Барбара Делински
Страст и илюзии (2)

Втора глава

Моника постоя смръщена, чудейки се откъде се бе взела такава злъч у този мъж, и когато накрая се успокои достатъчно, осъзна, че го бе направил, за да я подразни.

— „Ще я почистите като добро момиче“ — изимитира тя прощалния му брилянтен удар. И тръгна към кухнята, за да направи точно това, но не защото му се подчиняваше, а защото беше необходимо. С две думи — нямаше кой друг да го направи.

С нова чаша студен чай в ръка тя се върна при креслото си и бавно започна да си събира мислите. Майкъл правилно я бе преценил. Държеше на свободата си. И този апартамент го доказваше.

Живееше тук, откакто се премести от Финикс преди четири години. Първото нещо, което направи, беше да свали от стените ужасните тапети, после тежките пердета от прозорците и да махне вехтите килими от пода. След това боядиса всичко в бяло. Изтърка хубаво пода, който се оказа от масивен дъб, и то красив. Оттогава си стоеше нелакиран.

Обходи с поглед стаята, както навярно бе направил и Майкъл Шоу. Високи тавани, големи прозорци, през които влизаше много слънчева светлина. Освежителен бриз се носеше из стаите, благодарение на това че апартаментът се намираше на ъгъла на така желания от всички последен етаж, където се кръстосваха въздушните течения. Мебелите бяха тапицирани с бяла памучна тъкан, възглавниците бяха от жълта коприна, масите и полиците бяха от прозрачно стъкло. Наистина се създаваше усещане за простор.

Майкъл точно я бе преценил. Тя все още обаче се чудеше какво ли беше неговото място в живота. Не се показа такъв, какъвто бе очаквала. Въпреки последната му злъчна забележка, тя не можеше да отрече, че се бе държал любезно и състрадателно. И очевидно беше интелигентен. Странно, че все още вършеше черна работа, вместо да расте в полицейската йерархия. Може би в… Уисконсин, както каза… е бил на друга длъжност. С какво ли се е занимавал там? Беше толкова различен…

За миг в мислите си се върна към онзи далечен ден преди четиринайсет години. Тогава беше невинно петнайсетгодишно момиче, младо и безразсъдно, откриващо за първи път цената на свободното изразяване. По това време Виетнамската война беше в предсмъртна агония и из страната се провеждаха последните мирни демонстрации. Моника беше с по-големия си брат, участник във войната, който загуби най-добрия си приятел във Виетнам. Двамата седяха кротко с група младежи пред местната наборна комисия и изведнъж стана ясно, че някой анонимен овластен чиновник е разпоредил демонстрацията да се прекрати.

Но те продължиха да седят. Спомняше си, че изпита страх, искаше да си тръгне. Но войната не спираше, убиваха хора, трябваше да изразят посланието си. Продължиха да седят и докато полицаите образуваха кордон около тях. Не помръднаха и когато тъмната редица започна да приближава. Седящата демонстрация бе разпръсната със сила, когато нервите не издържаха, и полицаите ги изнесоха от мястото на протеста.

Моника потрепери, за да се отърси от спомените. Беше оцеляла, както и останалите демонстранти. Полицейско досие и изкълчено рамо бяха малката цена, която плати, но тя беше нищо, сравнена със съдбата на толкова много млади мъже. Това преживяване обаче я накара да развие инстинктивна неприязън към всеки, който имаше полицейски нашивки на ръкава.

И Майкъл Шоу носеше такива нашивки, но някак си не можеше да събуди у нея същата неприязън. Дали заради дълбочината на погледа му, или заради нежното докосване на ръката му? Предполагаше, че и заради двете.

Освен това подозираше, че тук става въпрос за нещо много повече, но отказваше да се замисли върху него. Имаше много по-неотложни въпроси за решаване. Оттласна се от стола и отиде да се обади в радиото.

— Сами? Аз съм. Някакъв напредък с Малори? — Сам Филипс беше продуцентът на програмата й, а Юджийн Малори беше експерт по съдебна тактика в Харвардския юридически факултет. Искаше да го покани в програмата си, посветена на пледирането на невменяемост.

— Току-що се свързах с него — отвърна й гласът от другия край на линията. — Иска да дойде в петък.

