Барбара Делински
Страст и илюзии (4)

Четвърта глава

Когато Майкъл се обърна отново към нея, по очите му не можеше да се прочете ясно какво изпитва.

— Моника Уинслоу?

— Това е второто ми име — обясни тя тихо. — Винаги го използвам на работа.

Той кимна в знак, че е приел недоразумението.

— Твоята програма?…

— Радиошоу, което се казва „Открито“.

— Подходящо.

Тя сви рамене:

— Така е замислено.

— Ти ли го измисли?

— Отчасти.

— И това е твоята програма.

— Аз съм водещ.

— Водеща — поправи я той. Изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото ядосан. — Сигурно си първата.

— Има и други жени, които водят програми.

— Но твоята е станала популярна.

Моника се усмихна извинително.

— Така казват.

— Колко часа е?

— Три. От осем до единайсет.

— Откога я водиш?

— Четири години. Откакто съм в Бостън.

— Специално заради програмата ли се премести тук?

— Би могло да се каже и така. Във Финикс водех подобно шоу, но беше по-незначително, само един час вечер. Исках да дойда на изток и да получа повече време. Изпратих записи до различни радиостанции по североизточното крайбрежие и от УБКБ ме поканиха.

— Сигурно си дошла с много солидни препоръки.

Тя пак сви рамене, но този път отметна и кичур коса зад ухото си.

— Според мен просто моментът бе подходящ. УБКБ току-що бяха разбрали, че техен човек ще напуска и се отвори място. Помогна ми това, че имах опит. А и разговорът с шефовете на радиото не ми навреди.

— Не се и съмнявам — каза той провлачено. Вече се беше сблъскал с умението й да води спор и напълно разбираше как е постигнала успех в професията си. — И как така със Салазар станахте такива, хм, добри приятели?

— Нали е голям сладур? — отвърна тя. Устните й бяха подигравателно присвити. — Тъй като той е официалният говорител на полицията, ми се налага да си имам работа с него, когато искам да получа информация или да подкрепя изразените в програмата мнения.

— Твоите.

— Да.

— И наистина ли така си се заяла с нас? — В гласа на Майкъл се прокраднаха обвинителни нотки. Тя се чувстваше малко зле заради него.

— Знаеш какво мисля по въпроса.

— О, да, разбира се. Но едно е да го казваш пред един човек, а по радиото, като водещ на програма, когато хиляди хора вземат всяка твоя дума за чиста монета — съвсем друго.

Чувстваше се направо виновна и това я раздразни.

— Не е чак толкова зле. Ако слушаш Салазар, сигурно ще си помислиш, че всяка вечер отделям по един час, за да громя полицията.

— А колко често го правиш?

— Вашият участък се появява не по-често от веднъж седмично и обикновено това става съвсем инцидентно. Хората, които се обаждат, са загрижени за качеството на живота в града и естествено и от успехите на полицията си като част от него.

— Но когато изникне някакъв въпрос за полицията, ти обикновено си против нас?

— Опитвам се да гледам аргументирано на нещата, но… — Тя го погледна въпросително и лицето й стана плахо. — Ти би трябвало най-добре от всички да знаеш какво мисля по този въпрос.

Искаше й се той да се усмихне, но после разбра, че няма лично отношение към нея. Погледна го и съвсем ясно осъзна раздвоението си. От едната страна беше мъжът Майкъл, а от другата — ченгето Шоу. Въпреки че можеше да се надява на уважението на последния, отчаяно желаеше първият да приеме. Не беше нужно да се съгласява с нея, просто да признае правото й на собствени убеждения.

Но той не се усмихна. По лицето му нямаше и помен от усмивка. Сякаш изведнъж и мъжът, и ченгето едновременно стовариха своята неприязън на плещите му. Те бяха достатъчно широки наистина… но тя не спираше да се чуди…

— Виж какво — произнесе той накрая. — Трябва да се върна в стаята на отдела и да разговарям с онази жена. — Хвърли бърз поглед към часовника си, после прокара пръсти през косата си. Изглеждаше уморен.

— Останах с впечатлението, че дежурството ти току-що приключи. Смяната не свършва ли в четири часа?

Той я погледна остро.

— Смяната може и да е свършила, но работата продължава. Сега трябва да говоря с нея. Ако има нещо да ни каже, по-добре да не го изпускам.

