Димитър Мантов
Ястребът (2)

Изповедта

Рейс^[1]-ефенди, капитанът на кораба, още като тръгнаха, каза на хаджи Христо:

— Моли се, гавазбашѝ, на своя бог, аз пък ще моля аллах да ни изпрати попътен вятър, защото по това време се случват бури и противни ветрове…

И наистина на втория ден започна буря, корабите се откъснаха един от друг и рейс-ефенди заповяда да свият платната. Люшкан от високите вълни, корабът като че се въртеше на едно място, но това беше само привидно.

— Отиваме към Аликарнасос — твърдеше рейс-ефенди.

Той беше петдесетгодишен, спокоен човек, с побеляла дълга коса. От време на време поглаждаше подстриганата си на бадем брада, поглеждаше към небето, като че чакаше внушение отгоре, от самия аллах, какво да прави.

— Ханъмите си изповръщаха червата — усмихна се той. — Ще помнят кога са прекосявали морето.

— Ще се оправят — махна успокоително с ръка хаджи Христо. — Всичките са млади, събирани са откъде ли не. Има чак от Индустан, Афганистан и Белуджистан.

— А ти от Булгаристан ли си, гавазбашѝ?

— Отгатна, рейс-ефенди.

— И тъкмо на тебе Хуршит паша е поверил харема и онова там в сандъците… — поклати замислено глава рейс-ефенди. — Годините ти са половината от моите, пък до такава чест си достигнал. Стани правоверен, айол, вратите на щастието ще са отворени за тебе. Паша можеш да станеш.

Винаги когато го уговаряха да стане мюсюлманин, хаджи Христо се затваряше в себе си — нито дума не можеха да изкопчат от него, а който го познаваше отблизо и видеше потъмняващите му очи — те от кафяви като че ставаха черни, щеше да отгатне: съвсем малко му трябва да кипне.

Старият турчин разбра, че думите му потъват в шума на морето, и млъкна. Двамата бяха на кърмата, вятърът виеше в голите мачти, водни пръски достигаха до тях.

Хаджи Христо не усещаше солените капки по лицето си. Дясната му вежда играеше, но вместо да се улови за дръжките на пищовите или на двата дълги ножа, той впи ръце една в друга. И се врече: като стигнат в Аликарнасос, няма да разреши корабът да тръгне, докато не намери гръцки свещеник, за да се изповяда.

 

 

И други кораби бяха намерили приют в спокойния залив.

Аликарнасос — с бели къщи, с платани и кипариси край пристанището, беше притихнал под чистото синьо небе. Таверните^[2] и кафенетата бяха пълни с хора.

Само хаджи Христо и рейс-ефенди слязоха на брега. Капитанът отиде да се срещне със стари приятели в конака, а Хаджията тръгна напосоки из града. Чудеше се кого да попита за църквата, но като свърна по една стръмна уличка, видя висока звънарна с железен кръст отгоре. Той въздъхна и се прекръсти. „Хайде, боже помози…“ — рече си тихичко и забърза към църквата.

От двете страни на уличката се издигаха каменни къщи, които се различаваха само по цвета на вратите и рамките на прозорчетата — едни бяха боядисани в синьо, други в розово, трети в жълто. Тия весели бои, заедно с белия камък и керемидените покриви, напомниха на Хаджията за Търново — и то по стръмни хълмове, и то с белосани къщи и с покриви, които се сливат.

Желязната врата на църковния двор беше заключена с голям катинар и хаджи Христо се озърна за хора наоколо. Минаваше стар грък с овехтяла фустанела. Като се позапъна отначало в гръцките думи, Хаджията изрече молбата си — питаше къде да намери „най-главния презвитер“. Старецът огледа турските му дрехи и отмина мълчаливо. Появи се възрастна жена с кошница в ръка. И нея Хаджията запита за „баш-папаза“ — тоя път турските думи неволно се изплъзнаха от устата му. Жената му хвърли презрителен поглед и рече:

— А, ти търсиш, както му викате вие, турците, „гюнах-чикаран-пезевенглер“^[3]!

— Йок! — на турски отвърна Хаджията. — Как смееш да наричаш християнски духовник „пезевенгин“!

— Не аз, вие тъй им казвате — плю жената в краката му и отмина.

И все пак той откри „баш-папаза“ — услужлив кафеджия го заведе при една боядисана в жълто двукатна къща.

— Архимандрит Георгиос се казва — прошушна му той, като че издаваше някаква тайна, и побърза да поеме към кафенето си.

 

 

Архимандрит Георгиос беше възрастен, болнав човек. С блага, бащинска усмивка той рече бавно на гръцки:

— Стани, чедо мое. На колене се пада пред нашия създател и пред образа на божия син.

