Барбара Делински
Страст и илюзии (5)

Пета глава

Ослепителен и зашеметяващ. Моника се почувства, сякаш някой я бе ударил. Секундите, необходими, за да произнесе нещо членоразделно, й се сториха цяла вечност.

— Здрасти — промълви тя накрая и се помъчи да се усмихне невинно. Не й беше хрумнало, че докато тя поглъщаше с очи поразителната му външност, и той я бе поразгледал. Така и не разбра дали гласът му беше дрезгав от вълнение, или нарочно го преправяше така.

— За миг си помислих, че ще ме отпратиш. — Ръцете му бяха подпрени на бедрата, очите му я гледаха изпитателно. — Но и ти се позамисли, нали?

— Не очаквах гости.

— Радвам се. Изглеждаш страхотно. — Той се въздържа да огледа още веднъж стройната й фигура и вместо това я погледна в очите.

Чак тогава тя се усети защо. Погледна безпомощно надолу към целия си бански костюм. Той беше втален и стигаше малко над гърдите й. Беше съвсем бял и много разголен и показваше медения загар на ръцете, краката, раменете и гърба й по начин, който не й се искаше да е толкова провокативен. Но беше удобен, лек и се чувстваше добре в него, а и наистина имаше намерение да прекара вечерта сама.

— Съжалявам. Ако знаех, че ще идваш, щях да се облека по-… а-а… повече. — Остави изречението дотук.

Той развеселено вдигна вежди.

— Предишния път — бира, сега — оскъдно облекло. Имаш странни представи за мен, Моника Грант!

Въпреки тези странни представи, тя съвсем неподправено отстъпи назад, за да го покани, и той най-спокойно влезе.

— Не е нарочно. О… всъщност нарочно е. Но аз просто си седях на балкона и си почивах с чаша в ръка.

— Звучи страхотно — отвърна той не много учтиво. Но после се усмихна и всичките й колебания се изпариха. Не беше честно… той я манипулираше с усмивката си.

— Искаш ли едно питие? — попита тя меко.

— Ако не те затруднява.

Тя посочи с глава към терасата.

— Излез и се настани удобно. Ще се върна след минута. Бяло вино?

— Идеално.

Моника кимна, но не помръдна. Сякаш обаянието му я бе покорило и не й позволяваше да излезе от обсега му. Доброволна жертва, помисли си тя замечтано, но след миг събра последните си остатъци от здрав разум, за да принуди издайнически омекналото си тяло да се придвижи към кухнята.

Майкъл послуша съвета й и излезе на балкона. Намери го там, когато се върна. Беше с гръб към нея и се наслаждаваше на гледката към Бийкън Хил, който се издигаше точно отдясно, и към реката Чарлз, простираща се по-далеч отляво. Слънцето се спускаше към реката и разливаше златни отблясъци по водата и по мръсните сгради.

Моника стоеше като омагьосана и се любуваше на друга гледка — силуета на изваяното тяло на Майкъл, който закриваше добре познатата й панорама. После, за да не си позволи да отиде твърде далеч, тя пристъпи на балкона.

— Красиво е, нали? — отбеляза тихо тя и проследи с очи посоката на погледа му.

— Прекрасно е. — И неговият глас бе снижен, направо глух. Той се обърна и пое чашата с вино, която тя му подаде. — Винаги точно така съм си представял Бостън — от една страна, с богата култура. — Той вдигна очи надясно, където се намираха седалищата на бизнеса и управлението на щата, после ги сниши към осеяната с платна река. — И пълно спокойствие, от друга. Много е впечатляващо.

Неговият спонтанен подбор на думи предизвика спомени и двамата замълчаха. Върнаха се мислено в полицейския участък, в края на последната им среща. Накрая Моника извърна поглед и срещна очите на Майкъл.

— Не исках да бъда груба. — Тя изговори мило думите, които отчаяно искаше да му каже още от онзи ден. — Ако е прозвучало иронично, извинявай. Но аз наистина исках да ти направя комплимент.

Очаровано наблюдаваше как очите му ставаха все по-топли и придобиваха цвят на лъщящо кафе.

— Знам — каза й той. — Оттогава доста мислих за това. Аз… предполагам, че съм си направил погрешен извод.

— Беше краят на работния ден. Бил си уморен. — Тя измисли извинението вместо него, но той не го остави дотук.