— Какво отдаване. Впечатлена съм — каза съвсем сериозно, но Майкъл го прие като подигравка.

— Стига, Моника! Денят не беше лек. Коментарите ти са последното нещо, от което се нуждая. Запази си ги за програмата!

По гневния му поглед стана ясно, че се е ядосал още повече. Това изведнъж й дойде много.

— Всъщност довечера наистина ще водя програма. Ти ме прекъсна по средата на подготовката този следобед. Не мисля, че мога да отделя повече време за разглеждане на вашите снимки. — Бързо си пое въздух. — И само не ми говори за отговорностите ми. Направих всичко, което е по силите ми. — Тя отново се задъха. — И не ми предлагай да ме закараш до вкъщи. Свежият въздух ще ми се отрази добре.

Завъртя се на пети и гневно се отправи към вратата.

— Вземи си такси за наша сметка.

— Не бих искала да съм ви задължена.

— До вас е далеч.

— Не чак толкова.

— Хей! — Грубият му тон я накара да спре на прага. Хвърли поглед назад точно навреме, за да види как той направи жест с ръката си, която се плъзна от върха на главата към основата на носа му. Беше му благодарна за напомнянето, но се ядоса, че се е наложило да го направи. Свали очилата от тила си и ги сложи на мястото им.

Въпреки че нямаше нужда. До този момент Салазар сигурно вече е разпространил слуха… освен ако предупреждението на Майкъл временно не бе отложило неизбежното. Защото си беше неизбежно. Новината щеше да се разнесе из целия участък като мастило по попивателна, черна и неизличима. Трябваше да бъде по-предпазлива.

Но съжалението сега не й вършеше работа. Опита да се престори на достатъчно самоуверена и безгрижна, за да мине за редовен обитател на управлението. Излезе от изолираните офиси и тръгна през стаята на отдела. Докато изминаваше обратния път към изхода, благодареше на Бога, че я е дарил с чувство за ориентация. Държеше погледа си сведен и избягваше директен визуален контакт с всекиго и всичко. Чак след няколко пресечки от управлението се почувства в безопасност.

В безопасност… но потисната, гневна и объркана. Толкова много емоции, а толкова малко обяснения. Майкъл Шоу знаеше как лесно да превърне спокойния й живот в пълна бъркотия. Какви ли последствия да очаква от последния провал?

Докато се движеше през бизнесквартала по възможно най-правия път към Бийкън Хил, във всяка нейна стъпка по тротоара отекваше раздразнение. Как можа Майкъл да я постави в такова положение? Как можа да си позволи да я целуне? И как стана така, че Салазар се втурна в стаята? Точно Салазар!

Майкъл изглеждаше повече ядосан, отколкото смутен от натрапничеството. Той определено не се притесни, че Салазар го е хванал да флиртува на работното място. Не беше забелязала Майкъл да е подчинен на някого. Моника пак се зачуди какво е мястото му в йерархията на полицейския участък, в който служителите по правило се издигаха постепенно по служебната стълбица. Майкъл се оказваше изключение в много отношения.

Разходката до дома й беше по-скоро отегчителна, отколкото продължителна. Трябваше бавно да се изкачва до Щатската управа на върха на хълма, после краката й се подбиха, докато се спускаше по още по-стръмния склон на улица „Маунт Върнън“. Следобедът беше топъл, градът навлизаше в час пик, а имаше още работа по програмата довечера. С такси щеше да стане по-бързо, но тя имаше нужда от терапевтичното въздействие на физическото натоварване.

Когато отвори вратата на убежището си, Моника беше прогонила най-лошите си страхове. В нея остана чувството на празнота и на отчаяние, че няма повече да види Майкъл. Нямаха поводи за по-нататъшни контакти. Той се бе уверил, че нараняването й е без тежки последствия. Беше й върнал слънчевите очила, а тя на него — носната кърпа. Свършиха и с преглеждането на снимките от полицейския архив. Не им бе писано да се случи нещо повече, реши тя.

 

 

Нагласи слушалките на ушите си, настрои звуковата контрола и започна. Приятният й глас влезе в хиляди домове точно в осем часа.

