Барбара Делински
Страст и илюзии (9)

Девета глава

Нямаше какво повече да чакат. Новината я посрещна в понеделник вечерта, когато пристигна в радиото за програмата. Тя и без това вече беше разколебана.

— Чу ли? — попита я Сами.

— Какво да съм чула?

— За убийството по непредпазливост.

— Какво?

— Това е обвинението срещу твоя приятел Джебчията. Последната му жертва получила инфаркт на местопрестъплението. По пътя починала.

Моника с отвращение осъзнаваше истината, очите й се уголемиха.

— Господи, не!

Никога не бе виждала Сами толкова мрачен.

— Страхувам се, че е вярно. Насред обедната тълпа в градската градина. Не чу ли новините?

Днес не беше чула почти нищо, едва успя да се подготви за програмата. Поклати вцепенено глава.

— И… Моника…

Тя вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Знам, Сам. Решението си е твое. — Обърна се и се усамоти в стаята, която ползваше като кабинет в минутите преди да излезе в ефир. Телефоните щяха да започнат да се подслушват — ако не от тази вечер, то със сигурност от утре. Дотогава полицията и телекомуникационната компания щяха да имат достатъчно време да си свършат работата.

Полицията. Майкъл. Името му предизвика болезнено угризение у нея. Нямаше представа кога ще го види отново. Предната вечер си тръгна ядосан… както винаги. Как можа да бъде толкова нервен, и то след прекрасния уикенд? Сигурно и той се е разстроил от завръщането им в града. В него Моника отново ставаше съвременна жена, а той — патрулиращ полицай. В тези си превъплъщения те се отдалечаваха един от друг.

Не за първи път си правеше труда да анализира поведението си. Съвременна жена? В някои отношения — може би. Но къде се беше дянал куражът й? С всеки друг мъж тя би направила скандал, открито би го попитала кога ще се видят пак, може би дори би искала да знае какво място заема в живота му. Но никога преди не се беше влюбвала в мъж като Майкъл.

Не че бе потисната от него. Беше прекалено самоуверена, за да е така. По-скоро се страхуваше — страхуваше се, че за него може да се окаже само ободряваща лятна авантюра. Знаеше, че е самотен, че търси компанията й. Но дали не беше просто едно удобство за него? В края на краищата, каза си тя, той си тръгва през август.

— Моника?

Тя се обърна.

— Да, Сам?

— Гостът за първата част от програмата ти току-що пристигна. Да му предложа ли чаша кафе, докато ти дойдеш? Добре ли се чувстваш?

— Аз ли? Добре съм. Ако можеш да го занимаваш още пет минути, ще си направя някои последни бележки.

— Изглеждаш уморена.

— Така е. — И какво можеше да очаква след четири часа неспокоен сън? — Но ще се оправя. Веднъж да почнем.

Наистина се почувства по-добре и програмата мина гладко. Ако след закриването я попитаха за съдържанието, сигурно щеше да се поколебае, преди да отговори. Знаеше само, че упорито избягваше да споменава Джебчията, полицията и трагичната смърт в градската градина. Заподозреният се смили над нея и не се обади.

Разстроена и изтощена, тя излезе с наведена глава от Харпър Билдинг с намерението да се прибере вкъщи и да си вземе гореща вана колкото може по-скоро. Напрежението и физическото усилие през уикенда си бяха взели своето и мускулите й бяха преуморени. Тъпата болка я правеше още по-тъжна.

— Моника!

Вдигна рязко глава и пое стреснато въздух.

— Майкъл! Изплаши ме.

В тъмното не виждаше лицето му.

— По-добре тук, отколкото насред парка.

Тя потрепери при спомена, после се застави да тръгне бързо напред. Както и бе очаквала, той тръгна с нея.

— Моят бодигард.

— Доброволен. — Гласът му беше хладен и равен.

— Наистина няма нужда да го правиш — започна тя меко. — Мисля, че наоколо ти си единственият, от когото трябва да се страхувам. — Сърцето й биеше ускорено от близостта му, но я болеше от отчуждеността му. Точно така. Той нито я докосваше, нито с нежни думи й напомняше за близостта им. Сега бяха двама души с много различия, а след интимността им това беше още по-неловко. Приплака й се и забърза крачка, за да преодолее този импулс.

Той заговори тихо, но убедено:

— Казах ти, че не искам да се прибираш вкъщи сама.

— Аз пък ти казах, че мога да се грижа за себе си.

— А онази нощ не си ли взе урок?

— Това беше ти, а не някакъв изнасилвач — сопна му се тя, като вложи и последната капка от раздразнението си в тези думи. Може би така е по-добре, помисли си Моника. Ако се караха всеки път, когато бяха заедно, можеше и да го намрази. Вероятността беше много нищожна, но си струваше да опита. Всичко бе по-добре от това да обичаш и да страдаш сам. А след като, изглежда, бяха от двете страни на барикадата…

— Той е опасен, Моника.

— И аз така чух. — Продължаваше да гледа напред, но чувстваше как той я гледа под светлините на лампите. Краката й бяха уморени, но тя бързаше напред.