— Иска ли? — възкликна тя. — Просто ей така? Бях сигурна, че ще намери някакво извинение. Наистина стреляхме в неизвестното! — Но сега съгласието му да бъде неин събеседник направи деня й по-светъл.

До ушите й долетя доволен смях:

— Това показва, че се издигаш в обществото, малката. Става престижно да се участва в твоята програма. Много скоро те ще започнат да ни търсят!

Моника весело се засмя:

— Страхотно ще е, нали? — След това говориха само за работа и тя наум си припомни предстоящите задачи. — Добре. Щом Малори ще дойде в петък, трябва да направим някои размествания. По-удобно ще е да отложим Мат Морган, отколкото щатския представител. Ще подготвим материала за подпомагане на инвалидите за понеделник.

— Звучи добре, Моника. Веднага ще му се обадя. Готова ли си за довечера?

Тя погледна издутите кафеникави пликове, притиснати до стената с дипломатическото й куфарче.

— Ще бъда. Ще се видим в седем, Сами.

Веднага щом затвори телефона, тя се пресегна към пликовете и започна да ги разглежда. В тях се намираше днешната тричасова програма, която най-често бе разделена на две равни части. Първата част днес беше отделена за обсъждане на автомобилните застраховки с представителя на щатския застрахователен надзор. Втората принадлежеше на автора на книга за отношенията между бащи и синове. Препрочете биографиите на събеседниците си за всеки един от разговорите и прегледа купчините от скорошни вестникарски изрезки, които Сами й бе подготвил. Прегледа и книгата на писателя. После внимателно си подготви въпросите, които щеше да зададе, преди да пусне откритите телефонни линии за слушателите. Известна бе с това, че въпросите й бяха целенасочени, предразполагаха хората, които се обаждаха в програмата й, и целяха също така да ги предизвикат да мислят. Спечелила си бе репутация на журналист, който надушва вероятните конфликти и ги предлага за дискусии, които след това ставаха доста разгорещени.

В късния следобед тя вече се чувстваше достатъчно компетентна да води предстоящата програма. Взе си душ, преоблече се и погледна часовника. После се върна в спалнята, където погледът й падна на сака с книги, който бе оставила там тази сутрин. Книгите бяха подредени в две купчини на дъното на чантата, а „Мечтание за екстаз“ беше най-отгоре.

Кога бе успял да влезе в спалнята й? Или просто бе забелязал сака и след това го бе претърсил? Трябва да е било в краткото време, след като почисти раните, когато тя отиде до кухнята да търси лед. Какво ли още е видял?

И тази стая подхождаше на Моника. И в нея се повтаряше бяло-жълтата гама от останалата част на апартамента, но този път върху завивка с цветни мотиви и подходящи чаршафи, балдахин от много тънък воал и бял бамбук и малка тоалетка. Огромното огледало на тоалетката създаваше илюзията, че зад него има още една стая, също така светла и просторна.

До какви ли изводи е стигнал тук наблюдателният Майкъл Шоу? Може би е усетил, че преобладава определено женствена атмосфера — от стигащите до пода волани на покривката на леглото до подноса с шишенца за парфюм в изящни форми. Може би е разбрал, че произхожда от голямо семейство, ако е разгледал поставената в рамка на тоалетката снимка, на която бяха родителите й, тримата й братя, двете й сестри и техните многобройни деца. Моника се усмихна, когато погледна към снимката. Беше правена на миналогодишния Ден на благодарността в семейния дом в Кливланд. Колко славно си прекараха тогава! Харесваше семейството си повече, отколкото другите можеха да се похвалят. Всеки от братята и сестрите й беше интересна индивидуалност, да не говорим за родителите й, които често ги вдъхновяваха с непримиримостта си към стандартите. Семейните събирания във фамилния дом на Грантови бяха истински хепънинги.

Тя се обърна с лице към голямата библиотека от боядисан в бяло бамбук и стъклени полици. Нищо не я разкриваше по-добре от тази библиотека и книгите, които бе събирала в нея през последните четири години — книги за работа и за удоволствие. Там имаше биографии и документални книги, психологически трудове и трилъри. Всички бяха с автографи на авторите, които в едно или друго време бяха гостували в програмата й. Колекцията й от любовни романи бе подредена на отделни полици. Книгите нямаха автографи и бяха само за удоволствие. Дали Майкъл Шоу бе разгледал и тези заглавия? Ако го е направил, наистина днес му е провървяло в разследването!

