Димитър Мантов
Ястребът (4)

Бягството

В Пелопонес имаше малко турци. Тук местната власт беше в ръцете на коджабашиите, на които помагаха епископите. В началото на всяка година всички те — светски и духовни първенци, се събираха в Триполица, обсъждаха онова, което трябваше да искат от султана, и изпращаха в Цариград свои пратеници — векили.

Тази година обаче те като че бяха забравили за ежегодното си събиране. В края на февруари Кехая бей ги свика и ги предупреди: властта е узнала, че се готви бунтулук срещу султанската власт и затова всички те, коджабашиите и папазбашиите, да знаят — пощада няма да има за никого!

Щом научи за предупреждението на Кехая бей, хаджи Христо започна по два пъти на ден да ходи в кафенето, в което му се беше обадил „побратимът“. Но непознатият нито веднъж не се появи. Като пиеше бавно кафето си, хаджи Христо оглеждаше с дебнещ поглед хората по съседните маси. Веднъж му се стори, че един слабоват мъж на около петдесет години се вглежда в него и той направи първия от условните знаци с ръце. Човекът обаче само примигна и обърна глава встрани.

Привечер той минаваше покрай чичо Панайотаки, поздравяваше с кимване Мариго и говореше за незначителни неща, само и само да постои по-дълго, след като е изял две-три от омръзналите му вече сувлаки. Полека-лека старият грък започна да се държи с него като с близък човек. Понякога, след като се озърнеше да види дали наоколо няма турско „ухо и око“, той му прошепваше ту за някое нападение на клефти, ту за някоя „фесария“ на гърци с турци. От своя страна и хаджи Христо му казваше какво ново има в крепостта и в пашовия дом, какви зулуми замисля Кехая бей.

За въстанието в Дунавските княжества и двамата научиха едновременно — всеки по свои пътища. Но нито чичо Панайотаки, нито хаджи Христо узнаха повече от това, че няколко хиляди гърци, българи, власи и молдовани са се вдигнали на въстание и че начело е княз Александър Ипсиланти. Нещо подсказваше на хаджи Христо, че и в Пелопонес ще пламне огън. И чичо Панайотаки подхвърляше: „Тая «фесария» ще стане и тук, щом хиляди гърци са тръгнали с Ипсиланти…“.

Мариго нито веднъж не се обръщаше към тях, все имаше какво да прави около пещта или край огъня, на който се печеше кебапът. Но когато хаджи Христо си тръгваше — чудно беше как тя отгатваше това, Мариго извиваше тъничкия си врат и лицето й засияваше.

— Калин андамосин, хадзи! — изчуруликваше с пеещото си гласче тя и на Хаджията му прималяваше.

— Довиждане! — на български смотолевеше той и бързаше да тръгне.

Един ден тя каза на български:

— Довиздане, хадзи!

Хаджи Христо чак отвори уста от почуда:

— Ама, как… — започна той и млъкна.

— Хадзи, хадзи — смееше се момичето и очите му плуваха във весела светлина.

Друг път Мариго издебна, когато чичо Панайотаки отиде в съседния бакалски дюкян за сол, и като сне от ухото си няколко стръка момина сълза, му ги подаде.

Сладкият, упойващ аромат замая Хаджията, той държеше стръкчетата непохватно и му се струваше, че малките бели цветчета звънят като сребърни звънчета и отекват в широките му гърди. Появи се чичо Панайотаки и той, като скри момината сълза в шепа, само му махна с ръка и пое надолу по улицата. След него се разнесе звънкият глас на Мариго: „Довиздане, хадзи!“.

Но той нямаше сили да се обърне, усещаше, че вратът и ушите му пламтят.

 

 

По нареждане на Кехая бей стражите в крепостта и в града бяха удвоени, на чаршийските турци раздадоха пушки и пищови. Нощем беят сам проверяваше стражите и намереше ли някого задрямал, нахвърляше се върху му с викове и пестници.

Но това, което очакваха османлиите, стана. Най-напред, на 15 март, се разнесоха изстрели срещу турци грабители и насилници в казата^[1] Калаврата. На 21 март се вдигнаха на оръжие маниотите начело с Петробей Мавромихалис. Два дни след това — град Патрас. По същото време загърмяха и в Лакония. До края на март въстанието обхвана цял Пелопонес.

Отначало вожд на въстаниците беше Петробей Мавромихалис, но старият водач на клефтите Теодорос Колокотронис неусетно пое в свои ръце ръководството на въстанието.

През април бунтът обхвана континентална Гърция и Егейските острови. Навсякъде начело бяха видни етеристи. Само Епир не можеше да се вдигне на оръжие, защото там беше огромната султанска войска, която обсаждаше Янина. Без да чакат заповеди от Истанбул, султанските хора в Пелопонес заедно със семействата си и с войниците, които имаха под ръка, се прибраха в най-големите крепости.

В Триполица непрекъснато пристигаха колони от бегълци, насъбраха се много войници с какви ли не началници, повечето бейове. Имаше един-единствен паша — Мустафа паша, и той взе връх над Кехая бей, без някой да го беше назначил за командващ.

Когато Мустафа паша узна за ожесточените сражения на въстаниците с войските на Кьосе Мехмед паша, и Омер Вриони при Аламана (моста на река Сперхей, близо до Термопилите), веднага нареди на Кехая бей да поведе своя аскер срещу въстаниците, които се опитваха да сключат пръстен около Триполица. Но Кехаята не искаше и да го слуша:

— Нищо не знам за силите на гяурите — говореше той. — Няма да се бия слепешката.

Мустафа паша отдели войските си в единия край на крепостта и изпрати хабер на хаджи Христо, че като началник на гавазите трябва да се подчинява само на него, ако иска да го похвали пред Хуршит паша, когато той се върне. Хаджията не се яви нито при него, нито при Кехая бей. Ходеше по кафенетата, все чакаше някой от съзаклятието да му се открие и обмисляше как да се измъкне от крепостта и да отиде при въстаниците. С чичо Панайотаки си говореха за отрядите, които Теодорос Колокотронис събираше и трупаше около града — там вече имало няколко хиляди души, всичките с нови пищови и пушки.

