Димитър Мантов
Ястребът (10)

Освобождение

За пръв път в ходника се разнасяше такъв силен шум — говор, тропот на ботуши, и хаджи Христо притича до вратата.

Шумът стихна и се чу тракане на желязо. Вратата бързо се разтвори и две копия се насочиха към гърдите на пленника. Той отстъпи крачка назад, после още една и реши на третата само привидно да отстъпи и да се хвърли към един от войниците, да грабне пушката, която бе окачена на дясното му рамо.

Всичко стана за няколко секунди — ръцете на войника бяха заети с копието, той не успя да се дръпне. Пушката му се оказа у хаджи Христо, който опря гръб в стената, готов за стрелба.

— Хаирдър, хаджи капитан, хаирдър^[1]! — извика Хасан ага, застанал зад войниците, и продължи припряно, като че пленникът можеше с един изстрел да прекъсне разговора: — Тримата адмирали, след като подпалиха флотата ни, разбиха нашите сили и сега френгите идват да ни изпъдят. Ибрахим паша те освобождава по настояване на вашия бей…

— Какъв бей? — не сваляше пушката хаджи Христо от положението „за стрелба“, както бе застанал.

— Тоя бей, който сега управлява гръцката държава.

— Ще изляза оттук така, както подобава на един паша да напусне пленнически затвор! — високо отвърна хаджи Христо и, като мръдна дулото на пушката, извика на войниците и на Хасан гаваз: — Чик^[2]!

Осман гаваз изсумтя, рече нещо под носа си и, като се обърна, махна с ръка на войниците да вървят след него.

 

 

Пак беше сам, но вече с оръжие в ръка. Той не знаеше, че през същия тоя ден рано сутринта френски части, командвани от генерал Мезон, бяха дебаркирали при Корони и турско-египетският гарнизон не бе приел сражение. Чрез пратеник грък генерал Мезон беше предложил да бъде пуснат знатният пленник. Трябваше обаче да минат няколко дни, докато Ибрахим паша потисне злобата си — той беше решил да отведе хаджи Христо в Египет и с голямо нежелание се съгласи да го освободи. Пашата се канеше да напусне Пелопонес и съобрази, че е по-добре да не влиза в разправия с френския командващ и с тримата адмирали, чиито кораби можеха да му пресекат пътя за отстъпление към Египет.

 

 

Седем гавази, празнично облечени, начело с Осман ага изведоха хаджи Христо от крепостта и го придружиха до главния вход, където адмирал Сахтурис, заобиколен от двадесетина гърци моряци, го прегърна и целуна по братски.

Хаджи Христо беше с нови, празнични дрехи, с червен пояс, в който бяха забучени два пищова и дълъг нож, а главата му бе привързана с черна копринена кърпа. Той се обърна, свали кърпата от главата си и я развя, като гледаше към крепостта, където бе прекарал три години и половина.

Една бригантина^[3] го пренесе в Алмиро, близо до Каламе, оттам, все така придружаван от адмирал Сахтурис, той се прехвърли на друга бригантина, а в това време от брега в негова чест гърмяха няколко оръдия.

Бързият лек кораб спря в пристанището на Егина — столицата на гръцката република.

Дни наред в Егина се бяха събирали — от близки и далечни места, някогашни бойци на хаджи Христо, пръснати в различни посоки след разгрома. Имаше и много любопитни, които бяха слушали за хаджи Христо Българина и сега не искаха да изпуснат случая да го видят.

От бригантината спуснаха лодка и хаджи Христо едва дочака въжената стълба да се развие — пръв се улови за нея. След него на стълбата се залюля адмирал Сахтурис, мъж към петдесетте, с дълги жилави ръце. Когато лодката приближи до пристана и хаджи Христо хвърли въжето, няколко души се сблъскаха да го уловят и завържат. На пристанището имаше толкова много хора, че доскорошният пленник се обърка — те всички бяха дошли заради него. Очите му овлажняха.

— Хаджи!

— Хаджи генерал!

— Христо Българина!