— И това не те ли притеснява?

— Не мога да се страхувам от всичко. Той не е направил нищо повече от това да ме заплаши!

— Утре сутринта ще сложим подслушвателни устройства на телефоните.

— Бавно работите. Мислех, че ще ги сложите още тази вечер. — Слава богу! Улица „Чарлз“ вече се виждаше.

— В страхотно настроение си.

— Уморена съм и вече е късно. Искам само да се прибера спокойно вкъщи.

Той не каза нищо повече, но не се отдели от нея, докато не изкачиха стълбите до апартамента й и тя не отключи вратата. После каза троснато: „Лека нощ, Моника“ — и тръгна обратно надолу, като я остави объркана до вратата.

Пак не беше постъпил като героя от книгите. Ако това се случваше в някой роман, той щеше да я прилепи до вратата и да я целуне ядосано, да я накаже за ината й със силата на устните си. Можеше дори да я грабне на ръце и въпреки съпротивата й, да я отнесе в спалнята, да я хвърли безцеремонно на леглото и необуздано да я люби… Но той не го направи. Тя въздъхна със смесено чувство на разочарование и отчаяние.

Ако не беше толкова горда, ако му беше говорила по-нежно… Може би тогава щеше да успее да го разбере. Но какъв смисъл имаше? Всичко изглеждаше безнадеждно.

Горещата баня, която си бе обещала, не успя да потуши болката в душата й. Нито пък горещото мляко й помогна да заспи. Въпреки изтощението си, продължаваше да будува. Промърмори нещо, за да оправдае избора си, стана бързо от леглото, грабна „Предизвикателства на страстта“ и излезе на балкона. Там прочете края на книгата и се почувства по-зле от всякога. Беше го предчувствала, знаеше докъде може да я отведе това безумие. Какво щеше да прави сега?

Разкъсвана от болезнено чувство за празнота, тя започна да премисля всички причини, поради които би било най-добре да се раздели с Майкъл. Имаха непримирими мнения и различен начин на живот. Така или иначе нищо нямаше да се получи. Или може би щеше? Този червей на съмнението я тормозеше най-много. За първи път беше почти убедена, че би променила живота си заради някой мъж. Съвременна жена като нея би се ужасила от такова нещо. Но истината беше, че една част от нея бе готова да последва Майкъл до края на света, ако това беше цената да си възвърне неговата топлота и нежност, близостта до интелигентността и съпричастието му. Дали в края на краищата не беше старомодно момиче, както я бе определил Майкъл?

Взиранията в душата й не доведоха до нищо. Майкъл не споделяше нейните чувства. Той определено не я обичаше. Тя беше по-голямата романтичка от двамата, заключи, след това се върна в леглото и зарови лице във възглавницата.

Сънят беше временна мярка. Утрото я завари толкова напрегната, колкото и нощта. След като почете няколко часа в библиотеката, тя се поддаде на импулса да си потърси компания, отби се в адвокатската кантора на един приятел и го замъкна на обяд. Но и това не я развесели. Майкъл не й излизаше от ума.

Положението продължаваше да бъде все така лошо и когато се върна вкъщи и завари под пощенската си кутия дълъг бял пакет, на който с големи черни цифри бе изписан номерът на апартамента й. Цветя. Той й е изпратил цветя!

Прегърна пакета и затича по стълбите, за да се усамоти във всекидневната и да отвори предложението на Майкъл за мир. Може би и за него е било въпрос на чест, помисли си тя, докато развързваше тъмночервената панделка, обгръщаща дългата кутия. Може би и той бе мислил дълго през нощта. Отвори капака, внимателно разгъна хартията и гледката изпълни погледа й.

Цяла дузина рози. Високи, стройни, изящни, невинно бели. Старомоден жест, но на нея много й хареса! Затвори очи, за да не позволи на сълзите да се търколят, и се наведе да вдиша сладкия аромат на розовите пъпки. Колко лесно можеше да прости, помисли си тя, докато прогонваше всяка мрачна мисъл от ума си. Когато се изправи и посегна да вземе розите, ръката й попадна на картичка, закрепена на бодлите им. Взе я внимателно, прочете я… и се намръщи.

„За Моника Грант — пишеше в нея. — Наистина много харесвам програмата ти. Продължавай да работиш все така добре.“ Беше подписана: „Верен почитател завинаги“.

Значи не беше Майкъл, а някакъв си верен почитател завинаги. Кой ли пък може да е той? Обзе я огромно разочарование, притъпено само от изненадата. Опитваше да не се появява на публични места, а сега имаше почитател, който по някаква причина бе избрал да остане анонимен и който знаеше истинското й име и адреса й. Дали той не стоеше и зад загадъчните позвънявания онази вечер? Но защо не си бе написал името?

Почувства се объркана и странно неспокойна. Не можеше да помръдне от мястото си, здраво стискаше картичката, а розите продължаваха да лежат в кутията на дивана. Когато чу звънеца, тя подскочи уплашено. Дали да отговори? Може този почитател да е дошъл да види дали е харесала подаръка му. Сега най-малко й се искаше да успокоява някакъв обожател с налудничави очи, още повече че изобщо не беше в настроение за такива неща.