А Мариго, вече пресрамила се, разправяше за Навплион:

— Да знаеш, хадзи, какви череши има в нашата градина — големи като платани! — разперваше тя ръце. — И едни сладки-сладки…

— Женски приказки! — недоволно я прекъсваше чичо Панайотаки. — Нашите още не са превзели Навплион, пък тя за черешите се тревожи.

— Ами прасковите? Всичките са от големите, „василико“, две праскови тежат цяла ока…

Хаджи Христо я слушаше усмихнат. Да можеха и двамата да избягат оттук, да отидат в Навплион — докато стигнат дотам, въстаниците ще го превземат, те толкова бързо овладяха кажи-речи цял Пелопонес. Турците са уплашени, пъчат се с бабаитлък, но той ги познава, сами не вярват на приказките си, че султанът вече бил изпратил „хиляда капиона със сто хиляди души“, за да потуши гяурския бунтулук.

Никой не можа да разбере как Кехаята и Мустафа паша се бяха споразумели, но един ден ги видяха двамата да обикалят крепостта и най-приятелски да си говорят. Между нисшите началници се заговори, че цялата войска, насъбрана в Триполица, щяла да бъде разделена на две — Кехаята ще остане да пази крепостта, а пашата ще излезе да разбие хаирсъзите.

И наистина Мустафа паша започна да разпорежда на помощниците си да се готвят за излаз. Той беше висок, кокалест човек, със скулесто лице, на което рядката брада вече беше почнала по краищата да посивява. Говореше гърлено, като размахваше ръце. Сега вече хаджи Христо не можеше да се изплъзне — Кехая бей му съобщи чрез един от гавазите си, че е подчинен на пашата заедно с двестате и петдесет конници, които охраняваха пашовия имот и харем.

Лагерът на въстаниците беше далече от Триполица, виждаха се само върховете на големите бели чадъри^[2] — явно, плячка от някоя разбита турска част. Но и децата в града знаеха, че там е прочутият Колокотронис, който беше тръгнал само с триста души от горната част на Пелопонес, а сега вече командваше няколко хиляди въстаници.

Мустафа паша обяви отрано кога ще тръгне срещу „хаирсъзите“ — през следващата седмица, на светия ден петък, след намаза^[3] в Сарашката джамия.

През нощта срещу тоя петък сън не хващаше хаджи Христо. Мислеше, мислеше и стигаше до едно: трябва да избяга. Там, при въстаниците ще потърси самия Колокотронис, ще му каже, че е етерист, но че никой не го потърсва за нищо. Да избяга — но как? Въоръжен само с пищовите и ятагана — нямаше как да скрие пушката, той излезе от сарая и тръгна към крепостта. Още на първия кръстопът един бюлюкбашия^[4] го спря — позна го, попита накъде се е запътил, не знае ли, че пашата е заповядал тая нощ никой освен стражите да не се движи из крепостта. Като смънка, че е тръгнал да проверява хората си (а те бяха съвсем другаде, близо до сарая), хаджи Христо тръгна по обратния път.

Небето тежеше от звезди, някъде далече се обаждаха петли и Хаджията се питаше какво ще прави сутринта, когато забият тюлюмбеците и войската тръгне на излаз. Най-напред, както беше по реда, щяха да яздят конниците от охраната на пашата, след това самият Мустафа-ефенди. Там някъде щеше да бъде и той…

Хаджи Христо не смееше да вдигне глава към звездното небе, струваше му се, че оттам го следят хиляди очи, гледат какво ще стори сега, в тая съдбоносна нощ. Дишаше тежко и изведнъж се изпоти. Нещо му подсказваше, че ако влезе в сражение на страната на османлиите, ще му се случи беда — ще го ранят тежко, а може и да го убият. И той, който беше свикнал да живее с мисълта, че е закрилян от провидението — в десетки сражения беше влизал, но освен един скълцан пръст на дясната ръка друго не беше изпатил, сега, кой знае защо, си повтаряше думите на чичо Панайотаки: „Голяма фасария, голяма беда…“.

 

 

Тътнежът на тюлюмбеци оглуши Хаджията, конят под него играеше зажаднял за езда — той опъваше юздата с изтръпнала ръка и думата „фасария“ не изчезваше от ума му. Зад него подчиненият му конен алай от двеста и петдесет ятагана, строен в двуреден походен строй, чакаше да го поведе. И тъкмо сега той чу в себе си майчиния си глас, който отдавна не се бе обаждал: „Бре, Христо, бре, чедо, накъде си се запътил? Не виждаш ли, че насреща са християни като тебе?“. „Виждам, мале. Ама се заклевам от ръката ми да не погине християнин! Мен може да ме убият, то е друго.“ И махна с ръка на зурладжиите, които бяха наблизо, да свирят, че тръгва неговият алай.

 

 

Село Валтеци не беше далече от Триполица. Пътят дотам беше познат на хаджи Христо още от първите обиколки на околността. Но сега всичко беше преобразено — чалми покриха възвишенията, конните алаи се пръснаха нашироко и само Мустафа паша можеше да каже как султанските бойци щяха да бъдат вкарани в боя, който вече започваше с далечни пушечни изстрели.

За пръв път хаджи Христо влизаше в сражение, без да разбере къде е неговото място. Затова го и наричаха Ястреба — спускаше се върху неприятеля, врязваше се в бойния му ред и повеждаше и другите бойци след себе си. А сега чакаше други да го поведат и беше решил да сече с ятагана си само въздуха. Когато един куршум скова левия му крак, той дори се зарадва. Рече си: „Бог ме наказа, но е милостив!“. Отведоха го назад, в обоза, превързаха го и като легна в една от волските коли, застлана с прясно окосено сено, той си представи как ще върви из Триполица с бастун, как ще го срещне Мариго и ще го попита: „Хадзи, какво ти е на крака?“. А той само ще махне небрежно с ръка: „Нищо, дребна работа, скоро ще мине, нали се върнах жив, и то без да вляза в сражение…“.

