Барбара Делински
Страст и илюзии (8)

Осма глава

След като вече бе взела решение, Моника си мислеше, че знае какво може да очаква. Но двайсетминутната разходка до апартамента на Майкъл й подсказа нещо друго. Напрежението между тях нарастваше с всяка следваща стъпка. Когато най-накрая пристигнаха, тя съвсем осезателно почувства, че у този мъж има още много неща, които не разбираше.

Впечатленията от апартамента му най-добре илюстрираха объркаността й. Веднага го хареса. Беше просторен, в още по-съвременен стил от нейния, поразителен пример за възстановителните работи по пристанището. Старата сграда бе реставрирана, оригиналните тухлени стени — запазени. Имаше капандури на тавана и прозорци, които се простираха от стена до стена. Тя се сети, че някой друг вместо него го бе избрал, преди той да пристигне в града, но въпреки това такъв вид жилище бе последното нещо, което тя свързваше с едно ченге. Разбира се, той не беше наистина ченге, помисли си тя… беше тук само за лятото… или може би не беше? Толкова много неща не знаеше.

Пред учудения й поглед Майкъл свали сака й от рамото си и го пусна на земята. Тръгна към плъзгащата се стъклена врата и тя по гърба му позна, че е напрегнат. Отвори я и изчезна в тъмното. Тя го последва, без да се замисля.

От нейния балкон се откриваше чудесна гледка към традиционното лице на Бостън, а от неговия можеше да се види възраждането на града. Пред тях се простираше панорама от светлини и вода, която леко се поклащаше от бриза на отлива. Това беше пристанището на Старите английски кавалеристи, мястото на Бостънското пиене на чай^[1] отпреди толкова много години. Но сега то беше красиво и съвременно, с ресторанти и високи сгради, които контрастираха на реставрираните стари кейове и алеи.

Моника се взря в осветения силует, облегнат на масивния дървен парапет. Кой беше той? Приятел или враг?

— Ама и ти си един герой — каза тя закачливо. — След като най-накрая ме доведе в покоите си, веднага ми обърна гръб и избяга от мен.

Гласът му беше нисък и пълен с тревога:

— Не трябваше да те водя тук.

— Нали каза, че искаш да поговорим — припомни му тя, но имаше някакво предчувствие и внимаваше да спазва приемлива дистанция.

Той се изправи и вдигна ръка към очите си.

— Толкова много неща ни пречат да видим ясно нещата — започна той тихо, като че ли говореше на себе си, после се сети за присъствието й и се обърна към нея. — Когато тази вечер тръгнах към теб, бях сигурен, че трябва да поговорим. Миналата седмица бях ядосан…

— Ти май постоянно си ми ядосан.

Не можеше да види лицето му, но гласът му показваше, че се владее.

— Границата между гнева и другите чувства е много тънка. Тази вечер например, след като чух програмата ти, изпитах невероятна нужда да те закрилям.

— И вместо това ме нападна? — Тя си спомни ужаса, който изпита, и потрепери. Тогава всичко й изглеждаше толкова истинско. Напълно бе повярвала, че жестоко ще пострада.

— Това не беше предвидено.

— Непредумишлено и затова невинно?

— Да кажем, че се поддадох на неустоим импулс.

Моника поклати глава.

— Ти си юристът, нали така? — попита тя и си помисли, че сигурно е бил умопомрачителен в съдебната зала. Пак се зачуди защо си е сменил професията. Но като чу думите й, той направи гримаса и пак се обърна с гръб. — Защо искаше да дойда тук? Вече ми каза каква голяма напаст съм. Защо тръгна след мен тази вечер?

Атмосферата се нажежи. Разведряваха я само далечните градски шумове и приплясването на водата към пристанищните кейове. Майкъл като че ли се бореше с някакви демони в себе си. Главата му беше наведена, а ръцете — пъхнати в задните джобове на джинсите. В този миг някакво желание да го закриля се надигна у Моника. Болеше я, че е така угрижен, искаше да му помогне. Никой друг мъж не беше предизвиквал у нея такова състрадание.

Събра кураж, отиде до него и кротко го хвана за ръката.

— Защо, Майкъл? — попита тя нежно. Вече започваше да осъзнава колко дълбоки бяха станали чувствата й. — Имам право да знам.

