Барбара Делински
Страст и илюзии (3)

Трета глава

На Моника й се струваше, че целият свят видя как Майкъл я придружи нагоре по каменните стъпала на полицейското управление. Когато масивната врата се затвори зад нея и я отдели от слънчевата светлина и свежия въздух като в гробница, се почувства изложена на показ и беззащитна.

— Оттук — каза той тихо, но като усети смущението й, прегърна я леко през кръста. От това тя се почувства по-уверена.

Минаха през приемната и се изкачиха по друго стълбище, по-тясно от предишното, което още повече се стесняваше, когато се сблъскваха с насрещно движение. Тя се опитваше да бъде колкото се може по-незабележима, но сякаш и ниските й бели сандали вдигаха оглушителен шум, когато се докосваха до пода. Тук се чувстваше чужда, не на място, пленница във вражески лагер. Пак се сблъска с много хора и й се прииска да е някъде другаде.

— Добре ли сте? — попита Майкъл и й напомни внимателно за присъствието си.

— Аха. — И тя кимна.

— Изглеждате уплашена до смърт. Наистина не е нищо особено, само ще разгледате албумите.

— Знам.

Когато завиха край ъгъла, той се притисна още повече до нея, после поеха по друг коридор.

— Слънцето залязва. Ако може, свалете си очилата.

Тя реши да отвърне на заяждането му:

— Те са ми за прикритие. Върша всичко това напълно инкогнито… или още не сте отгатнали?

— О, разбира се, че отгатнах. Трябва да имате много тъмно минало, щом го криете.

— Никога не се знае — промълви тя с крива усмивка, но когато я въведе в стаята на отдела, се стегна отново. С периферното си зрение видя бюрата и столовете, отворените паравани, които разделяха работните места, и множество полицаи със същите тъмни униформи като на Майкъл. Имаше и други хора: жертви, свидетели, дори може би и заподозрени. Всеки седеше срещу своя инквизитор. Снижените гласове отекваха зловещо във високия таван, от време на време емоциите ги повишаваха, но после пак се снижаваха.

Майкъл я заведе до едно бюро в ъгъла на стаята, доста далеч от вратата. Пътят дотам й се стори изнервящ, но поне пък беше що-годе усамотено. Тя седна на стола, който й предложи.

— Веднага се връщам — каза той. После я стисна за рамото. — Не си тръгвайте.

Тя му хвърли злостен поглед, а той се обърна и се отдалечи под претекст, че отива да донесе снимките от полицейския архив. Не можеше да не забележи колко величествен изглеждаше той в това мърляво място. Осмели се да огледа и останалите в стаята и пак се удиви на това колко различен от тях е Майкъл. Имаше известно успокоение и във факта, че очевидно никой не бе забелязал влизането й, защото хората бяха потънали в собствените си беди.

Полицейските участъци бяха истински хранилища на нещастие. Зад едно от бюрата седеше възрастен мъж, заровил лице в ръцете си, който се опитваше да осъзнае, че преди два часа е бил обран под дулото на насочен пистолет. Зад друго се намираше млада майка, мизерно облечена тъжна дебелана, която даваше на полицая до нея описание на сина си, изчезнал от два дни. До трето седеше пияница, застинал в безмълвно вцепенение. Четвъртото бюро представляваше временна спирка на жена в дрипи, клошарка, от тези, които бродеха из централната част. Беше най-гласовита от всички, от време на време започваше да мрънка и да протестира, че са я прибрали от нещо, което тя смятала за главна улица.

Обстановката в полицейската стая тъжно напомняше за действителността, но появата на Майкъл повдигна мрачното й настроение. Моника го гледаше как идва и колкото повече се приближаваше, толкова повече тя се разведряваше.

— По едно време ми се стори, че ви липсвам — закачи я той и шумно стовари няколко огромни папки на бюрото.

Тя се сгуши.

— От това място могат да те побият тръпки.

— Никога ли преди това не сте влизали в полицейска стая? — Тази забележка той произнесе много внимателно и определено целеше нещо, но тя все така последователно продължаваше да не обръща внимание.

— Не и като тази. — Тя пак се огледа. — Това не ви ли дразни?

— Кое? Това ли? — Погледът му проследи нейния, после пак се обърна към Моника. — Дразни ме всеки път, когато съм тук. Много е обезсърчително, когато виждаш толкова много тъга… а нашият участък събира само много малка част от тъгата по света.