 

 

По чаршията не я срещна. И като се стараеше по-малко да куца, той отиде при глинената пещ и при майстора на сувлаки. Само че сега, в дните на обсадата, чичо Панайотаки нямаше откъде да купува угоени планински шилета и двамата с Мариго печаха и продаваха леблебия и нахут. Нито стареца, нито момичето се учудиха, като го видяха.

— Добре дошел, хадзи! — рече Мариго.

— Добре дошел! — обади се и чичо Панайотаки.

— Узо продаваш ли, чичо Панайотаки? — попита хаджи Христо, като се преструваше и той, че нищо не е станало през двете седмици, когато не се беше появявал при тях.

— Узо ли? Че откога започна да го харесваш бре, хадзи?

— Трябва ми узо, ама толкоз, колкото да се опият десетина здрави мъже, и то така, че краката им да омекнат! — тихичко обяви Хаджията.

— Разбрах, хадзи! — притвори очи чичо Панайотаки. — За кога го искаш?

— Ти го донеси тук! Ами да знаеш къде правят хубава саралия баклава?

— Знам, хадзи, знам и друго, че със сладко пият узо само ония, обрязаните…

— Ш-т! — сложи пръст на устните си Хаджията.

Мариго слушаше разговора им и само се усмихваше. Защо ли?

След няколко дни той захвърли бастуна. Кракът го наболяваше, но раната се беше затворила. Искаше да се покаже пред Мариго както преди — здрав, самоуверен.

Чичо Панайотаки му прошушна, че узото е готово — две големи плетени дамаджани. И все така попита вярно ли е, че при Валтеци османлиите били разбити и оставили хиляда трупа.

— Те самите казват, че са около шестстотин — отвърна Хаджията.

— Свърши се вече, кирие, с властта им! — не криеше радостта си гъркът.

— Чичо, кога ще се върнем в Навплион? — обади се Мариго и приближи до двамата.

— Щом нашите го освободят, момичето ми! — прегърна я чичо й и се засмя. — Само че черешите вече преминаха.

И пак, както толкова пъти, като обърнеше поглед към лицето й, хаджи Христо не смееше да я погледне в очите. Гледаше тъничките плитки, сплетени над челото на венче и му се искаше да свали бялата кърпа, за да се спусне косата й чак до петите.

При входа на пашовия сарай хаджи Христо завари най-близките си приятели, събрани заедно. Карагеорги ръкомахаше, като говореше, а Кочо и Байрактаря мълчаливо го слушаха.

— Какво си се разпалил? — попита Хаджията.

Кочо му направи знак с две ръце да не вдига шум. Той отиде при тях и тогава Кочо с нисък, заговорнически глас рече:

— Карагеорги говорил с един бюлюкбашия, оцелял при Доляни^[5]. Страшен бил башията на гърците, викали му Никитарас, хвърлял се в едната ръка със сабя, а в другата с дълъг нож.

— Ех, да можем да прехвръкнем всинца там! — въздъхна Карагеорги. — С такъв башия в огън отивам!

Сега Кочо започна на него да прави знаци с ръце да мълчи.

Хаджи Христо стискаше устни. Преди година-две в Египет и в Сирия така се възхищаваха от неговата смелост! Ами сега? Ранен от гръцки куршум, гавазбашия на управителя на Триполица. Управител, вятър работа. Хуршит паша вече няма и да види своя главен град. И тук ще проникнат гърците. И недоволството от постъпките му, започнало още в Алепо, сега се превърна в тънка, остра болка — тя го подпираше в гърдите и той вече не можеше да стои сред приятелите си. Струваше му се, че те мълчаливо го обвиняват защо още не ги е повел към лагера на въстаниците.

 

 

Въстаническият лагер при Вервена^[6] непрекъснато се разраствал — твърдяха тептилите^[7], които Кехая бей изпращаше там по различни пътища. Сега всички османлии в Триполица очакваха Кехаята да се прояви, след като опозореният при Валтеци Мустафа паша се върна и се затвори в една къща, откъдето и носа си не показваше навън.

В крепостта хаджи Христо ходеше с бастун, за да не може Кехая бей да му нареди да участва в излаза, който готвеше.

Като прегрупира конниците в два алая, един ден Кехаята ги поведе извън крепостта. Пред него носеха бейския му туг^[8] — на висок прът, боядисан в зелено. Сам беят беше облечен празнично, като че отиваше в джамията за петъчния намаз — с бяла чалма, отпред закичена с щраусово перо, от двете страни на което червенееха едри рубини. Дръжката на ятагана му, забучен в силяха, хвърляше искри — в горния й край бяха вградени няколко диаманта. Така тръгна Кехая бей, за да се върне вечерта преобразен, като че беше се окадил на кюмюрджийски оджак. Нямаше и следа от щраусовото перо, а по очернената чалма рубините кървяха като пресни рани. Двата алая бяха слети в едно, за да не може да се разбере колко османски бойци са останали на бойното поле. И все пак се намери кой да пресметне и из града се заговори, че в сражението е погинала една трета от османската конница.

След седмица Кехаята, отново пременен, пак с бяла чалма, на която пъстрееше ново щраусово перо, със същите два червени рубина, поведе два алая — попълненията бяха от сеизи, обявени за конници. И пак се върна вечерта целият опушен, без щраусово перо на очернената чалма.

Така няколко пъти извеждаше хората си от крепостта и нападаше въстаническия лагер край Вервена, докато един ден и той като Мустафа паша се заключи в една одая.

 

 

— Чичо Панайотаки, дойде време да взема дамаджаните с узо — рече хаджи Христо, а старият грък го подсети:

— Ами нали ме питаше къде правели най-хубавата саралия баклава?

— И баклава, и кадън-гьобек, и каквото друго сладко намериш.

— Ще стане, хадзи…

Дамаджаните хаджи Христо отнесе по тъмно, скри ги в стаята си и като залости вратата отвътре, измъкна дългия остър нож с чирени от слонова кост, който беше забучен отпред в силяха му. Под възглавницата беше скътал едно парче бял плат и сега, на светлината на трисвещника, поставен на малката, нисичка маса, той започна да реже дълги ивици от плата. Скиталческата неволя го беше научила да шие — и като вдяна дълъг бял конец, той започна да зашива парчетата плат на кръст. После свали обшития си със злато елек и приши един кръст на гърба, а два други кръста белнаха на гърдите.

