Димитър Мантов
Ястребът (3)

Мариго от Навплион

Кехаята^[1] Мустафа бей, заместникът на Хуршит паша в Триполица, още от Алепо гледаше с лошо око гавазбашията Шахин (християнското му име той никога не произнасяше). Като всеки потурнак — беят беше от Босна, той се смяташе за истински крепител на османската власт и се отнасяше с недоверие към християните, макар и служители на падишаха.

Когато Хуршит паша въздигна Шахин в башия на охраната на харема и на богатствата му, думите му бяха ясни и недвусмислени, отправени най-вече към Мустафа бей, когото всички наричаха Кехаята: „Власт над Шахин имам само аз. Който посегне на него, вдига ръка над моята глава!“.

Тъкмо това не можеше да преглътне Кехаята — че някой в Триполица няма да му е подчинен. Нисък, пълен, с четинеста брада, когато срещнеше гавазбашията, той извръщаше глава и само сумтеше. В такива случаи хаджи Христо нарочно изваждаше черния божигробски кръст изпод ризата си и го залюляваше на врата си като махало — и той се люлееше, докато Кехаята отминеше.

Веднъж една алаица носеше към харемлъка меден гюм. Хаджи Христо седеше на сянка в кьошка до входа на просторния пашовски дом и като видя старата туркиня, направи й знак да дойде при него.

— Студен ли е шербетът? — попита той.

— От най-дълбокия зимник го нося, Шахинага… Да ти налея ли?

— Дай! — протегна ръце Хаджията, взе гюма и пи направо от широкото гърло.

Тъкмо това видя Кехаята и рече високо:

— Като пиеш от пашовския шербет, остава и на пашовската чест да посегнеш, кяфирско куче!

Едва изрекъл последните думи и Хаджията се озова при него с гол нож в ръка. Двамината гавази на Кехаята се уловиха за ятаганите. Хаджията завъртя ножа и рече със зъл шепот:

— Ще си видиш червата закачени на ей това острие, чуваш ли, бошняшка мършо? И друг път, като минаваш покрай мене, пръв ще ми отдаваш селям!

Кехаята отвори уста да каже нещо, но се чу само „а-а-а“, после „е-е-е“. И си изкара яда на гавазите:

— Махайте се, пезевенклер!

И тръгна след гавазите си с пияни крачки, целият изпълнен от яд, страх и злоба към българина. Оттогава, щом видеше отдалече Шахин ага, той или се връщаше назад, или свиваше някъде встрани.

За тази случка научи цяла Триполица. И когато хаджи Христо минаваше по улиците, виждаше как го сочат с кимване на глава и с погледи и, без да съзнава, се наежваше, стъпваше с цяло ходило, забавяше ход. Кочо Тиквешлията му подхвърляше:

— Море, ще ти го скрои Кехайот кюляфот.

— Я той на мене, я аз на него — смееше се Хаджията. — Който изпревари!

Все пак имаше едно на ум, не изпускаше от очи къде ходи и какво прави Кехая бей, а когато трябваше да излезе из града, викаше със себе си по двама-трима от гавазите, които пазеха пашовия дом.

Веднъж, то беше привечер, с Кочо и Карагеорги се връщаше от пазара. Кочо бе купил една кошничка със султанина — бяло грозде без семки, което в Пелопонес сушаха и правеха от него стафиди, но то беше още по-вкусно, когато е току-що откъснато от лозата. Карагеорги се оглеждаше за някоя таверна. Гръцката ракия, узото, му харесваше повече от сирийския арак и той убеждаваше хаджи Христа и Кочо, че по-добро мезе за узо от гроздето султанина няма да намерят.

