Барбара Делински
Страст и илюзии (6)

Шеста глава

Пържени миди? Моника се втренчи с неверие в него.

— Пържени миди ли? — Как можа така рязко да смени един апетит с друг? И при това как можеше да се контролира толкова добре, запита се тя. Просто не беше честно! — Пържени миди? Сериозно ли говориш?

— Напълно — отвърна той тихо. — Вечерта е прекрасна. Можем да се разходим до крайбрежието. Знам едно страхотно местенце…

Моника поклати глава:

— Не мисля, че би било разумно.

— Кое? Мидите, разходката или страхотното местенце? — подразни я той и тя веднага настръхна.

— Всичко! Последния път, когато се изложихме на риска да ни хванат, ни хванаха! И твоят човек Салазар се погрижи и другите да научат. Представяш ли си какво може да се случи, ако пак ни видят заедно? И то само след часове?

Майкъл си придаде безгрижно изражение.

— След като вече знаят за страстната ни любовна връзка, с какво би могла да ни навреди порция пържени миди?

Гласът й като по чудо беше овладян като погледа му.

— Няма никаква страстна любовна връзка и ти много добре го знаеш!

— Тогава защо да не се разходиш с мен? Говоря ти сериозно, Моника. Почти се стъмни, а аз ти гарантирам, че заведението, което имам предвид, е малко и не е свърталище на редовите полицаи.

— Какъвто ти не си. Кой си ти в действителност? И как така знаеш това заведение, след като си в Бостън от толкова кратко време?

Той невъзмутимо я погледна в очите, както си стоеше, здраво стъпил под рамката на кухненската врата.

— Ако ти обещая да ти отговоря на някои от въпросите… ще дойдеш ли?

Моника видя пламъчето в очите му и веднага разбра какво е намислил. Предизвикваше любопитството й, негодникът! Но нали вече бе доказал колко добре можеше да я манипулира, като й задава само един въпрос точно в целта? И винаги знаеше какво да попита!

— Все още мисля, че идеята е глупава. — Много добре знаеше, че не възможността да ги видят заедно я притеснява най-много. Само преди секунди тя едва се отскубна от прегръдките му. Как сега да се съгласи да прекара още време с него и да рискува да се влюби? Беше прекалено силен, прекалено мъжествен и щеше да смути спокойствието й. А до него тя беше само слаба жена. Въпреки това, беше наистина любопитна…

— Хайде — подкани я той и така невинно килна главата си на една страна, че студенината веднага изчезна от лицето й.

Въздъхна примиренчески и се отпусна.

— Истинска глупачка съм, че ти позволявам да постъпваш така с мен. Сигурно си много горд със себе си.

Очакваше от него да се възползва от възможността да позлорадства, направо го предчувстваше, но с мисълта, че и нейното време щеше да дойде. Но обратно на предположенията й, Майкъл стана мрачен.

— Горд ли? — попита той, сякаш не бе разбрал правилно. — Не… не съм горд. — Намръщи се и трийсетте и осем години напълно му проличаха. — Просто ми харесва… твоята компания.

И след тези думи, въпреки примамките, които поставяше пред нея, тя пак не можеше да му откаже. Самотата. Точно това я порази. Тя беше общото между тях.

Отблъсна се от стола и му каза тихо:

— Веднага идвам. — Хлътна в стаята си и се преоблече в джинси и свободна памучна риза, която завърза на кръста си. Обу чифт тъмносини еспадрили, среса се и си сложи малко светлорозов руж, после се върна при Майкъл.

Както и той бе отбелязал, беше почти тъмно, когато излязоха от сградата и тръгнаха нагоре по хълма. По пътя им имаше и други пешеходци, в някои от тях Моника разпозна свои съседи, но не се почувства неудобно. След като бе сменил синята униформа с джинси, които му придаваха по-небрежен вид, Майкъл вече не изглеждаше като служител на бостънската полиция… не повече от нея самата. Докато се изкачваха бавно по хълма, тя го погледна и пак се зачуди за произхода му.

— И така — започна тя с доброжелателна ирония. — Слушам.

— Слушаш?

— Аха. Ти ме подкупи, като ми обеща да ми отговориш на някои въпроси. Време е да си платиш.

Но той поклати глава и я погледна палаво.

— Не и преди да ни сервират вечерята. Ако ти разкажа всичко, ти ще се обърнеш и ще избягаш вкъщи. А аз искам компанията ти за по-дълго време.

Тя също, но не можеше да бъде толкова откровена. Въпреки че по-рано му бе изтъкнала опасността да ги видят заедно, сега се чувстваше странно спокойна с него. Сред хората заплахата от физическото изригване, което за малко не й отне разума, намаляваше. Беше тъмно и наистина романтично, но по безплътен начин.

— Откъде знаеш за тези закътани ресторантчета? — попита тя.

Усмивката му я стопли.

— Често вечерям навън. Моите гозби стават само за храна на птиците. О, не е съвсем точно. Дори и птиците им се мръщят.

— Не е възможно да е толкова зле.

— Доста е зле. Е, мога да правя препечени филийки и да си налея чаша нектар. Така се справям със закуската.

— Но това е ужасно, Майкъл! — възкликна тя, защото разбираше, че набитото тяло до нея се нуждае от много повече храна. Но се усети, преди да започне да звучи като загрижена майка, и смени закрилническия си тон с възмущението на освободената жена. — Искаш да кажеш, че не си се научил да си готвиш сам?