От тежките походи из арабската пустиня воинска печалба му бяха скъпи оръжия — пищови и ножове, и едно тъмнозелено наметало от камилска вълна — толкова голямо, че можеше два пъти да се загърне с него. Сега приши бели кръстове от вътрешната страна на наметалото, после сложи в него везания със злато елек и внимателно го сгъна.

 

 

— Хайде, братя, да почетем един християнски празник! — говореше хаджи Христо, като пълнеше чашите с узо.

— Какъв е тоя празник? — взираше се недоверчиво в него Карагеорги, а Кочо Тиквешлията му отговори вместо Хаджията:

— По-тихо, че нашият гавазбашия е поканил и рязани юнаци на зияфет^[9]!

— Кой знай какво ги е лъготел! — завъртя глава Карагеорги.

Другите двама — Байрактаря и хаджи Георги от Пловдив, мълчаливо посегнаха към чашите, които домакинът постави пред тях. Седяха на дълги пейки в открития ходник на горния кат на къщата, отредена за пашовите гавази. Една пейка служеше за трапеза — по нея бяха поставени тавите със саралия баклава и другите сладкиши. Узото Хаджията наливаше в малки калаени чашки.

— Тъй, тъй! — усмихнат го гледаше Кочо Тиквешлията. — С малка като напръстник чаша чиляк по-бърже се напива… Хаджи, ти да не си решил да ни напиеш?

Но Хаджията нямаше време да му отговори — по дървената стълба се чуха стъпки и турски говор.

 

 

Пръв запреплита език Карагеорги, след него двамата бюлюкбашии, после Байрактаря и хаджи Георги. Кочо все повтаряше, че Хаджията иска да ги напие, за да им гледа сеира, ама той, Тиквешлията, не е вчерашен, брои си чашите и ще пие, докато главата му носи. Но и той се присъедини към двамцата османлии, които пееха провлачено маане, и неговият говор стана бавен, а погледът — мътен.

Бюлюкбашиите — Хасан Мъсърлията и Курназ Юсеин, бяха първите помощници на Кехая бей. Нощем те правеха проверки на стражите, като се редуваха. Но сега не можеха да станат от пейките, на които седяха с кръстосани крака. След маането Карагеорги и Курназ Юсеин започнаха да се препират кой куршум по-точно удря — чифте-телия или тек. Хасан Мъсърлията не участваше в спора — гледаше пред себе си, клатеше глава и си говореше сам: „Я бахт, я тахт“^[10].

— Какво се страхуваш да не загубиш, бюлюкбаши? — попита го хаджи Христо, но Мъсърлията не го чу.

Байрактаря, хаджи Георги и Кочо Тиквешлията хвърляха зарове и ту един, ту друг бъркаше в кесията си за жълтици.

Хаджи Христо внимателно огледа всички подред и едва тогава се попривдигна.

— Хаджи, за къде се накани? — спря го гласът на Кочо.

— Приготвил съм един гюм с леден шербет. Долу е, в зимника. Вече е време да гасите узото…

— Ами! Още има в едната дамаджана — посегна да напълни пак чашите Карагеорги.

Хаджи Христо стана и само след няколко мига вече се спускаше по стълбата. Вързопа с дрехите и оръжието си беше скрил в зимника. Бързо стегна силяха си, облече елека с белите кръстове, зави се с наметалото и с пушка под лявата мишница и ятаган в дясната ръка тръгна по безлюдните улици на крепостта.

Няколко пъти беше оглеждал денем каменната стена и се бе уверил, че тя е най-ниска и най-удобна за спускане между сарая и портата на Калаврата. Сега, в полунощ, можеше да го забележи само някой от стражите при портата на Калаврата и затова, като минаваше по тясната уличка, той се криеше в сянката на къщите — светеше млада месечина. Без някой да го забележи, качи се на каменната стена. Кой знае защо, в ума му се въртяха едни и същи думи — турската поговорка, която пияният бюлюкбашия бе повтарял до втръсване: „Я бахт, я тахт…“. Като стигна до мястото, което предния ден бе определил за спускане, той тръсна глава, свали наметалото и с широко движение на дясната ръка се прекръсти. И си рече тихичко: „Хайде сега, боже помози!“.

Опря пушката и ятагана в каменната стена, свали силяха и започна да развива дългия си червен пояс. Развиваше и се оглеждаше дали някой не се е появил в това време по стената. Никой. Ала месечината като че усили светлината си и щом разви пояса, той веднага го завърза за един от зъберите на стената, сложи силяха на кръста си, провря в него ятагана, преметна пушката през рамо, затисна с ремъка й нагънатото на дълъг вързоп наметало и се спусна надолу в тъмната бездна, която се откри под него.

Неведнъж се беше катерил по крепостни стени — по щурмови стълби, захапал гол нож, но сега за пръв път се спускаше — не се спускаше, а бягаше, и месечината го следеше, светеше над главата му, като че мълчаливо го сочеше на османските стражи. „Да се пръснеш, дано! — тихичко я ругаеше Хаджията. — Сега ли намери да лъщиш като ганосана!“

Краката му опряха в земята, той с облекчение въздъхна, свали пушката и като обърна наметалото откъм оная страна, на която беше пришил големите платнени кръстове, наметна се с него. Пушката взе, както си имаше обичай, под лявата мишница, измъкна ятагана от канията и предпазливо тръгна през ниския храсталак. Сега вече месечината щеше да му помага да открие въстаническия лагер. Ето, там се белее пътят, който тръгва от Портата на Калаврата… Но той трябва да поеме към Вервена, където е главният лагер на въстаниците. Усмихна се, като се сети как ще се облещят стражите сутринта, когато видят провесилия се от горния край на каменната стена червен пояс.

От време на време той прехвърляше ятагана в лявата си ръка и се кръстеше с широко движение — който го видеше отдалеч, да разбере, че идва християнин. Но и това не го спаси от виковете на първите стражи: „Турчин! Дръжте го!“.