Той извърна глава.

— Какво право? — изстреля той отговора си. — Или това са някакви феминистки глупости? Властта на жените?

Моника се почувства обидена от тази остра забележка и се сви в себе си. Но после в гърдите й се надигна гняв и тя се обърна към него:

— Знаеш ли какво, Майкъл Шоу, ти си истински грубиян. Искаш от мен да те разбера за работата ти — работа, която ненавиждам — и аз наистина се опитвам да те разбера. Но когато стане въпрос за чувствата ми като жена — съвременна жена — ти отказваш да приемеш, че си струва да ги разбереш. Не заслужавам такова отношение.

— О, така ли? — И той се бе ядосал. — Мога да вкарам някое старомодно момиче в леглото си по всяко време.

— Пасивност? Това ли искаш?

— Искам жена, която е мила, добра и отворена към мен.

— Ами какво да правят дейните, любопитни и нетърпеливи жени? — отвърна му тя. — Не мога ли да желая тялото ти така, както ти желаеш моето? Нямам ли право да следвам сексуалността си, или трябва само да чакам благоволението ти, за да задоволиш собствените си нужди? — Моника бе повишила глас и Майкъл нямаше как да не усети болката й. Страстта в думите й го накара да замълчи.

— Ти това ли искаш — да се себеизразяваш?

Тя поклати омерзено глава и заговори по-тихо и малко тъжно:

— Изваждаш действията ми от контекста и ги правиш да изглеждат егоцентрични. Не искам себеизразяване заради самото изразяване. Точно тук грешиш. Съжалявам, ако си бил наранен от бившата си жена. Но аз не съм тя. Аз не се „себеизразявам“ наляво и надясно с всеки мъж, когото срещна. Между другото не забравяй за деликатния момент на уважението към себе си. — Пое си дълбоко въздух и продължи да го напада: — Така стана, че не съм имала много мъже в живота си. Трудно се намират свестни мъже. А аз случайно съм много, много претенциозна. Ако се предлагам на някой мъж, то е, защото чувствам нещо тук — посочи към сърцето си, — както и тук — посочи и главата си — и… О, защо ти обяснявам, по дяволите! — Обърна се и се втурна към всекидневната. Отново се чувстваше наранена, унизена, опустошена и празна. — Няма да ме разбереш. Ти си като с кон с капаци, мислиш си, че жената е най-полезна, когато е по гръб.

Ръката му сграбчи рамото й и я обърна.

— Това е най-тесногръдото твърдение, което съм чувал.

— Заслужи си го! — сопна му се тя и се опита да се отскубне.

— И къде си мислиш да отидеш? — изръмжа той, но този път гласът му беше по-скоро насмешлив, отколкото ядосан.

— Вкъщи! Не трябваше да идвам тук. Моя е грешката, че исках да съм с теб. — Освободи се и тръгна, но на средата на всекидневната той пак я хвана за рамото. Тя премигна, но той я задържа и я стисна здраво в прегръдките си.

— Никъде няма да ходиш.

— Пусни ме!

Но той вече я гледаше почти нежно и изведнъж волята й се стопи.

— Обожавам, когато очите ти блестят така — промърмори той. Неговите излъчваха топлина.

— Грубиян — отвърна му тя, но в думата нямаше обвинение. Погледът му бавно се плъзгаше по лицето й. Стомахът й се стегна, а коленете й омекнаха, но това нямаше нищо общо със страха, който изпитваше по-рано.

Когато той заговори, целият излъчваше нежност — и с гласа, и с лицето, и с ръцете си.

— Ако се държа като грубиян, то е, защото те искам прекалено много. Опитвах се да стоя далеч от теб. Този път цяла седмица. Но имам нужда от теб, Моника. Господи, как се нуждая от теб — завърши той дрезгаво. После я целуна и тя забрави за всичко, освен че двамата се нуждаеха един от друг. Несигурността, която я измъчваше, вече нямаше значение. Единственото важно нещо беше да остане в прегръдките на този прекрасен, силен и нежен мъж.

Прилепи длани към гърба му и отвърна на целувката. Духът й се превърна в страст, в която тя вложи цялата си женственост. Чувстваше се толкова на място, докато търсеше тялото му за подкрепа, поднасяше устни към жадния му език и се притискаше към него с онзи копнеж, който само той можеше да предизвика и утоли.