Очите й се спряха на новите книги. „Мечтание за екстаз“. Наистина изглеждаше добра. Сега ли да я започне? Не, каза си, по-добре да си събере мислите за програмата довечера. Но… само една глава? Няма да отнеме повече от половин час. Разбира се, би могла да мине и без това. Иначе, продължаваше да спори тя със себе си наум, ще трябва да се откъсне от сюжета точно когато той обещава да стане интересен. Много по-добре щеше да е да изчака до довечера, когато ще има поне час да чете без прекъсване.

Посегна към книгата. Дотук с разумната преценка. Сутринта имаше достатъчно изпитания и си бе заслужила тази малка награда. Само една глава… дори си нави будилника, за да не пропусне да отиде в студиото в седем.

Изтегна се удобно на дивана и подпря босите си крака на масичката, отвори книгата и зачете. За минути се пренесе в Англия по време на управлението на регентството, където семейството й беше от каймака на обществото, а тя самата — напъпила роза. Беше млада и красива, уравновесена, но в същото време с темперамент, подхождащ на нейните пламтящи, черни като въглен очи. Беше принудена да се омъжи за човек, когото не обича.

От неизвестното се появи един мъж. Не знаеше името му, нито защо предизвиква непрекъснато обществото. Той, изглежда, познаваше необходимите хора и вършеше всичко на своя глава, очевидно с одобрението на обкръжаващите го. Имаше нещо странно в лицето му, нещо тайнствено и загадъчно. А освен това тя го намираше за много, много красив.

Будилникът иззвъня и Моника подскочи. Нима вече беше време? Намръщи се и си отбеляза страницата, после остави книгата на леглото. Довечера, като се върне, ще почете повече. Докато се обличаше, се замисли над страстта си към романтичните истории. Наистина ли дълбоко в сърцето си беше старомодно момиче, както бе предположил Майкъл Шоу? Дали искаше някой мъж да я „укроти“? Или може би просто копнееше по възвишената любов между мъжа и жената?

Беше се влюбвала веднъж. В Алън. Живяха заедно във Финикс почти две години. Първата беше прекрасна — блажено ново усещане и за двамата. Но втората година се оказа различна. Постепенно някак си се отчуждиха, започнаха да си намират различни приятели и плановете им се разминаваха. Най-накрая се споразумяха да се разделят. Нямаше наранени чувства, нито съжаление. Моника реши, че сигурно не го е обичала чак толкова много.

Но още пазеше спомени. При това хубави. Беше чувствала, че не е сама, беше се докоснала до удоволствието да се слееш с мъжа. През първата година от съвместния им живот двамата с Алън бяха настроени на едни и същи вълни. Усещането беше прекрасно.

Дали тази връзка бе отключила страстта й към романтичните книги? Или може би и двете се кореняха в едно и също нещо, скрито дълбоко в нея? Откакто дойде в Бостън, бе излизала с много мъже, но нито един от тях не я бе разпалвал така, както героите разпалваха героините в нейните книги.

Ако трябваше честно да се прецени, беше силна и волева по свой собствен независим начин. Но съвсем реалистично признаваше, че иска някой ден да срещне мъж, който да е силен като нея, на когото може да се облегне, когато има нужда, когото няма да потиска, мъж като… като… Майкъл Шоу?

Промърмори нещо ядно и пъхна крак в сандала си, грабна дамската си чанта, дипломатическото куфарче и натъпканите кафеникави пликове, после пое към работата. По пътя се отби да вечеря набързо на улица „Чарлз“, прекоси парка, по който в ранната вечер обикновено нямаше много пешеходци, и влезе точно навреме в Харпър Билдинг. Никой не я бе разпознал, в това се състоеше очарованието да си анонимен глас в радиоефира. Само че час по-късно, когато свършат новините, хиляди уши ще се настроят, за да чуят нейния кадифен мелодичен глас, който щеше да се разнесе из цял Бостън и околността.