После се замисли. Ами ако беше пощальонът? Или човекът от колетната служба? Майка й не беше ли споменала, че й е изпратила колет? Очите й бяха разширени от паника. Погледна към вратата и звънецът повторно се обади.

Събра остатъците си от здрав разум и надникна през прозореца. Ако беше писмо или колет, отпред щеше да има пощенска кола. Обаче нямаше. Вместо това бе паркирана черно-бяла патрулка.

Дошъл е лично… това беше по-хубаво от подарък! Дошъл е да се извини. Но изведнъж се овладя. Не, не беше така. Може би просто искаше да продължат спора. Снощи беше толкова рязък. Отново я обхвана гняв и тя се настрои за битка. Защо ли е дошъл?

Чак след третото позвъняване тя се обади по домофона.

— Да? — попита, после прочисти гърлото си и каза по-силно: — Кой е?

— Аз съм, Моника. Пусни ме да вляза.

Командата му отслаби защитните й реакции.

— Какво има, Майкъл? Заета съм.

— Трябва да говоря с теб.

Тя наведе глава, пое си дълбоко въздух и осъзна, че се държи глупаво. Дори и да й беше изпратил цветя, пак си оставаше мерзавец. Но отгоре на всичко беше упорит мерзавец и щеше да намери начин да говори с нея. Тя капитулира и натисна копчето за отваряне на външната врата. Когато той почука на вратата на апартамента й и тя посегна да му отвори, си спомни за картичката, която държеше в ръка. Протегна се и я пъхна между списанията, които лежаха наблизо, после си оправи роклята и отвори вратата.

Майкъл беше в униформа, висок, смугъл и красив, както винаги. Носеше дори шапка, което не беше обичайно. Значи не искаше тя да забравя кой е, помисли си Моника кисело. Очите под козирката пронизаха крехкия й самоконтрол.

— Доста се забави, преди да отговориш на позвъняването ми.

„Притесни ли се?“ — почуди се тя, но знаеше, че не е така.

— Бях в банята — излъга Моника.

— О! — Настъпи неловко мълчание. — Може ли да вляза?

— Ако си свалиш шапката. — Малка демонстрация на власт.

Но той я свали и пристъпи напред.

— Виж какво, Моника — започна той по-меко, но тя не желаеше да слуша нито фалшиви извинения, нито банални фрази за сбогом. Присъствието му изпълваше пространството и това беше достатъчно мъчително.

— Моля те — прекъсна го тя. — Наистина имам ужасно много работа. Казвай каквото имаш и ме остави да се върна към задълженията си.

В гласа му нямаше и помен от предишната мекота. Той се изпъна и каза:

— Трябва да се погрижа за нещо. Няма да съм в града няколко дни. Уредил съм един приятел — Стив Райт, да те изпраща след работа до вкъщи.

— Това е абсурдно! — избухна тя. Беше нервна след последните тежки трийсет и шест часа. — Достатъчно ми беше, дето ти се появи снощи. Няма да позволя на някой друг да ме кара да се чувствам неудобно.

— Той е полицай…

— Още по-зле! — Тя видя как мускулите под скулите му се стегнаха и се зачуди как бе възможно да стане още по-строг. Но така изглеждаше. И тъй като го обичаше, я заболя повече. — Не искам да ме водят през парка като престъпник.

— Няма да е с униформа.

— Много важно! Не разбираш ли, че не искам помощта ти? — Не беше напълно вярно, но тя искаше преди всичко любовта му, а тя изглеждаше на светлинни години в момента.

Майкъл се намръщи, беше на ръба на избухването. Тогава очите му се спряха върху отворената кутия с цветя.

— А… значи имаш ухажор — каза той провлачено и ядно. — Много добре. Извинявай, че не се сетих веднага. Но пък и не мислех — продължи леденостудено, — че си от жените, които се превъзнасят по рози. — Млъкна колкото да я изгледа и да си сложи шапката. — Връщай се към задълженията си — промърмори злобно, обърна й гръб и си тръгна.

Когато се съвзе, Моника тихо затвори вратата и избухна в сълзи. Заглушаваше с ръце слабите ридания и се мъчеше да разбере как така бе провалила връзката си с Майкъл. Мислеше си, че е господарка на съдбата си, но се провали напълно.

Какво се бе случило с мъжа, когото обичаше? Къде се беше дянал? Дали не го беше погълнало синьото униформено море, което така ненавиждаше? Къде отидоха онези топли прегръдки, огнените целувки и онази закачлива интимна взаимност, в която прекарваха времето си заедно? Да, бяха се и карали, но силният огън помежду им винаги стопяваше гнева. Дали не беше загаснал завинаги?