И като положи ръце върху раменете на коленичилия в преддверието на църквата хаджи Христо, лекичко го потупа с длани:

— Ела, сине…

И тръгна към вътрешността на църквата.

Светлината на късния следобед проникваше само през прозорчетата на купола и в синкавата здрачина проблясваха нимбовете на олтарните икони, а очите на архангелите и светците като че бяха обърнати към каещия се грешник — така се стори на хаджи Христо и, като видя до царските двери Христовия образ, той се разтрепери. Нещо отдавна забравено се пробуди в него — майчините пръсти, които галеха косите му, майчиният глас, който му шепнеше: „Помни, сине, Христос е нашият Учител, Изкупител и Спасител. Където искаш, можеш да го намериш, стига само да го потърсиш…“.

И там, в оная търновска църква, от олтара го гледаха строги архангели и светци и един благ образ сияеше от доброта — както и тук, образът на Христос.

— Покай се, сине — тихичко заговори старият архимандрит.

— Както е казано в писанието, всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат…

И хаджи Христо, като падна на колене, събра молитвено ръце и заговори. Най-напред за майка си, че напоследък все нейния глас чувал — и наяве, не само в сънищата си. Баща му се казвал Петър, занимавал се с търговия. С керваните повел още като дете по-големия си син Ставро, а Христо, докато навършил петнадесет години, живял в Търново като волна птица — обикалял околностите с другите момчета. Ловели риба в Янтра, играели по Марино поле и по Картала. Баща му бил бератлия^[4] търговец и искал и по-малкият му син добре да стреля и да върти ятаган — плащал на един арнаутин да го обучава. В Шумадия пламнало въстание^[5]. Баща му и брат му Ставро отишли да се сражават там под предводителството на хайдут Велко, който бил насъбрал много българи от Видинско и Белоградчишко. Когато въстаниците се вдигнали на юруш, за да овладеят белградската крепост, те и двамата загинали^[6].

Как да остави неотмъстена бащината и братовата кръв? И Христо, тогава на осемнадесет години, намерил пътя към Сърбия, попаднал в отряда на руския генерал Исаев, който помагал на въстаниците. Една година след свършване на Руско-турската война османлиите успели да потушат въстанието. Карагеорги, водачът на сърбите, потърсил убежище в Бесарабия, а Христо успял да избяга в Босна. Намерил си работа в Сараево като въоръжен пазач при един търговец и може би щял да живее тихо и кротко, ако един ден някакъв османлия не го бил засегнал на чест — нарекъл го „мръсен свинеядец“, „проклет бунтовник“, и в гнева си Христо го застрелял. Трябвало да бяга и се озовал чак във Венеция. Там, като не им разбирал от езика, и най-черна работа не могъл да си намери. С парите, които му останали, заминал с един гръцки кораб за остров Родос. Не му провървяло в Родос и отплувал за Кипър, оттам — в Египет, където самовластният управител Мехмед Али паша събирал наемни войници, без да придиря дали са мюсюлмани, или не. Само след година, като се проявил в боеве с различни бунтовници срещу властта на Мехмед Али, той бил удостоен с чин гавазбашия под прозвището Шахин заради устрема в сраженията и за смелостта му — турците имат такъв обичай, да дават на проявилите се бойци имена на птици или животни.

Накрая той смотолеви, че попаднал в Йерусалим и станал хаджия — и показа божигробския кръст от черно дърво, който носеше окачен на врата си, скрит под ризата.

— Хаджия? — изненада се старият архимандрит.

— Само не ми се присмивай, отче! Знам какъв хаджия съм, затова идвам при тебе…

— Колко души си убил? — тихичко попита архимандритът.

— Колко ли… — завъртя глава хаджи Христо и започна да превива пръстите на лявата си ръка, след това на дясната, после отново на лявата…

— Недей! — улови ръцете му старецът. — Неверници ли бяха?

— Всичките до един, отче! — въодушеви се Хаджията. — На християнин не съм вдигал ръка, кълна се! Пък и тия, гдето съм погубил, то е било в бой, никога не съм стрелял или удрял в гръб, затуй и пашите ме зачитат като честен човек. А и друго има, отче. В сражение пред очите ми е тъмно, виждам само къде святка нож или ятаган и натам се хвърлям. Стрелям, когато срещу мен се стреля. И затуй не помня ни каяфета, ни образа на падналите от мой куршум и от мое острие. Помня само оня пезевенгин в Сараево, гдето пред цялата чаршия се гавреше с мене, ама него и на оня свят да го срещна, пак ще го застрелям!

