! — провикна се Кочо Тиквешлията.

— Ами че къде другаде? — отвърна хаджи Христо. — Само че ти, Тиквешли, ме излъга.

— За какво, генерале?

— Каза ми, че са ме поканили тук близки приятели на Караискакис, а още не ги виждам. Хора колкото щеш, само че де да знаеш кой какъв е.

— Не се кахъри, ще дойдат. Сега се събират пред църквата…

Те — шестима от най-близките приятели на Караискакис, най-сетне се появиха на поляната — пред тях вървяха музиканти, свиреха на бузуки една от песните за мъртвия герой. Малкото шествие спря пред хаджи Христо — и шестимата поостарели мъже му се поклониха, като се заловиха за ръце.

— Защо ми се кланяте, братя? — с разтреперан от вълнение глас запита той.

— Кланяме се на живия Караискакис — рече един от тях, — и те каним на хоро, което покойният обичаше да играе.

Шестимата се разделиха на две. Хаджи Христо отиде и застана между тях.

Така започна истинското празненство в памет на Караискакис тук, в Арахова, където той беше удържал голяма победа над османлиите.

Пиеха и играеха, почиваха си и пак започваха отново и тъй три дни и три нощи. Едни танци сменяха други — каламатянос, дзамико, пентозали. На най-голямото хоро се развяваше личното знаме на хаджи Христо…

 

 

Той умря в един мрачен декемврийски ден на същата тази 1853 година. На погребението му в Атина дойдоха от цяла Гърция някогашните му войници и оцелелите му приятели. Но никой от тях не узна, че Мариго беше продала последните семейни ценности, за да заплати правото да бъде погребан на гръцка земя. Неговият първи биограф, съвременник на описваните събития, офицерът от артилерията П. Г. Споридис, щеше да отбележи с огорчение, че въпреки огромните заслуги на хаджи Христо Българина „и въпреки всички жертви на този герой, никой не беше предвидил да му бъде дадена педя земя за неговото погребение“.