И двамата бяха останали без дъх, когато той се отдръпна за момент. Видя, че търпението му, както и нейното, беше на изчерпване.

— Хайде — прошепна той, хвана я за ръка и я поведе към спалнята, където светеше приглушено нощна лампа, и отметна сивата покривка на леглото.

Моника не забелязваше нищо в стаята — освен високия красив мъж, който изпълваше пространството. През нервните й окончания премина буен плам, разля се по вените й и сърцето й лудо заби.

Майкъл се приближи към нея и хвана лицето й в длани. Устните му разделиха нейните и тя започна да стене, да въздиша и да вика от желание.

— О… Майкъл — прошепна тя, — и аз те желая!

Той притисна податливото й тяло към силната си плът и също простена от удоволствие в топлия облак на косата й.

— Моника — каза той задъхано. — Ако… можех… щях да те съблека бавно, дреха по… дреха. Но не мисля… че съм в състояние. — Тя усети как през ръцете и гръдния му кош преминаха тръпки. — Искам те… веднага!

Тя също го чувстваше и това я възбуждаше още повече. Затаи дъх и вдигна поглед към него.

После по взаимно мълчаливо съгласие те се отдалечиха на ръка разстояние. Пръстите им трескаво разкопчаваха копчета и колани, преплитаха се от време на време, местеха се от едното тяло на другото. Ризата и блузата паднаха на пода, после двата колана — един широк и един тесен. После ръцете им задърпаха копчета, връзки, ципове, работеха трескаво между кратки страстни целувки. Моника изрита сандалите си, изу панталона и се изправи да погледа Майкъл, който небрежно захвърли джинсите си настрани.

— Ела тук, любов моя — каза той, но тя вече беше в прегръдките му и обвиваше с ръце жилавия му врат, а той разкопча сутиена й и го издърпа. После я вдигна към себе си, а тя извика от удоволствие, когато телата им се докоснаха. Заедно се повалиха върху мамещите чаршафи и се целунаха трескаво, преди да се преборят с останалото си бельо.

Моника никога не бе изпитвала такова всепоглъщащо желание. Тя посегна към него, той вплете пръсти в нейните и се отпусна върху нея. Когато голата му плът срещна нейната, тя почувства, че ще експлодира. Извика името му и се изви към него. Той я целуваше дълбоко и задъхано, докато и двамата повече не можеха да понесат да останат разделени.

Той изви гръб, напрегна бедрата си и влезе в нея.

— Моника!… — простена той. — О… любов моя… толкова си топла… и прекрасна. — Спря за миг, за да се наслади напълно на усещането.

Тя го почувства изцяло и това я наелектризира дори и в кратката пауза.

— Желая те, Майкъл — каза тя задъхано и вдигна глава от възглавницата, за да потърси устните му. Тогава той започна да се движи, а от гърлото й се изтръгнаха викове на удоволствие, които хармонично се смесиха с неговите. Когато пусна ръцете й, тя го погали, прокарвайки длани по цялата му дължина от бедрата до раменете. Кожата му беше стегната и мъжествена, а тялото му — стройно и мускулесто.

Всичко в него я възбуждаше: от ръста му, който я закриляше, силата на тялото, която можеше да бъде и ласкава с нея, до начина, по който сега се сливаше с нея, все по-дълбоко и по-дълбоко, нежно и внимателно, та чак до оголената, необуздана мъжественост.

После загуби представа за подробностите. Чуваше как я величае и възбужда с думи. Усещаше прекрасния му мирис, чувстваше, че движенията му стават по-бързи и тя отговаряше на тях, а телата им ставаха все по-нетърпеливи. У нея нещо се надигна, завъртя се и стигна до неизбежната кулминация. След това усещаше само прекрасния взаимен екстаз, в който тя се потопи сякаш за цяла вечност, и после бавно се върна към реалността.

Тялото на Майкъл бавно се отпусна и се претърколи отстрани, като я придърпа заедно със себе си. Дишането му беше неравно. Ръцете му я притиснаха с невероятна сила в прегръдката му.

— Знаех си, Моника… — простена той точно до устните й.