Той сви рамене:

— Не ми се е налагало.

— Разглезен си от малък, така ли? — подразни го тя, но Майкъл беше невъзмутим. Не беше самодоволен. Просто откровен.

— От почти двайсет години съм самостоятелен. Просто мразя да готвя. — Той я хвана за ръката и я издърпа на тротоара, когато една кола обърна от едното платно на улица „Джой“ по другото. Ръката й остана в неговата, докато бавно пресичаха същата улица.

— Значи ядеш навън.

— Точно така.

— Не ти ли омръзва?

Той си позволи да й хвърли пълен с горчивина поглед.

— Да.

Моника кимна. Какво да каже? Сети се за нещо и го изстреля, преди да размисли:

— Никога ли не си се женил… или живял с някого?

Той се засмя от сърце:

— С някого. Много сладко. Дипломатично.

Моника чакаше. Взираше се в красивото лице до нея и се чудеше как такъв мъж може да остане сам цял живот.

— Е? Да или не… или и двете?

Той се поколеба, преди да се осмели да отговори. Но й беше обещал.

— Да — на първото. Не — за второто.

— Бил си женен? — попита тя изненадано, но после се сети, че й беше казал, че сега не е женен.

— Да.

— Разведен ли си? — Изводът беше очевиден.

— Да.

Троснатият му тон я накара да си спомни за разгорещения им спор от по-рано. Тогава той се нахвърли върху „либералите“ и тя заключи, че вероятно е пострадал в някой етап от живота си. Дали ставаше въпрос за този приключил брак? Искаше й се да го попита, но се въздържа, като видя как потрепват мускулите на скулите му. Този отговор можеше да почака. Сега беше по-важно да види пак усмивката му.

— Някой път трябва да ти приготвя моите световнонеизвестни бостънски печени бургери.

Успя. По устните му бавно се появи скептична усмивка.

— Твоите какво?

— Бостънски печени бургери.

— И аз така чух. И какво, по дяволите, представляват бостънските печени бургери? — Като минаха покрай Щатската управа, светлините на сградата осветиха лицата им. Те се спряха за миг.

Моника вдигна вежди.

— Ако ти кажа, ще проваля изненадата, нали?

— Ти току-що направи точно това. — Той се засмя: — Но си права. Хубаво е да има изненада. И освен това, за всяка тайна, която изтръгвам от теб, трябва да предложа нещо в замяна. — Стисна ръката й и я поведе нататък. — Ще почакам.

Златистото кубе на сградата на Щатската управа остана зад тях и те продължиха надолу по другия склон на хълма към площада пред кметството и намиращия се в съседство пазар. Моника размишляваше над „разкритията“ на Майкъл и стигна до извода, че само половината от тях носеха някаква положителна информация. Силата, с която ръката му стискаше нежно нейната, свидетелстваше за други достойнства, които този мъж притежаваше.

Известно време вървяха мълчаливо. И двамата се наслаждаваха на съботния нощен живот на града и неговото лятно очарование. Минаваха покрай ресторанти на открито и ярко осветени магазини. Криволичеха между хора, които също криволичеха покрай тях — хора на всякакви възрасти, туристи и местни. Сред тълпата се чувстваха анонимни, лицата им бяха слабо осветени от газовите лампи, обрамчващи алеите на пристанището.

Сякаш вечерните сенки бяха размили различията им, сякаш бяха двойка, едно цяло сред останалите. Майкъл внимателно я водеше. Ръката му вече леко обгръщаше кръста й и я насочваше към целта на разходката им. Когато стигнаха до малкото усамотено ресторантче за морски деликатеси, Моника се чувстваше приятно размекната.

— Издържах ли изпита? — промърмори до ухото й Майкъл, навеждайки се надолу, за да й държи кавалерски стола, докато седне.

— Издържа го. — Тя се усмихна. Възнаграждаваше го, защото заслужаваше. — Това е наистина необичайно място. — До него се стигаше през няколко алеи и пътечка на пристанището. — Чудя се как хората намират пътя до него.

— Малцина успяват — отвърна той и се настани на стола срещу нея. — Затова е толкова приятно. Повечето гости на града никога не го откриват. Основната му клиентела са обитателите на пристанището.

— Ами ти? — Тя го погледна изпитателно. — Ти как го намери?

— Аз съм един от тези обитатели.

— На квартал до пристанището? Наистина ли? Майкъл, тези жилища са съвсем нови и невероятно скъпи. Как успя да си намериш квартира за лятото? — Може би не беше учтиво да го пита, но го направи напълно спонтанно.

Майкъл се усмихна самодоволно и невъзмутимо.

— Имам връзки. Приятели по високите етажи могат винаги да ми намерят квартира за през лятото.

— Не е зле.

— Изобщо не е зле. Мястото е хубаво и в самия център на града. Много ми харесва.

— И често ли вечеряш тук?

— Веднъж седмично. Предлагат още много вкуснотии освен пържените миди — намекна той, за да я изкуши още повече. — Прегледай менюто и реши какво ще си поръчаш.

Без да докосва менюто, Моника наклони главата си настрана.

— Имам по-добра идея. Ти поръчай. Изненадай ме. — Предложението й беше забавно и много различно от обичайния й стил на поведение.

— Поемаш ли риска? — Устните му потрепнаха в едва доловима предизвикателна усмивка.

— Поемам го. — И тя му се усмихна по същия начин.