— Нещо повече. Ядосах се, че трябваше от Салазар да разбера какво работиш. — От начина, по който просъска името на пресаташето, Моника разбра, че споделят едно и също чувство на неприязън към този човек. Майкъл продължи, настоявайки за вниманието й: — Защо сама не ми каза, Моника? Защо беше тази тайна?

Вината я парна и тя се извърна към спокойната гледка.

— Никога не е било тайна. Просто се чувствах неудобно. — Погледът й попадна върху ръцете му, здраво стиснати около парапета от ковано желязо. — Не исках да ме преценяваш прибързано и строго, както би направил, ако знаеше от самото начало. Никога не съм крила убежденията си от теб, а те си остават същите, независимо каква професия съм си избрала.

— Сигурна ли си, че само си искала да избегнеш суровата критика? Знаеш ли, едно е охотно да осъждаш, когато опонента ти го няма, за да се защити. И съвсем друго е, когато ти си обект на критика. Като се върна назад, разбирам причината за смущението ти през по-голямата част от онзи следобед, както и нежеланието ти да дойдеш в управлението от самото начало.

Моника разбра упрека и се защити:

— Но това не е всичко! Не се отказвам от думите си, че ми се гади от всичко, свързано с полицията. Това е нещо извън мен.

— Знам, Моника. Опитвам се да те разбера. И въпреки това ми се иска да бях осведомен за цялата истина. Тогава сигурно щях да се справя по-добре, когато Салазар нахълта…

Думите му заглъхнаха, а нейните мисли се върнаха към онзи следобед, онази стая, онази целувка. Не бе спряла да се възхищава от волевата мъжественост на устните му, но дори и в момента си спомняше особената им нежна настойчивост. И сега копнееше за същото зашеметяващо усещане. Но Салазар се втурна при тях и целувката свърши. Това бе всичко… до обаждането предната вечер.

Челото й под бретона се набразди, когато си спомни за злобното позвъняване в програмата. Обърна гръб на Майкъл и се отпусна на шезлонга с изправен гръб и свити към гърдите колене. После посегна към чашата си и отпи от питието.

— Не знам кой се обади тогава.

— К-какво? — Вдигна рязко глава и видя, че той гледа право към нея.

— Снощи в програмата ти. Салазар се кълне, че не е той. Но призна, че е възможно да са няколко други познати.

Намекваше й, че той се е разприказвал. Но Моника и без това знаеше. Гласът, който чу снощи, не беше на Салазар. Разбира се, че се е разприказвал! Не бе и очаквала да пропусне такава примамлива възможност.

— Нали ти казах, че е гадняр — каза тя през стиснати зъби, но Майкъл беше още по-унищожителен.

— От това, което успях да видя, откакто съм тук, този човек повече пречи, отколкото помага. Ако зависеше от мен…

— Щеше да го изгониш? Това е смешно. Урок номер 1 за бостънската полиция. Там никога не уволняват.

— Може би нещата ще се променят — промърмори полугласно, но преди тя да постави под съмнение невероятното му твърдение, той се обърна още по-решително към нея. — Съжалявам, Моника. Ако подозирах какво ще се случи, щях да опитам всичко, на което съм способен, за да го предотвратя. Разбирам, че ти е докарало на главата няколко трудни минути, но ти се справи добре. — Сега беше с лице към нея и с гръб към парапета. Зад него тлееше ниското слънце, горещо и оранжево, светлината му правеше чертите по лицето на Майкъл още по-контрастни и им придаваше повече драматичност.

— Опитах се — промълви тя достатъчно ниско, за да прикрие несигурността си. Топлината на залязващото слънце сякаш се увеличаваше, когато се отразяваше в Майкъл и идваше към нея. Тя отпи от питието си и се загледа в парченцата лед в чашата. — Чу ли нещо от програмата?

Почувства раздвижването му и веднага вдигна очи. Видя как високата фигура на Майкъл приседна на стола, който вървеше в комплект с шезлонга й. Беше точно срещу нея, но спазваше уважителна дистанция.

— Цялата.

— Цялата? Наистина ли си слушал? — попита тя и се усмихна полудоволно, полусмутено.

Майкъл протегна крака и небрежно кръстоса глезени. Беше полегнал назад, подпрян на лакти. Истинско олицетворение на самоувереността.

— Разбира се. Защо те учудва толкова?