По главната улица се провикваха продавачи на шербет и рахат-локум, на солени фъстъци и бадеми, димяха огнищата на майсторите на сувлаки. И в Сирия правеха кебап, но другояче — като въртяха железния шиш хоризонтално и лойта от старото овнешко капеше върху разжарените въглени, тежката миризма проникваше в месото. Тук, в Гърция, железният шиш беше изправен и късовете месо от планински шилета бяха надиплени плътно. Въглените, натрупани отстрани, равномерно изпичаха кебапа, който майсторът, целият зачервен от горещината, въртеше с малкия железен чекрък. Сокът от месото се стичаше от най-горните парчета до най-долните, така и режеше майсторът с големия нож късчетата, които слагаше в малка кръгла питка заедно със ситно нарязан лук, магданоз, парчета от сурови чушки и резенчета лимон. Завиваше питката и я подаваше на купувача.

Хаджи Христо спря пред един такъв майстор на сувлаки не заради аромата на прясното шилешко. Едно тъничко, стройно момиче привлече погледа му — то печеше малките питки в топлата пепел на глинена пещ. Неволно Хаджията се върна в детството — така майка му правеше пърленици, а той, босоног момчурляк, се въртеше наоколо и нямаше търпение да стане питката.

Момичето беше чернооко, със сключени вежди. Косата му беше прибрана в бяла кърпа с везани краища и само над челото се виждаха две тънички плитки, сплетени във венче.

— Хаджи, защо спря? — проточи тънък врат Карагеорги и, нали стърчеше цяла глава над него, дългите му мустаци се провесиха над рамото на Хаджията.

В това време двама турски войници отидоха при високия железен шиш с опечено месо, избутаха продавача настрана и единият, като извади дълъг нож, започна да реже едри парчета — режеше и ги подхвърляше на другия, който ги лапаше още горещи и протягаше отново ръце.

— Ама, агалар, какво правите — бъркаше гръцки и турски думи майсторът на сувлаки, — ще ми поразите кебапа…

— Млък, пезевенк! — блъсна го с лакът в гърдите турчина, който режеше от месото.

Гъркът политна назад и падна върху глинената пещ.

— Чичо! — извика момичето и се спусна към петдесетгодишния слабоват мъж да му помогне да се изправи.

— Ела, къзъм, ела и мен да подкрепиш — ухили се турчинът с ножа в ръка и се престори, че и той пада.

Но вместо момичето да го подкрепи, хаджи Христо го подпря с пестници в двата хълбока. Турчинът се отпусна надолу и тогава Хаджията грабна ножа от ръката му и му залепи един плесник. Вторият турчин понечи да измъкне ятагана си, но от двете му страни застанаха Кочо и Карагеорги и го хванаха за ръцете.

— А! — ревеше като ранен удареният турчин. — Гяури на гяури помагат! Кехая бей…

Хаджи Христо улови дрехата му на гърдите, изправи го и ниско изрече на чист турски:

— Върви кажи на Кехаята как Шахин наказва капасъзите^[2]! А ножът ти ще остане у мене. И това кажи на Кехаята, да разбере какъв бабаит си, като не можеш да си опазиш оръжието.

Турчинът се приведе и се обърна. Целият беше изпълнен от злоба, но уплахата му от бързината, с която Шахин го беше набил, надделя и той тръгна надолу по улицата. Кочо и Карагеорги пуснаха втория турски войник. Той побърза да настигне приятеля си.

Майсторът на сувлаки приближи до хаджи Христо. Беше пребледнял, едва чуто рече:

— Сега какво ще стане, кирие^[3]? Голяма фасария^[4], голяма беда…

— Каква беда? — сложи ръка на рамото му хаджи Христо. — Вече няма да посмеят да ти пипат кебапа, а другите хаирсъзи ще научат, че имаш защитници.

— Как те викат, кирие? Вярно ли е това, гдето рече османлията, че си християнин? — оживи се гъркът.

— Турците ми измислиха име Шахин, а пък съм кръстен Христо.

— Хаджи Христо — обади се Кочо, като се ухили. — Не личи ли, че е хаджия?

Той говореше гръцки по-добре от Хаджията.

— Хадзи? — не вярваше гъркът, а очите на момичето от удивление като че ли се разшириха и станаха още по-дълбоки и по-бляскави.