Програмата вечерта мина без произшествия, така беше и в сряда, и в четвъртък. След всяко закриване Моника потискаше недоволството си и позволяваше на Стив Райт, който се оказа изненадващо приятен и много любезен, да я изпраща през парка. Когато се прибираше в апартамента си, единствена утеха намираше в четенето. Нуждаеше се отчаяно от щастлив край, затова нарочно избра „Краят на дъгата“. Живееше в очакване нещо да се случи.

Стройните бели рози вече бяха увехнали в някоя кофа за боклук в задния двор. Тя ги хвърли, без да ги вади от кутията, в която пристигнаха. Въпреки че не ги бе изпратил той, те само й напомняха за Майкъл. Нямаше повече обаждания нито вкъщи, нито в ефир. И беше благодарна за това. Но за лош късмет Джебчията не стоеше съвсем със скръстени ръце: направи още два удара през седмицата — в сряда и на следващия ден. За обира в четвъртък тя прочете в петъчните сутрешни вестници. Статията беше точно до редакционния коментар, посветен на застаряващия, но уважаван шеф на полицията, който се оказа, че е приет в Масачузетската болница и чака операция за коронарен байпас.

— Страхотно — промърмори тя кисело и почувства, че и тя самата се нуждае от лекарска помощ. На работа се прикриваше с грим, но огледалото рано сутрин не лъжеше. Изглеждаше бледа и отслабнала и се чувстваше много отпаднала. Нещо трябваше да се случи.

Така и стана. Малко след пладне домофонът иззвъня. С усилие на волята тя бе седнала да чете някакво криминале, написано от госта за втората част на програмата й. Беше по-мрачно, отколкото й харесваше, особено след напрежението през последните дни. Позвъняването дойде като спасение, но после стомахът й се сви.

Доста често напоследък позвъняването на вратата й носеше сърдечни неприятности. Ако сега пак щеше да е така, нямаше да го понесе. Бързият поглед през прозореца не хвърли повече светлина върху предположенията й. Патрулката я нямаше. Дали беше разочарована? Нямаше и пощенска кола, нито пък знак за някаква друга доставка. За миг се почуди дали да не се направи, че не си е вкъщи. Не беше в настроение за гости, а който и да беше, можеше да й остави съобщение. Звънецът я прониза отново. Тя изруга под носа си и попита:

— Да?

— Госпожица Грант?

— Да.

— Имате пратка. Шоколадови бонбони.

Шоколадови бонбони? Що за шега беше това? Последния път така се отнесе, че реши, че подаръкът е от Майкъл. Този път обаче нямаше да се заблуди. Подаръкът беше от някакъв си „верен почитател завинаги“. Дали пак той й изпращаше шоколадови бонбони?

— Оставете ги на портала — каза тя спонтанно. — Ще ги взема, като излизам.

— Добре — каза анонимният глас и изчезна.

Моника почака няколко минути и видя един пълен мъж в някаква униформа да напуска сградата и да изчезва надолу по улицата. Дали беше натиреният почитател, или наистина беше куриер? Дали някой не се опитваше да я развесели? Може би Сами? Горкият Сами. Нямаше как да не е забелязал жалкото й състояние през последната седмица.

Чувстваше се определено смутена, когато слезе да прибере пратката. После се качи в апартамента си. Заключи се, сложи пакета на масата във всекидневната и започна да го разопакова. Вътре имаше ярко оцветена кутия. Отвори я притеснено. Наистина някой й изпращаше шоколадови бонбони, при това вносни и пълни с различни видове ликьор. Но от кого ли бяха? Посегна колебливо към картичката, поставена на видно място върху дребните лакомства. Ръката й трепереше, докато я отваряше, стана още по-лошо, когато разпозна почерка, с който бе написано и посланието в розите.

„Скъпа Моника — се казваше там, — все още слушам програмата ти и много ми харесва, когато там прехвърчат искри. Почерпи се със скромния ми подарък. Но недей да ядеш прекалено много бонбони наведнъж.“ Този път беше подписано „Твой верен последовател“.

В пристъп на ярост Моника накъса картичката и я превърна в шепа хартийки в скута си, които после изхвърли в кухненската кофа за боклук. Но защо се разстрои толкова? Просто защото един от слушателите беше взел нещата присърце? Или се дразнеше от нарушаването на уединението й… или й изглеждаше зловещо, че не знае името на този последовател? Или… просто защото бонбоните не бяха от Майкъл…

Тогава звънецът отново иззвъня.

— О, не! — извика тя. Искаше да се свре някъде и да се спаси от този натрапчив тормоз. — Махай се — прошепна тя, но нечий нетърпелив пръст продължи да натиска звънеца. — Остави ме на мира!

Но нямаше този късмет. Когато най-накрая посетителят се отчая, тя се върна с треперещи крака във всекидневната, но тогава почукване на вратата я накара да подскочи.

— Моника? Вътре ли си? — Гласът му долиташе глухо през вратата.

Веднага го разпозна и се ядоса. Нещата се повтаряха. Направи няколко бързи крачки и рязко отвори вратата.

— Разбира се, че съм вътре. Но след като не отговарям на позвъняванията, това означава, че не искам да ме притесняват. — Накрая гласът й се снижи, защото видя хазайката си, кротка възрастна жена, да стои до него с ключ в ръка.

