Барбара Делински
Страст и илюзии (7)

Седма глава

Усмивката на Моника замръзна и тя се спря озадачена. Майкъл… тук? Но мъжът в другия край на залата нямаше нищо общо с патрулиращия полицай. Този мъж бе облечен в тъмен официален костюм и се движеше леко и достойно, с което доказваше правото си да се намира тук. Великолепието му се усилваше още повече от елегантния фрак. Бялата колосана риза открояваше бронзовия тен на кожата му, напълно в тон с топлите очи с цвят на шоколад.

Очите му. Това беше единственият път към Майкъл Шоу, който тя познаваше. Преди само подозираше, че е изискан мъж, а сега това бе станало прозрачно ясно.

— О, Крейг? — Тя отдели поглед от Майкъл и се обърна към кавалера си. — Ще ме извиниш ли за минута? Ще отида до тоалетната.

Той се усмихна приятелски.

— Разбира се, Моника. Ще те чакам тук. Когато се върнеш, ще седнем да вечеряме.

Тя му се усмихна с благодарност — най-вече заради това, че увлечен в светски разговори, Крейг не бе забелязал лекия шок, който тя преживя. Майкъл… тук? Стъпваше внимателно, за да балансира препускането на сърцето си. Какво правеше той тук? Да, знаеше, че някога е бил юрист. Наистина тази вечер в залата имаше много юристи. Видя знак на една врата и я отвори. А беше споменал и за „приятели по високите етажи“, които му бяха помогнали да си намери жилището на крайбрежието. Но… дали не беше кметът? Или връзката му беше някой друг, поканен тук… може би красивата брюнетка до него. О, това не й беше убягнало! Жената не й беше непозната. Моника веднага разпозна Джойс Уоткинс, прословутата заместник-кметица на града.

Моника седеше пред простиращото се от стена до стена огледало в дамската тоалетна и се взираше в себе си. После бавно се съвзе и си придаде спокойно изражение. Джойс Уоткинс беше страхотна жена, интелигентна, енергична… и омъжена. Достатъчно с ехидността.

Но Майкъл… тук? Просто не беше подготвена за това. Снощи не каза нищо за плановете си, но и тя не му каза. Вечерта им свърши рязко без много любезности.

Отвори малката си вечерна чантичка и извади миниатюрна кутийка с пудра. После подпря ръце на мивката и се погледна с презрение. Какво да направи? Или по-точно… как да го направи? Нямаше друг избор, освен да се върне при Крейг и да се опита да довърши колкото може по-добре вечерта. В края на краищата причината да е тук беше възможността да разговаря с гостите и да извлече някаква информация за следващите си програми — стари проблеми, общи тревоги, каквото и да било. За лош късмет „каквото и да било“ за нея сега означаваше само Майкъл. Как щеше да се справи с това тази вечер?

Вдигна кутийката, напудри си леко носа, спря и ръцете й пак се отпуснаха на мивката. Огледа се критично и се опита да си представи какво би видял в нея Майкъл. Да, беше привлекателна. Не красива… независимо какво й шепнеше, замаян от страст… но определено правеше впечатление.

Също като ефекта, който ризата на Майкъл имаше за мъжествения му тен, нейната рокля също подчертаваше лекия летен загар, който бе придобила. Кожата й беше гладка и мека, голите й рамене бяха изящно оформени. Много често преди бе мечтала да има по-голям бюст. Но не и тази вечер. Дълбоко изрязаната отпред и на гърба рокля изключваше носенето на сутиен. Напълно бе съгласна с продавачката, която й каза, че много малко жени могат да си позволят да носят този тоалет. Тя можеше… и по скромното й пристрастно мнение изглеждаше добре в него.

Когато очите й срещнаха отражението си в огледалото, страните й бяха порозовели още малко, което й отиваше и я правеше по-женствена. Тази вечер беше вдигнала небрежно косата си с украсен с перли гребен. Бретонът й отиваше, призна си тя. Придаваше й по-женствен вид, какъвто Робърт бе търсил в нея и който Майкъл толкова одобряваше. Раните й вече бяха заздравели… но въпреки това щеше да си го остави. Харесваше й.

Достатъчно! Ако не побърза, Крейг ще изпрати полиция да я търси. Полиция? Тя простена от омерзение заради спомените, които продължаваха да я преследват, после пъхна пудрата в чантата си, освежи червилото си и се обърна да върви. Само толкова време можеше да спечели. Крейг я чакаше.

Както и Майкъл, който се бе изправил в целия си ръст до Крейг и водеше с него оживен разговор. Моника се спря за миг безпомощно на вратата. Бе съгласна на каквото и да било друго, само не на това. Но нямаше избор. А Майкъл я забеляза няколко секунди преди Крейг да проследи погледа му. Нямаше мърдане. Застави се да изглежда спокойна и невъзмутима, пое си дъх и тръгна напред.

— Моника! — посрещна я Крейг. — Искам да те запозная с един човек. Това е Майкъл Шоу, приятел, когото не съм виждал от години. Майк… запознай се с Моника Грант.

Майкъл учтиво й протегна ръка и така отговори на първия й въпрос. Дали щяха да покажат, че се познават? Очевидно не. И тя протегна ръка към неговата, за да открие с раздразнение, че от силата и топлината й се излъчваше пълна невинност.

— Приятно ми е — каза той с дълбок кадифен спокоен глас.

— И на мен — отвърна тя. Изведнъж стана дръзка и опърничава. Можеха да си поиграят! — С Ваше превъзходителство ли да се обръщам? Делегат ли сте на конференцията? — Очите на Майкъл заблестяха, но Крейг заговори първи:

— Не, не, Моника. Майк е в града за лятото като част от проект за правораздавателната система.

— О, той работи в правораздаването? — попита тя невинно с широко отворени очи.

— Точно така — отвърна той със спокоен тон, който толкова добре познаваше. — Имам временна задача в местната полиция.

Крейг се наведе по-близо до Моника, но заговори достатъчно силно, за да може и Майкъл да го чуе.

— Любимата ти тема. Но не се заяждай с него. Той е нов в града.

— Да не би да се страхува да стреля? — В забележката й имаше по-дълбок смисъл, който само двамата с Майкъл разбираха. Крейг очевидно не забелязваше погледите, които си разменяха, но веднага се притече на помощ на Майкъл.