— О, не знам. — Тя сви рамене и пак погледна надолу. — Просто… не си представях, че си от типа хора, които прекарват с часове до радиото.

— Програмата ти е много хубава. Все не можех да загася радиото, колкото и да се опитвах.

Моника се усмихна против волята си, после се осмели да го погледне.

— Така ли? Ама че си приятел!

— Това е комплимент. Беше интересно. Всъщност винаги когато съм я слушал, ми е било интересно. Интервюто ти с Доминик Антън миналата седмица наистина ми хареса.

Значи бе започнал да я слуша. Очите й светнаха още повече.

— Той е превъзходен режисьор и за мен беше много лесно да разговарям с него, защото обожавам работата му. Гледала съм всичките му филми, някои повече от веднъж. Ти почитател ли си му?

— Хмм… понякога. — И той направи жест с ръка, който трябваше да означава: „горе-долу“. — Повече харесвам ранните му филми. Но е истинско удоволствие да го слушаш как говори.

— Има дар слово… затова според мен се съгласи да участва в програмата. Когато някоя знаменитост — жена или мъж — трябва да разчита само на външния блясък, за да наложи себе си, радиото е последната медия, в която би се появила. Обаче хора като Антън са много интересни за слушане. И той, разбира се, го знае и разбира, че участието му в радиопрограма може да направи филмите му още по-касови. Не че се оплаквам.

Майкъл се взираше в нея с топлите си очи.

— Обичаш работата си, нали?

— Да — отвърна тя, оживена от удоволствието да седи в тази прекрасна вечер с такъв красив и забавен, а и неочакван гост като Майкъл. — Обожавам я. Всяка програма е различна и предизвикателна. Срещам се с интересни хора, четенето на книгите им ме прави по-дисциплинирана, въпреки че писанията им невинаги са увлекателни. — Тя се засмя: — Над някои от тях съм се мъчела да не заспя.

— Като за данъчното планиране… или за поддържането на автомобила?…

Това означаваше, че поне четири вечери я е слушал.

— Личеше ли си? — попита тя плахо.

Той се усмихна и внимателно й призна:

— За мен си личеше. Не забравяй, че те познавам лично. Когато зелените ти очи блестят, гласът ти става по-звънлив. Но когато говореше за живота след смъртта, сигурно не са блестели.

Петата вечер.

— Поласкана съм, Майкъл. Доста мои програми си слушал. — После продължи по-тихо: — Не бих споменала пред приятелчетата ти, ако бях на твое място.

— Майтапиш ли се? Преди да започна да ги питам, нямах представа, но после се оказа, че всички те слушат. Ти си най-доброто и най-евтиното развлечение, което може да се намери наоколо. — Моника видя как очите му пакостливо проблясват и не можа да се направи на възмутена. — Те могат да те нападат от защитените си домове, а ти няма как да им отговориш. Ти си нещо като мишена за стрелите им, които ги разтоварват от напрежението.

Беше изненадана. Погледна го по-внимателно.

— За две седмици си научил страшно много. Доколкото си спомням, при последната ни среща не беше чувал за Устата.

— Доста неща не знаех при последната ни среща. Бързо наваксвам.

— О? — възкликна тя, защото не се сещаше за нищо по-добро. А обикновено мислеше много бързо, когато беше спокойна. Най-накрая въздъхна пресилено: — Е, няма кой знае какво още да научаваш за мен. Вече си запознат с всички основни противоречия.

Когато Майкъл се наведе напред, тя съвсем ясно разбра защо сега бързата й мисъл й изневеряваше. Беше толкова близко, толкова мъжествен. Властното му мълчание я накара да затаи дъх.

— Но остават сладките подробности — не й остана длъжен той. Гласът му звучеше съблазнително дори когато я дразнеше. Но още не смееше да я докосне.

— Не са много интересни. — Тя сбърчи нос. На всяка цена трябваше да промени разговора, преди съвсем да загуби власт над него. — И така, вече знаеш какво работя и че съм предубедена към мъжете в синьо, затова ми се струва, че ще бъдеш по-предпазлив.

— Предпазлив? Аз? — Той се изправи на стола си и се облегна назад, после я погледна укорително. Докато завърши мисълта си, тя се бе задъхала. — Разбира се, че не! В това е предизвикателството.

— Предизвикателство? Какви ги приказваш?

Пред озадачения й поглед Майкъл се изправи и отиде до парапета. Когато се извърна към нея, на лицето му бе изписана познатата й решителност.

