Димитър Мантов
Ястребът (11)

Боеве

Първите двадесетина души, които се записаха в леката кавалерия, хаджи Христо изпрати в околностите на Навплион да купуват коне. Сам той се зае да осигури оръжието и дрехите. Главното военно снабдяване в Егина едва сега се организираше, трябваше да ходи при шивачи и сарачи, да се надхитрява с търговци посредници.

През ден, през два в пристанището на Егина пристигаха кораби с различни национални флагове — повечето от тях превозваха оръжие.

Парите, които бяха отпуснали на хаджи Христо, щяха да стигнат да организира отряд от четиристотин леки конници и хиляда и двеста пешаци — колкото хора беше командвал до пленяването си. Нямаше ги някогашните му хилядници и затова хаджи Христо реши да не рискува с назначаване за началници хора, които не беше виждал в сражение, и определи само стотници. По-късно щеше да се разбере кой от тях е достоен да бъде повишен в хилядник. Стотник на първата конна стотица, който временно щеше да командва цялата конница, беше Коста Сервас. От Военното министерство препоръчаха на хаджи Христо да назначи — а това всъщност беше заповед, за стотник сърбина Папазоглу.

Още при първата среща Папазоглу не му хареса — хаджи Христо не обичаше хора, които, като говорят, не те гледат в очите. Сражавал се в континентална Гърция, сърбинът най-напред запита командира си каква ще е заплатата му и може ли да му даде за три месеца напред каквото му се полага.

— Не, не може! — рязко отвърна хаджи Христо с надеждата, че сърбинът няма да остане при него.

Но Папазоглу остана, дори започна да се подмазва на командира си, което още повече отблъсна хаджи Христо от него. Добре че в отряда дойде Рукис, стар познат още от началото на въстанието, на когото можеше да се довери и да го направи един от първите командири на пехотата.

След месец и половина отрядът беше облечен, въоръжен, с обоз и муниции, готов за поход. И хаджи Христо се яви на доклад при Каподистрия.

 

 

И този път графът беше внимателен и любезен, но хаджи Христо забеляза, че е угрижен. Той не се сдържа и запита, като подбираше гръцките думи, за да не сгреши:

— Нещо лошо ли се е случило, Ваше Превъзходителство?

Каподистрия го покани да седне на един от столовете близо до писалищната маса, сам той седна от другата страна и умислено поклати глава. Лицето му беше бледо, с болезнен жълт оттенък:

— Да, генерале — въздъхна той. — Работите се измениха. Трите велики сили не ни дават Крит. Границите на Гърция, за съжаление, са твърде малки. Вярно е, че въпросът за големината на нашата държава се разисква в Европа, вярно е, че имаме много приятели и съмишленици, но засега изходът е един-единствен — да продължим борбата с оръжие, само така ще убедим великите сили, че в границите на държавата ни трябва да бъдат включени всички чисто гръцки земи. Ето защо вземи отряда, който толкова бързо и сполучливо сформира, и иди в Навпакто, там нашите войски вече обсаждат града. Ще бъдеш в подчинение на главнокомандващия гръцките войски в Западна Гърция.

Каподистрия не спомена името на главнокомандващия — това беше брат му Августинос, с две години по-млад от него.

— Османлиите в Навпакто кой командва, Ваше Превъзходителство?

— Едноименник е с твоя познат Ибрахим паша — леко се усмихна Каподистрия, — само че пълното му име е Кюрт Кьор Ибрахим паша.

— Да не е кюрд?

— Това не знам. Добре е да го доведеш тук, в тази стая, за да го поразпитаме за миналото му — със същата лека усмивка отвърна Каподистрия и стана.

И хаджи Христо се изправи.

— С божия помощ и това може да стане — прекръсти се хаджи Христо.

Докато се кръстеше, Каподистрия внимателно го наблюдаваше.

— Личи, че си хаджия, генерале — отиде при него той, но погледът му се отправи към иконата на Богородица на стената. Само за миг-два той притвори очи, като че го завладя лек унес.