— Добър вечер и добре дошли в „Открито“. Аз съм Моника Уинслоу, а мой гост днес е…

Беше един от най-сухите часове, които някога бе правила. Задаването на интелигентни въпроси към събеседника й костваше неимоверни усилия. Преди да дойде, се натъпка с храна, като едновременно преглеждаше и информацията, която така рязко заряза при идването на Майкъл. Трябваше й известно време, за да влезе в час.

Никога не бе била по-благодарна на публиката си за нейната подкрепа. Няколко от обадилите се по телефона бяха редовни слушатели, които придаваха цвят на обсъждането на всяка тема, независимо колко е скучна. Единият беше Уолтър от Брайтън, както сам се представяше, който обвини събеседника, че защитава и оправдава заможните с предложенията си. Джошуа от Хингъм спореше, че данъчната защита е привилегия само на богатите, тъй като техните пари са като адреналин за икономиката. А Пол от Бедфорд пък каза, че всичко това е фарс, защото за да си намалиш данъците, или трябва да държиш доходите си близо до границата на мизерията, или да емигрираш. Пол беше истински циник, отнасяше се критично към почти всичко, но обаждането му гарантираше провокиране на дискусия с останалите слушатели. А тази вечер Моника особено много се нуждаеше от помощта му.

Втората част на програмата й беше доста по-вълнуваща. Неин гост беше сенаторът Дейвид Конъли, съавтор на закон, който постановяваше затвор за водачите, шофиращи в пияно състояние. Темата предизвика емоционален дебат и беше много широко отразявана, след като станаха няколко катастрофи, в които загинаха невинни хора. Проблемът беше още по-актуален, като се имаше предвид и припряността да се прокара законът, преди сенаторите да се оттеглят в лятна ваканция.

Моника накара конгресмена да обясни философията на проекта и да се спре на историята и съдържанието на поправката „Конъли-Фокс“, както беше известна сред хората. Поправка, така го наричаха. Моника се намесваше само когато й се струваше, че думите му ще объркат слушателите й. Тогава той търпеливо изясняваше какво има предвид. После представи аргументите си в защита на законопроекта, наблегна на назидателната роля на тежкото наказание и на очевидните преимущества от незабавното отлъчване на нарушителя от улицата.

— Голяма глоба и отнемане на шофьорската книжка няма ли да свършат същата работа? — попита тя, за да внесе контрапункта, който слушателите й очакваха.

Сенаторът беше добре подготвен за дебата.

— Отнемането на шофьорската книжка в най-добрия случай може да се нарече половинчата мярка, която никога не е имала назидателен ефект. Човек, който би си позволил да кара пиян, не би имал никакви задръжки да шофира без книжка. Това са хора с чувство за безнаказаност. Имаме нужда от по-силна мярка. Такъв потенциал се крие само в задължителното лишаване от свобода.

Но и Моника бе добре подготвена.

— Искам да припомня, че в Роуд Айлънд наскоро въведоха задължителен затвор за повторно нарушение. Полицията там твърди, че гражданите се ужасяват да се качат зад волана, след като са употребили алкохол. Но думите на полицаите и изпитанието на времето могат да се окажат доста различни неща. Ами отношението към болестта, господин сенатор? Някои от нас се отнасят към алкохолизма като към болест, която не може да се лекува с успех в затвора.

Дейвид Конъли изказа мнението си и по този въпрос. Той използва няколко ефектни фрази, каквито политиците обичаха. Моника го попита за статистиката за шофиране в пияно състояние и за тенденциите в законодателството в цялата страна. Когато пусна откритата линия, лампичките на пулта веднага светнаха.

Джон от Ревиър смяташе, че не е справедливо толкова твърдо да се наказва първото нарушение, че преди да се стигне до затвора, е необходимо да има система от предупреждения, дори по-либерална от тази на Роуд Айлънд. Моника го попита дали някога е карал кола в пияно състояние, той взе да мънка и накрая призна, че веднъж е седнал зад волана подпийнал. Сенаторът го попита кое би му подействало повече: рискът от плясване през ръцете или заплахата от затвор. Той нямаше готов отговор и всичко стана ясно. Моника му благодари за обаждането и натисна следващото копче.

Следващият беше Чък от Марлбъро, който твърдеше, че карането в пияно състояние и алкохолизмът били едно и също нещо.