През следващата минута и двамата мълчаха: Майкъл преживяваше тъгата, а Моника се възхищаваше на неговото отношение. Чувствителността му добавяше още точки в негова полза.

— Ето тук. — Той наруши мълчанието, за да й посочи стола си. — Седнете зад бюрото. Ще ви е по-удобно. — Моника направи каквото й каза. Той седна на ъгъла на бюрото си и разгърна първия албум. — Не бързайте и разгледайте всяка снимка. Кажете ми, ако ви напомнят нещо.

Тя прилежно заразглежда фотографиите, като обръщаше страниците една по една. След малко Майкъл се зае с това и отгръщаше страницата веднага щом тя отрицателно поклатеше глава. Полицейската стая й се стори потискащо място, но и снимките пред нея не бяха по-добри. Дори и да приемем, че полицейските фотографи са доста лоши портретисти, Моника никога в живота си не бе виждала по-сърдити и по-враждебни лица.

— Каймакът на обществото — пошегува се тя нервно.

Закачливата забележка на Майкъл обаче потвърди мисълта й:

— Много от тях са доста уважавани сред своите събратя.

— И аз съм го чувала. — Веднъж в програмата й имаше събеседник, който бе описал точно това явление. Йерархията на престъпниците. Беше, меко казано, потискащо.

Разгледа страница по страница албумите. Нищо. С периферията на съзнанието си регистрираше активността, която кипеше в стаята: мъже и жени полицаи влизаха и излизаха. От време на време клошарката подновяваше вайканията си и тя вдигаше стреснато глава. Но всичко беше под контрол, а и Майкъл беше непоклатим и точно до нея.

Минутите минаваха и на Моника й ставаше все по-трудно да се концентрира. А изкушения за отклоняване на вниманието не липсваха. Тя ги виждаше в опнатите по здравите бедра тъмни панталони, в мъжествените космати ръце, които обръщаха една по една страниците, дори и в аромата на чисто, който се носеше от него, когато се навеждаше над рамото й — аромат, който така рязко контрастираше на тежкия, застоял мирис на управлението. Но тя имаше нужда и от други развлечения.

— Наистина няма полза от това! — възкликна тя раздразнено. — Никого не мога да разпозная. Всички започват да ми изглеждат еднакви.

— Добре. — Майкъл се изправи. — Да си починем. Кафе?

— Ммм. Това не звучи лошо.

— Хайде. — Той й направи знак с ръка да стане и я завари неподготвена, защото очакваше, че той ще й донесе кафето на бюрото. Да премине отново през полицейската стая не й се струваше най-добрият вариант за почивка. Но щом става въпрос за едно кафе като награда за страданията й, не би отказала.

Преходът мина без произшествия. Няколко глави се извърнаха, когато преминаваха, но само кимнаха на Майкъл. Моника бе сигурна, че не познава никого тук. Освен това почувства облекчение, когато бе въведена в по-малка странична стая, вътрешен изолиран офис, който бе оборудван с кафемашина, пакетчета чай, нескафе, захар, сметана на прах и примамливи пластмасови чашки. Зад бюрото седеше мъж в костюм. Тя предположи, че е детектив.

— Как върви, Джон? — каза Майкъл, за да отбележи набързо присъствието на човека, но без да дочака отговор, се обърна отново към Моника. — Как го пиете? — попита той и започна да пълни чашите с гореща вода в очакване на следващите й указания.

— Черно. — Тя го наблюдаваше как отваря малък пакет, изсипва съдържанието му в димящата вода и разбърква сместа. После й подаде чашата. — Съжалявам, но не е прясно сварено.

— Няма нищо.

— Хей, Шоу! — От вратата надникна една глава. — Намери ли досието на Даниелсън?

Майкъл млъкна и се намръщи.

— Потърси в бюрото на Смит. Тази сутрин му го дадох.

— Добре. — Колегата му си поигра малко с дръжката на вратата, после си тръгна.

— Трябва ли ти стаята, Майк? — попита детективът с безизразното лице зад бюрото.