— Всичко е наред, госпожо — каза Майкъл на жената. — Благодаря ви за помощта. Ще се справя сам оттук нататък.

Докато чакаше хазайката да стигне първата стълбищна площадка, Моника чувстваше как кръвта й ядно кипва във вените. Тогава се обърна към Майкъл:

— С какво ще се справиш оттук нататък?

— Влизай вътре — нареди й той тихо. Изглеждаше страховито в униформа и с прихлупена над челото шапка. Тя осъзна, че няма да им навреди да се видят насаме, затова се съгласи. Също така усети, че ужасно преиграва. Оправданието, че го прави от любов и разбито сърце, не беше много успокояващо. Въздъхна и реши да се държи поне цивилизовано. Не й харесваше да играе ролята на разгневена опърничава жена.

Отиде до креслото и се настани грациозно на него, като остави Майкъл да затвори вратата и да се настанява сам: ако иска, да сяда; ако иска, да стои прав. Той остана прав с шапка в ръка. Пръстите му се плъзгаха напред-назад по периферията й. Тя си спомни как същите тези пръсти я галеха нощем и силно я заболя от загубата. Бяха се върнали пак в онзи вторник следобед, когато патрулиращият полицай я бе изпратил до вкъщи по задължение. Сякаш нищо не се бе случило между тях.

Очите на Моника бяха замислени, Майкъл също гледаше отнесено. За миг погледите им се срещнаха и тя успя да проникне зад привидното. Видя болка, уязвимост и самота, но после пред мъжа Майкъл завесата отново се спусна. Пред нея пак застана полицаят Шоу, отбил се по незнайна причина.

— Добре ли си, Моника? — попита той. Изглеждаше необикновено уморен и измъчен. Много тичане, помисли си тя ядно.

— На този въпрос можеше да ти отговори и Стив. Нямаше защо да се отбиваш специално, за да питаш. — Мразеше се заради начина, по който му говореше, но беше невероятно наранена.

— Исках да се отбия. Всичко наред ли е?

— Да. — Тя въздъхна. — Свърши ли работата?

Той се усмихна печално.

— Донякъде.

Тя кимна, после се намръщи и с престорен интерес заразглежда тънките си пръсти, лежащи в скута й. Не знаеше какво да му каже, чувстваше се ужасно неловко. Нима Моника Устата щеше така да седи и да мълчи? Салазар и приятелчетата му биха се впечатлили. Но малко или много, и Майкъл беше едно от приятелчетата му. Поклати глава над печалния факт и зачака той да направи следващия ход. Ако го погледнеше в този момент, щеше да забележи, че и той поклати глава, но по-скоро от неприязън, отколкото от тъга. Ала хладината в гласа му компенсира изпуснатата гледка:

— Вие, жените, сте невероятни! Вредно независими и ужасно непостоянни!

Моника вдигна рязко глава.

— Какво? — Присмял се хърбел на щърбел.

— Пак ли твоят страстен поклонник? — каза той с ирония, когато очите му попаднаха на бонбоните на масата.

Заради шока от посещението на Майкъл Моника беше забравила за тях. Но сега затаи дъх.

— Всъщност те са от един… приятел. — Наистина не искаше да се кара с него, а това беше начин да го избегне. Ако му кажеше истината, той щеше да започне още повече да й досажда. И без това се чувстваше изтощена.

— Кой?

— Не ти влиза в работата — отвърна тихо.

— Кой? — Кафявите му очи бяха впити в нея строго и настойчиво.

— Един… съсед.

— Мъж?

В нея още имаше някакви остатъци от гордост.

— Съвсем случайно… да. — Вирна брадичка и измисли невинна лъжа. — Поливах му цветята, докато беше на почивка, и по този начин иска да ми благодари. — Историята не беше лоша, а и тя наистина беше поливала цветя… само че ставаше въпрос за съседка, а почивката беше миналата зима.

— Много удобно.

— И какво би трябвало да означава това? — попита тя. Той просто ревнуваше, а тя не можеше да го разбере.

— А-а… нищо — каза той с кисела физиономия. — Виж какво, Моника… — От ядосан гласът му стана несигурен, изглеждаше направо притеснен. — … Чудех се дали ние… дали аз… мога да те видя този уикенд…

— Какво? — прошепна тя, невярваща, че след като цяла седмица я бе отбягвал, сега я канеше на среща. Но изведнъж го осъзна съвсем ясно и пред очите й се завъртяха ярки червени кръгове. — По дяволите! — кипна тя, стана и се втурна към прозореца, търсейки по-подходящо място да излее гнева си. Когато се обърна пак с лице към Майкъл, цялата трепереше от яд. Очите й силно блестяха, от тях направо летяха огнени искри. — Значи миналият уикенд не ти беше достатъчен? Още ти се иска? Винаги подръка ти е Моника, „която оживява в ръцете ти“? Толкова често съм го чувала, че направо ми се повръща! — извика, после се плесна с длан по челото. — А аз си мислех, че си различен. Господи, колко съм глупава! Жена, която да те топли в леглото — ето това искаш ти. И не ми пробутвай разни дивотии, че искаш „компанията ми“. Цяла седмица нямаше никаква нужда от нея. Стига ти да си играеш на стражари и апаши! — В гнева си не забеляза, че Майкъл заобиколи покрай дивана и се приближаваше към нея.