— Който сяда пиян зад волана за първи път, няма представа как да се контролира в такова състояние.

— Това е уместна забележка — съгласи се тя. — Господин сенатор?

Конъли веднага реагира:

— Задължително е тези хора предварително да знаят, че ако се осмелят да шофират, ще загазят. В края на краищата има и други възможности: да повикат такси или да накарат някой друг да ги закара. Точно към такива хора е насочено назидателното въздействие на заплахата от затвор.

Моника се намръщи.

— Но същите тези хора ще бъдат достатъчно сплашени при първото си нарушение, ако само им се направи сериозно предупреждение да не повтарят повече грешката си. Да не забравяме и загубеното време на съда и разходите за затворите, ако се стигне до тази мярка. — Тя реши да отговори на още едно слушателско обаждане: — Здравейте, в ефир сте.

— Моника?

— Да?

— Обажда се Нанси. Живея в Куинси. Нашият квартал има страхотен проблем с тийнейджърите. Дори и да не са пияни, хвърлят кутии от бира навсякъде и се надбягват с колите си нагоре-надолу по улиците. Истинско чудо е, че още не е станала катастрофа. Какво може да се направи с тези деца?

— Не много, щом не са нарушили закона — отвърна Моника.

— Ами ако междувременно убият някого? В половината от ужасните случаи, за които четем по вестниците, са замесени младежи. Можем ли да си позволим да изчакваме, докато белята стане?

Моника даде думата на събеседника си, който изрази пълно съчувствие към дилемата на слушателката, но можеше само да се съгласи с Моника, че правораздавателната система не предвижда превантивни мерки.

— Всичко, което можем да направим, щом тези младежи пият, е да им обясним какво би могло да се случи, ако ги хванат.

— Те, разбира се, може би влизат в конфликт с други закони, като нарушават обществения ред. Едно обаждане в местното полицейско управление може и да свърши работа. А в случаите, когато стане фатален инцидент, вече имаме работа с убийство по невнимание при пътно произшествие, а това е престъпление, различно от шофиране в нетрезво състояние — отбеляза Моника. — Нека да чуем и някой друг от вас. Благодаря ти, че се обади, Нанси. — Тя натисна друго копче, за да поддържа ритъма. — Здравейте, вече сме в ефир. Ало?

— Здравей, Моника. Обажда се Бил.

— Как си, Бил?

— Горе-долу — каза мъжът. В гласа му имаше срамежливост на човек, който рядко, ако не и за първи път, се обажда на живо в радиото.

Моника внимателно му помогна:

— Имаш ли въпрос към сенатор Конъли?

— Всъщност — започна той колебливо — искам да направя принципен коментар.

— Аха?

— Не виждам как затворът може да се смята за справедливо наказание, когато всички нарушения на пътните закони се санкционират по толкова случаен признак от полицията. — Той млъкна и тя го насърчи:

— Можеш ли да ни дадеш пример?

— Разбира се. Глобите за превишена скорост. Може десет коли да са прехвърлили ограничението, но винаги се санкционира първата в редицата. Останалите се изнизват, докато глобяват първата.

Моника направи гримаса.

— Добра забележка, но трябва да я отнесеш към полицията. Прав си. В този случай законът се прилага доста произволно.

Когато сенаторът се намеси, за да защити последователните действия на полицията, Моника подсъзнателно усети, че дискусията спонтанно ще смени посоката си. И, разбира се, това се случи още при следващото обаждане.

— Здравейте, в ефир сме.

— Моника? Обажда се Луиз. Искам да се съглася с Бил, че полицията не действа ефективно. Живея тук, в Бостън, и така стана, че вече внимавам, когато трябва да вървя пеша и по мен има нещо ценно. Да оставим насилствените грабежи, полицаите още не могат да хванат този скапан джебчия!

— Джебчията? — Моника вдигна вежди. Кога ли пък бе задала този въпрос?

— Да. Вече станаха три месеца, а той все още се разхожда свободно по улиците.

Моника направи пауза, за да се увери, че слушателите й разбират за какво става въпрос.