Той прегръщаше познати и непознати, виждаше как някои падат на колене и се кръстят, като шепнат нещо, и се чудеше какво става около него, оглушен от викове и приветствия. Неколцина здрави мъже го понесоха на раменете си, после се озова в други ръце — те пък го подхвърляха нагоре и го улавяха във въздуха.

Той не разбра как стигна до бяла двуетажна сграда, пред входа на която стояха на стража двама войника с бели фустанели и с обувки, чиито върхове бяха завити нагоре.

 

 

Имената на прадедите на Йоанис Каподистрия още през петнадесетото столетие бяха записани в „Златната книга“ на благородническите семейства на Йонийските острови. В университета в Падуа той беше изучавал медицина, но беше слушал и лекции по хуманитарните науки. На двадесет и три годишна възраст Каподистрия стана главен лекар на турската военна болница на остров Корфу. Една година беше лекар. През 1800 година, когато се образува Републиката на Седемте съединени острова, стана секретар на републиката. По това време Каподистрия се запозна и се сприятели с много видни клефти и арматолоси от континентална Гърция и участва в известното празненство на клефтите на остров Левкас, за което по-сетне се заговори из цяла Гърция.

Тилзитският мир прекрати съществуването на републиката — Йонийските острови минаха във френска власт и командващият френските войски на островите генерал Бертие предложи на Каподистрия да постъпи на френска служба. В същото време държавният канцлер граф Н. П. Румянцев покани Каподистрия на работа в руското Министерство на външните работи и той прие. През месец януари 1809 година Каподистрия пристигна в Петербург, където беше зачислен на служба с чин статски съветник с годишна заплата от три хиляди рубли.

Енергичният грък прекара две години в руската столица, след това отиде в руската мисия във Виена, а през лятото на 1812 година пое длъжността управляващ дипломатическата канцелария на Дунавската армия. С руските войски той се озова при Березина, за да види позорното и жалко отстъпление на останките от Наполеоновата „велика армия“. В задграничния поход на руската войска той вече беше ръководител на дипломатическата канцелария на главнокомандващия генерал Барклай де Толи. За качествата му, проявени на тази длъжност, чуждите дипломати го нарекоха „дипломат №2“ (№1 беше Талейран).

През октомври 1814 година Каподистрия беше един от представителите на Русия на Виенския конгрес, на който беше равностоен противник на Метерних. След това неговото издигане продължи: стана статс-секретар на външните работи и заедно с другия статс-секретар К. В. Неселроде ръководеше външната политика на Русия.

През април 1819 година Йоанис Каподистрия пристигна на остров Корфу, за да се срещне със своите роднини, които не бе виждал цели десет години. Като узнаха за появата му, на острова надойдоха видни гърци от близки и далечни краища. Сред тях беше и старият приятел на Каподистрия — Теодорос Колокотронис. Но вместо да ги въодушеви за борба, графът съветваше събеседниците си да се въоръжат с търпение и да се примирят със своята участ на покорен народ, да се грижат за доброто възпитание на своите деца, а всичко останало да предоставят на времето и на провидението. В отговор Каподистрия чу, че за гърците няма друг път освен въоръжено въстание. „Големите държави — говореха старите му познати и приятели — ни оставиха в най-отчаяно положение и ако ние не намерим сили да се спасим сами от турците, то поне ще умрем, без да посрамим паметта на нашите бащи. Вие ни говорите за бъдещето, за възпитанието на нашите деца, а ние нямаме насъщния хляб…“

През следващата година Каподистрия отхвърли предложението на ръководителите на „Филики етерия“ да застане начело на движението за национално освобождение — и тогава те се обърнаха към Александър Ипсиланти.

Каподистрия настояваше за намесата на Русия при решаване на „гръцкия въпрос“, но император Александър I подчини руската политика на интересите на „Свещения съюз“ и през август 1822 година графът беше изпратен в безсрочен отпуск.

Гръцкото национално събрание в Тризина по предложение на Теодорос Колокотронис избра на 15 август 1827 година Каподистрия за председател на гръцката република за срок от седем години. Този път той не отказа…

 

 

Хаджи Христо влезе в голяма стая, в дъното на която беше поставена дълга писалищна маса от черно дърво с тънки струговани крака. Покрай стените бяха наредени столове, също от черно дърво. Пъстър килим застилаше стаята, по чиито стени бяха окачени стари икони.