— Чичо Панайотаки — тихичко попита момичето възрастния грък, — да целуна ли ръка на хадзи Христо?

— Сакън! — дръпна се Хаджията и обърка гръцките думи с турски. — Хаджии като мене колкото щеш…

И погледът му обгърна нежната фигура на момичето, после се захласна в очите й — гледаше я и ни дума не продумваше.

— Как ти е името? — попита Кочо вместо него момичето и то отвърна, като не откъсваше поглед от Хаджията:

— Мариго…

— Ние сме от Навплион — обади се чичо Панайотаки. — Тука сме, за да изкараме прехраната…

— Мариго от Навплион — едва чуто, на себе си, повтори хаджи Христо и изведнъж тръсна глава, махна с ръка на приятелите си: — Хайде, че скоро ще затворят вратите на крепостта!

— Няма ли да вземете сувлаки? — извика след тримата чичо Панайотаки.

— Утре ще минем! — рече Хаджията на стария грък, но гледаше момичето.

Някъде в тайните кътчета на мислите му се промъкваше нейният глас — звучно, на гръцки, тя му казваше „хадзи“ и тая дума като че нямаше нищо общо с неговия хаджилък.

На следния ден двамата с Кочо спряха при стария грък да си купят сувлаки. Мариго ги поздрави с усмивка, но повече не се обърна към тях. Чичо Панайотаки ги задържа дълго при себе си — разказваше им за тежкия живот в Навплион; хората там били бедни, едно сувлаки да рече някой да купи, дълго ще премисля. Тук е друго, градът е голям, средище на цял Пелопонес, селяните от околните планини продават евтино агнетата и шилетата. В Навплион имат стара семейна къща, в която са се родили той, Панайотаки, и бащата на Мариго, лека му пръст!

— От какво е загинал? — полюбопитства Кочо.

— Как да кажа? — озърна се чичо Панайотаки. — Беше там горе! — посочи той с глава към планината.

За няколкото месеца в Триполица хаджи Христо и Кочо, както и останалите българи сеизи, понаучиха доста неща за Пелопонес. Османската власт тука се крепеше не само на турските войници и заптиета в по-големите градове и крепости, а и на коджабашиите^[5], богати гърци, които притежаваха по-голямата част от обработваемата земя и от маслинените дървета. Но по гористите планини още от първите години на робството се появили клефти — така османлиите наричаха гърците, които с оръжие в ръка защитаваха свободата си и това название от обидно (то означаваше крадец) се беше превърнало в легендарно — клефтите закриляха сънародниците си от насилията и грабежите на паши, бейове и помагачите им — коджабашиите.

Кимването на чичо Панайотаки към близката планина и недомлъвката за братовата му смърт накараха Хаджията да се наклони към него и да попита:

— Клеф ли е бил, или арматолос^[6]?

Чичо Панайотаки като че съвсем загуби глас — едва чуто произнесе:

— Клефт, кирие, и то не какъв да е…

Кочо Тиквешлията, за да покаже, че знае тия работи в тънкости, проточи врат и тихо, заговорнически, както стария грък, попита:

— Истински паликаре^[7], а?

Чичо Панайотаки се усмихна:

— То е друго, кирие. Като ни дойдете на гости в Навплион, ще чуете една песен за брат ми, която всичко ще ви разкрие…

— Ще дойдем в Навплион! — високо рече хаджи Христо, за да го чуе и момичето.

Само по трепването на раменете й той разбра, че думите му достигнаха до Мариго и радостно накриви белия тюрбан над дясното си ухо.

 

 

Откак пристигнаха в Триполица, от месец май, небето беше безоблачно, слънцето — горещо, а планините за хаджи Христо оставаха все така далечни — нямаше право да напуска града без разрешение на Хуршит паша, който продължаваше с войските си да обсажда крепостта Янина.

В края на октомври изведнъж захладня. Но пак имаше топли слънчеви дни. Чичо Панайотаки казваше, че времето от средата на ноември до края на декември е „сарандаимера-сарандагнома“ — четиридесет дни, четиридесет настроения.