— Знам — отвърна му тя шепнешком. Предчувстваше го отдавна. Незнайно по каква причина, но сексуалното им преживяване обещаваше да бъде страхотно. Донякъде точно от това се бе страхувала, от това докосване до рая. Животът със сигурност щеше да стане по-блед в сравнение с пределното задоволство, което изпита с Майкъл.

Тя овладя дишането си, притисната до гърдите му, и изведнъж я обхвана паника. Ръцете й стиснаха по-здраво гърба му, прииска й се никога да не го пуска. Неизбежно беше да се отделят един от друг, но в този момент тя не можеше да го понесе.

Гласът му беше дълбок и дрезгав:

— Съмнявам се, че в любовните книги го правят точно по този начин.

— Не? — Тя отпусна глава на рамото му, доволна, че телата им оставаха преплетени. След уталожването на страстта лицето му изглеждаше великолепно. Косата му падаше безредно по челото, кожата му беше загоряла и влажна, очите му блестяха с искрите на удовлетворението. Тази гледка я накара да потрепери отново.

— Твоят герой щеше да те обладае бавно — заяви той. Краищата на устните му помръднаха и тя импулсивно прилепи своите към тях.

— О, така ли? — Усмивката й изразяваше щастие.

— Точно така. Щеше да те съблазни както трябва, да те дразни с непробиваемия си самоконтрол, докато не започнеш да се гърчиш под него и да го молиш да те обладае. А ти — той се усмихна и бавно я погали по бедрото — щеше да се дърпаш и да се съпротивляваш до последния момент, в който щеше да започнеш в забрава да го молиш.

Моника се намръщи иронично.

— Чел си много недобронамерени критици. Всеки познавач ще ти каже, че има и съвременна интерпретация. Да — съгласи се тя, — трябваше да се проточи малко повече, но има героини, които биха те накарали да се гърчиш…

— А, да — подметна той, — освободените жени…

Тя свъси чело и се замисли над определението. Майкъл току-що се бе любил с нея по най-традиционния начин. Беше поел инициативата и инстинктивно бе разбрал как да я задоволи. Не би и помислила да иска да го направи по друг начин. Едновременният им оргазъм ги разтърси.

— Би ли ми позволил… — започна тя несигурно, но любопитна по принцип.

— Какво да ти позволя?

— Да ми позволиш… да поема инициативата?

— Тази нощ? Не. — После млъкна. — И не ме наричай повече тесногръд. Трябва да разбереш, Моника. Част от това, което искам, е да поема юздите, да направлявам удоволствието ти. Не гледам на това егоистично. Част от моето удоволствие е да знам, че съм предизвикал удоволствие в теб. Какво лошо има в това?

Тя се замисли над думите му и се наведе напред да целуне топлите косъмчета на гърдите му.

— Нищо. Винаги така изразяваш мислите си, че те изглеждат съвсем справедливи. — Пак го целуна на същото място, привлечена от тръпчивия вкус на кожата му. — Но не мога ли и аз да се възползвам от тази привилегия от време на време? — Отдалечи се от него и за първи път огледа тялото му. — Тялото ти е… красиво — прошепна като омагьосана.

— Толкова ли много си виждала? — попита той заядливо.

— Разбира се, че не! Но твоето… — Постави пръсти на кръста му и бавно ги придвижи надолу. — … ме възбужда… — В този миг почувства, че пак го иска. Във вътрешността й пулсираше възраждащо се желание. Тя вдигна бързо поглед към него, сякаш го питаше без думи. Но Майкъл искаше да изкаже на глас желанието си.

— Кажи ми какво искаш, любов моя — подтикна я той нежно.

— Искам да ти доставя удоволствие, Майкъл. Искам да те докосвам и да те опознавам. Искам да ти покажа какво имам предвид, като ти казвам, че ме възбуждаш.

Той я прекъсна и я погледна нежно:

— Знаеш как да го кажеш, за да звучи правилно. Ами аз, любов моя? Не можеш просто да лежиш по гръб и да не правиш нищо. Възбуждането е взаимен процес, трябва да го знаеш.

— Знам. — Тя се усмихна палаво. Ръката й беше на чувствително място. — О… Майкъл! — простена. Копнееше повече от всичко на света той да я целуне. И той направи точно така, прегръщайки я по начин, който сякаш докосна душата й.