— Добър вечер — започна тя с обичайния си поздрав — и добре дошли в програмата „Открито“. Аз съм Моника Уинслоу. С удоволствие ви представям моя първи гост, члена на щатския застрахователен надзор Рандолф Поуст. Господин Поуст е назначен от губернатора преди година и половина, след като предшественикът му бе принуден да подаде оставка заради обвинения, че е замесен в скандална мрежа за вземане на подкупи. Господин Поуст — и тя побутна микрофона по-близо до своя събеседник, — може би като начало да ни разкажете какво се промени в надзора под ваше ръководство…

 

 

Програмата протече по план от осем до единайсет. След това на връщане към къщи Моника продължи да размишлява по нея, отбелязваше добрите и лошите й страни и се учеше и от двете. Когато затвори здраво зад себе си вратата на своя апартамент, не й се искаше вече да се връща към работата. Предпочиташе да си сложи леката памучна нощница, да нагласи възглавницата зад себе си и да вземе книгата.

 

 

На следващата сутрин се събуди, изпълнена с решимост. В десет часа седеше на стола на фризьора си на улица „Нюбъри“ и гледаше ту неговото, ту собственото си отражение в огледалото. Накрая кротко му нареди:

— И така, Робърт. Направи го.

Робърт я погледна озадачено.

— Какво да направя, Ем Джи? — Никой друг не я наричаше с инициали. В началото на него му се стори забавно, после твърдеше, че прозвището й отива. Казваше, че в него има класа и тя се чувстваше поласкана.

— Направи ми бретон.

— Бретон? Ти се майтапиш! От месеци се опитвам да те накарам да го направиш. На какво дължим този обрат? — Той обиколи изотзад и застана право срещу нея, но премигна, когато видя челото й. — От какво ти е тази рана?

Същия въпрос й зададоха и предната вечер на работа. И тогава, както и сега, тя го отклони със смях.

— Блъснах се в една стена.

— Измисли нещо друго. Моника Грант не се блъска в стени. Тя вижда всичко.

— Не съвсем — каза тя смутено. — Вървях си вчера по улица „Вашингтон“ и един мъж се блъсна в мен, без да иска. — Тя сви рамене пред баналността на нещата. — И аз полетях към стената.

— Хм. Сигурно е изглеждало още по-зле вчера.

Тя се усмихна широко.

— Така беше. Сега отокът е спаднал. Нищо ми няма.

— Но искаш да го прикриеш. — Той пак отиде зад нея, сякаш всички уговорки за прическата трябваше да се водят чрез огледалото.

— Причината не е по-лоша от останалите.

Робърт пое дълбоко дъх, сложи ръце на раменете й и издиша решително.

— След като е единствената, която можеш да намериш, предполагам, че ще трябва да го направя. Откога ти казвам, че така ще омекотиш вида си, ще изглеждаш по-ефирна. — И той направи пояснителен жест с пръсти. — Романтиката е в… нали го знаеш това?

Не му отговори, просто посочи с пръст към главата си.

— Почвай… преди да съм променила решението си… — После се засмя, а Робърт веднага посегна към ножиците.

 

 

Следобед Моника бе потънала в трактат за данъчното планиране, написан от събеседника й за първата част на тазвечерната програма, когато на вратата се позвъни. Книжата бяха разхвърляни навсякъде по кухненската маса. Тя с удоволствие ги остави, за да види кой е.

— Да? — каза по домофона.

Гласът, който й отвърна, беше леко изменен и това й попречи да го разпознае веднага.

— Нося ви слънчевите очила.

Слънчевите очила? Но тя ги загуби… и със сигурност нямаше как да бъдат разпознати. Само един човек знаеше, че ги е загубила.

— Шоу? Вие ли сте?

— Мога ли да се кача?

Без да се колебае, тя натисна копчето, което отключваше пътната врата. Отвори и вратата на апартамента, излезе в коридора, надвеси се над парапета и видя облечения в тъмни дрехи силует да се приближава. Беше рядка гледка. Вървеше наперено, с уверен вид, който го отличаваше от останалите. Изглеждаше висок и двойно по-строен в почти черната си униформа, вземаше с лекота стъпалата, забавяше се само на последните няколко преди площадката. Моника се почувства странно развълнувана.

— Надявам се да не прекъсвам нещо. — Той надникна над рамото й към апартамента. — Реших, че ще влязат в употреба.

Това беше безумно — той изкачи стълбите, а тя се бе задъхала!

— Намерили сте ги? Мислех си, че никога повече няма да ги видя! — Посегна към очилата и ги разгледа дали не са издраскани.