— Ваше Превъзходителство, искам да попитам — колебливо се обади хаджи Христо.

— Кажи, генерале!

— Ще имам ли лично бойно знаме?

— Не ти ли казаха? Наредих от едната страна на знамето ти да бъде образът на Богородица, а от другата да вшият твоето име — хаджи Христо Българин.

— От цялата си душа благодаря, Ваше Превъзходителство!

Хаджи Христо удари токовете на кавалерийските си ботуши, шпорите леко звъннаха. Той улови дръжката на сабята си, която беше окачена на широк кожен колан през рамото му, и измъкна острието. Отдаде чест с гола сабя, обърна се и със стегната стъпка тръгна към вратата.

 

 

За пръв път целият отряд беше строен заедно — стотица по стотица, в разгърнат фронт.

Адютантът Георгиос Маниатис даде знак на десетината барабанчици, застанали в началото на дългите редици, и те започнаха да бият високо и отсечено за среща на висш военачалник — към строения отряд на коне приближаваше Йоанис Каподистрия с цяла свита. До него проблясваше със златната си везба знамето, което той щеше да връчи на хаджи Христо.

 

 

Начело на първата конна стотица, която охраняваше знамето, хаджи Христо се появи неочаквано в Навплион.

Двете момиченца, вече свикнали, че имат баща, протягаха ръце към него да ги вземе на коня. И той ги грабна от земята, сложи ги на седлото пред себе си и обиколи няколко пъти просторния двор.

Мариго само махаше с ръце и викаше — и радостно, и тревожно:

— Хадзи! По-полека!

Тя беше с пъстра кърпа — рози цъфтяха по нея и самата тя бе разцъфтяла и се беше разхубавила.

 

 

„Бре, Христо, бре, чедо, пак ли тръгна на война? Не поумня ли във влажния зандан?“ — „Не ме кори, мале. Кръвта ми още не се е укротила, пък и помня какво казваше тате: захванеш ли нещо, карай го докрай!“

Кицос Цавелас обсаждаше Навпакто с няколкостотин души. Имаше и една батарея с френски оръдия.

Турците не бяха правили нито един път излаз.

— Седят вътре като кадъни, които ще раждат — ядосваше се Цавелас. — Носовете си навън не показват!

Той приличаше на хаджи Христо — по ръст, по извития нос, по мустаците, само гдето беше светлоок.

— Ще ги накараме да излязат — успокоително рече хаджи Христо.

— Как, генерале?

— В сражение хората се увличат. Ще започнем честа стрелба, ту ще приближаваме, ту ще отстъпваме от града. И те ще се хванат…

Още на другата сутрин се разнесоха оръдейни изстрели и няколко стотици пешаци тръгнаха към града в дълга редица. Но те не носеха щурмови стълби. Когато стигнаха на пушечен изстрел от крепостта, спряха и започнаха безредна стрелба, на която турците не отговориха.

На следващия и на по-следващия ден стрелбата не стихваше от сутрин до вечер. Турците започнаха да отвръщат на изстрелите, по крепостните стени все по-често се мяркаха чалми, докато през един късен следобед Кюрт Кьор Ибрахим паша изведе от града един табур^[1] редовна конница.

Хаджи Христо само това и чакаше. Като свиреха с уста и си подвикваха един на друг, неговите четиристотин кавалеристи се разгърнаха в движение и се опитаха да обкръжат османлиите.

В това сражение хаджи Христо водеше средната колона, край него се ветрееше обшитото със злато знаме, под сабята му падаха глави и чалми, конят му се умори, а той имаше още сили да се сражава.

Кюрт Кьор Ибрахим паша побягна. Повечето от конниците му загинаха, самият той едва се спаси.

През следващите дни обсадата продължи с рядка стрелба от двете страни, докато Кюрт Кьор Ибрахим паша разбра, че е безсмислено да продължава съпротивата и се предаде.

Хаджи Христо му върна сабята и нареди да го отведат в Егина. На началника на стражата даде писмо до граф Каподистрия, в което кратко съобщаваше, че ето, плененият паша сам ще каже на Негово Превъзходителство дали е кюрд и защо се е предал.