Няколко души се спуснаха към него, а той стоеше като вкопан на едно място и не знаеше какво да прави. Дясната му ръка пак очерта Христовия кръст и от устата му се отрониха само няколко объркани думи на гръцки: „Чакайте, бре… Сам идвам… С Христовия кръст се показвам“.

Пет-шестима въстаници го заобиколиха със саби и ножове в ръце и, за да видят по-добре белите кръстове по дрехите му, той свали наметалото. Златото по елека блесна на месечината и той видя алчни пламъчета в очите на един от въстаниците. Рече си: „Тоя ще ми пререже гръцмуля заради дрехите и силяхлъка ми…“.

— Хвърляй пищовите и пушката, бре! — викаше тоя с алчните очи.

— Елекът е за мене! — обади се друг.

— За всекиго да има по нещо! — чу се и трети глас.

Но изведнъж гръмлив глас заглуши всички:

— Млък! Вие паликарета ли сте, или турски обирджии!

От тъмнината изникна висок мъж със сабя в ръка. Месечината освети лицето му — орлов нос, красиви, завити надолу мустаци. Дълги коси покриваха раменете му. Беше стегнат с тесен пояс, а бялата му дреха беше цялата везана. На години непознатият беше към петдесетте, но възрастта му личеше само по рано побелелите коси. Лицето му излъчваше решителност и мъжественост.

— Кой си ти? — със същия силен, оглушаващ глас попита дошлият.

— Българин съм, капитане! — без да съзнава, обърна се към него като към началник хаджи Христо. — Бях гавазбашия при Хуршит паша, ама идвам тук като при братя…

И той направи условния знак за разпознаване на побратими, като събра длани и ги потърка, все едно че ги мие. Непознатият сложи палеца и показалеца на дясната си ръка в шепата на лявата. Така хаджи Христо се запозна с прочутия водач на клефти Теодорос Колокотронис — издънка от прочутата фамилия Колокотронис, за която, в цяла Гърция се говореше, че от двеста години нито един мъж не е умрял от естествена смърт.

 

 

По-малкият брат на Александър Ипсиланти, Димитриос, беше пристигнал в Гърция още миналата година като представител на генералния инспектор на „Висшата власт“. След обявяване на въстанието в Пелопонес той беше признат за главнокомандващ на гръцките войски.

Лагерът беше от пленени турски войнишки палатки и обозни коли. Колите бяха наредени в кръг, а палатките разпънати така, че два широки пътя пресичаха целия лагер от изток на запад и от север на юг. В средата имаше място за строяване на въстаниците, там се издигаха и три големи „пашовски чадъри“. Над един от тия чадъри се развяваше знаме, но на светлината на огъня, който гореше пред високите палатки, хаджи Христо не можа да различи цветовете му. От битката при Валтеци обаче помнеше гръцкия фламбор — на син фон голям бял кръст. Той неволно се прекръсти, като влизаше в палатката след Теодорос Колокотронис.

Димитриос Ипсиланти, двадесет и осем годишен мъж с тъмно наметало, стоеше до широка маса, върху която светеха от двете страни много свещници. Той повдигна глава и уморените му очи се взряха в българина.

Колокотронис заразправя онова, което хаджи Христо му беше разказал за себе си, докато стигнаха до средата на лагера.

— А! Българин! — възкликна Ипсиланти.

Продълговатото му, с лек жълт оттенък лице, се усмихна. Той приглади с длан високо подстриганата си коса, потри с пръсти чело.

— Да… Вече имаме доста българи, липсваше само техен капитан. Какво, кир Колокотронис, става ли тоя човек за капитан?

— Щом е бил гавазбашия, той е повече от капитан.

Пламъците на свещите се разлюляха — в палатката не влезе, а нахлу среден на ръст, широкоплещест мъж, наметнат с къса горна дреха, с тънък платнен пояс, който му служеше за силях — целият тежеше от пищови и ножове.

— Никитас Стамателопулос — представи го Димитриос Ипсиланти, като го посочи с ръка на хаджи Христо.

— Никитарас — простичко рече дошлият и протегна и двете си ръце на българина. — Чух, че си избягал от крепостта. С пояса, а? — засмя се той, улови Хаджията за ръцете и се опита да го пребори.

Но хаджи Христо вкопа крака в земята и не помръдна, а ръцете му не се и превиха.

— Е, племеннико! — отиде при Никитарас Теодорос Колокотронис. — Намери ли си майстора?

— Дали си намери майстора на борба не знам, но ми се струва, че българинът си намери началник — тъничко се усмихна Димитриос Ипсиланти.

— Съгласен съм! — високо вдигна десница във въздуха Колокотронис и ръкавът на широката дреха се смъкна надолу, като откри мускулестата му ръка.

— Остава само да се съгласи и Петробей — бързо рече Ипсиланти и, като отиде до входа на палатката, извика на стражника: — Нека дойде по важна работа Мавромихалис!

Петрос Мавромихалис беше най-възрастният от въстаническите вождове — с пет години по-голям от Колокотронис. Имаше голямо влияние сред коджабашиите в Южен Пелопонес, а и самият той се държеше като тежък, важен човек — след себе си водеше няколко хиляди маниоти.

Петробей се появи с бавни крачки, очите му бяха зачервени — дали само от умора, не можеше да се разбере, защото се знаеше, че обича и узото, и виното, пък и напоследък имаше доста главоболия и с коджабашиите, и с маниотите. Макар етерист, той гледаше с подозрение на Ипсиланти, пратеника на „ония, от Влашко и Молдова, гдето само дигнаха тупурдия, пък нищо не направиха“, както разправяше наляво и надясно. Той огледа внимателно хаджи Христо, като слушаше разказа на Колокотронис за патилата на българина.

— В свещената борба ще имаме нужда от помощта и на българи, и на сърби, и на албанци — отдалече започна Ипсиланти, но Петробей го прекъсна:

— Искате тоя човек да бъде началник на всички чужденци в нашата войска? Но кой го познава? Ако вземем да въздигаме всеки беглец, някой ден самите ние ще трябва да бягаме…

— Има начин да го проверим — с леката си, хитра усмивка рече Ипсиланти. — Нали трябва да превземем Триполица?