— Вашият приятел от книжарницата ги видял на тротоара малко след като сме си тръгнали. Когато се върнах да го попитам, той ги беше прибрал.

Като видя закачливост в очите му, Моника разбра, че мислите му са заети повече с книгите, които си беше купила, отколкото с „приятеля“, който й ги беше продал. Но тя се въздържаше от враждебност.

— Оценявам това, че се върнахте. Нямаше нужда да го правите.

— И без това ми беше на път. — Той пак погледна над рамото й. — Може ли… да вляза?

— Ъ-ъ… по работа или за удоволствие? — попита тя, въпреки че не бе сигурна, че има някакво значение.

Той се усмихна и тя разбра, че има, само че по доста по-различен начин, отколкото бе подозирала преди ден. Колкото и да й се искаше да повярва, че е само заради спасението от данъчните писания, трябваше да си признае, че всъщност се радва да го види.

Той се усмихна и каза:

— И от двете по малко. — И тя вече нямаше избор.

С измамно безразлично кимване към всекидневната тя го покани официално вътре.

— Моля, заповядайте.

Майкъл я последва, но остана във всекидневната, а тя отиде до спалнята. Върна се веднага и му подаде носната кърпа, току-що изпрана и спретнато сгъната.

— Дар за дар. Благодаря.

— И аз благодаря — отвърна той и прибра парчето плат в задния си джоб. — Имате ли няколко минути?

— Мисля, че ще се намерят. С какво мога да ви помогна? — „Не е лошо като за обидена“ — похвали тя себе си наум. Следващите му думи не само изпариха самодоволството й, но направо я стреснаха.

— Например като ми кажете как се чувствате.

— Добре. Наистина съм добре.

— Нямате ли проблеми с главата? — Той погледна към бързо заздравяващата рана.

— Нищо повече от обичайното размътване на мозъка — пошегува се тя, но той я гледаше все по-втренчено. — Нещо не е ли наред?

— Изглеждате променена.

— А-а! Значи най-накрая забелязахте! Типично за мъжете — промърмори тя почти на себе си. Но той бързо се съвзе и се усмихна победоносно.

— Прическата ви. Подстригали сте се.

— Само отпред.

— Изглежда страхотно! Наистина е хубава. По-смекчена. По-… по-… — Той като че ли се поколеба, преди да се реши да рискува. — По-женствена.

— Това комплимент ли е?

Погледът му стана малко по-приветлив.

— Така ми се струва. Мъжете обичат жените да са по-меки и женствени от време на време.

— Само от време на време? — контрира го тя. Пред него се чувстваше напълно омекнала и женствена.

— Само от време на време. — Гласът му беше нисък, почти дрезгав. — Когато са сами и тя се увива около него, топла и отстъпчива…

— Как сте могли да станете полицай? — извика тя, защото отчаяно се нуждаеше да развали магията, която той правеше с нея. — Трябва да сте мечтател, поет.

— И не е ли възможно да съм и двете?

— Ченге и поет? — Тя отиде до канапето и седна. — Съмнявам се. Съдбата на полицая е суровият реализъм, нали? Вие знаете по-добре от мен.

Майкъл я последва и седна на креслото срещу нея.

— Не е задължително. Може би точно затова съм тук.

— В моя апартамент?

— В Бостън.

— А защо сте в града? Така и не ми обяснихте.

Изведнъж той стана по-предпазлив.

— Моят… шеф… мисли, че е добре да наблюдавам работата на по-голям участък от моя. Може да открия някои неща…

— Е… открихте ли?

— Аха. — Той се усмихна широко и закачливо и тя усети, че земята под неговите крака е по-стабилна. Също така усети, че се кани да смени темата. — Слънчевите очила.

— Провървя ли ви с джебчията?

Когато поклати глава, един пясъчнорус кичур падна върху челото му.

— Работим по случая.

— Как ви привлече вниманието? Какво открадна?

— Златна гривна. От онези, които жените носят хлабаво на китките си, нали ги знаете? — На Моника й се стори, че чува началото на типичния тесногръд аргумент „Който си го търси, си го намира“, но Майкъл продължи да говори учудващо съчувствено: — Та тази гривна беше на китката на крехка шейсет и осем годишна женица. — Той поклати учудено глава. — Бог да я поживи, защото вдигна голям шум, нищо че беше дребничка.