 

 

След Навпакто отрядът замина за Мисолонги.

Около знамето се сражаваха най-добрите конници — и там, край знамето, загиваха най-смелите…

Когато превзеха Антирион, хаджи Христо даде почивка на хората си. Бяха се сражавали без отдих в продължение на няколко месеца. Сам той се канеше да отскочи до Навплион, но главнокомандващият гръцките войски в Източна Гърция Димитриос Ипсиланти, който обсаждаше Тива, го викаше на помощ, като пишеше: „Неприятелят, закрепил се в тоя град с многобройна армия, състояща се от пехота, конница и артилерия, е не само недостъпен, но и горд господар на полето с помощта на конницата си“.

Хаджи Христо не беше под командването на Ипсиланти.

Папазоглу научи за писмото на Ипсиланти и започна да повтаря до втръсване:

— Генерале, изпрати ме с моите конници в Тива!

— Нямам заповед от Августинос Каподистрия. Аз съм в негово подчинение.

— Ами че питай го, той няма да откаже!

И хаджи Христо изпрати писмо до главнокомандващия войските в Западна Гърция — обясняваше му какво става около Тива и молеше за разрешение да отиде там с отряда си.

Августинос Каподистрия отговори, че не възразява, но че за придвижването на отряд от близо две хиляди души трябва да има разрешение от господин Управител в Егина.

— Виждаш ли, генерале? — горещеше се Папазоглу. — Августинос Каподистрия не възразява! Още утре тръгвам за Тива!

— Никъде няма да отиваш! Ти офицер от редовна армия ли си, или водиш след себе си башибозуци?

След няколко дни се получи писмена заповед от Августинос Каподистрия: хаджи Христо да изпрати пехотната част на Рукис и петдесет конници начело с един стотник, за да участват в боевете около Тива.

— Аз ще съм тоя стотник! — заяви Папазоглу.

— Не, стотникът Коста Сервас ще отиде! — нареди хаджи Христо.

През нощта Папазоглу изчезна. Върна се след три дни с писмена заповед на Августинос Каподистрия да замине със своите конници за Тива.

 

 

Димитриос Ипсиланти изпрати на хаджи Христо ново писмо — припомняше му, че той беше първият гръцки военачалник, който го беше приел, когато бе избягал от Триполица, споменаваше и за годините му на пленничество и го заклеваше в свещената борба, която водят заедно, повече да не отлага, по-скоро да дойде при Тива, защото надвисва опасност от катастрофа.

И хаджи Христо се трогна. Щом човек като Димитриос Ипсиланти втори път го молеше, значи наистина там гърците могат да бъдат разбити. И той тръгна в поход.

При Амфиса срещна Кицос Цавелас, който му съобщи за смъртта на Папазоглу при едно нападение на турските укрепления.

— То за мъртвите не бива да се приказва нищо лошо — рече Цавелас, — ама за сърбина разправят, че бил завидял на славата ти и искал на всяка цена да покаже колко е смел.

— Лека му пръст! — прекръсти се от коня хаджи Христо. — Ще кажа само, че е загинал като храбрец.

Хаджи Христо се прекръсти с насълзени очи. Кицос Цавелас, който знаеше колко неприятности Папазоглу бе създавал на генерала, с изненада го гледаше.

 

 

Скуртаниотис посрещна отряда на хаджи Христо в далечните околности на Тива, за да го заведе в главния лагер. От него генералът научи, че турците всеки ден спокойно излизат на полето, вършат различни полски работи и вечер се прибират.

— Обозът ще замине за лагера, а пък ние ще останем тук — рече хаджи Христо. — Ненадейно ще нападнем чалмалиите. Само че, преди да тръгне обозът, ще вземем от колите колкото турски дрехи имаме…

Скуртаниотис беше спокоен, улегнал човек на около четиридесет години. Думите на хаджи Христо не го изненадаха, беше чувал за него, че обича бързите, неочаквани нападения, но се опита да му обясни обстановката:

— Турците очакват да им дойде на помощ войската на Силихтар Бота. И освен това, кириос генерал, трябва да знаеш, че османлиите, които излизат въоръжени на работа в полето, са много, понякога ги броим повече от хиляда души, като половината от тях са конници.