Кой знае, може би и времето влияеше на настроението на хаджи Христо. Понякога ставаше мрачен и неразговорлив, глождеше го недоволство от самия него.

Какво правеше тук, в Триполица? Чакаше да се върне Хуршит паша, за да го освободи и с тескере да тръгне към Търново. Чакаше и Мариго да му се усмихне — тя наистина все по-често му се усмихваше, когато той стоеше до чичо Панайотаки и дъвчеше сувлаки — те вече му бяха омръзнали, но нямаше друг повод да отива там. „Сарандаимера — сарандагнома“.

Веднъж двамата с Карагеорги се напиха в една таверна, стреляха в тавана, а на другия ден хаджи Христо, като си плискаше лицето със студена вода, се заричаше повече да не погледне узото. Друг път с Кочо набиха насред чаршията двама турци, които, нарочно ли, случайно ли, се бяха блъснали в тях.

Кехая бей с нищо не показваше, че знае за зулумите на омразните му „гяури“. Но като поразмисляше, хаджи Христо разбираше, че злопаметният бошняк или се готви да го нападне в гръб, или, като се върне пашата, ще го злепостави, и Хаджията и приятелите му може да се озоват във влажния затвор на крепостта.

Освен мисълта за Мариго (дали ще се съгласи да се ожени за него) и едно припомняне го караше да потръпва в очакване на нещо приятно: клетвата в Аликарнасос пред стареца архимандрит, думите, че вече е приобщен към „най-голямото съзаклятие, което някога е ставало срещу властта на султана“. Белият лист с нарисувания на него кръст хаджи Христо беше скътал в пояса си в малка кожена кесийка — той беше доказателство, че е побратим. Но и тази тайна беше свързана с чакане — да стои в Триполица и да чака при него да се яви някой от братството, който ще му припомни клетвата…

Тогава отец архимандритът му беше обяснил и условните знаци с ръце, по които двама „побратими“ могат да се познаят, и хаджи Христо през първите месеци често си ги повтаряше, за да не ги забрави. Но и знаците, и клетвата в Аликарнасос бяха започнали да потъват дълбоко в съзнанието му, когато един ден, като пиеше следобедното си кафе в „Чифте кафене“, на самия градски мегдан, той забеляза, че от съседната маса го наблюдава мъж с гръцки дрехи. Когато погледите им се срещнаха, непознатият започна да слага и да маха лявата си длан върху дясната. Това беше първото условно движение, като че миеше ръцете си. Хаджи Христо трябваше да сложи палеца и показалеца на дясната си ръка в шепата на лявата. Като проследи с поглед дали някой не го наблюдава, той направи условния знак. Човекът от съседната маса веднага дойде до него, леко се поклони — беше слабичък мъж с олисяла глава, облечен като дюкянджиите по търговските чаршии. Сега беше пак ред на гърка — първият, който започваше разговора с побратим, да сложи палеца и показалеца на дясната си ръка в шепата на лявата и веднага след това да вземе в ръцете си двете ръце на събеседника си и да го попита: „Имаш ли цибуки^[8]?“.

Всичко ставаше, както му беше обяснил отец архимандритът. И дойде време хаджи Христо да отговори както трябваше: „Цибуки ли? Не, нямам. Но имам царухи^[9]“.

Непознатият изведнъж се усмихна и напрегнатото му лице се отпусна:

— Уф, побратиме, изпотих се под езика!

— Ама нали ти отговорих…

— За четвърти път идвам тук, знам кога си пиеш кафето, знам как го обичаш — „метрия“^[10], нали? Но ти все не ми забелязваше знаците.

— Кой ти каза да ме потърсиш? — нетърпеливо попита Хаджията.

— А, побратиме, ние с тебе сме от мравките, не ни е позволено да се месим в големите тайни. Можем да говорим за общото ни дело, но без да споменаваме имена на известни братя от нашата степен и без да обсъждаме дейността на Невидимата висша власт, която ни ръководи.