— Добре! — махна с ръка Петробей. — Но някой да отговаря за него.

— Намери се кой да отговаря — обади се Колокотронис и посочи племенника си.

Никитарас разтърси глава, дългите му тъмни коси за миг-два покриха лицето му. Той ги отмахна с ръка и пак така открито и естествено, както се беше обърнал към хаджи Христо, сега рече на тримата въстанически вождове:

— Вземам го под моя ръка.

Хаджи Христо го гледаше, без да мига. Мислеше си: „Ето, това е истински побратим, не като оня от кафенето, който му се откри с тайните знаци, а после никакъв не се появи. Никитарас ли го викаха? Пък и името му е лесно за запомняне…“.

 

 

В отряда на Никитарас имаше десетина сърби, двадесет и двама българи и около тридесет албанци. Писарят на отряда, млад грък маниот, връчи на хаджи Христо списъка на чужденците доброволци и се накани да си отива (беше го намерил в малката палатка, която Колокотронис отреди да бъде на разположение на бившия гавазбашия), когато Хаджията го спря:

— Чакай бре, паликаре! Я ела с мене, ще ми четеш имената, пък аз ще ги привиквам един по един.

И тръгнаха покрай палатките. Писарят четеше списъка, а извиканите се нареждаха в редица на широката пътека.

Със сърбите Хаджията разменяше по някоя сръбска дума, българите разпитваше кой откъде е и как е попаднал тука, а с албанците говореше на турски.

— Капетане… — викаха му сърбите.

— Войводо… — обръщаха се към него българите.

— Бинбаши^[11]… — ласкаеха го албанците.

На другия ден той провери оръжието им, после ги изведе на стрелба да види кой какъв нишанджия е. Показваше им защитни удари със сабя, хвърляше се напред уж в ръкопашен бой.

Една заран тъкмо опасваше пояса си — нов пояс, който му беше дал интендантът, и в палатката без предизвестие се появи сам Никитарас:

— Чака те цял отряд от твои сънародници!

И бързо обясни: през нощта при предните постове се появили двеста и двама българи, всичките с турски дрехи и турско оръжие, до един без пояси — като бившия си началник се спуснали с тях от крепостната стена; заявявали, че искат да станат доброволци.

Хаджията едва изслуша последните думи на Никитарас и излетя навън.

— Чакай, чакай! — настигна го гласът на Никитарас. — Не знаеш къде са…

Двеста и двамата българи сеизи, които хаджи Христо бе направил гавази в Алепо, се бяха струпали край наредените една до друга в защитен ред обозни коли. Пръв го видя Кочо Тиквешлията, втурна се към него с разтворени ръце и завика отдалеч:

— Хаджи! Хаджи!

— Ей, побратиме! — за пръв път, откак се познаваха, така го нарече хаджи Христо.

Прегърнаха се, а в това време надойдоха и другите: двамата хаджии — Христо Байрактаря и Георги Пловдивчанина, Карагеорги, Георги Видинчанина, Щерю Битолчанина, Иванчо Пловдивчанина, Анастас от Малешевско, Димитър Пловдивчанина, тримата братя Илия, Атанас и Стефан, Димо Драмалията, Ставро Охридчанина, Никола Жерава… Избутаха Тиквешлията настрана и един след друг започнаха да прегръщат Хаджията.

— Намерихме те, Шахин!

— Хаджи Баба!

— Защо не ни каза бре, хаджи? — викаше Кочо отстрани. — Защо не ни каза, че ще бягаш, та заедно да я свършим тая работа!

— Е, сами я свършихте! Без пояси останахте, а? — смееше се хаджи Христо и вече поуспокоен тупаше по раменете застаналите най-близо до него.

— Сега вече заедно ще се бием за христовата вяра! — тресеше дългите си мустаци Карагеорги.

Неколцина се бяха просълзили и сега, когато вълнението попремина, извиваха глави встрани.

— Какво ли ще каже Кехая бей, като види толкоз много пояси по стената! — продължаваше да се смее хаджи Христо.

И неволно си представи как вятърът развява червените пояси като пряпорци…

 

 

„Българите“ — така наричаха отряда на хаджи Христо, макар че освен българи имаше и сърби и албанци. После надойдоха далматинци, кипърци, епироти, тесалийци, йонийци, та и доброволци от остров Родос.

Отрядът трябваше да бъде разделен на дружини по сто души. Всеки стотник имаше под ръка двама петдесетници, които от своя страна командваха двама началници на взводове от по двадесет и пет души. Най-малките отделения бяха от по пет въстаници. Гръцките названия хаджи Христо преведе по свой начин на български, обяви Байрактаря наистина за байрактар.

Кочо Тиквешлията сам се провъзгласи за тръбач. Отнякъде намери дълга медна тръба и, нали умееше да свири на кавал и на овчарска свирка, та и на гъдулка, лесно се научи да надува бойната тръба.

 

 

Дълбок ров ограждаше Триполица — наричаха го Грана. Жителите на главния град на Пелопонес пущаха там кравите и овцете на паша.

Кехая бей изведе една част от войските си сутринта на девети август. Имаше намерение пак да нападне гръцкия лагер при Вервена, но спря при рова за пристрояване на войските си. В това време, предизвестени за излаза на турците, тримата въстанически вождове решиха Колокотронис, Петробей и Никитарас да пресрещнат османлиите с половината от въстаниците. Останалите щяха да стоят като резерв в лагера под началството на Димитриос Ипсиланти. Пехотният отряд на капитан хаджи Христо под прякото командване на Никитарас трябваше да настъпи в отделна колона. И Хаджията поведе войниците си. Крачеше и от време на време се обръщаше, подхвърляше по някоя пиперлия дума и вдигаше високо сабята си.