— Не, благодаря ти, Джон. Ще влезем там. — Той кимна с глава към една врата в офиса. Спря да разбърква кафето си, хвана Моника за лакътя и я поведе към още по-изолираната стая, която беше съвсем празна. Когато вратата се затвори и ги отдели от целия участък, тя въздъхна с облекчение. Без да каже нито дума, отиде до прозореца и се загледа през него.

Час, прекаран в полицейски участък, беше доста разтърсващо преживяване, дори може би направо потискащо. Присъствието на Майкъл Шоу беше единствената утешителна награда. А този факт си беше разтърсващ сам по себе си. Играта започваше отново.

— Много сте тиха. — Дълбокият му глас прониза мислите й. Само вдигна поглед към него и отпи от кафето си, после отново обърна очи към улицата долу. — Това е показателно — продължи той. — Обикновено имате готов отговор за всичко. — Тя сви рамене, но продължаваше да мълчи. — Това място ви е неприятно, нали?

Тя пое дълбоко въздух, после бавно го издиша и сподавено прошепна:

— Да.

Майкъл се облегна на стената до прозореца, за да може да вижда лицето й.

— И ще ми кажете ли защо?

Моника свали слънчевите си очила, сложи ги на темето си и го погледна съсредоточено. Тонът му с нищо не напомняше за полицейски разпит, само подсказваше за любопитство и личен интерес. Тя се намръщи и сведе очи към кафето си.

— Не е никаква тайна — започна тя. — Бихте могли да разберете много лесно.

Млъкна и той я подкани:

— Слушам ви.

Тя разказа смирено историята на първото си съприкосновение със закона преди четиринайсет години. Като че ли за първи път успя с лекота да овладее гнева си, сякаш сегашното преживяване я пречистваше емоционално.

— Така че — завърши тя — ако ме бяхте проверили, щяхте да разберете, че и аз имам полицейско досие.

След като я изслуша внимателно, той й заговори със спокоен тон:

— Не мисля, че това може да се нарече досие.

— Всичко е черно на бяло.

— Може би. Това ли ви притеснява? — попита той, искрено изненадан.

— Самото досие ли? Не. Преживяването? Да. От полицията и участъците й ми се повдига. Без да искам, тук се чувствам неспокойна. — Все още не му бе разказала всичко. Миналото си беше минало. Усещаше, че за това би я разбрал. Но настоящето, работата й, репутацията й на критик на полицията — с това по-трудно щеше да се примири.

Вдигна поглед точно навреме, за да улови топлия блясък в очите му.

— Със сигурност не е най-приятното място на света. Мисля, че бих предпочел да сме някъде другаде. Но такива места са нужни. Законът може и да си има своите недостатъци, но въпреки това е жизненонеобходим за оцеляването на обществото.

— Сега пък говорите като адвокат. — Тя се усмихна почти срамежливо.

Майк я стрелна с непроницаем поглед.

— А бихте ли предпочели да съм адвокат?

Интересен въпрос. От самото начало Моника чувстваше, че той я привлича. От самото начало — та то беше едва вчера! Нещо повече, привличането не изчезваше въпреки полицейската му значка и всичко, което тя символизираше. А ако наистина беше адвокат и нищо не заставаше помежду им? Тогава какво? Нямаше желание да обмисля тази хипотеза. Имаше нещо опасно в силата на това привличане, нещо, което заплашваше независимия начин на живот, в който вярваше. Опасно… но и съблазнително. Защото там се криеше и чудната романтика, по която копнееше.

— Защо наистина сте станали полицай? — попита тя и върна разговора в по-безопасни територии.

Той се усмихна чаровно.

— Нима всяко малко момче не мечтае да стане полицай, като порасне?

— Но повечето не го правят. Надрастват го — като кубчетата и плюшените мечета.

— С кубчетата строиш, мечетата ги приласкаваш. Когато се намери по-зрял заместител, те остават на заден план. Открих удоволствието от майсторенето с дърво на дванайсет години, жените някъде около шестнайсет.

— Около? — Устните й се повдигнаха в закачлива усмивка. — Мислех, че всеки мъж знае точната година, месец и дата на първото си завоевание, да не кажа дори часа.

Той отговори със същата усмивка:

— Не мисля, че бихте се заинтересували от подробностите. Ако искате, разбира се, ще ви ги обясня една по една…

— Няма нужда. Само ми кажете за другата мечта: да станете полицай, като пораснете.

— Надраснах я.