— Да, спомних си! — рече хаджи Христо. — „Мълчание и тайна“!

— Тайна и мълчание! — отвърна непознатият, който явно нямаше да си каже нито името, нито с какво се занимава.

И все пак за какво щяха да говорят? Хаджи Христо допи остатъка от кафето, бутна чашата настрана и понамести пищовите в силяха си.

— Заповядано ти е да не напущаш нито за ден града и крепостта — поде тихо непознатият побратим. — И ако можеш отдалече да подготвиш по подходящ начин своите съплеменници за съдбовния ден. Борбата е на всички християни срещу османския звяр!

— Да, на всички християни — кимна хаджи Христо и бързо се прекръсти, без да го е грижа, че някой може да го наблюдава.

— Ей, побратиме, не биваше!

— Как да не бива! — ядоса се хаджи Христо. — На мене Хуршит паша ми разрешава да изповядвам Христовата вяра, хаджия съм, ти какво ми се месиш?

— Побратиме… — успокоително замаха с ръце непознатият.

Хаджи Христо улови дръжките на двата пищова, натисна ги надолу, като че така искаше да си заповяда нещо, което само той си знаеше.

— Колко сеизи българи има тук? — попита непознатият.

— Повече от двеста — навъсено отвърна Хаджията.

Тоя човек го ядосваше. И какво е това съзаклятие, което няма нито име, нито водачи? Каква е тая „Невидима висша власт“? Кога най-сетне ще започне въстанието?

Усещаше се като оплетен в невидима паяжина. Съзаклятието беше нещо незримо, нещо над него, над тоя непознат грък, над всички, които бяха се клели пред кръста. А така много му се искаше да проникне по-нагоре от „степента“, в която беше посветен, да разбере наистина ли се подготвя голямо въстание и да види своето място както в Белград, когато се сражаваше с пушка в ръка…

 

 

По-късно от разказите на новите си приятели гърци той щеше да научи подробности за дълголетните борби на гърците срещу османската власт. Беше същото както и в покорена България — въстание след въстание. Много се говореше (тук-там имаше по някой жив старец от онова време) за войната между Русия и Турция в края на миналото столетие — през 1768–1774 година. Тогава, в седемдесета година, руските кораби от ескадрата на А. Г. Орлов се появили край гръцките брегове и това било знак за въстание, което обхванало целия Пелопонес. На брега слезли руски моряци и скоро към тях се присъединили много гърци, не само клефти и арматолоси, но и иначе мирни хора, на които османската власт с притесненията си била отдавна дотегнала. Били образувани няколко доброволчески легиона. Османлиите успели да потушат въстанието, но надеждата за скорошно освобождение нараснала. Войната завършила с подписването на Кючук-Кайнарджишкия мирен договор, с който било потвърдено самоуправлението на Егейските острови. Бил открит пътят на европейската търговия в Черно море и на гърците се позволявало да издигат на своите кораби руското знаме. А вече имало няколко десетки хиляди гърци моряци. Султанът разрешил на гърците да слагат на корабите си оръдия за защита от алжирските пирати.

По време на следващата Руско-турска война (1787–1791) била сформирана доброволческа гръцка флотилия, командвана от Ламброс Кацонис — полковник на руска служба. В чужбина на много места имало гръцки колонии — в най-големите италиански пристанищни градове, във Виена, Одеса, дори в Марсилия, Москва и Амстердам.

Започналата през 1789 година революция във Франция раздвижила наново будните гърци. Под влияние на революционните идеи Ригас Велестинлис написал своята известна „Конституция“, с която призовавал потиснатите народи в Османската империя да се заловят за оръжие. „Българинът трябва да се вдигне тогава, когато страда елинът, както и елинът да подпомогне българина, а те двамата да бъдат заедно с албанеца и влаха“ — пишел Велестинлис, авторът на прочутия „Военен химн“, наричан „Гръцката марсилеза“.