Той я погледа още малко, сякаш преценяваше и претегляше доколко бе готова за приключения. После, без да каже нищо, махна на сервитьорката. След минути тя отвори на масата бутилка вино. Чашите им бяха напълнени и вдигнати за тост.

Тогава Майкъл се поколеба. Моника чакаше търпеливо, чудейки се какви ли словоизлияния ще чуе сега. Стори й се, че на няколко пъти се канеше да започне, преди да си поеме въздух и да направи последен опит.

— Наздраве… — каза той най-накрая и тя се намръщи.

— „Наздраве“? Това е разтърсващо!

— Ще предложиш ли нещо по-добро? — попита той, развеселен.

— Разбира се — отвърна тя смело.

— Моля.

Моника вдигна поглед към тавана и затърси най-подходящите думи. Таванът беше нисък и меко осветен от канделабрите по стените. По него — освен шарките в различни оттенъци на бяло, нямаше нищо друго.

Тя пак въздъхна и погледна надолу към ръцете си. Какво да каже? За нас? В никакъв случай. За лятото? Още по-зле. За хубавата вечер? Неловко. Когато най-накрая вдигна очи, страните й леко пламтяха.

— Наздраве… — повтори тоста му с плаха усмивка. Той се засмя високо и ледът бе разчупен. По-дългите тостове оставаха за друг път… може би.

Моника го наблюдаваше как отпива от виното, как то разхлажда гърлото му. После той остави чашата и срещна погледа й.

— Как така си толкова известна в града, но само по име? Салазар беше единственият, който онзи ден те разпозна в полицията.

— И слава богу!

— Но защо?

— Нарочно не се показвам много на публични места. Избягвам определени неща, нали разбираш — интервюта във вестници и списания, където могат да публикуват и снимка, и определено не участвам в телевизионни програми.

— Често ли те канят?

— Не много. Понякога ми се обаждат от забавни програми на местните телевизии, но аз отказвам. Харесва ми анонимността.

Майкъл се замисли над думите й.

— Това ме изненадва. Бих си помислил, че някоя визуална медия ще е следващата стъпка в кариерата ти.

— Не и за мен. — Тя решително поклати глава. — Харесвам работата, която имам в момента.

— Нямаш ли амбиции за бъдещето?

Тя сви рамене, после се намръщи.

— В някои аспекти, но не и по посока на публичността, която ти спомена.

— От теб би станал страхотен политик. Би могла да предотвратиш и буря само с думи.

— Не — каза тя провлачено. — Животът на политиците е прекалено натоварен за мен. Обичам разнообразието… но и спокойствието. Като тук. — Тя пак огледа интимната обстановка в ресторанта. Когато очите й отново се върнаха на Майкъл, усещането й за интимност стана още по-силно. Покашля се в опит да задържи чувствата си в разумни граници. — Ами ти, Майкъл? Тази вечер ти би трябвало да си на горещия стол. Разкажи ми за себе си.

Много й харесваше как вдигаше високо вежди и челото му над тях се набръчкваше.

— Знаеш цялата необходима информация.

— Не е вярно! Ти си абсолютна загадка за мен. И преди ти казах, но пак ще го повторя. Ти си най-нетипичното ченге, което съм срещала.

— В какъв смисъл?

Нямаше нужда да мисли дълго.

— На първо място заради интелигентността ти. Или направо да кажем — интелекта ти. Оставам с впечатлението, че имаш много по-добро образование от средния полицай. — Когато той просто наведе глава и безмълвно се съгласи с тази вероятност, тя го притисна още повече: — Кажи ми какво образование имаш.

Той отмести чашата си, за да направи място за салатата, която се появи точно навреме на масата. Моника огледа кулинарното творение пред себе си и кимна одобрително:

— Страхотна салата. Сигурно в нея има поне три вида марули, да не говорим за бамята, граха, зеления боб и свежите детелини. — С помощта на вилицата си тя надникна под една изрезка от морков. — Сърцевини от земни ябълки? Обожавам ги.

Майкъл сложи малко доматче в устата си и се усмихна, като видя как тя се зарадва на салатата.

— Забрави да споменеш краставиците, доматите и лука.

— О, това са обикновени зеленчуци. Но другите… Браво, Шоу!

Удоволствие се изписа на усмихнатото му лице.

— Не на мен… но ще приема поздравленията, ако настояваш. — Той млъкна за кратко. — Разкажи ми за детството си, Моника. Освен, хм, инцидента с полицията, не знам нищо друго.

— О, не! — отвърна тя, докато безгрижно смучеше огромна маслина. — Няма да се измъкнеш така бързо. Къде си учил?

— На западния бряг.

— Къде точно?

— Станфорд.

— Колеж?

— Точно така. Дипломирах се в Корнъл.

Моника издаде напред брадичка, остави вилицата си и го погледна съсредоточено.

— Ако трябва да използвам въображението си на базата на това, което знам за теб, бих се обзаложила, че имаш юридическо образование. — Той се усмихна и тя се оживи. — Права ли съм? Така ли е?

— Да. — Колкото и да беше невероятно за полицай, това напълно отговаряше на характера на Майкъл.

— Практикувал ли си?

— Малко — отвърна той уклончиво и после смени темата. — Всъщност тогава имаше съкращения в армията. Законът за военната служба до голяма степен ме насочи към юридическия факултет.

Най-външните пластове на загадката най-накрая започваха да се отместват. Моника се наслаждаваше на триумфа си, защото инстинктите й не я подведоха. Знаеше си, че е по-различен.