Лятното слънце бързо се издигаше в безоблачното небе, по пътя от крепостта към Грана турски конници вдигаха облаци прах и, като ги видя, хаджи Христо въздъхна — поиска му се да е сега на кон, да прилепи лице до шията му и усетил топлината и бързото дишане на животното, да потърси с привичен жест дръжката на сабята… Обърна се, срещна погледа на Кочо и разбра, че и на него му се иска същото — както и на Карагеорги, макар че сега не можа да го види — и на всичките двеста и двама сеизи, които обичаха конете и най-добре се чувстваха на седлото. Но пред него се извисяваше въстаническото знаме, Байрактаря го беше задминал с няколко крачки и той побърза да го настигне.

Когато колоните наближиха рова, по заповед на Колокотронис и на Петробей отрядите се разгънаха във вериги. След изстрелите на първите редици се разнесоха звуците на бойните тръби — те зовяха „настъпление“.

— Прохористис! Прохористис!^[12] — ечеше надалеч силният глас на Колокотронис, който, както Петробей и Никитарас, на кон обхождаше въстаническите редици.

От конете си и тримата военачалници видяха как първи се появиха при рова българите и как хаджи Христо се вряза в турските редици, като размахваше сабя наляво и надясно.

— Ястреб, наистина ястреб! — възхити му се Никитарас и, като скочи от седлото, поведе останалите въстаници в ръкопашния бой.

 

 

Кехаята побърза да прибере войските си в крепостта. Въстаниците останаха през нощта на самия ров — запалиха огньове и от време на време предизвикателно гърмяха към крепостта.

На сутринта Кехая бей отново се появи. Но сега не можа да стигне до Грана.

 

 

„Бре, Христо, бре, чедо, защо изостави годеницата си? Какво ли прави сега, клетата?“ — „Не съм я изоставил, мале. Тя още не ми е годеница, ама ще стане! Само веднъж да влезем в Триполица!“

Като заспиваше, той чуваше мелодичния глас на Мариго: „Калин андамосин, хадзи!“.

Понякога му се присънваше чичо Панайотаки — той го гледаше с угаснал поглед, клатеше глава и казваше: „Голяма фасария, голяма беда…“.

 

 

Денят за щурма на Триполица беше определен от тримата водачи и държан в тайна и от най-близките им помощници. Но всички въстаници виждаха, че приготовленията отиват към своя край — дървените стълби вече бяха готови, от съседните превзети крепости пристигнаха оръдия, нямаше въстаник без пушка и два пищова, а дълги ножове за ръкопашен бой всеки можеше да вземе колкото си иска от интендантите на отрядите. Стотниците, подчинени на хаджи Христо, които сам той беше определил и назначил — Карагеорги, хаджи Георги Одринчанина, хаджи Христо Байрактаря, Стайко и Щерю, всяка сутрин идваха в палатката на своя капитан, за да чуят заповедите му — какво ще правят с хората си през деня. Имаше работа и в обоза, и при оръжейниците, но най-важното беше обучаването на доброволците — да сглобяват щурмовите стълби една с друга и да се катерят бързо.

Кочо Тиквешлията, засегнат, че Хаджията не го беше направил по-голям началник (командваше само двадесет и пет души в стотицата на Карагеорги), се наричаше сам по турски „бюлюкчия“^[13] и разправяше наляво и надясно:

— Като дойде време да пъплим нагоре по камъка, ще видим кой го бива за стотник, кой за хилядник! Море, знам си аз…

Но не казваше какво знае. Всеки ден той чистеше медната тръба и тя лъщеше като позлатена. На хаджи Христо веднъж рече:

— Може да съм само бюлюкчия, ама искам аз пръв с тръбата в ръка да тръгна нагоре по камъка!

— Добре, бюлюкчи! — одобри Хаджията. — А как са твоите хора? Ще могат ли с по един удар да повалят рязаните юнаци?

— Море, знам си аз… — не се доизказа и пред него Кочо.

В деня на щурма хаджи Христо рано-рано събуди Тиквешлията. Хаджи Христо Байрактаря щеше да води своята стотица, знамето щеше да носи Кочо, а хората от отделението му щяха да бъдат охрана на Хаджията.

— Добре ме нареди! — още сънен навъсено отвърна Кочо. — В едната ръка със знаме, в другата с тръба. Ами как ще се сражавам? Със зъби ли?

— Със зъби! — усмихнат се съгласи хаджи Христо. — Какво, да не са изпопадали, като си спал тая нощ?

— Море, знаех си аз… Ама и аз имам едно на ум.

— Я го кажи, какво все усукваш!

— Да ти го река бре, хаджи, ама не му е сега времето.

— Хайде, хайде! — подкани го Хаджията, приседнал на платнището, което служеше за войнишка постеля.

— Решил съм да направя един хаир.

— Хаир ли?

— Не виждаш ли, че в тая гръцка войска коне имат само башиите? Пък война без конници не бива, хаджи, ти го знаеш по-добре от мене. Помниш ли как летяхме по улиците на Алепо?

— Помня, помня…

— Все за пискюллия ат мисля. Понякога и го сънувам, с тънки глезени, с големи очи, пък и с бяло между очите.

— Е, сега за сънища ли ще хортуваме! — започна да губи търпение Хаджията.

— Чакай… Друго съм намислил. Колкото пари съм насъбрал, ще ги дам за коне. Мога да купя около двадесет коня! Кажи-речи, сичките си хора ще кача на коне!

— Ха! — захласна се хаджи Христо.

И започна да смята на ум колко коня може да купи със златото, което има.

— Какви коне оставихме в Триполица… — завъртя глава Кочо. — Харизахме ги на Кехаята.

— Като превземем крепостта, колкото коне хванем, в нашия отряд ще ги зачисля! — реши хаджи Христо и, като погледна приятеля си, усмихна му се и рече някак замаяно: — Виж ти. Пискюллия ат…

 

 

Дойде време и хаджи Христо да вика „прохористис“, както Колокотронис в боя при Грака. Неговите „българчета“ пъплеха по дървените стълби, Кочо надуваше медната тръба, а писарчето, паликарето Димитрачко, викаше в ухото на Хаджията:

— Капитане, още не са донесли запасните фишеци. Какво да правим?

— Нали имаме саби и ножове? — махаше с ръка хаджи Христо и притичваше от стълба до стълба да види как вървят схватките горе на стената и според това, къде беше най-горещо, пращаше в щурма ту отделение от пет души, ту дванадесетина доброволци, а някъде и цял взвод от двадесет и петима.