— През последните две седмици много мислих — започна той. — Когато научих коя си, първият ми импулс беше да спра да те виждам. — Поколеба се. — Но разбрах, че не мога. — За миг изглеждаше почти ядосан, че е стигнал до такова заключение.

— Защо не? — прошепна тя. Опита да се затвори в себе си, като вдигна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. Нямаше как да знае колко уязвима изглежда. Но Майкъл знаеше.

Чертите на лицето му се смекчиха и той пристъпи отстрани към шезлонга й. Главата й опря във възглавниците, когато той наведе облегалката назад.

— Защото у всеки от нас има нещо, от което другият се нуждае — започна той убедено.

Тя заклати глава, но той продължи да я държи в своята власт, като седна отстрани на шезлонга, подпря ръката си от другата й страна и тя остана приклещена под него. Чувстваше топлината на ръката му, опряна на голите й колене. Дланите й започнаха да се потят.

Когато той пак заговори, думите достигнаха право до душата й:

— Имам нужда от жена, готова да сподели живота си с мен, за да озари живота ми на единак и да ме спаси от самотата. А ти… — Той хвърли поглед към масичката до тях, върху която над няколко списания и една друга книга лежеше „Мечтание за екстаз“. — Ти имаш нужда от герой от плът и кръв, мъж, който да контролира острия ти език, когато прекалиш, който да бъде алтернативен отдушник на страстта ти.

Той се пресегна и докосна лицето й, а Моника потрепери от страх. Майкъл задълбаваше прекалено надълбоко, а и разбираше много неща. Мразеше го за това, но беше прекалено привлечена физически от него. И в момента пълзящите по скулите и брадичката й пръсти накараха кръвта й да кипне, а всяка нейна клетка се изпълни с топло предчувствие да стане напълно покорна.

— Не! — каза тя задъхано, решена да не му се остави. — Грешиш.

— Така ли? — Сега пръстите му се заровиха в гъстата й коса и задържаха главата й. — В тези книги трябва да има нещо, което ти харесва, иначе няма да продължаваш да ги купуваш. Моето предположение е, че мъжете в живота ти винаги са се оказвали по-слаби, отколкото си очаквала.

— А ти си мислиш, че си достатъчно силен, така ли? — отвърна тя, вече събрала сили за борба. Гневът й бе насочен, от една страна, към собствения й провал да отрече твърдението, от друга — към силата му, която я привличаше.

— Така мисля.

— Прекалено самовлюбен, ето какъв си ти, Майкъл Шоу. Не ти ли казах от самото начало, че полицейската работа е точно удовлетворяване на самолюбието? Пристигаш за лятото в непознат град и вече си се заел и с неразрешимите му проблеми, и с мен. И какво ще последва? Мислех, че си дошъл тук да се учиш. Как го беше казал? Да се учиш от работата на полицаите от големия град. И изведнъж се превръщаш в негов покорител. — Тя си пое въздух, който изведнъж започна да не й достига. — Между другото нищо не съм чула за тази обменна програма, по която се предполага, че си пристигнал. Кога е започнала? И защо не е получила никаква гласност?

— Очите ти блестят.

— И как не! — Само й се искаше да може да помръдне, но той беше я приклещил. — Настоявам за някои отговори. Ти си най-измисленият полицай, когото някога съм виждала. Продължавам да те мисля за натрапник.

— Задаваш прекалено много въпроси.

Тя го изгледа невъзмутимо.

— Не повече от теб по време на разпитите преди две седмици.

— Това ми е работата.

— Е, и моята също.

— Сега не си в ефир.

— Няма значение. Склонността да задавам въпроси е съществена част от личността ми. Отговори ми и аз с удоволствие ще млъкна.

— Сещам се за по-бърз начин да ти затворя устата.

— Говориш като разгонен мъжкар. — Тя пое рязко въздух. — Скубеш ми косата — прошепна Моника и посегна назад, за да намали натиска му.

— Тогава стой мирна — каза той тихо и дрезгаво точно до устните й. После я целуна с толкова нежност, че тя дори не си помисли да се отдръпне. Вкуси виното по устните му и се почуди дали не усеща вкуса на нейните собствени, но този беше по-силен и омайващ, не беше разреден със сода и лед. От това така й се зави свят, че тя притисна безпомощно устни към неговите. Когато той се отдръпна, тя бе останала без думи. — Така си прекрасна — усмихна й се. — Тиха и покорна. — Знаеше точно коя струна да докосне, за да я накара да говори.