— Не си ли прекалено квалифициран за патрулиращ полицай?

— Невинаги патрулирам по улиците. Имам и много работа в управлението…

— Знаеш какво имам предвид. Няма ли някакъв начин да използваш юридическото си образование в полицейската работа?

— Аз го използвам. Ежедневно. Успявам по-добре да вникна кое в работата на полицията е ефективно и кое не е.

— Не съм… сигурна, че те разбирам.

Майкъл й говореше внимателно и търпеливо, но в гласа му пак се долавяше същата решителност, както по-рано, когато говориха по принцип за работата му.

— Знаеш не по-зле от мен, че през последните години полицията из цялата страна си навлече много критики — до голяма степен заради арестите, които не издържат в съдебната зала по една или друга причина. — Тя кимна и той продължи: — Няма смисъл да задържаме заподозрян, ако уликите са недостатъчни или толкова неправилно подбрани, че делото да се провали. Аз знам как да внимавам какво правя. Мога да се погрижа и останалите да са толкова внимателни. Може да наричаш средностатистическото ченге егоист, но аз съвсем искрено вярвам, че до голяма степен преиграваш. — За първи път долови обвинителна нотка в гласа му и разбра, че е насочена срещу нея.

— Може и така да е — възпротиви се тя, — но как да се въздържа? Ти си единственото изключение…

— Точно тук грешиш. Аз не съм изключение, Моника. Знаеш ли колко много колеги учат задочно виеше образование? Е, не в провинциалните участъци и във всички краища на страната. Но в по-големите градове като този процентът се увеличава с всяка година.

Тя изсумтя и пак стана иронична:

— Не можеш да ме заблудиш! — Но блясъкът в очите на Майкъл подсказваше за още по-силен сарказъм.

— Промяната изисква време, Моника. И само непредубеден човек може да я види. Откакто пристигнах тук миналия месец, срещнах доста мъже, отдадени на работата си в полицията.

— Като Салазар ли? — Не можа да се въздържи да се подиграе, но веднага съжали.

— Салазар е другата крайност. Вече знаеш мнението ми за него. Но и той ще дочака Видовден.

— Много си убеден — отбеляза тя скептично.

Майкъл насочи вниманието си към салатата, събра мислите си и заговори с кротка убеденост:

— Той ще си получи заслуженото. Обещавам ти. — Изражението му беше мрачно като думите, които произнесе.

— А това звучи като лична заплаха. Да не ти е вгорчил живота?

— Не точно. Но съм го виждал как работи в управлението и честно казано, много е груб. Работата му е да поддържа добри връзки между полицията и обществеността, а той само ги проваля.

Моника въздъхна и каза кротко:

— Е, поне тук постигнахме съгласие.

След два часа, когато те се връщаха по обратния път от крайбрежието през административния център, нагоре по хълма и после надолу по другия му склон, все още поддържаха мир. Вечерята беше вкусна, хареса им до последната скарида, мида и стрида, които Майкъл поръча.

— Чувствам, че преядох. — Моника издиша с усилие. — Иска ми се да имам достатъчно сили да се кача и сляза по хълма на бегом няколко пъти.

— Бягаш ли сутрин? — попита той и я погледна.

Тя поклати глава:

— Карам ски през зимата и плувам през лятото, но най-често ходя пеша. Навсякъде и по всяко време.

— Значи тази вечер не съм те уморил? — Очите му едва искряха, почти незабележимо под светлината на уличните лампи, които подминаваха. Този блясък намекваше за някаква палавост, и то от точно определен тип, с определено сексуален оттенък. Изведнъж й хрумна, че той се бе държал като истински кавалер през цялата вечер, говореше й като на личност, а не като на жена. Разбира се, трябваше да се има предвид и случката на балкона по-рано…

Тя решително прогони тази мисъл.

— Разбира се, че не! Ами… ти? Как поддържаш форма?

— Бягам.

— На дълги разстояния?

— Точно така.

— Значи си попаднал на най-подходящото място — възкликна тя. — Нямаш представа какво става тук през пролетта. От целия свят пристигат хора, за да участват в Бостънския маратон. — Задъха се при следващата мисъл. — Но… това ще е чак през април догодина. Дотогава отдавна ще си заминал…

И двамата потънаха в мълчание, а въпросът увисна във вечерния въздух. Щеше да си замине. А тя съжаляваше ли? Погледна крадешком към него и видя, че и той е потънал в някакви свои мисли. Челото му беше набраздено, челюстта — стисната. Когато завиха покрай ъгъла на „Уест Седар“, той излезе от дълбокомисленото си настроение.

— Веднъж спомена нещо за колата си. Още ли я имаш?

Тя си спомни повода. Стана в онзи следобед в сряда преди две седмици, когато той я принуди да отиде до полицията.

— Когато дойдох да живея тук, имах, но реших, че нямам нужда от нея, след като живея на хълма. Когато не ми се върви, се прибирам с градския транспорт, а когато искам да отида някъде — за уикенда например, наемам кола. Оказа се много по-удобно и по-евтино. Нали разбираш, спестявам си таксите за застраховка и паркинг. А и както вие, момчета, глобявате колите в този град, щях да потъна в разходи.

Помисли си, че той ще отвърне на злостната й забележка, но не го направи. Хвана се за други нейни думи.

— А радиото плаща ли ти за такси?