— За тези, които не схващат за какво говорим, пояснявам, че Луиз има предвид Джебчията, който напоследък върлува из най-добрите бостънски квартали. Разбрах, че последният му удар е бил в Еспланейд този следобед. — Тя си спомни съвсем ясно къде бе попаднала на тази информация. — А що се отнася до твоя коментар, Луиз, той е съвсем справедлив. Полицаите съвсем определено изглежда, че се провалят с този крадец. Страшно е, когато такива неща се повтарят отново и отново. — Сенатор Конъли и поправката „Конъли-Фокс“ временно бяха забравени.

— Защо полицията не може да направи нищо? — попита ядно Луиз.

— Добър въпрос. Може би някой друг от вас би се опитал да отгатне. Номерът ни е 720-УБКБ. — Лампичката на пулта вече светеше. Но Моника искаше слушателите да продължат да се обаждат или поне да опитват. — Позвънете ни и споделете мнението си по тази и по-предишната тема. — Тя натисна друго копче. — Здравейте, вече сме в ефир.

— Крейг се обажда от Кенмор Скуеър.

— Здравей, Крейг. Някакви подозрения?

— Разбира се. Мисля, че този човек ни се надсмива.

— Надсмива ли се?

— Да. Той е доста хитър. Движи се наоколо незабелязано. Сигурно е доста добре облечен. Нали разбираш, от тези, дето никога няма да предположиш, че са престъпници.

— Като теб и мен?

— Точно така.

— Добре. Благодаря ти, че се обади, Крейг. — Тя пак натисна копче на пулта. — Здравейте, в ефир сме. Ало? — Един глас започна да говори, но до ухото й достигна издайническо ехо. — Извинете, но ще трябва да намалите радиоапарата си — припомни тя на слушателя, който направи точно това.

— По-добре ли е? — попита той.

— Да. А вие сте?…

— Фил от Източен Бостън. Защо не удвоят патрулите?

Моника хвърли въпросителен поглед към сенатора.

— Твърдят, че нямат нито пари, нито хора.

— След като им плащам такива солени данъци?

— Знам. Наистина нямат извинение. Парите потъват някъде, но не съм сигурна къде.

— Този човек действа само в определени райони. Не могат ли да наблюдават по-добре тези квартали?

Моника започваше да се чувства като адвокат на дявола и усети, че започва да се ядосва.

— Има смисъл в това. Джебчията явно се е съсредоточил върху Бийкън Хил, крайбрежието и залива Бак. Познава улиците като дланта на ръката си и без проблем винаги успява да се изплъзне от полицията. — Тя си спомни как бе избягал от партньора на Майкъл. — Може би живее в някой от тези квартали, въпреки че не знам защо някой, който може да си позволи да живее там, ще се захваща с кражби. Може би Крейг беше прав. Може би наистина го прави за забавление.

— Обзалагам се, че ако шефът на полицията живееше в някой от тези квартали, щяха да усилят патрулите — отбеляза Фил.

В този момент, след разговорите за полицията, образът на Майкъл Шоу пак изплува в ума й и тя се почувства страшно разстроена. Зелените й очи светеха с изумруден блясък, който никой, освен мрачния Дейвид Конъли, не можеше да види.

— За лош късмет — започна тя, подклаждана от отношението си по темата — шефът на полицията се е сврял в сигурното си убежище в Западен Роксбъри. Мисля, че няма да замине за лятната си вила на Кейп преди Четвърти юли. — Гласът й беше пропит със сарказъм.

— Трябва да се пенсионира след две години, нали?

— Точно така. И то с много хубава пенсия.

— И какво ще стане тогава с управлението?

Моника бе съвсем наясно с местната власт.

— Тогава кметът ще назначи негов приемник на поста.

— Може пък това да раздруса полицията — коментира Фил.

Тя веднага откликна:

— Не и ако новият полицейски шеф е от същото котило. Някакви слухове за това кой може да е следващият, сенатор Конъли?

Сенаторът се съсредоточи отново.

— В този момент не мога да предположа нищо. В управлението има няколко квалифицирани офицери, а още повече могат да се намерят в останалата част на страната, ако кметът реши да потърси и другаде.

— Мисля, че ще трябва да почакаме и да видим. — Тя въздъхна и продължи нататък: — Благодаря ти, че се обади, Фил. Мисля, че имаме време за още едно последно обаждане. — И тя натисна последното копче. — Здравейте, вече сме в ефир. — Последва тишина. — Ало?