— Да се страхува да стреля? Не знаеш с кого говориш.

Тя погледна Крейг озадачено. Беше прав — въпреки неведението си. Толкова много неща не знаеше за Майкъл. Може би тази случайна среща с посредничеството на Крейг щеше да осветли положението.

— Откъде се познавате? — попита тя.

— Бяхме заедно в армията. Майк беше на предната линия. Аз пишех репортажи. Въпреки че войната беше трагична, струваше си да се анализира от стратегическа гледна точка. Майк служеше в специално подразделение за командоси. Зелена барета.

Завесата над миналото му се повдигна още малко за нея и Моника почувства задоволство, че Майкъл е станал по-сериозен. Тя го погледна право в очите.

— Впечатлена съм. Герой от войната?

— Не бих казал… — започна той, но Крейг веднага го прекъсна.

— А аз бих! Сребърна звезда за храброст не е нещо, което можеш да отминеш с пренебрежение. Организирането на въстания в тила на врага е сложна работа. Изисква се интелигентност и кураж.

— Тогава съм особено впечатлена. — Тя килна глава настрани, без да откъсва очи от Майкъл. По ъгълчетата на устата й играеше срамежлива усмивка. — Тъкмо сядахме на вечеря. Защо не ни придружите?

Докато говореха за героичното му минало, тя отгатна по очите му, че се чувства неловко, но сега й стана ясно, че направо се сгърчи от притеснение. Играта, която бе започнала, можеше да се окаже опасна, но какво имаше за губене? Майкъл беше провалил предишната й вечер. Може би сега беше неин ред да му отмъсти за пораженията и да се позабавлява малко за негова сметка.

— О, не бих искал да се натрапвам… — каза той, като погледна първо Моника, а после и Крейг. Очите му отново се спряха на Моника. Бяха като стоманени остриета. Но само след миг настойчивостта на Крейг уреди проблема.

— Не ставай глупав, Майк. Бих искал да поговоря с теб, да чуя нещо за работата ти. — „Аз също“, помисли си Моника със самодоволна усмивка. — С Джойс ли си? Тя ще дойде ли при нас?

Майкъл погледна в посоката, в която се намираше заместник-кметицата, потънала в разговор няколко групи по-далеч от тях.

— Извинете ме. Ще проверя.

Когато той си тръгна, Крейг се обърна към нея:

— Нямах представа, че Майкъл е в града. Той е страхотен човек. Дори може да го поканиш в програмата си. — Тя се задави, докато си поемаше въздух, и започна да кашля, а Крейг продължи: — Тук може и да не го познават много, но в Средния запад има голям авторитет. Дълги години работеше като юрист, прокурор в… Е, Майк? — Той прекъсна изречението точно в момента, в който Моника почувства, че най-накрая се е докопала до нещо.

Но човекът, за когото говореха, приближаваше към тях.

— Ще дойде при нас след няколко минути. Защо не влезем?

Когато поеха към залата за вечеря, за миг Моника се усъмни в разумността на този ход. Забавляваше се и се радваше, че се добра до няколко съществени факта от биографията на Майкъл, но оставаше проблемът с неговата близост, с въздействието, което той винаги упражняваше върху нея. Но вече беше прекалено късно… и предложението беше нейно. Решена да го изиграе по най-добрия начин, тя си взе от разнообразните кулинарни специалитети и последва Крейг към една свободна маса. Не се и съмняваше, че Майкъл върви точно зад нея. Усещаше го с тила си, който сега бе открит за погледа му.

Беше безкрайно благодарна, че Крейг е тук. Той се погрижи набързо да я настани и после се заговори с Майкъл. Отначало тя само слушаше, без да говори, и попиваше всяка дума, докато ровеше с вилицата в порцията си пилешко. Майкъл разказваше на Крейг за работата си тук — общо взето същата история, която бе предложил и на нея. Крейг, изглежда, я приемаше доверчиво, но все пак беше новинар и имаше въпроси.

— Май доста дълго не сме се виждали. Последния път, когато чух за теб, ти беше на първите страници като федерален прокурор.

Моника вдигна прекалено бързо глава, което не можеше да мине незабелязано.

— Нещо не е наред ли, госпожице Грант? Изглеждате притеснена. Само не ми казвайте, че сте във война с всички сфери на правораздаването. — И той се усмихна само към Крейг.

— Аз ли? О, не. Наричайте ме Моника… Просто се чудех какво прави пилешко по хавайски в кухня, издържана напълно в стила на Нова Англия. Е, предполагам… че заради гостите от други региони. Откъде казахте, че сте, господин… а-а, сержант… а-а, офицер… Как е най-правилно да се обръщам към вас?

— Майкъл. — Във вдигнатата му вежда и привидната закачка се криеше неизказано предупреждение. — И съм от Мадисън. Мадисън в щат Уисконсин.

— Там ли сте роден?

— Не. Роден съм в Омаха.

— А-а. — Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко, а всъщност хвърляше само лека светлина върху това, което вече знаеше. — Федерален прокурор? Това трябва да е много предизвикателна работа. И натрупване на добър опит.

Крейг все още нищо не подозираше за подводните течения между двамата и подхвърли още информация:

— Майкъл беше натрупал достатъчно опит, преди да започне тази работа. Ти беше щатски прокурор… пет години, нали?

— Три.

— Да — продължи Крейг. — Трябва да съм те изгубил от поглед след последното съкращение. Нали тогава постъпи в полицията?

— Точно така.

„Точно така.“ Колко пъти вече бе чувала от него тези думи? Без да обяснява нищо повече, само потвърждаваше казаното от някой друг. Много беше хитър този Шоу, помисли си тя.

— И като какъв работиш в полицията… Майкъл? — попита тя мило. С любопитния Крейг до себе си трябваше да направи пробива.

Но Майкъл внимателно подбираше думите си:

— Работя най-вече на втори план, зад кулисите.

— В управлението? — намеси се Крейг.

Усмивката на Майкъл беше непроницаема.

— Полицейската работа се състои от много повече неща от патрулирането по улиците, въпреки че това лято съм дошъл тук, за да опозная и тази й страна. След като постъпих в полицията в Мадисън на по-висш пост, вече беше трудно да си сменя работата, без да създам затруднения. Нали разбирате, йерархия.