— Такси ли? — Тя сви рамене: — Рядко се прибирам с такси.

Майкъл спря. Вече бяха стигнали до блока й.

— А тогава как се прибираш посред нощ от работа?

— Не е посред нощ. Прибирам се не по-късно от единайсет и половина. И то пеша — заяви Моника, която също се бе спряла, за да го погледне. Забеляза, че на лицето му бе изписано гневно несъгласие.

— И преминаваш сама през парка?

— Разстоянието е късо.

— Но това е лудост, Моника! Там е тъмно и пусто…

— Не е! Осветено е и има хора. И, разбира се, колегите ти редовно патрулират. — Иронията й бе добре прикрита, но не чак толкова, че да не се забележи. Майкъл не я пропусна.

— Знаеш не по-зле от мен, че не можем да бъдем навсякъде във всяка минута. Колко време мислиш, че ще трябва на някой крадец да ти запуши устата и да те завлече в храстите?

Моника се наведе и затърси ключовете си в чантата.

— Ставаш мелодраматичен.

— Реалист съм! — извика той. — Мислиш си, че ти си реалистката, но ти казвам, госпожице, че се лъжеш!

— По-тихо, Майкъл! — предупреди го тя, докато отключваше вратата. — Не прави сцени. Не искам да ми се налага да викам полиция — каза шеговито.

Отвори вратата и той я въведе във фоайето. Ръката му не се отмести от лакътя й, а гласът му стана по-нисък. Но не и по-малко дрезгав… просто по-нисък.

— Не се прави на отворена, Моника. Някой ден наистина ще си изпатиш заради голямата си уста.

— Пусни ръката ми — настоя тя, но той продължаваше да върви с нея към стълбите, после се изкачиха до първата площадка, после до втората и накрая застанаха пред вратата на апартамента й. Преди да се усети, Майкъл взе ключовете от ръката й, отключи и я бутна през вратата. Затвори и се облегна на вратата, а тя почувства, че приближава буря. Беше гневен и тя не разбираше защо. — Какъв е проблемът? — попита Моника и се опита да изглежда колкото може по-спокойна. — Голяма работа, че се прибирам вечер пеша.

— За теб може и да не е — скара й се той. — Не си виждала жените, които аз съм виждал. Бити, изнасилени и ограбени, с белези за цял живот и психически, и физически.

— Бостън не е джунгла…

— Но не е и Едемската градина! Не се заблуждавай, като си мислиш, че може да се случи на всеки друг, но не и на теб. Поемаш ужасен риск!

Тя го изгледа опърничаво.

— Това си е моят живот. Двайсет и девет години се оправям добре.

— Така ли? — отвърна й той също толкова категорично. — Наистина ли се оправяш? Затова ли тази вечер, преди да дойда, беше самотна като мен? Зарадва се, като ме видя… и не се опитвай да го отричаш.

— Няма. — Тя издаде напред брадичката си. — Не вярвах, че компанията ще е приятна. Но беше… за известно време…

— А сега предпочиташ да се върнеш при книгите си. Така ли? — прониза я той безмилостно с въпроса си.

За миг Моника не знаеше какво да каже.

— Не си пестиш ударите, а? — промълви тя накрая.

— Казвам това, което мисля. А мисля, че ти си раздвоена жена.

— Грешиш. Стъпила съм здраво на земята и знам какво искам.

— Така ли? Затова ли си седиш вкъщи и четеш книги? Затова ли оживяваш в прегръдките ми и после се отдръпваш като девица? Затова ли държиш дървена фигурка на майка с дете на ръцете на камината си?

Хвърли поглед към фигурката и почувства, че нещо у нея трепна. Но и тя вече се бе разгневила и затова се обърна към Майкъл с блеснали очи.

— Колко си арогантен… Кой си ти, че да ме съдиш? Само защото съм ти позволила да ме заведеш на вечеря, не означава, че искам да слушам превзетите ти речи. Раздвоена ли? Аз съм напълно доволна от живота си тук и в този момент.

— Ами утре? Наистина ли знаеш какво искаш? Поведението ти тази вечер беше много женствено за феминистка — от случката на балкона нататък. Позволи ми да поръчам… не настоя всеки да си плати поотделно, както правят истинските феминистки. Не, Моника, тази вечер ти остави маската да падне. Така е много удобно. И колкото и да го отричаш, искаш нещо повече от живота. Не всички жени го искат. Но ти, ти имаш нужда от мъж.

Цялата трепереше от гняв, задето й се нахвърли така.

— Нямам нужда от теб — каза тя през стиснати зъби. — И мисля, че е по-добре да си вървиш.

Майкъл наведе глава, после я вдигна леко и я погледна през гъстите си тъмноруси мигли. Бавно и вбесяващо недвусмислено той поклати глава.

— Какво искаш да кажеш — че няма да си тръгнеш ли? — попита тя.

— Няма да си тръгвам още.

За първи път тя наистина се уплаши. В очите му имаше решителност.

— Какво искаш, Майкъл? — попита тя и се почуди дали в този мъж нямаше и друга страна, напълно различна от тази, която познаваше, за която нямаше никаква представа, че съществува.

— Искам те. Знаеш го.

— Не съм за продан. Не и срещу една вечеря… или информация… или каквото и да било друго, което можеш да предложиш.

— Не? — попита той така настойчиво, че стомахът й се сви.

— Не! И владея карате. Ако се приближиш — започна да отстъпва от него, — ще те ударя.