След това постигнаха прекрасен компромис. Полегнали настрана, те се изучаваха толкова пълно, че сърцата им пак забиха в лудо темпо. Твърдите мъжествени ръце на Майкъл се движеха по меките извивки на Моника, галеха гърдите и корема й, после се плъзнаха по-надолу. На свой ред тя поглади широката му гръд, тесния таз и бедрата. С наслада го почувства под пръстите си, в дланта си. И той отново оживя под докосването й, както и неговите ласки пак я разпалиха.

Този път всичко стана по-бавно. Типично романтично сливане, в което напрежението постепенно растеше до точката на непреодолимо желание, което ги потопи в забрава. Нито в тялото на Майкъл, нито в нейните реакции имаше нещо измислено и книжно. Защото той не беше героят от романтичните истории. Той беше просто Майкъл и Моника му отдаваше душата си.

Накрая заспаха прегърнати, изтощени от пълното удовлетворение. Когато се събуди, Моника почувства под главата си топлата му гръд. Краката им бяха преплетени. С всяко помръдване чувстваше покритата му с меки косми кожа. Ръцете му я обгръщаха, едната беше под раменете й, а другата лежеше на бедрото й. Никога не се бе чувствала в по-голяма безопасност.

Току-що бе започнало да се развиделява и стаята се изпълваше с бледосинкава светлина. Снощи по едно време Майкъл изгаси лампата и покри двамата с чаршаф, който сега лежеше смачкан около бедрата им.

Моника се поддаде на изкушението, вдигна глава и се взря в чертите на Майкъл. Сега те бяха в покой. Никога не го беше виждала в такова състояние. Главата му лежеше настрани на възглавницата, косата му беше разбъркана, по лицето му беше набола брада. Тя изви шия и го целуна по брадата, после се спря, уплашена, че ще го събуди. Но, изглежда, белята вече бе станала.

С дълбока въздишка той започна да се протяга. После отвори око и погледна меките женствени извивки до себе си. Инстинктивно я притисна още по-силно и отвори и другото си око. После много бавно устните му се разтегнаха в усмивка, която носеше спомена за предишната нощ. Моника му отвърна със същото.

— Здравей — прошепна тя.

— Здравей.

— Как спа? — Все още шепнеше. Не й се искаше да разваля магията с шум.

— По-добре от всякога. А ти?

Тя се усмихна и се сгуши до гърдите му.

— Също. — Затвори очи, притисна се още по-близо и чу равното биене на сърцето му. Радваше се на близостта им.

— Моника?

— Ммм?

— Знаеш ли какво бих искал да направя?

Подпря брадичка на гърдите му и го погледна в очите. Погледът му я прониза.

— Какво?

— Да се кача на колата — просто ей така — и да карам по брега. Все още не съм разгледал добре северното крайбрежие, нито Ню Хампшър и Мейн. Искам да отида чак до пристанището на Бутбей, да си почивам, да разглеждам и да ям по пътя. Какво мислиш?

— Мисля, че няма да успееш да се върнеш преди залез-слънце.

— Нямам намерение да се връщам. — Той я обърна по гръб и се подпря на лакът. — Ела с мен, Моника. Можем да заминем и наистина да си починем. Ще намерим къде да прекараме нощта, може би в Бутбей. И утре ще се върнем. — В поканата му имаше настойчивост, която отиваше отвъд сексуалния инстинкт. Тя интуитивно го усещаше. Предоставяше им се неочаквана възможност да избягат от различията си, като оставят делничните превъплъщения зад себе си и заминат заедно. Не се сещаше за нищо по-примамливо от това да има Майкъл изцяло на свое разположение за два дни.

— Това ми харесва. О, не! Имам други планове.

— Промени ги.

Погледна го и разбра, че би променила почти всичко, за да се възползва от възможността, която може би никога повече нямаше да й се предостави. Беше късогледо и егоистично. Но точно това искаше.

— Ще се обадя по телефона, за да ги предупредя — прошепна тя и вдигна ръка да отметне косата от челото му. Пръстите й се заровиха в гъстите кичури и тя придърпа главата му надолу, за да го целуне.