— Не се дръж като истеричка — предупреди я той, но вече никакви предупреждения не й действаха.

— Не съм истеричка! Типично мъжка реакция, когато една жена най-накрая им каже истината в очите!

— Не знаеш какво говориш. — Все още напълно контролираше гласа си.

— Много добре знам какво говоря! — Никога през живота си не се беше ядосвала толкова, нито се бе чувствала по-наранена. — Всичко започва да прилича на тъп роман. Майкъл, защо не се махнеш заедно с необузданата си мъжественост? Намери си някоя жена, която няма да има нищо против да я използват само през уикенда. Мен това не ме задоволява!

Изведнъж се почувства пречистена от гнева си, млъкна и пое дълбоко въздух. Лицето пред нея приличаше на желязна маска. Майкъл беше ядосан не по-малко.

— Значи искаш и галантност на всичкото отгоре — рози, шоколадови бонбони и всякакви такива подмамващи жестове? Е, може би не съм такъв голям кавалер, за какъвто се мисля! — Ноздрите му се разшириха, докато се опитваше да овладее гнева си. — Но ще ти кажа нещо, към което се отнасям старомодно, и това е верността. Ще дам на жената до мен толкова свобода, колкото иска, но само ако не си върти опашката пред други мъже. Давай, Моника, омотай го твоя принц и може би следващия път ще ти изпрати бижута. Разбира се, трябва да поиска нещо в замяна. Би ли си разкъсала дрехите заради него, както направи заради мен? — В пристъп на безразсъдство Моника вдигна ръка към него, но той рязко я спря и ръката й увисна във въздуха. — На твое място не бих го направил — каза провлачено. Изведнъж бе станал по-самоуверен. — Ако ме удариш, ще трябва да отмъстя за мъжкото си достойнство и да те обладая веднага на пода. И не мога да обещая, че ще бъда нежен.

Не можеше да повярва, че това се случва, мислите й бяха замъглени. Единственото нещо, което осъзнаваше, беше, че Майкъл не можеше да я нарани повече от това. Откровеното презрение, което той изпитваше към нея, беше съкрушително.

— Моля те, върви си — прошепна тя. Не искаше да я види разплакана.

Той пусна китката й нарочно бавно и се наведе да вдигне шапката, която бе оставил на облегалката на креслото. Тогава пред очите му отново се изпречи кутията с бонбони. Погледна пак Моника, взе си един бонбон, пъхна го в устата си и започна демонстративно да го дъвче.

— Не е лош — каза той нагло. — За такова парче… — Останалото каза с очи, като огледа безсрамно треперещото й тяло. После сложи шапката на главата си, запъти се към вратата и излезе.

Моника се поколеба, не знаеше дали да закрещи, или да заплаче по-напред. Накрая започна и да вика, и да плаче, крачеше из апартамента си и мърмореше обидни думи, а сълзите течаха по лицето й.

— Значи това разбира той под съвременна жена, някоя, която прескача без задръжки от легло в легло! — Спря задъхана в кухнята и стовари юмрук върху масата. — Да върви по дяволите! Да си намери някоя малка скитница в полицейските акции. Тъкмо ще му лепне някоя гадна болест! — После се втурна обратно към всекидневната. — За какъв се мисли? Влиза тук и очаква да падна в краката му, след като не се е сещал цяла седмица за мен. Като не е бил в града, нямаше да му се счупи ръката, ако вдигне слушалката! — Млъкна и се подпря на облегалката на дивана. Разтресе се от плач и вдигна пръсти към очите си.

Но когато риданията й утихнаха, гневът отново я сграбчи.

— Как се осмелява! Значи само това е искал — топло и податливо тяло. Всички мъже искат само това! — Стисна зъби и се завъртя. — А аз съм глупачка. Глупачка! — Забеляза бонбоните, които станаха неволни свидетели на яда й. Посегна към тях и пъхна един в устата си, после още един. — Ще ми пише: „Не яж много бонбони наведнъж“, сякаш съм олигофрен и не мога да се грижа за себе си. — Гласът й се снижи до пълен с отвращение шепот: — Всички са подли егоисти. Манипулатори. Самовлюбени. Умират да ги издигат на пиедестал. — Посегна за трети бонбон от чиста злоба, глътна го, без изобщо да усеща вкуса му, и се втурна към банята, мърморейки: — Ще си получат заслуженото…

Продължителният душ не й помогна, само премахна следите от плача и направи кожата й скърцаща. Чувстваше се ужасно.