Зад масата се изправи мъж на години около петдесетте, среден на ръст, в дрехи от черен плат, които контрастираха с рано побелялата му късо подстригана и сресана на път коса. Той имаше младолико лице с голямо изпъкнало чело и умни, проникновени очи. Брадата му беше бръсната, нямаше мустаци, а късите му бакенбарди бяха отрязани отдолу на остър клин.

Адмирал Сахтурис затвори вратата на стаята зад хаджи Христо, който тръгна към масата с отривиста, войнишка стъпка. Краищата на черната копринена кърпа, с която бе привързал косите си, се люлееха над врата му.

— Господин управител, представя ви се хаджи Христо Българина. До пленяването ми бях генерал от гръцката войска…

Каподистрия се усмихна леко. С деликатни, внимателни движения той заобиколи масата, отиде и подаде ръка на българина. Хаджи Христо преви коляно, прие ръката на Каподистрия и я допря до челото си. Изправи се и като се обърна към голямата икона на Богородица, закачена на близката стена, прекръсти се три пъти подред и рече:

— Богородице, предводителко, искам и аз, страдалецът, да прославя името ти!

Каподистрия мълчаливо го наблюдаваше.

— Идвам, господин управителю — поде тихо хаджи Христо, — да поднеса уважението си към Ваше Превъзходителство, да изкажа признателността си, загдето се застъпихте за мен, и да заявя подчинението си на управлението, начело на което сте Вие.

— Поздравявам те с избавлението, генерале! — усмихна му се Каподистрия, но продължаваше да го изучава с поглед.

— Запазва ли се чинът ми, Ваше Превъзходителство? — попита хаджи Христо, като прибра крака един до друг по войнишки. — Казаха ми, че в наново организираната армия старите звания няма да важат.

— Да, но това не се отнася за всички началници. На всекиго ще отдадем според способностите и заслугите. Ти, хаджи Христо, полковник или генерал, ще бъдеш един от първите военачалници в нашата регулярна войска. Узнах за твоето някогашно предложение до правителството за създаване на редовна конница и смятам, че вече е време да я сформираме.

— Слава богу! — не се сдържа хаджи Христо, пак се прекръсти трикратно, но сега без да се обръща към иконата на стената.

— Смятам обаче — продължи все тъй тихо и спокойно Каподистрия — отрядът ти да се състои не само от конница, но и да имаш и пехота.

— Точно така, Ваше Превъзходителство! Когато пешакът застане зад конника, все едно че е зад желязна ограда!

— Ще получиш средства колкото са ти необходими, за многоброен и смесен по състав отряд…

Каподистрия заплете пръстите на ръцете си едни в други, замисли се за малко, после енергично вдигна глава:

— Да! Назначавам те за командир на войските ни в похода на остров Крит! А сега искам да ти връча една пълна кесия. Тя тежи толкова, колкото кесията, която бившият ти секретар отказа да върне на твоето семейство — засмя се тихичко той, отиде при масата, отвори голямото чекмедже и, като взе една мешинена кесия, със същите внимателни, безшумни движения, я сложи в ръцете на хаджи Христо.

— Благодаря, Ваше Превъзходителство…

— За твои лични нужди и за нуждите на семейството ти. А сега върви за три дни в Навплион да видиш жена си и децата си. Занеси им моите специални пожелания за добро здраве!

И пак, както в началото на срещата, хаджи Христо преви коляно, пое десницата на Каподистрия и я прилепи до челото си.

 

 

Крит? Какво ли става там? — питаше се хаджи Христо, като излизаше от дома на председателя на републиката, когото всички наричаха Управителя.