Той пристъпи напред.

— Мисля, че ще мога да се защитя. Аз съм по-голям и по-силен от теб. — Направи още една крачка.

— Майкъл, защо постъпваш така? Това е лудост! Жените не трябва да се насилват! — Мозъкът й трескаво работеше. Какъв избор имаше? Не можеше да се съсредоточи. Той пристъпваше напред, а тя отстъпваше. Беше близо до кухнята… или до спалнята. Само спалнята имаше врата. Но пък нямаше ключалка. Можеше ли да я затисне и да го спре? А единственият телефон беше в кухнята. Как би могла да се обади за помощ? Помощ? Той беше от хората, които се притичваха на помощ.

Той сякаш прочете мислите й и се усмихна.

— Чувстваш се притисната в ъгъла, нали? Нали така се чувстват и героините ти, когато техният смугъл принц ги прегърне и те са готови да се предадат във властта му?

— Май че ти си този, който чете подобни книги. Изглежда, знаеш много за тях. Може би и в твоя живот нещо липсва?

Грешката бе направена и не можеше да се поправи. Моника го разбра още преди той да се втурне изведнъж и да я сграбчи в прегръдките си. Тя се съпротивляваше. Блъскаше го в гърдите с цялата си сила. Но той само затягаше хватката си, едната му ръка я държеше през кръста, а другата за косата. Отметна главата й назад и тя нямаше друг избор, освен да го погледне.

— Може би ще повториш тази сладка мисъл — каза й задъхано.

— Пусни ме.

Той поклати глава:

— Имаме да докажем нещо и аз съм решен на всяка цена да го направя.

— Майкъл, моля те… пусни ме.

Тогава устните му се снишиха и задушиха всеки звук, гневът му се изля върху нея като наказание. Тя стискаше устата си и се опитваше да се извърти настрани, но той само започваше да дърпа още по-силно косата й. Тя извика и без да иска, си отвори устата, както той искаше. Майкъл веднага се възползва и страстно я целуна, а тя продължаваше да се дърпа в прегръдките му. Но той здраво я държеше. Само краката й бяха свободни и тя започна да се отбранява с тях. Риташе го в прасците, опитваше да отвори достатъчно разстояние, за да замахне с коляното си нагоре. Един добър удар щеше да бъде достатъчен.

Намерението й се оказа прозрачно, защото Майкъл веднага откъсна устните си от нейните и я вдигна на ръце. Загуби надежда да го омаломощи и започна да се бори трескаво. Той беше по-едър и по-силен, както бе казал, а и тя самата го знаеше. Когато я постави на леглото и се надвеси над нея, бе останала без сили.

— Майкъл — каза тя задъхано, — ти си полудял.

Той затисна китките й над главата и я задържа неподвижна под тежестта на тялото си.

— Полудял ли? — попита той по-нежно. — Не съм полудял, Моника. — На светлината, която се процеждаше от коридора, тя видя решително издадената му долна челюст. — Безразсъден. Безразсъден съм, защото ме привличат трудностите. Точно това си ти — трудност в истинския смисъл на думата. Но да вървя по дяволите, ако и ти не го искаш като мен!

Тази реплика можеше да я е прочел във всяка от книгите на полицата на Моника. Тя го погледна с разширени от смущение очи. Той беше истински герой, висок, строен, силен и с непобедима воля. Ръцете му леко трепереха, когато приковаха нейните към леглото, мускулите му бяха стегнати и се притискаха в нейната по-податлива плът. О, той наистина я желаеше. Нямаше съмнение в това. Но коя беше тя — героиня от романите… или Моника? Изведнъж усети, че не е много сигурна коя точно би искала да бъде в този момент. Но и в двата случая щеше да се съпротивлява.

Тялото й се изви силно в безплоден опит да го отмести и той пак я целуна страстно.

— Не! — извика тя, когато той й позволи да си поеме дъх, но тялото му така притискаше нейното, че тя не можеше нито да рита, нито да го удря, нито дори да се извие под него. — Моля те… причиняваш ми болка…

Но той продължаваше да я целува. Поривът на устните му спираше дъха й и издаваше само тихи стонове на затихваща съпротива. Сега атаката беше на два фронта. От една страна — Майкъл, чиито устни изведнъж й се сториха кадифени и чувствени. А по другия фронт се атакуваше сама. По-точно тялото й. То чувстваше всяка негова твърда извивка. Беше любопитно. Напрегнато. Но дали защото искаше да се откъсне, или да се приближи към него… ето в това беше конфликтът.

— Защо се съпротивляваш, Моника? — простена той до шията й, където устните му попиваха сладката топлина на кожата й, след като тя бе отметнала глава настрана.

— Нямаш право… — каза тя задъхано. Бореше се със собственото си тяло.

— Желая те. — Дъхът му обгори вдлъбнатината на шията й и се придвижи по-надолу. — Нуждая се от теб. В това е правото ми…

Когато почувства устните му в най-дълбоката част на деколтето си, тя се изви, колкото имаше възможност. Тогава той се повдигна и хвана с една ръка двете й китки, а с другата сграбчи брадичката й.

— Отпусни се, Моника — заповяда й той хрипливо. — Или имаш нужда да се бориш, за да демонстрираш добродетел?