През 1800 година под влияние на Русия била създадена Републиката на Седемте съединени острова — първата в ново време автономна гръцка държава. На тия острови намирали убежище всички гонени от османската власт, там били създадени „легиони на леките стрелци“, командвани от генерала на руска служба, грък по рождение, Е. Г. Папандопуло.

През лятото на 1807 година, малко след като била обявена поредната руско-турска война, на остров Левкас, един от Седемте съединени острова, гърците на руска служба поканили на приятелска среща началниците на доброволческите отряди от Кефалиния, Итака, Закинф и Корфу, а също така и водачите на клефти и арматолоси от цяла Гърция. Край разгорените огньове, които гонели мрака надалеч, до разсъмване се носели песни и наздравици. Там бил и Йоанис Каподистрия, организаторът на отбраната на Съединените острови. Заобиколен от представители на всички краища на Гърция, той предложил наздравица за „възраждането на гръцкото племе“. След наздравицата прочутите капитани на клефти и арматолоси — Теодорос Колокотронис, Никитарас и Варнакиотис, се заклели до края на живота си да се борят за освобождението на Гърция.

През септември 1814 година във Виена се събрали на конгрес коронованите владетели на Европа, за да решат как да заздравят своята власт в условията на революционни „брожения“. Йоанис Каподистрия присъствал като един от представителите на Руската империя и заговорил за подобряване положението на гърците. Но австрийският канцлер Метерних отсякъл: „Гръцка нация не съществува!“.

Тъкмо тогава, през месец септември, в Одеса била създадена тайна организация от трима търговци: Николаос Скуорас, Атанас Чакалов и Емануилос Ксантос. Организацията носела безобидното название „Филики етерия“. „Дружество на приятелите“, и била изградена на принципи, заимствани от масоните^[11] и карбонарите^[12]. Участниците в нея се делели на четири степени^[13]. Неграмотните можели да станат само „побратими“. Преминаването в по-горна степен ставало, като се спазвала определена процедура. Всяка степен имала свои условни знаци за разпознаване.

През месец март 1818 година центърът на „Филики етерия“ бил пренесен в Цариград. Тогава била създадена степента „апостоли“. За всеки обособен край на Гърция бил определен и изпратен апостол.

От появата на османлиите имаше две места в Гърция, където султанската власт не проникна — в Епир — Сули, и в Пелопонес — Мани. Така и наричаха жителите на тия две места — сулиоти и маниоти.

Маниотите плащаха годишен данък на Портата. Турците нямаха право да живеят в областта Мани. Тъкмо тук „Филики етерия“ (наричана обикновено Етерията, а участниците в нея — етеристи) намери начин да привлече и първенци, и висши духовници, сред които най-известен беше Петрос Мавромихалис (известен повече с прозвището Петробей) от прочут род от Магна.

Когато хаджи Христо пристигна в Триполица, Етерията беше пуснала корени в цяла Гърция и в гръцките колонии в чужбина. През пролетта към организацията се присъедини генералът на руска служба Александър Ипсиланти (преди него в Етерията бяха влезли тримата му братя — Николай, Георги и Димитър). Син на бившия молдавски и влашки княз Константин Ипсиланти, от род, чиито корени бяха някъде във времената на ромейските императори, на двадесет и пет години той стана генерал, ползваше се с особеното благоволение на цар Александър I. Той прие да застане начело на Етерията и получи названието „Главен настоятел на Началството“.

През октомври 1820 година Александър Ипсиланти събра в град Измаил най-влиятелните членове на Етерията. Тогава беше приет главният план за въстанието, което трябваше да започне в Пелопонес, да се разгърне в Епир и да бъде свързано с въстанието на сърбите. Обстановката беше много благоприятна за десетките хиляди съзаклятници. Самостоятелният владетел на Янина — най-богатият търговски град в Епир, и на целия янински пашалък Али паша Тепелени през юни започна война със султан Махмуд II. Али паша имаше няколко десетки хиляди войници, повечето от които бяха албанци — самият той беше син на албански бей. Освен здравата крепост Янина той беше подготвил за продължителна отбрана и много други по-малки крепости. Султанът трябваше да изпрати срещу него не само всички военни части от Европейска Турция, но и войските на пашите, които управляваха в Гърция — сред тях беше и Хуршит паша.