Моника се замисли върху думите му. Беше забравила за игричките си, интересуваше я само съдържанието на казаното от него.

— От твоята уста звучи логично — каза тя внимателно, донякъде и на себе си. После се уплаши, че Крейг може да сметне коментара й за странен и побърза да добави: — Но трябва да признаеш, че е подозрително такъв висококвалифициран човек като теб да е на първото стъпало на професията.

Той пак вдигна вежди, за да спре неизбежната забележка за възрастта му.

— Само подозрителен ум може да си направи такъв извод — отвърна й кротко. — Важното е, че в бостънската полиция работят отлични офицери и аз нямам никакви оплаквания от тях. — Замълча и за миг тя си помисли, че той ще продължи да разиграва фарса и ще я попита за професията й. Майкъл много добре знаеше отношението й към анонимността. Сигурно предполагаше, но не можеше да бъде сигурен, че и Крейг знае тези подробности. За негова чест, той се обърна към другия си сътрапезник: — Разкажи ми за себе си, Крейг. Не знаех, че работиш за Седми канал…

Те продължиха да си говорят. Джойс Уоткинс се присъедини към тях след минути и те успяха да си разменят много малко лична информация. Разговорът се въртеше предимно около политиката и предстоящите първични избори за губернатор през септември. Моника с готовност се включи в дискусията и беше изумена от задълбочените познания на Майкъл за изборната надпревара. За човек, който беше гост в града, бе събрал изключително много предварителна информация. Наистина беше интелигентен, трябваше да му го признае. Освен това беше великолепен. Седеше без напрежение, чувстваше се удобно и леко в официалния си костюм, отвръщаше на място на случайните забележки на Крейг за някой новодошъл.

Брадата му беше изключително гладко избръсната и ухаеше съвсем дискретно на афтършейв. Гъстата му коса покриваше краищата на ушите. Под ярката светлина тя забеляза доста повече бели косми, но те го правеха не по-възрастен, а по-достолепен. Дългите му пръсти разсеяно галеха дръжката на вилицата за десерт.

Напрежението се увеличаваше с всяка измината минута. Моника се мъчеше да се съсредоточи само върху разговора, но очите й постоянно блуждаеха. Тайно… но постоянно. Почувства голямо облекчение, когато и последната вилица бе отсервирана и дойде време да се разходят пак из тълпата.

— Беше удоволствие да се запознаем, Моника. — Майкъл протегна ръка и се усмихна по-скоро дежурно, отколкото сърдечно.

Тя беше по-притеснена и не можеше дори да наподоби такава усмивка.

— Удоволствието със сигурност беше мое — промърмори тя. — Приятна вечер. — И приятно лято. Присъдата от предишната вечер явно още беше в сила. Нямаше работа с Майкъл. Беше й задавал само най-повърхностните лични въпроси.

Доста по-късно в усамотението на дома си тя осъзна колко наранена се чувства. Той изигра ролята си до последната подробност. Не само че се направи, че не я познава, но още повече — не си направи труда да научи нещо повече за нея, освен обичайните „Как сте?“ и „Приятно ми е да се запознаем“.

Не така трябваше да се развият нещата, помисли си тя ядосано, докато крачеше напред-назад по дължината на балкона. Майкъл Шоу беше фалшив герой! Трябваше да направи нещо: да я дръпне в първото тъмно сепаре за една открадната страстна целувка, ръката му предизвикателно да блуждае по нея по време на вечерята, да промълви нещо престорено съблазнително в ухото й, докато Крейг не гледа — нещо, каквото и да било! Можеше поне да й направи комплимент за роклята, без да се издава, че я познава. Но да я отмине просто ей така?

След като свърши с анализа, в нея нямаше никакво възмущение. Той не бе направил нищо. Нищо. Не можеше да го повярва след проявата на взаимната им страст. Очевидно бе решил да се придържа към решението си, че с нея щеше да си навлече повече беди, отколкото си заслужаваше. И единственото нещо, което тя можеше да направи, бе да го забрави.

 

 

Беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Седмицата започна без произшествия, което означаваше, че имаше много възможности за странични мисли. После, по време на програмата в сряда, Джебчията пак позвъни. Беше кратко обаждане в самия край на дискусията за проблемите на старостта. Според слушателите един от тях беше страхът от престъпления и беззащитността на възрастните хора.

Моника натисна копчето под примигващата лампичка.

— Здравейте, вече сме в ефир.

— Знам много неща за престъпленията срещу старци — каза същият безизразен глас, който бе чула и веднъж преди това.

— Така ли? — отвърна тя по-несигурно и хвърли бърз поглед към госта от ръководството на местната пенсионерска организация. Не беше чудно, но той не разбираше, че това обаждане можеше да се окаже по-различно от предишните.

— Да. Възрастните хора са по-бавни и затова по-сигурни жертви. Те носят със себе си всякакви скъпоценности — бижута, такива неща — за да не се лишат от любимите си предмети, ако домът им бъде ограбен, докато не са си вкъщи. Дрехите им обикновено са по-свободни. Много по-лесно е да им пребъркаш джобовете. — В тона му имаше някакво самохвалство, което подсказа на Моника следващия въпрос:

— Звучите, сякаш имате известен опит. — Тя внимателно опипваше почвата. Предишния път просто бе затворила и след това се тормозеше с дни. Този път щеше да го остави и да види докъде ще я отведе той.

— Може да се каже. За тези, които си водят сметки, по-рано тази вечер направих трийсет и втория си удар.

Трийсет и първата кражба за три и половина месеца беше станала в понеделник на пазара. И днес трийсет и втора?

— Къде? — попита тя, защото ако мястото, което той посочи, по-късно се потвърди, ще могат да разберат дали казва истината. Няма как да го знае от вестниците, защото вечерните им издания вече са били на полиците, а сутрешните още дълго нямаше да са готови. Може да е подслушвал полицейска честота… или да е споменато нещо в новинарска емисия. Можеше да провери всичко това по-късно.

— Точно пред хотел „Риц“ — заяви той гордо.

Моника видя как Сами й ръкомаха иззад стъклото, но продължи:

— И какво откраднахте този път?

— Часовник. Златен часовник.

— Не е зле. Но — реши да му върне топката — не ни казахте името си. Как да ви наричаме? — Тя затаи дъх.