— Не съм…

Когато я целуна този път, беше много настойчив, сякаш първият опит само бе разпалил жаждата. Устните му страстно се движеха върху нейните и пресушаваха съпротивата й още преди тя да получи възможност да се прояви.

Моника беше напълно готова за тази целувка и не можеше да й се съпротивлява, преди да вкуси наяве това, за което толкова често бе мечтала. Затвори очи и остави езика му да обходи устата й, после се присъедини към опияняващия му ритъм. Предишните пъти бе лишена от тази дълбочина — от тласъците и влажните ласки, от примесените в едно горещи дихания на отворените им устни.

Цялата трепереше, когато най-накрая той я освободи от прегръдката си и тя се отпусна на шезлонга със свити крака, за да му направи повече място. Майкъл се взираше в нея, очите му пламтяха със същата страст, която бушуваше във вените й. Знаеше, че така ще стане. И точно от това се бе страхувала. Той имаше такава власт над нея, каквато никой друг мъж преди не бе имал.

Дори и сега, когато погледът му се сниши към шията й, после и по-надолу, на нея й се искаше да изкрещи срещу него, но не можеше. Чувстваше се преизпълнена от желание и прехапа устни, за да възпре вик, породен от нещо друго. Накрая очите му докоснаха гърдите й и ги погалиха една по една. Ефектът беше моментален. Тънкият бански костюм вече не можеше да прикрие набъбването на зърната й, а и оскъдността му не можеше да спре изучаващия му поглед.

Моника умолително бавно поклати глава и се сви във възглавниците. Но неговите ръце обхванаха раменете й и започнаха лениво да галят гладката им плът и да се придвижват сантиметър по сантиметър по-надолу.

— Недей, Майкъл — задави се тя, но той не спря.

— Няма да те нараня.

— Знам… но недей…

И той спря. Ръцете му последваха пътя на неговия поглед отпреди малко и се плъзнаха над границата на банския й костюм, после пропълзяха надолу и докоснаха гърдите й за първи път. С нежни кръгови движения той изучаваше топлите едри възвишения, а Моника простена в агония.

— Майкъл… — Трябваше да го удари, да отскочи надалеч, да го принуди да спре… но не можеше.

— Шшт. Искам да те докосна по този начин от деня, в който те вдигнах от тротоара. Ти си толкова мека и съблазнителна. — Пръстите му бяха обхванали ребрата й, а палците му се движеха напред-назад по напрегнатите върхове на гърдите й. Моника усети как дълбоко в нея се разгаря огън, който заплашваше да я направи сляпа за всичко освен за обещанието за блаженство в прегръдките на Майкъл. Несъзнателно стисна коленете по-силно едно към друго.

— Моля те, недей! — каза тя задъхано, но устните му пак покриха нейните. Този път сграбчи раменете, за да го спре, но пръстите й я издадоха. Те се впиха в твърдите мускули и привлякоха тялото му по-близо.

Без да знае, тя беше направила първата стъпка. Майкъл веднага се възползва и я пое изцяло в прегръдките си. Ръцете му я обвиха и я притиснаха към него. Той зарови лице в косите й и издаде стон, пълен с желание.

За миг Моника не можеше да разбере защо се бе съпротивлявала. Беше толкова хубаво да бъде прегръщана така от мъж, достатъчно силен да поеме отговорността за нея. Потри буза в ризата му и усещането от твърдата гръд под нея я изпълни с удоволствие. Харесваше й как мирише и как тялото му я предпазва от целия свят извън този балкон. Да пусне юздите на самоконтрола си и да се остави на вълните на чистата страст беше истински лукс.

— О, Моника… хубаво е… — промълви той тихо. Топлите му устни бяха точно до ухото й. Притисна я още по-близо към себе си, сякаш искаше да се слее с нея. В отговор ръцете й пропълзяха по мускулестата повърхност на гърба му и се сключиха на кръста му. Колкото и да беше странно, Моника се чувстваше, сякаш се завръщаше вкъщи.

През мъглата на задоволството си тя усети, че нещо се движи по гърба й. Пръстите на Майкъл нежно галеха кожата й, после сръчно се пъхнаха под края на банския й.