Остави косата си пусната, за да се изсуши на топлия следобеден въздух, и навлече чиста тениска и къси панталони, после излезе боса на балкона и седна на шезлонга. Изгледа мрачно града, но нищо не виждаше. Отмести очи настрани и забеляза „Краят на дъгата“, но мисълта да почете от нея накара стомаха й да се свие. Само още по-ясно щеше да си спомни какво й липсва… а това не можеше да го понесе.

Замисли се за програмата довечера и пак й призля. Как щеше да се появи в ефира след всичко, което преживя? Чувстваше, че не може да се помръдне, да не говорим да довърши подготовката си и три часа да води интересни разговори. Въпреки че никога преди не беше отсъствала по болест, знаеше, че един човек от екипа й винаги можеше да я замести, ако се наложи. Дали да не се обади и да каже, че е болна? Не беше точно болна, ако не се брои нервният й стомах. Проблемът беше в мозъка.

Той отказваше да се вслуша в разумни доводи. Не й помогна, когато си каза, че ще е по-добре без Майкъл, че все още имаше сигурност за бъдещето, че може би един ден ще срещне нова любов. Все още отчаяно го искаше.

Скочи изнервена и тръгна към кухнята, където книгата, която четеше, още лежеше отворена на масата. Седна и прочете една страница, после я препрочете, защото осъзна, че не си спомня и дума. И на втори прочит беше също така суха. А болката в стомаха й ставаше все по-силна, докато седеше напрегната на масата.

Върна се на балкона с криминалето в ръка, но и там не й се стори по-интересно. Не можеше да се съсредоточи. Това беше дразнещо. Още веднъж изруга гневно при мисълта, че един мъж може така да управлява живота й и прокле деня, в който грижливият Майкъл Шоу я вдигна от тротоара.

При споменаването на името му стомахът я заболя и тя се преви надве от болка. Когато спазъмът премина, полегна на шезлонга и се ядоса на собствената си уязвимост. Как можа да се остави да се влюби в този мъж? Знаеше какъв е. И се оказа напълно права. Слава богу, че си тръгваше през август.

Връхлетя я нов спазъм, този път по-силен и продължителен. Сви колене към гърдите си и избърса потта от носа си. Може би трябва да пие нещо, помисли си. Но болката постепенно отмина и тя пак се облегна назад.

Имаше нужда от почивка. Това беше. Отдавна не беше напускала града за повече от ден-два. В Деня на благодарността миналата година се прибра вкъщи. Усмихна се. Хубаво беше тогава. Може би в края на август трябваше да излезе в отпуск и да замине за седмица на север. Винаги бе искала да разгледа полуостров Гаспе. Сигурно щеше да е приятно да се разходи нататък с кола. Но при тази мисъл се намръщи, защото си спомни за екскурзията миналия уикенд. Беше като в рая…

Третият спазъм направо я разкъса и тя едва си пое въздух. Беше истински ад. Какво й имаше? Преди не беше податлива към психосоматични заболявания, просто не вярваше, че тялото й може така да я предаде. Задъхана, се хвана за корема. Нещо не беше наред. Да не би да е от някаква храна? Пореден спазъм сви стомаха й и почти се сля с предишния. В този момент Моника разбра, че нещо изобщо не е наред.

Изведнъж й стана много задушно. С усилие се довлече до стаята. Едва бе стигнала до дивана и получи нов спазъм. Със стиснати до бяло ръце и затворени очи се опитваше да се сети за причината на тази болка. Когато се осмели да вдигне клепачи, забеляза кутията с бонбони.

Бонбоните. Възможно ли беше? Беше в отлично здраве, а обедът й се състоеше само от препечени филийки и от същото кисело мляко, което ядеше от години. Нямаше от какво друго да е. Бонбони, изпратени й от обожател. Обожател… неин почитател. Точно така се бе нарекъл Джебчията… неин почитател.

Джебчията? Изведнъж всичко й се изясни, както трябваше да стане още преди дни. Джебчията! Как е могла да бъде толкова сляпа, такъв голям инат? Той е бил почитателят, който й бе изпратил цветята, после и бонбоните. Възможно ли бе да е сложил нещо в бонбоните? Кутията беше толкова красива на външен вид, съдържанието й изглеждаше недокоснато. Но този човек вече беше обвинен в убийство. Какво имаше повече за губене?

Сега болката стана постоянна и се усилваше с всеки нов спазъм. Ставаше й все по-зле. Отрова? Както и да е… вече нямаше значение. Имаше нужда от помощ.

Когато мисълта стигна до мозъка й едновременно с един много болезнен спазъм, започна да вика. Майкъл! Майкъл също бе ял от бонбоните! Ако му се случеше нещо…

Изпълни се с решителност и отиде до телефона, отчаянието извика в мозъка й номера на полицията и тя набра 911. С усилие на волята успя да проговори, задъхана от честите пристъпи на болката.

— Дежурният офицер Стром.

— Намерете Майкъл Шоу — каза едва. — Първи участък. Той е полицай. Повикайте го по радиостанцията. — Млъкна, притисна се към стената и се опита да се справи със световъртежа си, като поеме дълбоко въздух. — Кажете му, че Моника се е обадила. Моника Уинслоу. Уинслоу. — Сега вече нямаше как да не й обърнат внимание. — Отрова. Бонбоните са отровни. — От замъглените й от болка очи потекоха сълзи. — Трябва да отиде в болница. Ще му прилошее. Кажете му. Кажете му!