— Джебчията. Това е всичко, което трябва да знаете.

Тя отвори уста, за да се противопостави, но той затвори и я остави да замаже недовършения разговор в жалкото си състояние на пълно объркване. Сами я изчака, докато закрие програмата, свали слушалките си и излезе от студиото.

— Добра програма, Моника. Нямаш представа колко хора ни се обадиха, след като пусна онзи.

— Джебчията ли? — След като първоначалният шок бе преминал, мисълта за Джебчията й напомни за Майкъл. — Сигурно лъже — тросна се тя.

— Посочи точното място и точния предмет. Едно от обажданията беше от полицията.

— О?

— Донован от Четвърти участък. — Разбира се, помисли си тя. Шоу сигурно не е дежурен. — Потвърди информацията, но според него новината е прочетена в няколко емисии по радиото и по телевизията. В момента проверява. Но иска да говори с теб.

— За какво?

— Какво да направиш с този човек, ако пак се обади.

У Моника отново се възроди старата неприязън.

— Ти говори с него, Сам. А аз ще поговоря с Бен Торп. Той е психиатър и със сигурност знае повече за психиката на крадците от Донован. — Почуди се какво ли би казал Шоу, но това беше безсмислено, след като нямаше никаква основателна причина да му се обади. — В случай че Донован има да добави нещо интересно, можеш да ми го прехвърлиш. Хей… защо Донован? Да не би Салазар още да не се е свързал?

Сами се разсмя многозначително.

— Свърза се и още как. Веднага след като говорих с Донован. Казах му, че ще поддържам връзка с Донован.

— И той не се ли скара с теб по тази причина?

— Странно… наистина не се скара. Може би някой отгоре най-накрая му е скръцнал със зъби… или му е дал урок по основи на връзките с обществеността.

Моника се засмя със свито сърце:

— Той има нужда от много повече. — Дали някой наистина беше говорил с него? Имаше ли Майкъл нещо общо с тази промяна? Беше уморена и започна да разтрива слепоочията си, които пулсираха от болка. — Е, трябва да тръгвам, Сами. Благодаря ти за помощта. Утре ще си поговорим, нали?

— Разбира се. Пази се.

— Добре. — Тя му се усмихна. Така щеше да направи, но физически. За психиката си не беше толкова сигурна. Цяла вечер мисли за Майкъл и на всичкото отгоре се ядосваше на себе си, задето й липсваше. Беше й достатъчно, че всеки път, когато срещаше полицай или покрай нея минаваше патрулка, се чудеше дали не е той. А сега и тази дреболия, която бе свързана косвено с полицията. Как можеше този тъп дребен крадец да създава такива неприятности? Как така все успяваше да се изплъзне от полицията? Хм! Отговорът е ясен, помисли си тя. Но не беше. Майкъл беше умен и твърдеше, че в управлението има и други, които той уважава. Защо той не се занимаваше с този случай? Тогава поне можеше да се надява да го вижда от време на време, пък било и само по работа. Или така ставаше по-зле? Вече не знаеше. В неделя вечер преживя истинско мъчение. Но това бе по-добре от нищо.

 

 

Моника беше на границата на нервна криза, когато на другия ден следобед най-накрая се свърза със Сами. А съобщението от инспектор Донован изобщо не разведри настроението й.

— Той иска да подслушва линиите ни, Моника.

— Нашите линии?

— Да. На твоята програма. Сигурен е, че човекът ще се опита пак да се свърже и ако успееш да го задържиш няколко минути, те може би ще го…

— Няма начин, Сами! — избухна тя. — Не можаха да го хванат, а сега искат ние да им свършим мръсната работа. Не мога да им позволя да ни подслушват слушателите! Имаш ли представа как това ще се отрази на останалите, които се обаждат?

— Спокойно, Моника. Казах му, че няма да стане, но единственият ми смислен аргумент беше, че няма как да сме сигурни, че това е техният човек. Но Донован провери и се оказа, че той може да е научил за случката от новините по радиото. А освен това твърди, че няма нужда слушателите ти да знаят, че ги подслушват или проследяват обажданията им.

— Така или иначе ще разберат. Със сигурност ще разберат, ако се окаже, че е бил престъпникът и нещо съществено падне в капана им.

— Но ако това помогне, ти ще станеш герой — аргументира се Сами, без да знае, че от другата страна на линията Моника премигна, като чу тази дума.

— Героиня — поправи го тя. — Моля те. И няма да го направя. Поне не все още. Освен това Бен мисли, че този човек има проблеми, без значение дали е истинският джебчия или не. Той има нужда от внимание и ако го уплашим, ще потърси друг отдушник. Кажи на Донован да почака. Или предизвикай полицейската му природа. — Тя се подсмихна. — Кажи му колко прекрасно би било, ако неговите хора сами хванат този човек. Поласкай егото му — добави кратко.

Сами помълча известно време.

— От теб няма да стане добър специалист по връзки с обществеността — подразни я той приятелски. — Думите ти са правилни, но тона им хич го няма.

— Затова имам нужда от теб, Сам. Ти си безценен щит. — Тя пак премигна, когато си представи значката на Майкъл, гърдите, върху които беше закачена, и топлотата, която се криеше в тях. После поклати глава и въздъхна. — Разчитам на теб да държиш копоите настрана. А сега за по-належащите неща. Получи ли биографичната справка на професора? Ако ще е гост тази вечер, трябва да знам нещо за него.

— При мен е, Моника. Почакай. Ще ти я прочета.

Програмата мина добре, без прекъсвания. Няколко слушатели споменаха Джебчията, но Моника успя да ги усмири с неутралните изречения, които със Сами бяха подготвили предварително. В петък вечер обаче той пак се обади, този път насред дискусията за избягалите от къщи деца.

— Здравейте, в ефир сме — поздрави тя, без да подозира нищо.

— Здрасти, Моника. Пак съм аз. — И без да се представя, би го познала по гласа, но нарочно се бе старала да не мисли за него.

— Как си? — попита тя, опитвайки се да предвиди ходовете му.

— Много добре. Тази вечер свих страхотна гривна.

Тя не му остана длъжна:

— Това пишат и във вечерните вестници. Кажи ми нещо, което не знам! Иначе как да съм сигурна, че си нашият джебчия?