Не спряха дотук. А можеха ли изобщо да спрат? — запита се тя по-късно. Докато я целуваше, Майкъл пое инициативата, провря ръка под гърба й и устните му се плъзнаха по наелектризираното й тяло. Тя беше прикована към леглото и можеше само да стене и да се притиска към него, когато зъбите му се затвориха около зърното й и езикът му се стрелна по твърдото връхче. Тя се задъха от удоволствие, когато той започна да я хапе по талията и корема. Пусна ръцете й и се придвижи още по-надолу, а тя все още не можеше да помръдне, докато езикът му галеше вътрешната страна на бедрата й, а пръстите му нежно я докосваха. Тогава той намери центъра на възбудата й и я целуна там дълго и настойчиво. Тя извика името му, а тялото й се изви, цялото треперещо. Дъхът й спря и тя стигна до кулминацията.

Чак по-късно, когато той се плъзна нагоре, тя успя да овладее гласа си.

— Какво правиш с мен, Майкъл! — каза задъхано, сърцето й биеше лудо под покровителствената му ръка.

— Не, не — промълви той нежно. — Ти правиш нещо с мен. Чувствам се, сякаш съм открил смисъла на живота си.

— Като любовник ли? — попита тя развеселено.

Проницателният му поглед я накара да потрепери, точно както бяха направили пръстите и устните му преди малко.

— Като твой любовник.

Моника се взираше в него, докато очите й се напълниха със сълзи. После се претърколи и зарови лице във врата му.

— О, Майкъл… — въздъхна тя, неспособна да възприеме и назове чувството си. — Майкъл…

Той я задържа в прегръдките си, докато се съвземе, после пак я положи до себе си. Моника разбираше, че й трябва време, за да осъзнае, че Майкъл е част от действителността. Чувстваше, че и той има нужда да се пренастрои. Може би този уикенд щеше да им подейства добре.

 

 

Така и стана. Започнаха с обилна закуска от бекон с яйца, препечени филийки и домашни бухти, които Моника с удоволствие приготви за него, когато се върнаха в апартамента й. Обади се по телефона, после сложи в сака си банския костюм и кат чисти дрехи. Поеха по Мисти Ривър Бридж със спортното БМВ на Майкъл, оставяйки зад себе си града и неговите грижи.

Движеха се по крайбрежието, спираха в Марбълхед, Глочестър и Рокпорт, бродеха по пристанищните магазинчета, радваха се на свежия летен въздух. Накрая обядваха омари в заведение с изглед към океана, който беше осеян с яхти.

После поеха на север към Нюбърипорт, където се разходиха до насита по калдъръмените улички, преди да навлязат в Ню Хампшър. Спряха на пристанището Йорк, намиращо се на южната граница на щата Мейн. Там повървяха, хванати за ръце, по брега, наслаждавайки се на безгрижието, което вливаха в тях ревящите вълни и океанският бриз. Преживяването беше пречистващо в толкова много отношения.

Моника възприемаше мъжа до себе си такъв, какъвто беше в момента, без бремето на миналото или тревогите на бъдещето. Той беше до нея — от плът и кръв, и тя се чувстваше неотделимо свързана с него.

В Кенбънкпорт посетиха екзотични магазинчета и галерии, възхищаваха се на всичко, не се нуждаеха от нищо друго освен от компанията на другия. Докато разглеждаха плажа, Моника почувства задоволство, което беше нещо повече от физическото удовлетворение. Майкъл сякаш прочете мислите й и я взе в прегръдката си.

— Щастлива ли си?

— Да.

— Радваш ли се, че дойде?

— Да.

— Какво искаш да правим сега?

— Не знам. — Тя невинно сви рамене. — Ти си този, който не познава крайбрежието. Може би трябва да тръгваме към Бутбей? Ако искаме да стигнем навреме, за да намерим място…

Майкъл я целуна.

— Не съм сигурен, че толкова искам да стигна дотам — промърмори той близо до устните й, но достатъчно силно, за да заглуши прибоя. — Точно в този момент най-много се нуждая от едно легло…

— Разбойник такъв — каза тя закачливо, но не само той чувстваше порива. Моника нямаше нищо против през следващите двайсет и четири часа да гледа само голото тяло на Майкъл.