— Откъде се обаждате? — Човекът от другата страна на линията инстинктивно бе разбрал и за нейния проблем.

— „Уест Седар“ 145 — каза тя задъхано. — Аз… имам нужда от помощ. — Започваше да губи битката с болката, но успя да каже с отпаднал глас: — Изпратете ми помощ. Но… намерете първо Майкъл. Майкъл Шоу.

— Помощта пътува към вас, госпожице Уинслоу. А сега ме слушайте. — Напрегна всички сили, за да удържи слушалката, но го направи. — Искам да отидете до външната врата и да я оставите отворена. Можете ли да ходите?

— Мисля, че да — прошепна тя съкрушено.

— Тогава веднага отидете до вратата. След минути ще ви пратя патрулка. Става ли?

Едва успя да кимне в отговор и пак се сви от болка. Остави слушалката да виси от телефона. Със залитане и пълзене стигна до вратата. И тя като полицая знаеше, че ако не го направи, преди съвсем да отпадне, ще се загубят безценни секунди, когато помощта пристигне.

Извика от страх и се плъзна по касата на вратата на пода. Майкъл трябваше да се оправи. Трябваше да се оправи. Само да успее да стигне навреме до болницата… и да го промият. Но каква беше тази отрова? Как лекарите ще знаят какво да му дадат? Ако му се случи нещо, никога няма да си прости. Но тя беше изяла три бонбона, а той само един…

Каква глупачка беше. Как искаше да може да му го каже. Трябваше да го послуша, когато я предупреди за Джебчията. Беше прекалено самоуверена, беше се самозабравила и не повярва, че я грози опасност. Но Майкъл знаеше по-добре. Знаеше го.

Беше се свила на топка и притискаше чело в коленете си. Плачеше и викаше от болка, стенеше от терзание, но вече нямаше значение. Така и не му каза, че го обича…

Чакането й се стори цяла вечност. С всяка изминала секунда агонията нарастваше. Вътрешностите й се бяха свили на топка и всеки техен нерв с изострена чувствителност усещаше болката. Със сигурност предпочиташе да изпадне в безсъзнание, но пред очите й непрекъснато беше Майкъл. Не можеше да прогони образа му. Трябваше да се оправи…

— Моника? — Непознат глас проникна в делириума й и една непозната ръка отметна косата от лицето й. И гласът, и ръката бяха необичайно внимателни.

— Майкъл? — извика тя, замъглена от болка.

— Всичко е наред — каза успокоително гласът. — Той пътува към болницата. Ще се видим там. Аз съм Джон, а това е партньорът ми Тони. Сега ще те пренеса долу, става ли?

Моника с усилие отвори очи и се опита да фокусира униформения полицай, клекнал до нея. Значката на предния джоб на ризата му й се стори най-прекрасното нещо на света. Тя изчезна от погледа й, когато ръцете му внимателно я обвиха и я вдигнаха до гърдите му.

— Майкъл? Майкъл добре ли е? — попита тя задъхано. Ставаше й по-зле от движението.

— Ще се оправи — каза окуражително полицаят. — Ще го видиш след няколко минути. — После се обърна към партньора си: — Взе ли я, Тони?

Другият глас дойде отнякъде зад тях:

— Цялата кутия. На масата във всекидневната, както каза Майк.

— Добре. Да вървим.

В здравите ръце на непознатия, когото виждаше за първи път, Моника стигна до мястото, където ги чакаше патрулката. Отчаяните й стонове заглъхваха в огромния му гръден кош.

— Всичко е наред, Моника — утеши я той. — Всичко ще се оправи.

Почти нищо не си спомняше от трите минути, през които пътуваха към Масачузетската болница, която за нейно щастие беше от другата страна на Бийкън Хил. Помнеше, че през цялото време я държаха на ръце и че полицаят, който се грижеше за нея, я изнесе от колата още преди тя да спре напълно, после се затича към спешното отделение и я предаде в едни по-познати ръце.

— Майкъл? — каза тя дрезгаво, изплашена, че халюцинира. — Майкъл?

— Тук съм — прошепна той, докато тичаше и гледаше безпомощно как тя притиска корема си. После влязоха в спешното отделение, което беше пълно с медицински персонал. Той докосна с устни влажното й чело и я подържа за миг покровителствено, после внимателно я остави на леглото. Останалите хора в помещението вече се бяха струпали около нея, но тя конвулсивно стисна ръката му.

— Добре ли си? — попита тя задъхано. Не можеше нито да вижда, нито да мисли ясно. Само едно нещо беше в съзнанието й. Майкъл трябваше да е добре.

— Добре съм… и ти ще се оправиш. — Той стисна ръката й, когато тя се стегна, за да посрещне поредната вълна на болка, но други ръце я подхванаха и внимателно изведоха Майкъл настрани.