— Ами ако аз съм Джебчията? — каза равен мъжки глас.

Откачалническите обаждания си бяха част от работата и на моменти бяха забавни. Но този път, като се имаше предвид тежкият дълъг следобед, който бе прекарала, Моника не бе в настроение за такива неща. Освен това й хрумна, че се отклони за доста дълго от темата за поправката „Конъли-Фокс“. Пръстът й беше на копчето и тя спокойно отвърна:

— Тогава бих казала, че ме занасяш. — Изключи го, като натисна бутона. — Това бяха обажданията, за които имахме време тази вечер. Последните няколко минути ми се иска да отделя на нашия гост. Ако току-що си пускате радиото, това е сенатор Дейвид Конъли, съавтор на поправката „Конъли-Фокс“…

Докато вървеше към къщи в тъмното по осветените от уличните лампи алеи на парка, тя продължаваше да премисля дискусията от тази вечер. Отклонения от темата често се получаваха в програмата и бостънската полиция съвсем не беше единствената им мишена. Ставаше спонтанно, със слушателите се настройваха на една вълна, въпреки че невинаги гостът споделяше чувството им, че една почивка от основната тема е в реда на нещата. Често тя беше свързана с някоя актуална новина, както стана и в случая с Джебчията, и мислите на слушателите не можеха да се отклонят от нея.

За първи път обаче Моника се чувстваше някак виновна. За последното обаждане — обикновено не режеше така хората. Ами ако този мъж наистина се е засегнал? Трябваше да поговори още малко с него.

Но после започна да се чувства малко непочтена. Разсъжденията й бяха стимулирани не толкова от полицията, нейния шеф или пък от Джебчията, а от някой си Майкъл Шоу, чийто образ, изглежда, се бе запечатал в паметта й. Колкото повече се бореше с него, толкова повече той я тревожеше. Дали беше прекалено самонадеяно да се пита дали е слушал програмата й? Ако не за друго, сигурно е бил любопитен да чуе Устата в действие. Господи, Устата! Не беше чак толкова лоша!

Когато излезе от Комън и тръгна по улица „Чарлз“, все още мислеше за Майкъл и неговите проницателни очи. Дори и в момента имаше смразяващото усещане, че се взират в нея. Дори си направи труда да се огледа набързо назад, за да се увери, че всичко това са глупости, плод на въображението й.

 

 

Следващите две седмици изминаха без произшествия за Моника, сякаш случките от вторник и сряда никога не се бяха случвали. Възстановяването на обичайния ритъм на живота й беше едновременно успокоително и потискащо, защото всичко това наистина се бе случило и тя не можеше напълно да забрави загадъчния чар на Майкъл.

През първия уикенд тя отиде с колата си до Бъркшърс, за да се види с една от сестрите си, която бе дошла на екскурзия в Тангълууд. Прекараха време, пълно със забавление и топлота, в което Моника опозна отново племенниците си, сестра си и зет си. Заедно отделиха време да се насладят и на красотата на околностите, които бяха пиршество за сетивата във всякаква компания.

В понеделник отново се върна към обичайното си състояние. Беше натоварена, но я гнетеше дразнеща пустота. Започна да отделя повече време на подготовката на програмата си, дори нарочно обядва с приятели няколко пъти през седмицата. Но посред нощ, когато беше сама в апартамента си, се връщаше към „Мечтание за екстаз“, четеше бавно, препрочиташе любимите си пасажи и от време на време спираше, за да помечтае.

Дойде и вторият уикенд. Имаше две уговорки: първата за представление на летния театър със забавен брокер от престижна фирма. Втората беше за празненство по случай 4-и юли в крайморското имение на психиатър, когото познаваше първоначално като гост в програмата й, а после стана добър неин приятел и съветник по въпроси, свързани с работата. Казваше се Бен и я бе научил как да се справя с най-досадните слушатели и от него щеше да потърси съвет, ако Джебчията се обадеше пак.

Но той не се обади. За две седмици направи още пет удара, но в програмата й повече не позвъни слушател, който да твърди, че е въпросният крадец. Шоуто вървеше гладко, с обичайната си смесица от важни и забавни теми, на границата между сериозното и любопитното. Отначало подсъзнателно, а после съвсем нарочно тя избягваше разговори, свързани с полицията. Не беше толкова заради уважението й към Майкъл, а по-скоро от страх, че няма да се овладее, и то вероятно по първата причина. На пръв поглед мисълта, че повече няма да го види, не я хвърляше в отчаяние. Той бе замесен от тестото на героите… може би беше малко измислен, не на мястото си, но все пак герой.