— Ние с твоите пехотинци сме петстотин души и можем да се справим с двойно повече неприятели.

Разговаряха край една от обозните коли. Хаджи Христо вдигна чергилото на колата и измъкна един вързоп.

— Само ей тука има поне петдесет чалми — рече той. — Имаме и турски дрехи и турско въоръжение, малко ли плячка прибрахме след падането на Навпакто, Месалонги и Антирион?

— И ще се преоблечем като турци? — усмихна се Скуртаниотис.

— Да, и тихо и кротко ще се придвижим в полето. Ще ни вземат за войската на оня, как се казваше?

— Силихтар Бота.

— Е, сега всичко стана ли ти ясно?

— Всичко освен едно: как всеки от нас ще се сражава с по двама турци.

— В сражение пехотинецът, защитен от конника, може и да стреля, и да се сражава със сабя. Затова ти казвам: ти имаш нужда от моите конници, а пък аз от твоите пехотинци.

— И кога ще нападнем?

— Още утре.

— Сега сме между позициите Вайа и Пири.

— Ако тръгнем по изгрев-слънце, ще можем ли да се придвижим навреме до Тива?

— Да, ще успеем! — замислено отвърна Скуртаниотис.

— Тази вечер събери твоите хора и им вдъхни увереност в утрешното сражение. Аз пък ще се погрижа за моите конници…

 

 

Конете тихо хрупкаха прясна трева на коневръзите, а в една долчинка, недалеч от позицията Вайа, хаджи Христо говореше на войниците си — припомняше им предишните сражения, обясняваше им какво трябва да правят на другия ден.

— Който войник е готов да тръгне на смърт, той оцелява — с нисък, доверителен глас говореше генералът. — А оня, който трепери за кожата си, и жив е умрял!

Войниците, които бяха насядали край огъня, започнаха един по един да стават.

— Благослови ни, хаджи генерал! — обади се някой.

— Благославям ви за утрешния подвиг, побратими! — прекръсти ги с широко движение на дясната ръка генералът. — Спете и събирайте сили!

После улови дръжката на тежката кавалерийска сабя и така я стисна, че пръстите му изтръпнаха.

 

 

Пехотинците на Скуртаниотис тръгнаха още преди пукването на зората. Кавалеристите ги настигнаха в околностите на Тива и минаха между техните редици, като яздеха в триреден походен строй.

Турците бяха излезли рано в полето да жънат и връзват снопите. Като видяха чалмите на приближаващите конници, те ги поздравяваха по мюсюлмански — и по мюсюлмански им отвръщаха някои от конниците.

— Селям алейкум!

— Алейкум селям!

На звучен турски език хаджи Христо изричаше дълги пожелания за здраве и берекет на хората, покрай които минаваха. Със сърмалии елечета и шалвари конниците не предизвикваха никакво съмнение, че са дълго очакваната турска войска.

— Къде е Силихтар Бота, чада на аллаха? — питаше от време на време някой.

— С пешия табур иде! — отвръщаше хаджи Христо и дори се обръщаше назад, за да покаже откъде ще се появи османският военачалник.

Той внимателно следеше дали командирите на отделенията изпълняват нарежданията му — конницата трябваше да се пръсне на малки групи, и то така, че да заварди цялото поле. Пехотинците щяха да се прикрият зад конниците.

И кръгът се сключи около нищо неподозиращите турци — те всички бяха войници, пушките им бяха наредени на пирамиди до кръстците, конете им свободно пасяха наоколо.

С петдесетина конници хаджи Христо прегради пътя за отстъпление към града и едва тогава даде знак на байрактаря Георги Чама да развее знамето.

На утринното слънце заблестя злато и коприна, тръбачите затръбиха за бой, барабаните затътнаха за настъпление.