Моника не можа да се въздържи и се заяде:

— Тя на кого се ядоса повече: на крадеца, че задигна гривната й, или на вас, че го изпуснахте? — Но вместо обичайната неприязън, сега в гласа й имаше само доброжелателна закачливост.

Майкъл й отговори в същия дух, едната му вежда беше насмешливо вдигната.

— Следващия път ще ви оставя да лежите в кърви в канавката.

— Не бях чак толкова лошо ранена — каза тя провлачено, но той само направи гримаса на несъгласие. — Както и да е. — Тя прочисти гърлото си, чувстваше се съвсем беззащитна. — Каква работа ви доведе днес тук? — Повече се чудеше за частта с удоволствието, но не се осмеляваше да попита.

Той стана сериозен, скулите му се стегнаха.

— Чудех се, дали след като първоначалният ви шок е преминал, няма да се сетите още нещо. Не ми е приятно да досаждам, но имаме нужда от описание.

— Ограбената жена не можа ли да ви каже нещо?

— Видяла е тила му и тогава забелязала, че гривната й липсва. А той излетял като куршум, когато започнала да крещи.

Моника присви устни.

— Изобщо не си спомням как изглеждаше. Трябва да е бил доста едър, щом ме блъсна с такава сила.

— Знаем, че е около метър седемдесет и осем — метър и осемдесет, към 67 килограма. Но не знаем нищо за цвета му, освен че има тъмна коса. Трябва ни нещо за лицето, някаква отличителна черта. Каквото и да е.

Тя свъси съсредоточено вежди и се опита да възстанови случката наум.

— Спомням си, от книжарницата излязох на горещата улица, обърнах се и тръгнах… после ме удариха. Сигурно съм се била навела надолу заради силното слънце.

— Защо просто не си сложихте очилата?

— Сигурно в този момент съм посягала към тях. Не си спомням.

— Спомняте ли си изобщо да сте го поглеждали? Съвсем естествено е инстинктивно да погледнете откъде идва ударът.

Моника го изгледа остро.

— Не и когато си наполовина замаян! Първото нещо, което ясно си спомням, беше вашият глас. — И то какъв глас. Никога нямаше да забрави неговата кадифена успокоителна мелодичност.

Без да усети, погледът й беше станал по-мек и тя против волята си го сниши върху устните му. Вече не мислеше за гласа му, а си спомняше как той я целуна предния ден.

Трябваше много да се ядоса. Тази целувка беше израз на мъжкото превъзходство. Тогава беше беззащитна и той се възползва от нея. Но не… в тази целувка имаше нещо, което я въздигаше над чистия нагон. Беше й харесала, беше отвърнала на нея. И сега част от нея искаше пак да почувства тези устни…

— Моника! — Тя подскочи от грубия му тон и внезапното проблясване на гняв в погледа. — Опитайте се да си спомните!

Точно това и правеше, само дето не си спомняше това, което трябва. Притеснена от раздразнението му, тя се намръщи.

— Опитвам се. Но нищо не мога да ви кажа.

Той се взря в нея за няколко секунди и тя усети, че пулсът й се учестява. После погледна към часовника си.

— Всъщност кога ходите на работа?

— Вечер.

— Какво работите?

— Нали ви казах. Работя в УБКБ.

— Знам. Но с какво се занимавате там?

Ставаше опасно.

— Е, нали знаете. — Тя махна с ръка във въздуха, сякаш да покаже колко маловажна е длъжността й. — Всяко радио си има екип. Аз съм една от тях.

Но Майкъл беше част от друг екип и неговият задаваше въпроси. Освен това хората от този екип присвиваха очи и караха останалите да се чувстват много, много виновни.

— Защо оставам с впечатлението, че се опитвате да отклоните темата? Да не криете нещо?

Тя също го погледна с присвити очи — на огъня се отвръща с огън.

— Не за първи път ми задавате този въпрос. — Ако я бе проверил, щеше да разбере за нейните схватки с полицията — минали и настоящи. Очевидно не бе сметнал за необходимо да я разследва. Беше едновременно доволна… и разочарована. Облегна брадичката на юмрука си и се насили да се усмихне, като се правеше на безгрижна. — Според вас какво крия?