— А, така всичко става ясно — отвърна тя иронично. — А сега остава да ми кажете, че сте журналист, който проучва под прикритие местните герои заради статия, която се надява да напише. Може би дори и сценарий.

— Не точно. — Той се изтегна още по-удобно на стената, сякаш се приготвяше за пространен отговор.

— Тогава какво правите тук, в тази маскировка?

— Точно това, което ви казах и вчера. Тук съм изпратен от управлението, в което работя, за да опозная работата на бостънската полиция.

— Добре — съгласи се тя по-кротко. — Тогава се връщаме на първия ми въпрос. Защо сте ченге? След като в определен момент сте надраснали тази мечта — всъщност кога е станало това? Вече ми разказахте за кубчетата и мечетата.

— Надраснах мечтата си да стана полицай, когато бях на девет години.

— Какво се случи тогава?

Той не се поколеба да отговори. Явно беше по-спокоен за миналото си от нея.

— Станах свидетел на полицейско преследване, в което една от патрулните коли не можа да бъде овладяна и блъсна друго дете на улицата, не много далеч от мястото, на което се намирах аз.

Моника беше ужасена.

— Ужасно! — Тя млъкна. — Детето умря ли?

— Не, не умря, само беше тежко ранено. Възстанови се съвсем, без трайни последствия. Но въпреки това, за мен случката означаваше сриване на мита, че полицаите не могат да ти причинят нищо лошо.

Видя как блестят очите му и разбра, че това преживяване означава за него толкова много, колкото за нея означаваше собственият й сблъсък с полицията. Повечето хора бяха преживели нещо, което бе преобърнало живота им в по-голяма степен, отколкото на другите, помисли си тя. Но все пак най-същественото в случая с Майк все още липсваше.

— Какво ви накара все пак да поемете по този път, ако мога така да се изразя? — попита тя внимателно.

Майк пое дълбоко въздух и се отдалечи от стената. Разклати кафето в чашата си, изпи последните капки, смачка пластмасовата чаша в ръка и я хвърли в близкия кош.

— Почти същите неща, които вас ви притесняват, започнаха да тревожат и мен. — Очите му още блестяха, но някак отбранително.

— Като например?…

— Липсата на ефективност и разбиране, некомпетентността и да — корупцията…

— Значи се опитвате да наложите промяна отвътре?

— Точно така.

— И си мислите, че ще постигнете нещо?

— Със сигурност бих могъл да опитам!

— Като редови патрулиращ полицай?

— Като такъв ще работя само през лятото.

— А след това?

Нямаше как да не забележи, че усмивката му стана малко загадъчна.

— Кой знае?

— Я чакайте малко — наежи се тя, наполовина шеговито. — Ако бяхте на осемнайсет, можеше и да ви повярвам. Но вие не сте новак.

Краищата на устните му потрепнаха.

— Струва ми се, че това вече го установихме.

— Да — съгласи се бързо тя и съвсем ясно си спомни по-раншния им разговор и демонстрацията, която го последва. После събра сили, за да остане спокойна, обърна се и го видя как се настанява на ръба на масата. Сега тя беше с гръб към прозореца, а лицето на Майкъл попадаше под светлината. За сетен път бе поразена от дълбочината на разбиращите му очи, решителната извивка на устните, сенките, които късното следобедно слънце хвърляше по масивната му мъжествена брада.

На Моника й костваше известно усилие да се върне на мисълта, която се бе изплъзнала от главата й преди миг.

— Наистина ли мъж на вашата възраст може да си позволи такова отношение: „Кой знае?“.

Той пак се усмихна широко.

— А защо не?

Тя леко простена:

— Ох. С всеки следващ отговор става все по-зле.

— Сериозно ви говоря, наистина ли мислите, че идва време, в което е прекалено късно да опиташ и нещо друго? И нима желанието да се развиваме не е една от основните движещи сили на живота?

— Не… и да. Просто съм изненадана, това е всичко.

Той я погледна по-внимателно.

— Как така?

Отметна глава назад, събра косата си на тила и я вдигна нагоре, за да се разхлади. Беше несъзнателен нервен тик.

— Все ми се струва, че би трябвало да сте човек, отдаден на семейството си. Нали разбирате — къща, жена, деца. За такъв тип хора „Кой знае?“ е опасно изречение.