В първите няколко минути турците не можеха да разберат какво става. След това някои хукнаха към откритото поле, за да се спасят в бягство, а други се затекоха към конете си; трети вдигаха ръце към небето и после падаха на колене, готови да се предадат.

Откъм града се разнесоха изстрели и скоро оттам се появиха двадесетина конници. А в това време кавалеристите на хаджи Христо и пехотинците тръгнаха напред, за да свият обръча. По-късно един очевидец на сражението щеше да пише, че те: „удряха, колеха, тъпчеха, преследваха, пленяваха, като покриха полесражението с мъгла от дима на барута, от праха и от изпарението на кръвта. Шахин-Ястреба, техният началник, летеше като крилат, насърчавайки всички…“.

Откъм града се появиха и други турски конници — станаха сто, двеста, после повече от триста конници. Те нападнаха и без малко щяха да отнемат знамето, но хаджи Христо въвличаше в двубой всеки, който се приближаваше към него.

В сражението влизаха нови части и от двете страни, дойде с хората си и Димитриос Ипсиланти — със сабя в ръка той викаше:

— Напред, братя! Един Караискакис изгубихме, друг ни изпрати богът на Гърция! — и сочеше със сабята си сражаващият се хаджи Христо.

Сражаваше се, макар и ранен, и знаменосецът Георги Чама. Знамето на хаджи Христо бавно напредваше към града.

 

 

Думите на Ипсиланти още звучаха в съзнанието на хаджи Христо, когато адютантът му Георгиос Маниатис докладва, че убитите турци са повече от шестстотин.

— Има писмо, кириос генерал — подаде Маниатис на хаджи Христо сгънат на четири лист, запечатан по краищата с червен восък.

— Чети! — върна му писмото хаджи Христо.

Все не му оставаше време да се заеме писмено да изучава гръцкия език. Четеше с усилие. И Мариго не беше от писмовните — тя диктуваше писмата си на някой дяк или на писарите от търговските дюкяни, а той — на секретаря си или на някой от адютантите.

Сега по листа позна, че писмото е от Мариго.

Маниатис започна да чете. Постепенно лицето на хаджи Христо потъмня — Мариго пишеше, че искат да ги изгонят от къщата, в която живеели, защото тя била продадена на търг.

— Какво? — развика се той накрая. — Аз жертвам живота си, а там се гаврят със семейството ми! Ще отида при Ипсиланти. Дай ми писмото! — и той, като грабна листа, тръгна към палатката на главнокомандващия.

 

 

Ипсиланти го успокои, че никой няма да прогони семейството му и ако трябва, самият той ще отиде в Навплион. Необходимо е обаче да се постъпи по реда — хаджи Христо да пише на граф А. Метаксас, член на Главното военно снабдяване, който ще препрати молбата му до Управителя в Егина. В частно писмо той, Ипсиланти, ще пише на граф Каподистрия да направи каквото е необходимо.

Хаджи Христо се върна в палатката си. Разхождаше се около походната масичка, до която седеше с паче перо в ръка Маниатис, и диктуваше молбата си до граф Метаксас:

Аз от народа очаквах нещо по-голямо, а не тази къща. Те я продават, без аз да присъствам. Ако бях там, може би бих могъл да я купя със заеми от приятели или пък поне щях да намеря временна квартира за семейството си.

Спря дотук и се запита дали да пише, че жена му скоро ще ражда и че само хора, които не са истински християни, могат да гонят една бъдеща родилка от жилището й.

Но защо да разказва за семейните си работи? Ако в Егина искат да му помогнат, ще разберат колко е несправедливо всичко това…

Молбата остана неподписана — сигнална тръба затръби тревога.

Низам паша правеше излаз с конница и пехота, предизвикваше гърците и лично хаджи Христо за ново сражение. И генералът се метна на коня си и извади сабята.

Така щеше да влиза в сражения години наред той и за него щяха да се появят нови песни. Но най-много обичаше той онази, първата песен, в която се казваше:

И пристигна хаджи Христо Българина,

все отбрани българи води…