При тишината, която последва, Моника се уплаши, че го е загубила. Когато той отново се обади, тя задиша по-леко, но само за кратко.

— Въртиш ми номера, Моника. Но и аз също. Аз бях този, който се блъсна в теб в онзи ден. Спомняш ли си? Преди няколко седмици? На улица „Вашингтон“. Наистина нямах намерение, но ти се изпречи на пътя ми. Разбираш ли, ченгетата бяха по петите ми и аз не гледах откъде минавам. Но все пак те познах. А ти не ме ли позна?

Сякаш някой й изкара въздуха. Този факт не можеше да отмине с лека ръка.

— Значи ти си бил? — попита тя. Никой извън полицейския участък не знаеше за този инцидент. Не беше отразено и в нито една медия. С това признание той спечели донякъде доверието й. Но все още не беше окончателно установено дали наистина е Джебчията.

— Аз бях — призна той гордо, после гласът му стана зъл. — И на твое място не бих казал на ченгетата. Твой почитател съм от самото начало. Нека това си остане между нас.

— Но ти си в ефир… — започна тя, но той затвори. Цялата разтреперана, погледна към Сами, пое дълбоко дъх и се опита да се съвземе. — За всички, които чуха това кратко обаждане, напомням, че нашият слушател може да се окаже само шегаджия. Случката, която спомена…

След като обясни накратко, тъй като чувстваше, че го дължи на слушателите, тя успя да се върне към предмета на настоящата дискусия. Но когато програмата свърши, веднага започна да трепери.

Сами отвори вратата на студиото и надникна вътре. Беше загрижен от бледността й.

— Добре ли си, Моника?

— Добре съм — каза тя тихо, но въпреки това остана на стола си, дишайки тежко. — Това се казва шок. Той знаеше за произшествието, което се случи с мен.

— Изглежда, доста добре те познава. Каза, че веднага те е разпознал. Как е могло това да стане… след като само слуша програмата ти?

И тя самата беше озадачена, затова само сви рамене:

— Не знам, Сами. Не знам.

— Може би трябва да кажем на полицията за това.

— Не! — Главата й рязко се вдигна. — Още не!

— Какво чакаш? Накрая звучеше страшно. Без значение дали е Джебчията или не, тази работа не ми харесва.

Моника подпря челото си с ръка и затвори плътно очи.

— Ако наистина е Джебчията, той е безобиден. Поне досега е бил такъв. Но ако не е Джебчията, вероятно няма смелост да направи каквото и да било. Имал е достатъчно време от онова сблъскване на улица „Вашингтон“ досега. Ако ме беше притеснявал, щях досега да кажа на полицията. Тогава със сигурност щеше да се свърже с мен по-рано.

В този момент един от асистентите повика Сами на телефона.

— Донован се обажда пак. Какво да му кажа?

Моника стана и събра нещата си.

— Кажи му — не.

— Мисля, че трябва да…

— Не! Ще му кажеш, Сам… нали? Моля те.

Продуцентът й я гледаше объркано.

— Мога да не ти се подчиня.

Тя го погледна също така втренчено.

— Можеш. Значи изборът е твой. — Не искаше да знае какво е решил. Сложи чантата си на рамо, взе дипломатическото куфарче и привидно спокойна, си тръгна.

Обаче напрежението обземаше всяка част от сетивата й. Чувстваше се притисната и… и… раздвоена. Сякаш чакаше нещо да се случи. Вървеше към къщи, а сякаш нямаше посока. Вече беше свободна за уикенда, а не се радваше на дните, които можеше да прекара в почивка и забавления… сама. Имаше планове — пикник в събота вечер и пътешествие с яхта край пристанището в неделя. Но и двете събития нямаха никакво особено значение, просто няколко приятни часа, прекарани с други хора. Миналата седмица, миналия месец, миналата година — това би й било достатъчно. В края на краищата имаше работата си и тя й стигаше. Но изведнъж й се прииска нещо повече.

Стигна до улицата, пресече я и когато стъпи в парка, се зачуди с какво Джебчията — или който и да беше загадъчният слушател — бе предизвикал тази промяна в душата й. Може би с нищо. Може би с всичко. Защо този човек така я тревожеше? Дали защото й напомняше за Майкъл?

И тя си спомни съвсем ясно как Майкъл коленичи до нея в онзи първи ден, как отметна косата от лицето й, как й говореше нежно, за да я успокои. Спомни си как почистваше раните й, как обръщаше странящите на полицейския архив, как я целуна. По дяволите! Тя изрече една ругатня в тъмното, докато краката й я носеха към центъра на „Комън“. Защо образът му беше винаги с нея? Как можеше да мисли за него по-дълго, отколкото за всеки друг мъж? Какво толкова особено имаше в него? За лош късмет, отговорът беше пълна загадка.

Възкликна ядно и се спря, за да намести дръжката на чантата си, която се бе изплъзнала заради бързия й ход. Тогава вдигна глава и се ослуша. Дали не си въобразяваше, но чу зад себе си шум от крачки точно след нейното последно пристъпване. Разбира се, че си въобразяваше! Тя пак тръгна бързо, но не така натъртено. Той й вкара този бръмбар в главата. Майкъл й предсказваше опасност, ако продължи да се прибира сама по тези пътеки пеша. Дали сега пък не я обхващаше параноя?

За да си докаже, че няма от какво да се страхува, тя пак се спря. И пак нещо отекна. Стига вече, реши тя. Отново чу ехо. Забърза още повече. Това беше абсурдно. Кой ли би я преследвал? Нямаше пари в себе си, само няколко долара в портмонето си. Не носеше скъпи бижута. А отказваше да мисли за други мотиви освен грабеж. За трети път се спря, останала без дъх. Освен сърцето, което се блъскаше лудо в гърдите й, се чу и шум от стъпки. Този път по-близо.

Без да мисли повече, тя се затича, осъзнавайки, че е едва на средата на парка и няма какво друго да направи, освен да продължи. Алеята беше осветена, но не много ярко, а и лъчите на лампите бързо се разсейваха в тъмнината от двете страни. Ако започнеше да вика, щеше само ненужно да разхищава силите си. Докато не стигне от другата страна на парка, нямаше кой да й се притече на помощ. Къде бяха хората, които обикновено разхождаха кучетата си? Ами патрулите? Наоколо не се виждаше никой.