Майкъл също се наведе напред, опря лакти на коленете си и обгърна юмрук с другата си длан. Сви рамене, а очите му обходиха голите й крака по цялата им дължина, после късите й панталони и ризата, и накрая се спряха неизбежно на меките извивки на гърдите й, от което нервите й се изопнаха. С последни сили се удържаше на мястото си. Когато я гледаше по този начин, идеше й да се разтопи.

— Наистина не знам — отвърна той, после замълча. — Всяка вечер ли работите?

— От понеделник до петък. — Днес беше сряда.

— Значи и днес сте на работа?

— Аха. Защо? — Беше водила този разговор с много мъже. Да не би да се канеше да я покани на среща? Тази мисъл я ужасяваше. Какво да му каже?

Но страховете й бяха безпочвени, поне засега.

— Искам да дойдете с мен в управлението.

Съвсем нова гама притеснения изригна у нея.

— В управлението? — Очите й се уголемиха от ужас.

— Защо?

— Успокойте се. Не сте арестувана. — Шегуваше се, но тя за миг бе изгубила чувството си за хумор.

— Тогава за какво да идвам в управлението? — Гласът й се извиси с една октава и тя се изопна. Можеше някой да я разпознае, не искаше да мисли какво щеше да стане след това. Не желаеше Майкъл да разбере, че от месеци наред тя и нейната програма бяха най-големият трън в очите на полицията.

Майкъл сигурно бе решил, че тя реагира прекалено рязко, затова реши да прояви търпение.

— Искам да прегледате някои албуми, снимки на арестанти. Нещо може да ви накара да си припомните.

— Но нали ви казах, че нищо не си спомням.

— Винаги има вероятност за подсъзнателно разпознаване, Моника. — Тонът му пак бе станал успокоителен. — Може да видите снимката на крадеца и нещо да ви светне.

— Ами ако посоча невярна снимка и изкопая от паметта си някое друго лице, което също съм видяла на улицата? Тогава вие ще се нахвърлите върху невинен човек…

— Никой от мъжете в тези албуми не е ангел. Иначе снимките им нямаше да са там. И не бих прибрал никого, без да го проверя преди това. Ако посочите някой червенокос дребосък, очевидно ще разберем, че е станала грешка. Освен това имаме някои насочващи данни за този приятел… ако наистина той е прословутият джебчия.

— Насочващи данни? — възкликна тя, оставяйки се предразсъдъкът да я победи. — Не е зле. В бостънската полиция насочващите данни обикновено са в обратна зависимост от корупцията.

Майкъл остана абсолютно спокоен.

— Изглеждате много убедена.

— Това всички го знаят. Управлението е гнило от корупция.

— И какво ви дава основание да мислите така? — попита той тихо.

— Стига, Шоу! Пише го във всички вестници. Наивността ви е простима, след като сте нов тук, но съм сигурна, че Бостън не е уникален. Само не ми казвайте, че в Уисконсин има само абсолютно неподкупни сини рицари.

— Всеки участък си има проблеми, но това не означава, че е безполезен.

— Може би не е безполезен. Но със сигурност е осакатен. Имате ли представа колко пари са „изчезнали“ от полицейския арест само за последните шест месеца?

Той дори не трепна.

— Ако говорите за щатската полиция, което си е отделно престъпление, сумата възлиза на цял милион и половина. Кражбите от местните участъци съставляват много малка част от тези пари.

— Научили сте си урока — отвърна тя сухо. — А сега ми кажете за Бостън. Колко процента от убийствата през последната година са разкрити?

— Около шейсет процента.

— А от грабежите?

— Това е широко понятие.

— Добре. Да се ограничим с взломните грабежи. В частните домове… като този тук. Колко от тези случаи са разкрити?

Той продължаваше да я гледа невъзмутимо.

— По-малко. Може би трийсет процента.

— А изобщо да не споменаваме за възвръщането на откраднатото. Тогава трябва да намалим процента двойно! Петнайсет процента. Е, това вече е зле!

— И вие мислите, че това не ме притеснява? — попита той. В гласа му най-накрая се долавяше напрежение.

— А притеснява ли ви? Често съм се чудела. Разплитате някой публичен случай и обществото пак ви издига на пиедестал.

— Но не и вие?

— Не и аз.