— Грешиш! Имам право… на избор — каза тя задавено, борейки се да освободи ръцете си, но бързо разбра колко голяма е силата на огромния му юмрук. — Аз не… те… желая…

— Не? — кипна той, сякаш също се бореше с някакъв невидим враг. — Ще видим! — И я целуна пак, като държеше главата й неподвижна. Но тази целувка бе различна. И то като по чудо, защото въпреки че още беше разгневен… беше нежен и сломяваше съпротивата й като предишните пъти, когато я целуваше. Ако продължаваше да бъде груб и настоятелен, тя може би щеше да съхрани волята си за борба. Но тази зашеметяваща сладост бе нещо друго.

— Спри!… — примоли му се тя, но той я целуваше все по-страстно. Езикът му достигаше до най-дълбоките места на устата й и се движеше ловко и съблазнително, а сетивата й оставаха слепи и глухи за всичко останало. Дори не бе разбрала, че е пуснал брадичката й, докато последното копче на ризата й не бе разкопчано, а дрехата — разперена широко.

Той се беше отпуснал на една страна и още я притискаше с крак. Със сръчно движение постави китките й на височината на раменете и се надвеси над нея. Когато устните му докоснаха извивката на гърдите й, тя простена:

— Не можеш да направиш това с мен… Майкъл!…

Устните му се движеха върху набъбващата плът.

— Мога… и ще го направя — промълви той, като бавно се придвижваше към чувствителното връхче. Когато го стигна, тя извика, но от изгарящо желание. Устните му се отвориха и го поеха. През нея се втурнаха горещи червени вълни, движени от езика, който галеше върха на зърното й, и зъбите, които изсмукваха самата й същност.

— Майкъл… моля те… — Колко пъти беше чела за това? Дали искаше да спре, или да продължи? Наистина не знаеше!

Майкъл беше така добър да не попита, но пак я покри с тялото си, като пусна внимателно ръцете й. Тъй като тя не направи опит да се съпротивлява, а само се взираше в него объркано, той бавно се надигна и я прекрачи. Тя чувстваше как става по-слаба, напълно беззащитна под него, а близостта му още повече разпалваше желанието й. И дума не можеше да каже, когато той започна да разкопчава ризата си, само можеше да го гледа в очите.

Той свали ризата си и тя вече не можеше да устои. Уплашена от собствената си реакция, безпомощно гледаше гърдите му. Бяха широки и силни, без много плът, но мускулести. Искаше й се да го докосне, затова сви пръстите си в юмрук, за да спре това увличане. Все още между тях се водеше битка на волите и тя не искаше да му достави удоволствието да разбере, че го намира красив.

Майкъл обаче нямаше такива опасения. Разтваряше все по-широко ризата й и й се възхищаваше открито.

— Ти си красива, Моника — каза той дрезгаво. — Много красива. — Ръцете му правеха широки кръгове около гърдите й и тя стискаше зъби, за да се справи с вълнението, което той събуждаше у нея по този начин. Затвори очи и се опита да мисли за каквото и да било друго, но само не за дълбоката интимност на ласката му. Беше безполезно. Тя простена тихо и стисна силно клепачи, после вдигна ръце и сграбчи китките му. Но той веднага смени посоката на движението и тя рязко отвори очи, за да види как той притиска дланите й обратно на леглото и се снишава върху нея.

Плътта им се срещна и през тях протече ток. За Моника неговата сила бе като награда и тя никога преди това не се бе чувствала така щастливо възнаградена. Той бавно се движеше върху нея и гърдите й се триеха в меките косми на гърдите му. Когато устните му пак намериха нейните, целувката му беше още по-необуздана. Но и тази необузданост беше по-различна. Преди беше ядосан, а сега възбуден и жаден. Както и Моника.

Пусна ръцете й и тя го погали по гърба, движеше длани нагоре по жилестата му плът и изпита удоволствие от това как всеки мускул й отвръщаше, като се свиваше и потреперваше. Значи и в безпомощността ми има власт, помисли си тя. В момента не мислеше за неизбежната си капитулация. Върна й всяка ласка, докосването му имаше поразителен ефект и накрая тя загуби воля за съпротива. Желаеше Майкъл. Изцяло. Празнотата в нея отчаяно го искаше.

Изви се към него и го прегърна по-силно. Той не преставаше да я целува, да заглушава стоновете й на удоволствие и да отвръща с тялото си на всяко нейно движение. Изведнъж Моника спря да се интересува коя е. Беше като измислената героиня, открила прелестите на страстта в своя герой.

— Майкъл — простена тя, изпълнена с желание. — Майкъл…

Ръцете му бързо намериха джинсите й, после той се отмести от нея достатъчно, за да свали ципа. Когато пръстите му се плъзнаха вътре, тя инстинктивно изви тяло. Започна да диша учестено и реалността постепенно изчезна. Нейният герой беше над нея и караше тялото й да се чувства божествено. Но в тази героиня нямаше нищо покорно. Тя го искаше по-близо до себе си, по-дълбоко. Искаше и тя да го докосва.

Сред множеството въздишки и стонове, които нарушаваха приятната нощна тишина, Моника се изправи и посрещна целувката му с такава жар, че и двамата бяха поразени. Пръстите й също се вдигнаха, за да погалят гърдите му в забрава и докоснаха двете кръгчета, с което знаеше, че ще го възбуди.