Османлиите се опитваха да отблъснат стълбите с дълги пръти, изливаха котли с вряла вода, но въпреки това въстаниците успяха да превземат две от кулите, спуснаха се вътре в крепостта и отвориха Портата на Калаврата. В това време повечето от българите вече се сражаваха към сарая — хаджи Христо ги водеше, като ругаеше турците на турски, и въодушевяваше своите момчета на български с някоя друга гръцка дума, защото наоколо имаше и гърци въстаници.

— Сокак-кьопеклер^[14]! Ха да ви видим салтаната! Керата пезевенклер^[15]! Хайде бре, момчета! Прохористис! Прохористис! Сечете и мушкайте, да запомнят чалмалиите тая фасария!

Когато влязоха в сарая, от едната страна на хаджи Христо се оказа негов съименник, едно безбрадо с едва поболи мустачета момче от Шумен, което беше сеизин в Алепо. От другата му страна размахваше сабя Щерю Битолчанина, а някъде наблизо се чуваше тънкият глас на Кочо.

Гавазите османлии бяха избягали и Хаджията нареди на хората си да отварят вратите една по една, да проверят дали няма укрити турци.

По едно време Христо Шумналийчето изчезна. Хаджи Христо нареди на Щерю с хората си да излезе от сарая и да започне да претърсва къщите в съседната улица — той имаше под ръка петдесет души, трябваше най-напред да ги събере.

Шумналийчето се появи, като водеше за ръка жена с черно фередже.

— Капитане, това момиче иска да избяга от харема. Не е от харемските жени, а от алаиците… Отвлекли я от Кюрдистан. Кажи какво да правя!

— Ами че ожени се за нея! — засмя се Хаджията. — Ще я покръстим и работата — готова! Ти си Христо, тя ще бъде Хрисула…

Момичето полекичка свали фереджето и попита на турски:

— Ти не си ли Шахин?

— Е, ами ако наистина съм Шахин? — на турски отвърна той. — Ставам ли за кум?

— Ти си човек на войната! — захвърли фереджето на земята момичето. — Приличаш на мъжете от моето племе. Вдигни сабя да мина под нея и това ще е отричането ми от мюсюлманската вяра!

— Ха сега! — разпери ръце Хаджията и сабята описа светъл кръг във въздуха. — Хайде, минавай! Ама като свърши тоя касаплък, ще те заведа в най-голямата тукашна църква, да стане всичко както му е редът…

Момичето наведе глава и покорно мина под вдигнатата му сабя.

Някъде в другия край на сарая Кочо тръбеше тревога.

— Гавазите! Там са! — извика хаджи Христо и забрави за Шумналийчето.

Сражението продължаваше.

 

 

Уморен и леко замаян, Хаджията с бавни крачки вървеше по тесните улички към къщата, където живееха Мариго и чичо Панайотаки. Искаше му се да се наплиска със студена изворна вода, а после да се излегне по гръб. Но до него да е Мариго, да му разправя за едрите череши и прасковите „василико“ в тяхната градина в Навплион, да му вика ласкаво „хадзи“.

Всичко стана съвсем другояче. Пръв го видя чичо Панайотаки, запрегръща го, заразпитва го какво е станало, заловили ли са Кехая бей и кой сега ще е „главният началник“ на Триполица.

Мариго се появи в рамката на входната врата, мълчаливо му кимна, усмихна му се.

Като се поуспокои, чичо Панайотаки започна да нарежда на Мариго да сложи вечеря, да даде да пийнат за победата, за освобождението, за тримата главни водачи на въстанието в Пелопонес и за кир Христо Българина. Мариго изчезна в къщата, а те двамата седнаха до масата под старата смокиня в двора и отново чичо Панайотаки го заразпитва за днешното сражение, после за предишните боеве около Триполица… Когато главата му забуча от приказките на стария грък, хаджи Христо изпи една след друга две чаши узо и, както имаше навик, когато искаше да води разговор от сърце, сложи дясната си ръка върху рамото на чичо Панайотаки и потърси погледа му:

— Дошел съм за годеж. Ще ни благословиш ли, чичо Панайотаки, с Мариго?

— Годеж? — без малко не подскочи чичото. — Ами где са годежните пръстени?

— Пръстени ли?

— Хадзи, ти не знаеш нашите обичаи. Какъв годеж ще е без пръстени!

Той помълча малко и изведнъж се досети:

— Ами тя съгласна ли е? Говорили ли сте двамата?

— Ако е за говорене, не сме. Ама знам, че тя няма да откаже.

— Е, щом е тъй, може и без пръстени — въздъхна с облекчение чичо Панайотаки, стана и отиде в къщата.

От смущение хаджи Христо започна да яде едно след друго мезетата за узото в малките чинийки, поставени в средата, на масата. Най-сетне чичо Панайотаки се появи в малкото дворче, усмихнат, целият сияещ:

— Ей сега ще видиш годеницата си, хадзи!

Хаджи Христо стана и закрачи около масата. Изведнъж се почувства бодър — без да се е освежавал със студена изворна вода, без да е полягал на спокойно ложе. Опипваше дръжките от слонова кост на скъпите си пищови, похващаше чирените на дългите дамаски ножове, като че му предстоеше решителна схватка и трябваше да бъде готов за всяка изненада.

Мариго излезе от къщата в бяла лятна дреха с празнична кърпа. Косите й над челото бяха все така сплетени в познатите тънички плитки, очите й бяха сведени към земята и на Хаджията, както толкова пъти, така и сега му се прииска да свали бялата кърпа от главата й и да разпусне косите й. Не беше ги виждал нито веднъж, но беше сигурен, че са дълги чак до петите й — и той ще зарови лице в тях, ще вдъхне от аромата им и това ще е като че върви през цъфнала портокалова градина…

 

 

През следващите дни станаха още два други годежа — Христо Шумналийчето за новопокръстената Хрисула и Щерю Битолчанина за едно дяволито чернооко гъркинче, което носеше звучното име Елени Янакипуло.