Още не бе завършила, когато Майкъл се наведе напред. Ръката му се стрелна, обхвана я през талията и я придърпа. Бедрата й бяха в хватката на неговите още преди да може да реагира на неочакваната атака.

— Ако бях такъв, вчера нямаше да те целуна — каза той провлачено. — Знаеш го много добре. — Китките му се срещнаха на гърба й, дланите му се спуснаха дръзко по-надолу.

Наистина го знаеше, въпреки че нямаше представа как го бе разбрала. Но когато вчера я целуна, тя за свое собствено удобство предположи, че е свободен. А сега усещаше близостта му и сетивата й копнееха за нещо повече. Въпреки това постави длани на раменете му и символично го отблъсна, но жилавото му тяло не се поддаде въобще.

— Майкъл… моля те! Ами ако в този момент някой влезе?

— Знаеш ли, че за първи път ме нарече с първото ми име? Кажи го пак.

— Но това е глупаво, Майкъл…

— Ето! Мммм. Звучи прекрасно. По-интимно, отколкото фамилията ми.

Той целеше нещо, както и тя.

— Моля те… това не е точно интимна ситуация…

Върховете на пръстите му едва докоснаха талията й.

— Бих казал, че бързо се превръща в такава.

— Но това е полицейски участък!

Той се засмя:

— Знам. — После я придърпа малко по-близо до себе си и ръцете й се озоваха на раменете му. — Кажи ми, ще викаш ли, ако те целуна?

— И да рискувам да събера всичките ти приятелчета тук? Сигурно ще се закълнат, че съм си го изпросила.

— Може и да са прави.

— Нищо не съм си изпросила! — протестира тя.

— Имам предвид, че беше права за моите, хм, колеги. Вероятно ще обвинят теб. Но ти не отговори на въпроса ми. Ще викаш ли, ако те целуна?

Абсурдна мисъл, но не можеше да я отхвърли с лека ръка.

— Не бих казала, че мястото е много романтично… — Но и така да беше, тя знаеше, че няма значение. Усещането й за заобикалящата я действителност вече бе започнало да избледнява. Единствено Майкъл бе останал в съзнанието й.

— Ще викаш ли? — продължи да настоява той. Очите му бяха насмешливо присвити.

— Ами ако някой влезе? — Засега имаше късмет. Никой не я бе идентифицирал все още. Но ако някой, който я познава, я видеше в прегръдките на Майкъл Шоу, нямаше да го преживее.

— Първо ще почука. Освен това Джон пази отпред. Така че… какво би направила? Ще се съпротивляваш ли?

Моника сви рамене и го погледна безнадеждно. Той продължи да я придърпва по-близо до себе си и тя затаи дъх. Струваше й се, че усеща всеки сантиметър на високото му силно тяло.

— Ще се съпротивляваш ли?

— Не — прошепна тя и отметна назад глава, за да посрещне устните му, които веднага се сляха с нейните. Като че ли бе изминала цяла вечност, откакто не я бе целувал, а не един ден. Нямаше представа колко бе зажадняла, докато неговите устни не й предложиха утоляване, което тя прие с жар.

— Вкусна си — промълви той и пак я целуна. Наслади се на топлата сладост на езика й и проникна още по-надълбоко. Едната му ръка бе обвита около кръста й и я притискаше нежно, другата му длан погали косите и обхвана главата й.

Прегръдката му беше умела и чувствено опустошителна. Моника му отвръщаше с ласките на устните си и играта на езика си и леко го галеше с ръце по раменете и гърба. Чувстваше се приповдигнато, като че ли и двамата бяха вече над реалността, над различията си, бяха преминали на друго ниво, където бяха просто мъж и жена в най-красивите си превъплъщения. Илюзията беше главозамайваща.

Тогава, както й беше казал Майкъл, на вратата се почука. Но се оказа само наполовина прав, защото натрапникът се втурна, без да изчака отговор, и резултатът беше същият, както и ако не беше почукал.

— Шоу? Хей, Шоу, какво правиш, по дяволите?

Майкъл и Моника рязко се отделиха, тя стреснато изохка, а той дрезгаво въздъхна. Очите и на двамата се извърнаха бързо към вратата. За Моника това се оказа мигът на истината, мигът, в който късметът й изневери.