В петък вечер, след ваканцията за националния празник, тя усети, че повече не може да се въздържа. Този следобед Джебчията беше ударил за шести път, откакто тя видя Майкъл за последно. Имаше толкова противоречиви теми, които чакаха за обсъждане през лятото, и бе неизбежно слушателите й да не се заинтересуват и от Джебчията. Той бързо се превръщаше в някаква култова фигура, защото действаше светкавично, никога не нараняваше жертвите си и винаги след бурно преследване се изплъзваше от полицията.

Неин гост беше шефът на търговския отдел на престижен магазин за дрехи, а темата — колкото и жалко да звучеше — модата „унисекс“. Обади се една жена и започна да възхвалява мъжките сака заради вътрешните им джобове, в които могат да се държат портмонета, кредитни карти и всякакви малки, но ценни предмети, които на друго място биха изкушили всеки срещнат крадец. Съвсем естествено беше разговорът да се обърне към джебчиите.

Пръв я заяде Джим от Билерика.

— Днес той пак направи удар, а ти не си казала и дума. Да не би да си омекнала към полицията?

— Надявам се, че не съм — опита да се пошегува тя. — Знаеш моето мнение, нека чуя твоето.

Джим й го изложи. Беше унищожително отрицание на бостънската полиция, което дори и на Моника се стори малко преувеличено. Когато произнесе съмнението си на глас, няколко светлинки на пулта веднага замигаха. Първият и вторият слушател се разделиха: единият подкрепяше Джим, другият — Моника. Такива престрелки понякога много я радваха. Но третият, който се обади, веднага попари радостта й.

Не се представи. Това обикновено беше предупреждение. Но не беше и сънувала, че ще чуе това, което той каза.

— Носят се слухове, че си се замесила с някакъв от полицията. Да не би това да е причината да даваш на заден? Моника Уинслоу влюбена в ченге… е, това вече е нещо интересно!

В този момент Моника беше неизмеримо благодарна, че радиото скрива лицата на водещите. Защото страните й бяха пламнали порядъчно, почти издайнически, дори и обвинението да беше невярно. Тя видя с периферното си зрение намиращия се извън звукоизолираното студио Сами, който я питаше с жестове дали иска прекъсване. Тя му махна отрицателно и се овладя.

— След такова обвинение предполагам, че трябва да ми кажеш името си — започна тя през стиснати зъби.

— Името ми не е важно, а ти не отговори на обвинението — отвърна веднага той.

Тя също не се забави:

— Обвинението остава без отговор, докато не се представиш и не кажеш източника на информацията си. — Изчака няколко секунди. И тъй като отговор не последва, тя се обърна към слушателите си с презрителен смях: — Предполагам, че ви стана ясно. Искам да благодаря на всички, които имаха смелостта да си кажат имената тази вечер. В оставащото ни време ще помоля моя гост Алекс Томпсън, заместник-управител на „Ийстс“, да отговори на един последен въпрос…

За пред хората се измъкна блестящо. Но вътре в себе си не бе убедена, че мина толкова гладко. Припомни си всичко, докато вървеше в тъмното към къщи. От тъмнината в тихата самотна вечер я засипваха хиляди въпроси. Кой се бе обадил и защо? Откъде имаше тази информация? Обвинението беше абсурдно! Но Салазар я бе видял в прегръдките на Майкъл Шоу и трябва доста да се е раздрънкал. Кой друг знаеше? Кой ли още щеше да научи след тази вечер?

Малко по-късно се озова на сигурно място зад здраво заключената врата на апартамента си, но дълго не можа да заспи, тъй като въпросите продължаваха да се въртят в мозъка й. Чувстваше се ужасно нервна. Преоблече се в по-лек халат и потърси спокойствие, както често правеше през нощта, на тихия си балкон. Той също се оказа решаващ, когато наемаше апартамента. Прекарваше по-голяма част от свободното си време на него. Оттук се наслаждаваше на свежия ветрец, който вълнуваше океана и идваше от пристанището зад хълма. Шезлонгът й бе отрупан с удобни възглавници и беше много примамлив за почивка.