Хвърли безпомощно поглед назад и забеляза една тъмна фигура. Продължи да тича, като ужасът й нарастваше с всяка измината секунда. Погледна пак назад и видя, че силуетът вече я настига. Не забелязваше нищо друго, освен че е едър и очевидно се мъчеше да я хване. В далечината видя арката, която водеше от парка към улица „Чарлз“. Там се движеха коли. Някой можеше да й помогне…

Продължаваше да тича, спъваше се леко на всеки няколко крачки, дишаше тежко и чувстваше напрежение във всеки мускул. Скоро ще може да извика… вече се приближаваше достатъчно…

Тогава една ръка запуши устата й. Тя започна да се мята бясно на всички страни, но друга ръка я хвана здраво през кръста и я вдигна от земята. Бореше се с всичката останала й мощ, но нападателят й нарочно бе изчакал бягането през парка да я изтощи. Не можеше да се мери със силата, която я сграбчи, и с енергията, която я вдигна от алеята и я завлече в тъмното зад дърветата. Опита се да извика, но ръката, която запушваше устата й, заглуши звука.

Беше я сграбчил отзад и бе направил безпомощни ръцете и краката й. Опита се да го ухапе, но не можеше да си отвори достатъчно широко устата. Всичко беше безполезно и тя изпадна в почти пълна паника. Той я бе предупредил! Защо не го послуша? Къде беше сега, когато така отчаяно се нуждаеше от него? Майкъл! — извика тя, въпреки че не излезе нито звук.

Тя се бореше за живота си, но бе повалена на земята и нападателят й застана върху нея. Тежестта му я прилепи към тревата. Беше тъмно, много тъмно. Вече я държеше неподвижна, ръката му все още затискаше устата й. Беше обречена жертва, стенеща трескаво пред неизбежното ограбване… или изнасилване… или по-лошо — убийство…

Защо чакаше? Тя се стегна да посрещне болката, но нищо не се случваше. Гърбът му бе извит над гърдите й, краката му притискаха нейните към земята. Какво чакаше? Или може би се възбуждаше от паниката, обхванала цялото й тяло?

Изведнъж чу гласа му. Неговия глас. Беше едновременно строг и нежен.

— Ясен ли съм сега? — попита той и се отърколи от нея. Махна ръката си от устата й и й помогна да седне, трепереща и вцепенена, пред него. — Нямаше да имаш никакъв късмет, Моника. Досега белята щеше да е станала.

— Майкъл?… — каза тя задъхано и едва чуто. Беше прекалено тъмно, за да види подробностите, а и изведнъж се оказа, че не може да помръдне.

— Да.

— Майкъл?… — Тя пак едва произнесе името му. Бавно, много бавно започна да разбира. Този път проговори по-силно: — Това ти ли си?

— Да. — Щеше да съжалява.

— Ти ме изплаши до смърт… за да ми дадеш урок? — извика тя. Гласът й избиваше на фалцет, а очите й се уголемяваха, докато малко по малко осъзнаваше цялата истина. — Ти направи подобно нещо? Как можа? — Все още бе ужасена, но паниката й бе преминала и с всяка измината минута ставаше все по-бясна. Изведнъж започна да крещи, тъй като нямаше възможност, когато се бореше с него: — Как можа да причиниш такова нещо на жив човек? Как можа? — Беше заслепена от гняв и започна да се бори с него, удряше и го блъскаше, както й се бе искало, когато я вдигна от пътеката. — Имаш ли изобщо представа… какво почувствах? Как се изплаших? Какво си помислих? А?

Майкъл я остави да удря известно време, сякаш доброволно се подлагаше на наказание. Продължаваше да му крещи, но изведнъж той сграбчи китките й и я придърпа към себе си. Прегърна я и я задържа така, а тя избухна в мъчителни ридания.

— Никога… преди… не съм… се плашила… толкова… много… през живота си — изплака тя и чак тогава осъзна, че всъщност е в безопасност.

Той я прегърна още по-силно. Погали гърба й, после притисна главата й към гърдите си. Стори й се, че чу: „Извинявай, любов моя“, но силното биене на сърцето й и непреставащият й плач заглушаваха всеки друг звук.

— О, Майкъл — простена тя още веднъж. — Как можа да направиш такова нещо? Толкова се уплаших…

Този път ясно чу гласа му. Беше нежен и изпълнен със съжаление и прозвуча близо до ухото й:

— Знам, любов моя. Знам. Шшт. — Той намести ръцете си, за да я прегърне още по-здраво. — Всичко вече е наред. Извинявай.

— Защо го направи?

— Сигурно за да ти докажа нещо.

— Но защо… по такъв начин? — За част от секундата ужасът я обзе отново и тя пак започна да трепери.

— Сигурно съм бил много ядосан. Ти си голям инат. Не ни позволяваш да направим нищо за теб. Притеснявам се, Моника. Притеснявам се.

— Слуша ли програмата тази вечер?

— От начало до край.

— А Джебчията?

— Той те познава. Знае как изглеждаш и къде работиш. Движи се в този район. Ако искаш да знаеш, може без проблем да те е проследил до вкъщи във всяка вечер тази седмица. Това не те ли притеснява?

Моника се облегна назад, но Майкъл й позволи да се отдалечи съвсем малко. Ръката му подпираше раменете й, а пръстите му бяха обвити около тила й, но тя му позволяваше да я държи така.

— Съмнявам се, че го е направил. На този етап не би рискувал да го хванат. Мисля, че прекалено добре се забавлява.

Майкъл помълча малко, после се изправи и помогна и на нея да направи същото. В гласа му имаше хладина:

— Да се махаме оттук. Можем да поговорим в апартамента ти.

Този хлад й напомни за предишния уикенд.

— Няма нужда да го правиш. След като си свърши работата, можеш да ме оставиш на мира. Сигурна съм, че няма да бъда нападната за втори път тази вечер.

Майкъл я държеше внимателно, но решително за ръката.

— Всъщност в началото имах намерение да те изпратя от студиото до вкъщи. Но ти изскочи с такава скорост, че трябваше да тичам, за да те настигна.

Вече вървяха по пътеката и лампите над тях осветяваха лицето му. То беше строго и по изражението му не се четеше победа. В очите на Моника още имаше сълзи.

— Искаш да кажеш, че малката ти шегичка е била моментна прищявка?