Отначало султанските войски завладяха почти целия Янински пашалък, но в края на август, като обсадиха самата Янина, се видя, че крепостта лесно няма да падне. Княз Ипсиланти предложи и останалите видни етеристи се съгласиха въстанието да избухне след два месеца в областта Мани, като князът щеше да отиде там през Триест. Едновременно щеше да избухне и въстанието в Дунавските княжества.

След съвещанието в Измаил назначените апостоли тръгнаха всеки към мястото, за което отговаряше. За България беше определен Димитри Ватикиоти, грък на служба в руската армия. През 1806–1812 година той беше командвал българските доброволчески отряди, които действаха покрай Дунава заедно с русите, а от 1816 година беше попечител на българските преселници в Бесарабия. Около четиринадесет хиляди българи бяха приобщени чрез първенците си към Етерията. И когато всичко беше задвижено, неочаквано в началото на ноември Ипсиланти, без да пита когото и да било от видните етеристи, се отказа от пътуването си до Мани, където вече го очакваха, и реши да вдигне въстанието в Дунавските княжества, а след това с оръжие в ръка да мине през България и да стигне до Гърция.

През една януарска нощ на 1821 година на източния бряг на Пелопонес се появи изпратеният от Ипсиланти апостол Григориос Дикеос, известен повече с името Папафлесас. Тридесет и две годишният архимандрит повече приличаше на водач на клефти — буен, смел, енергичен. Ту в дрехи на духовник, ту облечен като турски първенец, той за няколко седмици раздвижи етеристите в Пелопонес. Уплашени, че „дяволският поп“ може наистина да повдигне в най-скоро време въстание, неколцина от коджабашиите, които също бяха етеристи, но не очакваха, че нещата могат така бързо да се развият, успяха да го примамят и да го заключат в един манастир. Но Папафлесас само след няколко дни избяга от манастира заедно с монасите, на които беше възложено да го пазят. Повечето от видните етеристи от Пелопонес бяха съгласни въстанието да избухне още сега, през пролетта, и определиха три вероятни дати — според това, дали османската власт ще успее да узнае по някакъв начин за съзаклятието — 26 март, 23 април, 21 май.

Близки помощници на Папафлесас бяха двамата водачи на клефти — Теодорос Колокотронис и Анагностарас, и водачът на маниотите Петробей Мавромихалис. От Смирна пренесоха много барут и куршуми, които укриха в манастира „Пророк Илия“ край Калама, гдето трупаха оръжието, което щеше да е необходимо за въстанието. Нощно време ковачите правеха ятагани и ножове, майстори на оръжие поправяха стари пушки и пищови.

Портата успя да залови документи на ръководители на Етерията, намериха се и доносчици сред самите етеристи. Един от тях, фанариотът Александър Суцо, владетел на Влахия, скоро загадъчно умря — както по-късно казваха, не без намесата на Етерията.

На 6 март 1821 година княз Александър Ипсиланти с паспорт за лечение на минерални бани премина руско-турската граница при Скуляни и още същия ден пристигна в Яш, столицата на Молдавия. Тук той се обърна към гърците, власите и молдованите с призив за въстание. На първо време се записаха около две хиляди души — повечето гърци и българи, имаше сърби и албанци. С този отряд Ипсиланти тръгна към Влашко и, докато стигне дотам, вече водеше седем хиляди души.

В това време във Влашко се разгърна въстание, ръководено от Тудор Владимиреску. Отначало въстаническите отряди действаха заедно и почти едновременно влязоха в Букурещ.

В началото на март в Дунавските княжества въстанието шестваше победоносно и пелопонеските етеристи очакваха всеки ден да бъде даден знак, за да се вдигнат на оръжие.