Не трябваше дълго да се губи в догадки. Адмирал Сахтурис му даде обед във вътрешната стая на таверната „Старите клефти“ и му разказа всичко, което знаеше за въстанието на остров Крит. Най-много му говори за хаджи Михал Българина, който със своя конен отряд се прославил в много битки с турците, особено през август 1825 година и юли на следната година. „Тогава аз гниех в мръсното подземие!“ — с огорчение си каза хаджи Христо. Той участвал и в сраженията срещу обсаждащата Атина турска войска, когато върховен военачалник бил Караискакис. По онова време се отличил в боевете и един друг българин — Карагеорги, който се сражавал на кон сам срещу няколко конници едновременно. „Дали не е нашият Карагеорги?“ — питаше се хаджи Христо.

В началото на тази година^[4] хаджи Михал слязъл с шестстотин бойци, сред които имало стотина конници, на северния бряг на остров Крит. Искал да вдигне местните гърци на оръжие, да прогонят османлиите, но малцина се присъединили към него. През месец май станало голямо сражение — загинали почти всички конници, начело със самия хаджи Михал. Оцелелите пешаци се укрили кой където намерил…

— Откъде е тоя българин? — попита хаджи Христо.

Той през цялото време бе слушал с вълнение разказа на адмирала. Не беше пил нито глътка от хубавото вино „мавро“, нито се бе докоснал до пържения кефал. Мислеше за собствената си съдба. Нали и той беше чужденец в тази страна? Така ли щеше да загине — в непознато място, сред непознати хора?

Адмирал Сахтурис се мъчеше да си спомни родното място на хаджи Михал.

— Има ли такъв град… Копристица?

— Копривщица?

— Да, така беше…

„Ай, завалията…“ — заоплаква в себе си непознатия си сънародник хаджи Христо.

Той взе чашата си с вино, поднесе я с бавно движение към края на масата и я разля по пода:

— За душата на покойния хаджи Михал, адмирале — тихо рече той, остави чашата на мястото й и се прекръсти.

И адмирал Сахтурис се прекръсти след него.

 

 

Капитан Алекси беше повел половината от войниците, които охраняваха семейството на хаджи Христо в Навплион — сред тях бяха Васил Алипаша и хаджи Георги Пловдивчанина. Те всички закъсняха за посрещането на доскорошния пленник на пристанището, но откриха следите му, нахлуха във вътрешната стая на таверната и един през друг се спуснаха към него:

— Хаджи!

— Бащице!

— Хаджи генерале!

Прегръщаха го, той ги тупаше по раменете, стискаше коравите им длани.

— Мариго, децата, как са? — едва успя да ги надвика хаджи Христо и в отговор чу няколко отговора: добре са, всички са добре, очакват го да го видят и прегърнат.

А хаджи Георги Пловдивчанина зарадва генерала, че докато той е изтърпявал последната година от пленничеството си, те, приятелите му в Навплион, са му отгледали и обучили кон, какъвто рядко се среща.

— Къде е? Водите ли го? — не се сдържа хаджи Христо.

И забравил за адмирал Сахтурис и за богатата трапеза, хаджи Христо тръгна след сънародниците си.

Конете бяха зад таверната, на заслонен от августовското слънце коневръз. Повечето бяха кулести жребци, но сред тях имаше един черен, който устреми поглед към него и хаджи Христо отгатна:

— Тоя е!

— Позна, генерале! — засмя се Алипаша.

— Той пръв ме позна — спусна се към коня хаджи Христо, улови го за поводите и му заговори като на човек: „Как те викат? На колко си години?“.

От радост чак не смееше да го пипне. Конят беше с оглавник, нямаше седло. Високата му опашка беше завързана с червена панделка.

— Ще ти купя нова сбруя, от най-хубавите, от най-скъпите! — говореше на коня хаджи Христо. — Пък ти не се бой от мене, няма да те пришпорвам, ще те науча само по гласа ми да отгатваш какво искам от тебе… И ще те зобя с най-хубавия ечемик…

— Нашият генерал — усмихнат подхвърли хаджи Георги — от друго може да не разбира, ама от жени и от коне…

 

 

Всички заедно тръгнаха по чаршията. Кесията, която получи от Каподистрия, тежеше в пояса на хаджи Христо и му напомняше, че трябва да накупи подаръци за всички — най-напред за приятелите си, които бяха с него, за останалите войници от охраната и, разбира се, за Мариго и децата.