— Не! — извика тя и веднага се върна към здравия си разум. Беше й достатъчно трудно да се справи с прегръдките и целувките му. Вече цялата пламтеше от нарастващо желание. Но това… все повече и повече… не мислеше, че би могла да го понесе. — Недей!

Майкъл я отдалечи достатъчно, за да я погледне в очите, и нежно обгърна с ръце лицето й.

— Защо не? — каза той задъхано. — Толкова е хубаво, нали?

— Прекалено хубаво! — Не беше време за престорена гордост. — В това е проблемът!

— Няма проблем. — Пръстите му проследиха извивката на устните й, сякаш бяха омагьосани от изящните им очертания. — Ако докосването ми ти доставя удоволствие, как може това да е проблем?

— Караш ме да губя контрол — възпротиви се тя. Точно така се чувстваше и сега под чувствената топлина на погледа му. — Как бих могла да разсъждавам трезво, като ме гледаш така?

— Няма нужда да разсъждаваш трезво. Това е моя работа. Ти можеш да си затвориш очите. — И той затвори очите й, като ги целуна по клепачите. — И да се отпуснеш. Отдай ми се. Ще ти бъде хубаво. — Той започна да я целува по скулите към ухото, после прокара език по изящната му извивка.

— Не става въпрос… за това… — Но забрави за какво става въпрос, когато опакото на дланта му я погали по шията и се спусна към гърдите й, а тя потрепери от безразсъдна радост. После устните му смениха ръката и езикът му бавно се придвижи на кръгове точно под зърното й, а тя усети, че я повалят на възглавниците.

Искаше още. Сякаш го бе предчувствала, едно вкусване от него водеше до пристрастяване. Сега се нуждаеше от целувката му, настойчива и дълбока. Дръзко зарови пръсти в буйната му коса, придърпа го нагоре към устните си и задоволи нуждата си, забравила за всичко друго освен за сладостния начин, по който той я изпиваше с устни.

За миг си възвърна самоконтрола и пак всичко стана ново за нея. Защото Майкъл не беше от мъжете, които биха се примирили една освободена жена да ги ръководи в ласките. Той беше героят, агресорът, пръв и единствен, и точно този факт я възбуждаше точно толкова, колкото и това, че я докосваше по цялото тяло.

Тя стенеше и дишаше тежко, трескаво отвръщаше на целувките му, загубила напълно разсъдъка си. После почувства докосването на твърдите му мъжествени ръце по кадифената кожа на гърдите си и разбра, че беше успял. Банският й бе свален на кръста и меките й женствени извивки се откриха пред него.

— Не… — Тя се опита да се отскубне, но устните му се сключиха още по-твърдо върху нейните и думите потънаха нечути в гърлото й. Не й позволяваше да проговори, а гърдите й натежаха чувствено в ръцете му и дланите погалиха меката плът в основата им. Пръстите му стигнаха до твърдите й зърна и започнаха да ги въртят напред-назад и тя повече не можеше да сдържи вика си. — О… Майкъл…

— Харесва ли ти? — прошепна той до главата й.

— Хубаво… о… хубаво… — извика тя, сграбчи раменете му и ги стисна, докато кокалчетата на ръцете й не побеляха. Изви гърба си и му се предложи още повече. Той сви краката й към тялото си и тя почувства, че всеки момент ще експлодира. — Майкъл… — успя да каже задъхано тя, когато докосването му стана още по-интимно. Беше в негова власт, получаваше това, което най-много искаше в момента. Вълнуваше се от докосването на пръстите по тялото й, пръсти, които я откриваха като жена, и то желана.

Той я целуна още по-дълбоко и така я разпали, че й трябваше цяла минута, за да усети, че похождението му по бедрото й бе прераснало в набег под тънките еластични пликчета.

— О, не… — простена тя, осъзнавайки бавно степента на удоволствие, до която бяха достигнали. — Трябва… да спреш… — Задъхваше се точно до устните му и го молеше: — Моля те…

След още няколко минути щяха да са в леглото и страстно да се любят. Моника го знаеше, както и че част от нея искаше това да стане повече от каквото и да било друго. Тази част сега се бе превърнала в агонизираща грамада от незадоволеност. Другата й част обаче беше по-разумна. Не можеше да се люби с Майкъл току-така: щеше да означава обещание за връзка, а тя не бе сигурна и за двамата, че ще могат да се справят с това. Вървяха по различни житейски пътеки, които от време на време се пресичаха, но всяка следваше своята предначертана посока.