— Защо, Моника? — попита той. Стана и закрачи бавно. Напомняше й за черна лъскава пантера, която обикаля около жертвата си. Моника се чудеше дали ще се остави ядът й да отиде прекалено далеч. — Защо така ни нападате? Зад тази неприязън трябва да се крие нещо лично.

— Аз съм реалистка, това е. Чета вестници, виждам какво става около мен. И се питам дали половината полиция не си прекарва времето като вас сега… — Дори и наум не продължи мисълта, защото разбра, че този път наистина беше прекалила. Седеше и чакаше, загледана в ръцете си. Усети как Майкъл прекоси стаята и застана зад нея.

Подпря се с ръце на облегалката на канапето, наведе се напред, докато устните му не се оказаха до ухото й, и прошепна:

— Знаете ли какво се говори за дежурствата на летището? — Дори не можеше да поклати глава, толкова беше близо. — То е разбило доста добри бракове. Полицаите често искат да ги освобождават от него. И знаете ли защо? — Дъхът му премина покрай ухото й и на нея й се стори, че той наистина чува силното биене на сърцето й. — Защото мъжете, дежурещи на летището, получават средно по четири предложения на нощ. Предложения. Жените се приближават към тях, привлечени от униформата, от значката, от оръжието. Самотни жени. Жени, дошли в Бостън само за една нощ.

— Наистина има нещо в мъжете с униформа. — Тя изрече на глас по-раншните си мисли и веднага бе отвратена. И за да стане още по-лошо, устните му започнаха да си играят с меката част на ухото й, а тя усети, че гърдите й се свиха. Но не можеше да помръдне… нито да се възпротиви. — Винаги можеш да… откажеш — предположи тя тихо.

Устните му докоснаха шията й и тя инстинктивно му я поднесе.

— И ние сме хора — прошепна той в отговор. — Мъже сме, не сме супермени. Когато една жена седи срещу теб, сладка и подканяща като вас…

— Не съм! — Отнякъде намери сили да се отдръпне. — И не съм ви молила да идвате тук днес. — Тя се наведе напред и скри лицето си в ръце. Не смееше да погледне към Майкъл. Той със сигурност щеше да забележи колко много й въздействаше.

Стори й се, че последвалото мълчание продължи цяла вечност. Накрая той проговори:

— Ще тръгваме ли?

Надяваше се да се е отказал от тази идея. Когато се осмели да погледне над рамото си, видя, че той я чака с ръце на кръста, скрил истинските си чувства зад маската на полицай.

— Трябва ли?

— Мога да ви принудя, Моника. Но ако ще използвате двоен стандарт, започнете със себе си. Може да ни критикувате за неубедителната разкриваемост на престъпленията, а не искате да приемете, че част от проблемите ни идват от нежеланието на обикновените граждани да ни помагат в разследването. Същите тези граждани, които ни критикуват най-разпалено, първи се спотайват, когато трябва да участват… в разкриването на случаите. — Погледът му стана по-твърд и обвинителен. — И то само като прекарат час-два в разглеждане на снимки в няколко албума в полицията.

Аргументът му улучи право в целта. Въпреки дълбоките си резерви, трябваше да признае, че обосновката му е стабилна. Нямаше друг избор, освен неохотно да се съгласи.

— Веднага идвам — промърмори тя, стана от канапето и тръгна към спалнята. — По-добре да се преоблека.

— И така сте добре — извика той след нея, но тя се обърна гневно към него със стиснати покрай тялото си юмруци.

— Не съм една от онези самотни жени, които търсят с кого да си поиграят. И след като току-що ми показахте, че и вие сте, хм, човек, мисля, че ще бъде по-безопасно, ако облека нещо по-… дискретно.

Канелената й коса се завъртя в кръг около нея, когато се обърна и побягна към усамотението на стаята си. Като се върна, носеше обикновени бели панталони, тъмночервен трикотажен блузон с къси ръкави и слънчевите си очила — с крехката надежда, че ще мине незабелязана.

— Готова ли сте? — попита Майкъл по-загрижено.

Тя застана наперено срещу него.

— С моята или с вашата кола? — каза заядливо тя, после мина покрай него и го поведе надолу по стълбите, защото вече знаеше отговора. Нищо, в което бе замесен Майкъл Шоу, нямаше да бъде лесно. Нищо.