Той стисна зъби.

— Нямах намерение да си правя шегички и сега определено не ми е до смях. Ако трябва да съм честен, бях ядосан, а моментът изглеждаше съвсем подходящ да ти покажа колко лесно можеш да пострадаш.

— И го направи много успешно! — Все още помнеше ужаса и разбираше, че той още дълго ще я преследва.

— Ти ще кажеш — отвърна той също така гневно. Но пръстите, които изтриха сълзите й, бяха съвсем нежни. — Сега ще внимаваш ли повече? Взимай си такси, накарай някого да те закара, позволи ми аз да те изпращам.

— Мислех си, че не искаш вече да имаш нищо общо с мен.

Той се стегна и пусна ръката й. Погледът му се сведе към тъмната алея и под оскъдната светлина тя видя, че по челото му се появиха бръчки.

— Да, всъщност точно за това исках да поговорим и дойдох да те взема.

Една част от Моника разбираше, че най-доброто, което би могла да направи, беше да му каже, че всъщност тя не иска да има вече нищо общо с него и да си тръгне с гордо вдигната глава. Обаче се съмняваше, че може да си тръгне по този начин с разтреперени крака. Второ, останалата част от нея отчаяно искаше да бъде с Майкъл. Точно тя искаше от нея да стане жена, отдадена на мъжа си. Просто повече не можеше да го отрича.

— Да поговорим ли? — попита тя мило.

— Засега… това е всичко.

— Нали няма пак да избухваш и да се сърдиш?

— Не и ако ти нарочно не ме провокираш.

И двамата говореха вече по-кротко. Моника се чудеше на собствената си покорност, особено като се имаше предвид как я бе изплашил преди малко. Трябваше още да му се сърди. Но не беше така. Или губя нещо от огнения си темперамент, помисли си тя, или… или…

— Добре — промълви и вдигна поглед към него. Дори и под оскъдното осветление забеляза, че той почувства облекчение и това я накара да не съжалява за решението си.

Изведнъж Майкъл омекна и без да каже дума, я прегърна през раменете и й предложи помощта, от която мислеше, че тя има нужда. Вървяха мълчаливо, докато паркът не остана зад гърба им и пред тях не изникнаха тротоарите на улица „Чарлз“.

— Видяхме го твоето карате — подразни я той доброжелателно. Ръката му едва забележимо я притегли към него.

— Излъгах — прошепна тя.

— Знам.

— Струваше си да опитам.

— Хм! Може би наистина трябва да взимаш уроци.

— Тогава можех да те нараня.

— Не можеше да ме нараниш. Аз съм…

— … по-едър и силен? Знам. Това вече съм го чувала.

— Добре го запомни!

Как би могла да го забрави, когато той вървеше съвсем в крачка до нея? Тръгнаха нагоре по улица „Чарлз“ към хълма Върнън, после се спуснаха към „Уест Седар“. Когато стигнаха до апартамента й, телефонът звънеше. Майкъл отключи вратата и направи място на Моника да избърза напред.

— Ало? — Никакъв отговор. — Ало?

— Никой ли не отговаря? — Майкъл остави ключовете й на масата и се приближи.

— Не. — Тя остави слушалката на мястото й. — Трябва да е затворил. Ако е нещо важно, ще се обади пак.

— Често ли ти звънят по това време?

Тя вдигна косата от тила си и отиде да включи вентилатора във всекидневната.

— Понякога. Приятелите ми знаят кога се прибирам. Или пък ако Сами е забравил да ми каже нещо. — Отпусна се в едно кресло и положи глава на облегалката. След уплахата в парка се чувстваше изтощена. Разбра, че и Майкъл я е последвал, защото чу гласа му директно над себе си.

— Добре ли си?

— Все още съм разтреперана. — Тя му се усмихна уморено, но очите й останаха затворени.

Той леко докосна косата й и отиде да седне на дивана.

— Наистина съжалявам, Моника. Исках само добре да те уплаша, но мисля, че се поувлякох.

— Определено! — извика тя, вдигна рязко глава и отвори очи. Но също така бързо се успокои. — О, господи, нямам сили за свади. Каза, че искаш да говорим.

— Да. Аз…

Телефонът пак иззвъня. Моника се поколеба, но Майкъл й кимна и тя стана да го вдигне.

— Ало? — каза тя равно, но след известно мълчание в гласа й се появи раздразнение. — Ало! — Този път слушалката се стовари на мястото си по-шумно. — По дяволите!

Когато се върна във всекидневната, Майкъл беше нащрек.

— Същото?

— Аха. — Кой ли можеше да е?

— Имала ли си и преди такъв проблем?

— Не… е, не повече от всички останали. Нали знаеш, стават грешки. Сигурна съм, че не е нищо особено.

Ако не беше тазвечерното изпитание и фактът, че още не бе дошла на себе си, можеше и да долови изострянето на чертите на Майкъл. Той стана, мушна ръце в джобовете на джинсите си и застана срещу нея.

— Виж какво, може би е по-добре да спиш у нас. След обаждането на нашия приятел тази вечер… а сега и това… може да се окаже, че знае и домашния ти телефон.

— А може да е просто някой друг шегаджия. Освен това домашния ми телефон го няма в указателя. Трябва да има връзки, за да го измъкне от телекомуникационната компания.

— Не би ли могъл да го вземе от ваш общ приятел?

Моника бе учудена от това странно предположение и го погледна скептично.

— Моите приятели не биха дали телефонния ми номер. Тези, които го имат, знаят, че не е записан в указателя.

— Ами ако този човек е… приятел на твой приятел?

— Това е абсурдно, Майкъл!

— Така ли? — отвърна той, като я гледаше с каменно изражение. — Нали ти каза, че е възможно Джебчията да живее в някой от кварталите, в които действа? Един слушател предположи веднъж в програмата ти, че той може да е „един от нас“, който е решил да направи малко пакости и да се позабавлява. Ами ако наистина знае коя си… или дори те познава лично? Ами ако живее наблизо?

Тя го погледна втренчено. Не искаше да приеме тази възможност. Наистина тя съществуваше… но беше много невероятна.

— Не мисля така. Сигурна съм, че ме е познал от… от… е, от време на време се появявам сред хора и може някой да ме е посочил. Например като миналата неделя вечер. Всеки би могъл да попита какво правя там и да разбере коя съм.