Истинско чудо беше, че Майкъл изобщо я чу. Моника с мъка се овладя и тогава осъзна колко се беше разпалил и той. Разбра го по неравното му дишане и напрежението на мускулите под дланите й. Но някак си той я беше чул и спря в очакване.

— Господи, Моника… как можеш да ме молиш за такова нещо?

— Трябва. Не съм… готова.

— Готова си…

— Не това… имам предвид.

— А какво, Моника?

— Не го искам. Не сега. — Гърдите й се притискаха към ризата му, докато той не я пусна. Тя инстинктивно кръстоса ръце, за да се прикрие.

Майкъл бе започнал да овладява дишането си. Видя как блясъкът в очите му постепенно угасна и той я погледна хладно.

— Искаш да спрем?

— Това ли? Да.

— Значи толкова ти харесва, така ли?

— Невинаги ми харесва.

— Не се отпускаш с мъжете. Всичко трябва да става по твоите правила. Еманципация и кастрация винаги вървят ръка за ръка, не мислиш ли?

Тя бе изненадана от грубостта му и само го гледаше втренчено. После бързо вдигна банския си и се облече.

— Не можех да те кастрирам, дори и да бях опитала.

— Но със сигурност би опитала, нали? — изръмжа той.

— Ти го казваш, Майкъл. Не ми приписвай свои думи! И не насилвай случилото се да бъде нещо повече от това, което е. — Тя се изправи в шезлонга и се отдръпна още по-надалеч от него. — Мислех те за различен, за състрадателен.

— Такъв съм!

— Не си! — Чувстваше се унизена. — Ти си типичен представител на породата си. Ядосан си, че отказвам да задоволя първичната ти нужда. Казвам ти, че не съм готова и просто трябва да го приемеш. Нямам намерение да ставам лесна плячка на сладострастието на всеки срещнат мъж! — Гневът й ставаше все по-силен и изобщо не намаля от равния отговор на Майкъл:

— Знаеш, че можех и да те принудя.

— А-а! — избухна тя. — И сега сигурно ще ми кажеш, че накрая сама щях да се предам, че изобщо нямаше да е по принуда. — В пристъп на ярост започна да блъска по ръката на Майкъл и по страничната облегалка на шезлонга. Изправи се очи в очи с него, цялата трепереше от възмущение. — Знаеш ли, че си прав. Нямаше да е по принуда. Щях да се предам и да ми хареса много. — Гласът й се снижи до страстен шепот: — Но ти казвам, че щях да те намразя. Това ли искаш?

Завъртя се и избяга от балкона. Спря се във всекидневната, внезапно разколебана. Не можеше да остане в тази стая: щеше да мине покрай нея, като излиза. Ако се хвърли на леглото си, ще е много мелодраматично, а да се заключи в банята — съвсем детинско.

Чувствата й бушуваха. Свлече се на масата в кухнята и обхвана главата си с ръце, сякаш да се предпази от бурята вътре в себе си. Но тя продължаваше да бушува и Моника не знаеше как да се предпази. Отказът й да се люби с Майкъл би трябвало да е нейното спасение. Защо тогава й се струваше, че се бе държала като глупачка?

Беше заради Майкъл. Той й стори нещо, обърка чувствата й и тя вече не беше на себе си. Може би беше прав. Може би ставаше въпрос за прекален контрол. Никога не бе поглеждала така на нещата. Но това значи, че никога преди не е била по-близо до загуба на контрол. Наистина беше заради Майкъл. Седя на масата с наведена глава, докато не овладя емоциите си. Не ги прогони… само ги овладя. После пое дълбоко въздух, изправи се на стола и подпря брадичката си с ръце. Дали още беше на балкона, или си беше тръгнал?

Тогава усети движенията му. Моника подскочи и рязко извърна глава към вратата. Значи е седял там и я е гледал през цялото време. Какво ли бяха видели проницателните му очи? И какво искаше пък сега?

Докато го чакаше да заговори, сърцето й пак заби силно. Той целенасочено се взираше в лицето й и обмисляше нещо, двоумеше се, но накрая се осмели да се усмихне криво. Устните му се разтвориха и от тях излезе най-дълбокият и най-нежен глас, който беше чувала:

— Обичаш ли пържени миди?