Но трябваше да се задоволи само с дванайсет. Майкъл като по чудо намери малка вила на брега, където я затвори, съблече я и я хвърли в леглото, от което станаха само за един час, за да хапнат късно вечерта. Беше толкова умел любовник, колкото и предишната нощ… дори повече. Сякаш се чувстваше по-сигурен, когато бяха далеч от Бостън. Остави я да поеме инициативата напълно и се наслади на последствията. Той беше всичко, което искаше и за което бе мечтала: нежен и разбиращ, силен, но и податлив, когато Моника беше в настроение да доминира. Никога не бе прекарвала по-блажена нощ. На сутринта не й се помръдваше.

— Само още малко — запротестира тя, когато Майкъл стана от леглото и се протегна без притеснение. Когато се обърна към нея, тялото му представляваше наслада за сетивата й. В униформа беше прекрасен, по риза и по джинси изглеждаше ослепително, но без дрехи бе направо умопомрачителен. Без никакво смущение тя му го каза направо. — Обожавам тялото ти — произнесе тихо.

— Като за начало не е зле. Но ми се струва, че се досетих за това през нощта. — Тъмните му дълги пръсти се открояваха на по-светлата кожа на бедрата.

Тя се усмихна.

— Беше доста отстъпчив. Това притесняваше ли те?

— Изобщо.

— Видя ли? Казах ти, че и това може да бъде приятно.

— Чувстваше се като победителка, нали?

Тя кокетно сви рамене, вдигна поглед към него и отново попадна под властта на магията му.

— На твое място бих внимавал, Моника…

— Какво не е наред?

— Всичко е наред. Но ми се струва, че е крайно време да тръгваме.

— Няма ли да поплуваме преди това? — Тя оглеждаше светлите участъци, които банският костюм щеше да покрие. — Обеща ми, че ще имаме време за това, преди да тръгнем.

— И щеше така да стане, ако не се бяхме успали. Моника… погледни ме…

— Точно това правя! — извика тя, после вдигна очи към неговите. Искрите в погледа й нямаха нищо общо с желанието да плува. Майкъл се взираше строго в нея известно време, после се предаде.

— О, по дяволите! — каза той дрезгаво, хвана я и я повали на леглото. — Така или иначе ще е неловко да изляза по бански точно сега. — За нейна радост това беше само меко казано.

Доста по-късно, когато остана сама в апартамента си, тя осъзна колко беше влюбена в Майкъл. Най-малко това бе искала, изглеждаше безнадеждно, но беше самата истина. През уикенда се бе почувствала като в рая — от миговете на екстаз в прегръдките на Майкъл в петък вечер до последната топла прегръдка, преди да се качат в колата за обратния път в неделя следобед.

Напрежението растеше с всеки изминат километър. Когато Бостън изникна пред погледа им, то беше станало почти физически осезателно. Майкъл изглеждаше затворен в себе си, но Моника беше прекалено възбудена, за да забележи. Когато БМВ-то спря пред блока й, във въздуха се възцари някаква трагичност.

— Виж какво, Моника, не исках да се караме, докато бяхме на север, но мисля, че не трябва да оставаш тук.

— Казах ти…

— Знам какво ми каза. Но въпреки това се тревожа. Джебчията спомена, че не си го разпознала. Това може да значи, че е трябвало да го познаеш и че всъщност го познаваш лично.

— Това е абсурдно…

— Но е възможно. И съм съгласен с Донован. Телефоните в радиото трябва да се подслушват.

— Говорил си с Донован?

— Да.

— Не, Майкъл! Не искам това да се прави.

— Голям инат си.

— Не се и съмнявай. Когато става въпрос за неприкосновеността на слушателите ми, съм голям инат. Те се представят съвсем повърхностно и знаят, че правото им на анонимност няма да бъде нарушено. Ще загубя доверието им. Ще предам вярата им.

— Ами гражданският ти дълг?

— Какво за него?

— Не носиш ли отговорност и към разследването, което цели да хване една обществена напаст?

— Точно това е той, Майкъл. Напаст! Не разбираш ли, може да е пребърквал джобове, дори да е крал от китките на хората, но не е доказано, че е опасен престъпник!

Очите на Майкъл станаха строги, в този момент й напомниха за същността му, към която за първи път от години не изпитваше презрение.

— Може да е само въпрос на време. Можем ли да си позволим да изчакаме?