— Я да видим. Какво става тук? — Погледът на Фред Салазар бе прикован в Моника.

Тя замръзна. В отговор Майкъл отпусна хватката си, но все още не я пускаше.

— Какво има, Салазар?

Но Салазар все още се пулеше срещу Моника. Тя чувстваше, че стомахът й се е свил.

— Ако… ако… това не е… — заекна той, явно все още не можеше да повярва на очите си. С всяка измината секунда се ухилваше все по-широко, докато накрая лицето му стана съвсем злорадо.

Моника беше в шок. Мургав, с черна коса, в пълна униформа като Майкъл, но беше толкова раздърпан, колкото Майкъл беше привлекателен. Контрастът предизвикваше отвращение. Още по-отвратителен й беше фактът, че този човек — пресаташето на полицейския участък, беше нейното наказание, нейната главна връзка с бостънската полиция от месеци наред. А сега я намираше в компрометиращо положение и щеше да извлече максимален дивидент от това.

Майкъл все още не бе наясно. Отдели ръце от Моника и се обърна с лице към колегата си.

— За какво става въпрос? — попита той. Раздразнението му беше под пълен контрол.

Гаднярът гледаше ту единия, ту другия.

— Не знаеш ли? — попита той, развеселен.

— Какво да знам?

— Кой е тук. — Той пак огледа Моника от главата до петите.

Когато и Майкъл обърна очи към нея, забеляза, че в нея се бореха вината, гневът и страхът и тази борба бе изписана на лицето й. Започна да предусеща, че нещо не е наред.

— За какво говориш? — попита той. Въпросът му бе насочен към Салазар, а погледът му — към Моника.

— Устата. И то тук, на вражеска територия.

— Устата? — извика Майкъл недоумяващо. Този прякор преди известно време бе достигнал и до ушите на Моника, но Майкъл не го бе чувал досега. — Салазар, какво ми говориш, по дяволите?

— Спипал си я. Моника Уинслоу. Царицата на радиовълните. Устата, както я наричаме галено. — В тона му имаше отровен сарказъм. — Хапливият език, който за щяло и нещяло се заяжда с най-видните хора на Бостън.

Майкъл се отдръпна назад.

— Моника, за какво говори този?

Тя протегна помирително ръка.

— Ще ти обясня — каза му меко, но Майкъл не беше в настроение за нежности.

— Вярно ли е? — Мускулите по лицето му нервно се свиваха.

— О, вярно е, и още как — намеси се Салазар. — Програмата й практически изравни със земята нашата служба. Но какво прави тя тук? Да не би това да е някакъв нов подход, Моника? Първо го прелъстяваш, после му забиваш нож в гърба, а?

Ако току-що не бе преживяла тази страстна прегръдка с Майкъл, щеше да се контролира повече. Но при думите на Салазар тя видимо премигна. За щастие Майкъл й се притече на помощ.

— Какво искаш, Фред? Да не би да има спешен случай? Току-що ми свърши дежурството.

Салазар инстинктивно скръцна със зъби в отговор на властното излъчване на Майкъл. Знаеше, че с въпроса за Моника Уинслоу ще трябва да се занимае по-късно.

— Твоят човек. Пак направи удар.

— Джебчията? Къде?

— Еспланейд, недалеч от Хатч Шел. Искаш ли да говориш с жената?

— Тя отвън ли е? — кимна към съседните помещения.

— И е доста ядосана, но е тук.

Майкъл посегна да разтрие тила си, после хвърли бърз поглед към Моника.

— Добре, Фред. Задръж я. Веднага идвам.

— Ами тя? — Салазар отново изгледа Моника.

Но Майкъл решително го сряза:

— Тя е мой проблем. Аз ще се погрижа за нея. Но ако бях на твое място, не бих разпространявал новината, че е идвала тук, Фред. Тя е тук по моя молба, дойде много неохотно, накарах я да разгледа архива от снимки и търсеше същия този мой човек.

— Това ли правехте в тази стая? — заяде се Салазар за последно и огледа отново помещението. — Гледахте полицейския архив?

Майкъл се изпъна и се извиси над нисичкия полицай.

— Казах, че това е моя работа.

— Добре, добре. Разбрах намека. — Фред кимна подигравателно на Моника за довиждане. — Госпожице Уинслоу. — После се извъртя и затвори вратата зад себе си.