За войниците — ботуши, пояси и по един хубав дълъг нож; за децата — една кошница с платове, нали бяха момичета, друга кошница — със сладкиши, а за Мариго — цяла дузина кърпи за глава, златен пръстен с рубин, вълнени и копринени платове. Не забрави и чичо Панайотаки — и за него купи ботуши, пояс и нож. Най-много обаче се бави в дюкяните на сарафите — дълго избира седло и се спря на едно от най-скъпите, с високи лъкове, с кожени чанти от двете страни. Освен това купи посребрени стремена и сбруя, цялата украсена със синци и с позлатена звезда за челото на коня.

 

 

— Видя ли, хаджийке, че се завърнах?

— Хадзи…

Мариго се отпусна в ръцете му. Беше все същата — тънка, гъвкава, като момиче. Над челото й все така имаше венче от сплетени смолисти коси.

Той дръпна бялата кърпа от главата й и, като отиде при коня, извади от едната чанта на седлото всичките забрадки, които й беше купил — започна да й ги мери една по една.

Мариго се смееше ситно:

— Толкова са много, че ще има и за децата…

А те — Фроса и Катерина, вече припкаха от къщи към майка си. Фроса беше забравила баща си, а Катерина никога не го беше виждала. Те се криеха зад майка си и като в гоненица гледаха да се изплъзнат от ръцете на мустакатия, с черна кърпа на главата непознат мъж, който искаше да ги улови. Но той успя да хване дъщерите си. Най-напред прегърна Катерина и я вдигна с лявата си ръка, а пък Фроса взе с дясната и се провикна на български:

— Ех, че моми сте станали!

Едновременно и двете ги подхвърли нагоре и ги хвана във въздуха.

 

 

Къщата, която Управлението на гръцката държава беше дала на семейството му, се издигаше в дъното на голям двор, в който сребрееха маслинени дървета и тъмнееха кипариси. Зад къщата, която беше на два етажа, имаше пристройка за войниците от охраната. Там наблизо беше и конюшнята. Някога този дом беше собственост на виден коджабашия, който се бе продал на турците и заедно с тях бе напуснал Навплион.

В просторната трапезна стая на долния етаж бяха съединени няколко маси — там хаджи Христо приемаше гостите си. Надойдоха двадесетина души, дойде и управителят на Навплион, българинът Константин Рад, с когото домакинът сега се запозна. Както и се полагаше двамата бойни командири заприказваха кой къде се е сражавал.

Константин Рад беше кокалест четиридесетгодишен мъж с дълги и тънки мустаци — много приличаше на Карагеорги. Започна да си разказва житието-битието: бил роден в едно село в южна Македония, отначало учил в Янина, след това в Пиза („Доктор исках да ставам!“), където бил посветен в организацията на карбонарите. Малко преди избухването на гръцкото въстание станал член на „Филики етерия“. Обявяването на въстанието го заварило на остров Евбея, където образувал отряд от българи, на който станал капитан. В едно от сраженията загубил лявото си око. Едва при последните му думи хаджи Христо забеляза, че кичур от гъстата му тъмна коса покрива лявата половина на челото и скрива окото.

— Сражавах се все по островите, генерале — говореше Константин Рад. — През двадесет и пета година, когато ме назначиха за управител в Триполица, ти беше тук, в Навплион. Нахлуването на египтяните ме прогони заедно с другите въстаници в планините… Сега господин управителят Каподистрия ме изпрати в Навплион. Радвам се, генерале, че те виждам жив и здрав!

— Не ме наричай генерал. Нека се побратимим, нали на един и същ огън сме се пекли и тепърва ще се печем!

— Краят на борбата ни вече се вижда…

— Дано! Наздраве, побратиме!

Пиеха цикудя — ароматна ракия от стафиди и тя замайваше вече главите им.