— Точно това имам предвид. Миналата неделя вечер бяхме на елитно място с подбрани хора. Може нашият човек също да принадлежи към тази прослойка. Искам да кажа, че е много болен. Помисли си. Възможно е да е така.

Тя се замисли.

— Предполагам — призна накрая намръщено.

Когато телефонът пак иззвъня, тя направо подскочи.

— Нека аз да вдигна. — И Майкъл тръгна към телефона.

— Не! Всичко е наред. Аз ще го вдигна. — Но той я изпревари по пътя към кухнята и сложи слушалката до ухото си, преди тя да успее да го спре. Предположи, че рефлексите й са забавени, за да си обясни капитулацията си. Не искаше да си признае, че се чувства по-спокойна, задето той е тук да вдигне телефона… поне за това.

— Ало? — чу го да казва троснато, после замълча. — Кой е? — попита строго. Докато чакаше, сърцето на Моника се бе качило в гърлото й. Но той притисна слушалката към гърдите си и каза: — Някой си Джейсън Уорд.

Очите й светнаха веднага от облекчение.

— Джейсън! — възкликна тя и бързо отиде до телефона. — Това е един приятел — обясни и взе слушалката от Майкъл. — Джейсън, здрасти!… Няма нищо… Купонът ли?… Разбира се. Том ще ме закара… Разбира се, че не… Не се тревожи. Ти отивай и се забавлявай, ще се чуем скоро… Разбира се. О… Джейсън? — Тя затаи дъх. — Ти ли се опитваше да се обадиш преди малко?… Не?… О, нищо. Телефонът звънеше, когато влязох вкъщи. Това е всичко. Добре. Пази се.

Когато се обърна, Майкъл я гледаше строго.

— Кой е Джейсън Уорд?

— Един приятел — отвърна тя и се почуди дали това напрежение се дължеше на подозрителност или на ревност. — Просто приятел. Щеше да ме вземе утре за пикника, но е решил да ходи до Кейп за уикенда.

— Не ми изглеждаш разочарована.

— Той е просто приятел, Майкъл. А пикникът ще е невинно приятелско събиране. Един от другите ще ме вземе.

— Том?

— Подслушваше, така ли?

— Винаги има вероятност твоят приятел да се окаже нашият човек.

— Джейсън? — засмя се тя. — Джейсън случайно е блестящ вестникар. Освен това е един от най-непохватните мъже, които познавам. Изключено е да пребърка нечий джоб и човекът да не забележи през това време!

Майкъл изглеждаше само малко поуспокоен.

— Разбирам — кимна й той. После замълча. — И не се е обаждал преди това?

— Не. — Тя махна с ръка, сякаш за да забрави фалшивите тревоги. — Сигурна съм, че онези обаждания не означават нищо.

— Аз все още мисля, че трябва да дойдеш с мен вкъщи.

Предложението беше умопомрачаващо. На лицето на Моника бе изписано объркване, което думите й се опитваха да отрекат:

— Не мога да направя такова нещо. И двамата знаем какво ще се случи… — Когато гласът й заглъхна, тя погледна още по-остро към Майкъл. Той се приближи и я погали по бузата с опакото на ръката си.

— И толкова ли ще е ужасно?

Изведнъж разбра, че не знае. У нея отново се надигна предишният страх, както от самото начало. Чувстваше невероятно привличане към Майкъл. И все пак между тях имаше толкова различия. Дали една нощ щеше да бъде достатъчна и ако не беше, как щеше да оцелее във водовъртежа, който щеше да последва?

— Страх ме е — прошепна тя. Едва осъзнаваше, че изобщо бе казала нещо.

Той се приближи още повече.

— От какво, Моника? — Ръцете му сякаш се загубиха в косата й и тя наклони глава към него. Лицето му беше толкова близо, само на сантиметри. Ноздрите й се изпълниха с мириса му, топлината му я обгърна. Устата й беше пресъхнала… после се почувства самотна… накрая разбираше само, че иска да го целуне.

— От това. — Тя простена, изправи се на пръсти и му поднесе устните си. Никога преди това не си бе искала целувка и се почуди дали той няма да се разбунтува. Героят от книгите обикновено настояваше да доминира. И преди веднъж бе предположила, че Майкъл не е съвсем типичният герой от книгите, какъвто изглеждаше… точно както той бе познал, че тя не е толкова съвременна, както хората си мислеха. Каква беше — съвременна или старомодна?

Устните му нежно се движеха върху нейните и тя вече не можеше да мисли за нищо. Той ги отвори, за да й отвърне, и тя го остави да я целуне дълбоко. Чувстваше силата му и се оживяваше от нея, усети желанието му и това я окуражи. Езикът й обходи твърдите му устни, равната линия на зъбите му, влажната вътрешност на устата му. Въздъхна и обви ръце около врата му, после рязко се притисна към него. Тогава… телефонът иззвъня.

Тя се откъсна, дишайки тежко. Чак след второто позвъняване мисълта й се проясни. Поколеба се, все още задъхана, после се обърна и затича към кухнята.

— Ало? — каза тя дрезгаво и си прочисти гърлото. — Ало? — Не чуваше нищо освен собственото си учестено дишане. — Ало?

Майкъл взе слушалката от ръката й, затвори телефона и я поведе към вратата на спалнята.

— Защо не си събереш нещата? Искам да дойдеш с мен.

За миг й заприлича на облечения в синьо полицай, който сега внимателно я вземаше под закрилата си. Спомените на Моника от онзи първи ден отново оживяха, но се смекчиха и след това напълно се промениха след всичко, което се случи оттогава. Майкъл Шоу беше истински мъж, със или без униформа.

Дълбоко в сърцето й се зараждаше слаба решителност, която й даде сили да го погледне в очите. Страхът от необуздаността на чувствата й изведнъж отстъпи на второ място пред самите чувства. Без да спори, тя направи това, което й каза Майкъл. Нямаше смисъл от по-нататъшни обсъждания. О, да, съществуваше и възможността да се оправдава със страха си, с вероятността да се намира в опасност. Но по-скоро тръгваше с него просто защото… искаше да тръгне. Беше стигнала до последната глава на „Предизвикателства на страстта“. Вече беше време за развръзката.

А епилогът засега оставаше ненаписан.