Тялото й бе в мир, но душата й — не. Както често през последните дни, докато се наслаждаваше на красотата на Бостън, тя мислеше за Майкъл.

Ами ако наистина се бе получило нещо между нея и Майкъл? Не точно любов, защото имаха прекалено много различия. Ами ако отидат по-нататък от откраднатата целувка по време на дежурството му? Как това би се отразило на работата й, на целия й мироглед? Той представляваше всичко, срещу което тя се бореше от години, а това бе достатъчна причина да е благодарна, че повече не се срещат. Но, по дяволите, този мъж беше наистина привлекателен.

Опитвайки се да овладее емоциите си, тя се пресегна за книгата, която бе пъхнала в джоба си, запали малката настолна лампа и избяга в „Мечтание за екстаз“.

 

 

В седем часа на другата вечер, когато на вратата се позвъни, тя пак лежеше на същото място. Намръщи се и се опита да си представи кой ли би могъл да е този посетител в събота по никое време. Нямаше уговорка с никого и бе планирала да прекара кротко вечерта вкъщи.

Беше много уморена. Легна си след три през нощта, след като прочете последната страница на книгата. После разбираемо трудно се вдигна рано от леглото и на скарата на терасата изпече килограм и половина пилешко месо за ежегодния пикник на радиото следобед. Добре се позабавляваха на тревистите брегове на Чарлз. Групата беше от двайсетина души, които тя най-много обичаше и уважаваше. Храната беше добра, разговорът — приятен, играха на фризби и се смяха много. Когато обаче се върна вкъщи към пет, тишината й се стори като манна небесна.

А сега… на вратата се звънеше. Остави разреденото със сода бяло вино на ниската стъклена маса и тръгна боса да види кой е.

— Да? — каза тя по домофона.

— Ти си вкъщи! — каза темпераментен мъжки глас.

— Кой е? — Но почувства, че сърцето й заби силно още преди да чуе името му. В този глас имаше дълбочина, която дори и домофонът не можеше да деформира.

— Шоу. — Последва мълчание. — Сама ли си?

— Зависи. Война… или мир? — Не беше го виждала повече от две седмици и се бяха разделили не много дружелюбно. А като прибавим и странния инцидент в програмата й снощи… Молеше се да не го е чул.

— Мир. Сама ли си?

Какво толкова, по дяволите!

— Да.

— Може ли да се кача?

— Ами… — Не беше готова за това нито емоционално, нито физически. Но Шоу винаги се появяваше изненадващо. — Ами… разбира се — каза най-накрая тя неохотно. — Заповядай.

Натисна копчето за отваряне на вратата и зачака, облегната на стената, с наведена глава. Последния път му бе отворила вратата и го бе наблюдавала как взима на големи крачки стълбите до апартамента й. Този път само си затвори очите, за да си припомни образа на високия мъж в синьо, който бягаше нагоре по стълбището, пращящ от здраве и атлетичност. Представи си наум гъстата му сламенопепелява коса, тъмния тен, изсечените черти на лицето. „Какво, по дяволите, прави тук?“ — попита се тя с тревога. Ако беше достатъчно разумна, щеше да намери извинение да го задържи долу. Но не беше забавно винаги да проявява разум.

Отривистото му почукване на вратата още повече ускори и без това учестения й пулс. Пое бързо дъх и вдигна глава, оправи светлокестенявата си коса с няколко движения на пръстите си нагоре, намокри пресъхналите си устни и посегна към дръжката.

Искаше й се от другата страна да стои Шоу ченгето. За първи път осъзнаваше какъв естествен буфер между тях беше униформата му. Въпреки че показваше цялата прелест на тялото му и го правеше да изглежда красив и загадъчен едновременно, униформата също така й напомняше безмилостно и недвусмислено за професията му, а оттам и за разбиранията му.

Сега Моника бе лишена от този буфер. Пред нея стоеше Майкъл, стопроцентов мъж. Избелели джинси обгръщаха интригуващо бедрата му, а сандалите му небрежно бяха обути на бос крак. Тя затаи дъх, защото иначе щеше да простене от вълнение. Беше ослепителен. Наистина ослепителен.