Чичо Панайотаки пристигна едва сега — беше ходил в имението Болати — турски чифлик в Арголидския залив, който Управлението на гръцката държава беше дало на хаджи Христо да го владее и използва, без да става негова собственост, още през двадесет и четвърта година, но той нито един път не се беше появявал там. Събитията му бяха попречили да се погрижи за имота си и чичо Панайотаки беше отишъл да види след оттеглянето на турците какво е останало и какво може да се направи, за да се осигури някакъв доход.

Старият грък прегърна освободения пленник и веднага започна да му разказва за имението — всичко е опустошено и изоставено, зеят празни стопански постройки, няма къде куче да завържеш. Най-добре е да дадат земята под наем на селяните от близките села. Те обаче сега и собствените си ниви не смогват да обработват.

— Я остави тия грижи, чичо Панайотаки! — прегърна го през раменете хаджи Христо. — Сега ще пием за твое здраве!

Но и след като обърна няколко чашки, чичо Панайотаки не остави хаджи Христо на мира — започна да ругае някогашния му секретар Анагностис Димитриадис. Щом в Навплион се заговорило, че генералът се връща от плен, той изчезнал от града. Сега хаджи Христо трябвало да поиска от властта — ей го тука управителя Константин Рад, да разбият дюкяна му и да му предадат каквото се намери там.

— В Навплион съм само за три дни, чичо Панайотаки — прекъсна го хаджи Христо. — Дошел съм да видя най-близките си хора, да се повеселя. Чакам още приятели да дойдат. Чувал ли е някой за генерал Карагеорги или пък за Кочо Тиквешлията? — попита той високо гостите си.

Георгиос Маниатис, който две години се бе сражавал под командата на хаджи Христо, се обади веднага на гръцки — той разбираше български, но не можеше да говори правилно:

— Тиквешлията е в Триполица, а пък Карагеорги е някъде из Епир. Но ти не се тревожи, кириос генерал, сега времето е друго, агаларите бягат, за да си отърват кожите.

Маниатис беше покрит с белези по ръцете и по лицето, едното му ухо беше наполовина отсечено.

— Порасна ли ти ухото бре, Георге? — на български го попита хаджи Христо.

— И с половин ухо се ожених, кириос генерал!

— Не знаех, че и ти си пленник в семейно огнище.

— Ама пак ще тръгна с тебе на война!

— Готов ли си?

— Иска ли питане?

— Е, тогава, вземам те за адютант!

— Покорно благодаря, кириос генерал.

Двамата бяха връстници, родени в един и същ ден — на Петровден. Затова хаджи Христо, като му стисна ръката, доверително рече:

— Макар и „на патерици“ ще отпразнуваме тридесет и третата си година. Цяла бъчва вино ще купим!

— Тъй вярно, кириос генерал! — и Маниатис, като стана, козирува с два пръста, допрени до челото, както бе виждал да правят френските войници и офицери.

— Байрактар няма ли да ти трябва, генерале? — обади се от другия край на трапезата Георги Чама, който някога беше един от най-смелите конници на хаджи Христо.

— Как може войска без знаме? — въодушеви се генералът. — Щом ми дават пари да насъбера цял отряд от конници и пешаци, то и знаме ще ми връчат.

— Редовна конница ли, генерале? — изви глас Чама.

И другите край масата се заобаждаха:

— Сега е времето да ни пишеш за конници, генерале!

— Ние ще сме първите!

— Всички ще дойдем!

Константин Рад, който седеше срещу хаджи Христо, се присегна и го улови за десницата:

— Да е хаирлия, генерале! Ти ще си първият командир на редовната лека конница в Гърция.

— Дано бог ни закриля, братя — прекръсти се хаджи Христо и погледна Константин Рад. — На смърт отиваме, побратиме… Затова ще те помоля да покровителстваш семейството ми.

— Хадзи, нали щеше да вдигаш нова къща на мястото на нашата стара колиба? — обади се чичо Панайотаки.

— Тази къща не ти ли харесва?

— Харесва ми, ама е чужда.

— Да не мислиш, че някогашният й сайбия ще се върне от Истанбул?

— Друго е свой дом, хадзи. Мариго така се надяваше…

— Още малко ще почака.

И с чаша в ръка хаджи Христо тръгна покрай дългата трапеза.