— Казах ти вече, сине, само смирените ще бъдат въздигнати. Покай се за това, че не си стъпвал в божи храм, колко години каза? Пет или шест?

— Вече шеста година, отче архимандрите.

— И ми кажи каквото знаеш за презморския поход на Хуршит паша — с шепот рече старецът и се наведе над коленичилия хаджия.

— Ще ти кажа всичко, отче, само ми дай опрощение. Щом стигна в Триполица, ще захвърля сърмалиите дрехи и ще тръгна към Балкана.

— За Хуршит паша говори, за пашата! — нетърпеливо го подкани архимандритът и хаджи Христо се сепна: защо старият духовник го разпитва за аскерлии работи?

Но желанието за чиста, пълна изповед целия го владееше и той заразправя: за топовете, които три дни товарили на корабите, за помощниците на пашата и за това кой колко войници има под ръка. Сам пашата му казал: „Ти откарай харема и сандъците в Триполица, пък аз ще дойда там, като превземем Янина“.

— Сега повтаряй след мене простителната молитва на Митаря — доволен от чутото, рече архимандритът. — И внимавай да не кажеш погрешно някоя дума…

— Ще повтарям, отче архимандрите! — зарадван, че ще получи опрощение за греховете си, отвърна Хаджията.

— Боже, бъди милостив към мене, грешника…

Когато хаджи Христо започна да изрича думите, старецът — архимандрит — положи ръцете си върху главата му в знак на примирение — каещият се отново идваше в редовете на вярващите. Но, за да бъде изповедта завършена, той трябваше да произнесе простителната молитва. И като вдигна ръцете си от главата на коленичилия българин, архимандритът сам събра ръце за молитва:

— Господ бог и Исус Христос, с благодатта и щедростта на своето човеколюбие, да опростят, чедо, всичките ти грехове. Аз, недостойний йерей, с властта, която ми е дадена, те освобождавам от прегрешенията ти в името на отца, сина и светия дух. Амин!

В очите на хаджи Христо се появиха сълзи. Той целуна ръката на архимандрита, който му каза:

— А сега вече ще можеш да получиш светото причастие. Но ти предстои едно друго, още по-голямо изпитание.

Архимандритът отиде в олтара и след малко се върна, като носеше един бял лист.

— Вземи! Дръж го с дясната си ръка и изричай след мене клетва пред Всевишния!

Хаджи Христо объркан го погледна — не свърши ли изповедта, за какво е тая клетва? Той пое белия лист, на който в средата беше нарисуван само един кръст.

— Кълна се в името на правдата и справедливостта… — започна архимандритът.

— Кълна се… — поспря се за малко хаджи Христо, но смисълът на думите проникна в съзнанието му и той зарадван погледна стареца. — Наистина се кълна в името на правдата и справедливостта, отче архимандрите!

Старият духовник сега беше строг, жълтото му лице беше съсредоточено — той гледаше нагоре, към купола на църквата:

— Пред Всевишния се кълна, че ще жертвам живота си, че ще изтърпя и най-жестоките изтезания и ще държа в тайна всичко, в което ще бъда посветен, като ще давам верен отговор на онова, за което мога да бъда запитан.

Когато хаджи Христо, който не разбираше докрай каква е тая клетва, произнесе последната дума, архимандритът се усмихна, направи му знак да стане и рече тържествено:

— Сега ти си приобщен към тайната на най-голямото съзаклятие, което някога е ставало срещу властта на султана! Пази този бял лист с кръста на него. Като човек, който не е писмен и съвсем нов за нашето дело, приет си за наш побратим. Ще стоиш в Триполица и ще чакаш при тебе да се яви някой от нашето братство; той ще ти припомни клетвата, която си дал и ще ти каже какво трябва да правиш. Няма да мине много време и всички ние ще бъдем нужни, за да бъде повален османският полумесец!

— Да, отче… Ама аз се канех да се завърна…

— Нали чу какво ти наредих? Ти се закле, изпълнявай клетвата си! Ще чакаш в Триполица!

— Да, отче… — с пресъхнало гърло рече хаджи Христо.

И чу майчиния си глас: „Бре, Христо, бре, чедо, разбираш ли по какъв път потегляш?“ — „Какво да правя, мале, нал ти и друг път си ми казвала, че ми е буйна кръвта — като на тате и на бати Ставро. Чуя ли за османския полумесец, нещо ме застърга отвътре и ми се иска и да стрелям, и ятаган да въртя“.

Така говореше в себе си Хаджията, забравил, че е пред олтарните икони със златните нимбове, забравил и за опрощението на греховете си, което беше получил.