— О… Моника… точно така…

Наистина го възбуждаше, но възбуждаше и себе си. Сви единия си крак в коляното, за да му даде повече свобода на движенията, разпалена от по-дълбокото му проникване. Пръстите му бяха точни в ласките си, знаеха точно къде, кога и как…

В пристъп на страст тя също посегна да го докосне по същия интимен начин. Когато ръката й обви набъбналите му джинси, той пак промълви името й. Но цялото му тяло се стегна, когато тя започна нежно да го гали с намерението да го направи безпомощен като себе си.

Майкъл не искаше да се остави да бъде доведен до безпомощно състояние. Стресна се и стана напълно разумен, после отдръпна ръката си, хвана нейната и я спря.

— Какво искаш, Моника? — попита той. Задавеният му глас беше малка утеха за неприятното усещане от неочакваната студенина.

— Теб, Майкъл — промълви тя. — Теб!

Взе ръката й, притисна я към леглото и се надвеси над нея. Очите му още блестяха от страстта, която тя знаеше, че е предизвикала у него, но чертите на лицето му се изопнаха.

— Искаш да се любиш с мен?

— Да — прошепна тя, останала без капчица гордост след неговата чувствена победа.

— Сега? — Гръдният му кош се издигаше и спускаше над нея.

— Да — каза тя задъхано.

— Защо?

Защо? Откъде да знае?

— Защото… аз…

— Защо, Моника?

Не така трябваше да се развият нещата, противопостави се тя мислено. Той трябваше да я обладае, без да задава въпроси! Какъв герой беше тогава? Може би не беше замесен от същото тесто, както си бе мислила? Може би бе загрижен за това какво чувства тя? Или всичко беше част от мъчението, от унижението?

— Желая те, Майкъл — прошепна тя и усети по-остро от всякога празнотата. Но когато най-много копнееше за прегръдката му, той се изправи и стана от леглото. Застана с гръб към нея. Главата му висеше надолу, а мускулите на врата му се свиваха и разпускаха.

Моника бе поразена. Сграбчи ризата си и я уви около себе си, после бавно се изправи и се облегна на таблата на леглото. Гласът й осезаемо трепереше.

— Какво има? Какво не е наред? — Никога преди не я бяха отблъсквали така. Нито пък беше молила така мъж да се люби с нея. Това беше нова глава в житейската й книга и тя се вълнуваше.

— Няма да стане — произнесе той мрачно и раменете му уморено се приведоха.

Тя се взираше неразбиращо в него.

— Какво няма да стане? Ти беше възбуден колкото мен…

Майкъл се обърна много бавно и също така бавно и с усилие се усмихна криво.

— Това трябваше да го кажа аз, не мислиш ли?

— Няма значение! — извика тя. — Просто не те разбирам!

— Тогава нека ти го кажа ясно — изръмжа той. От усмивката му не бе останал и помен, сега лицето му бе намръщено. — Б-е-д-а. — Наведе се и се подпря на леглото с юмруци. Продължи да говори тихо, но гневно: — Никога в живота си не съм насилвал жена! А сега почти го направих… заради теб! — Изправи се в цял ръст, прокара ръка през косата си и тръгна към прозореца. — Господи, какъв глупак съм! — Този път в гласа му имаше презрение към себе си и Моника трябваше да знае причината.

— Защо? Разкажи ми, Майкъл.

Тишината беше оглушителна. Чувстваше силното биене на сърцето си и се чудеше как така вибрациите на пулса й не отекват в нощта. Посегна настрани и запали лампата. Майкъл имаше широк и загорял гръб, по който блестяха ситни капчици пот. Ръцете му бяха опрени на стройните му бедра. Изглеждаше, сякаш чакаше нещо, някаква команда или насока. Сведе глава, поклати я бавно и се обърна към нея. Очите му бяха пълни с тъга, думите му — със съжаление. А сега гласът му издаваше, че е гневен.

— Жена ми беше същата като теб, Моника. Предполагам, че такъв тип жени ме привличат. Интелигентни. Остроумни. Предизвикателни. Различни. През всичките три години на патетичния ни брак се опитвах да съм в крак с блестящите й идеи. Тя беше съвременна жена във всяко отношение. Предприемчива. Вършеше обществена дейност. Бяха ми необходими три години, за да разбера, че може да е страхотна в леглото, но топлината у нея не траеше дълго. Може би не беше способна на дълбока любов… Наистина не знам.

— Не трябва да ми разказваш всичко това…

— Защо не? Искаше да знаеш какво не е наред и аз изпълнявам желанието ти — извика той, после снижи глас. Само очите му изразяваха бушуващия в него гняв. — Не е наред това, че аз искам жена, истинска жена. Искам жена, която знае кога да бъде личност и кога да се отпусне. Искам жена, която да има нужда от мен… защото аз със сигурност ще имам нужда от нея! И не искам да ми се налага да я възбуждам до забрава, преди да реши какво да прави! Моята жена ще седи там — посочи неопределено към града през прозореца — и пак ще ме желае, дори когато е далеч от мен и потънала в своя собствен свят. — Той млъкна. Дишаше тежко, ноздрите му бяха разширени от напрежение. — По дяволите! — И докато Моника го гледаше обезпокоено, той преметна през ръка ризата, която бе захвърлил на леглото, и изчезна, без да я удостои с поглед.

 

 

Чак в ранните часове на утрото Моника започна да осъзнава какво се бе случило. Наистина беше отблъсната, и то основателно, ако Майкъл й бе казал истината. Той искаше пълно отдаване от една освободена жена. Възможно ли беше това? Можеше ли една жена да бъде освободена и едновременно с това напълно отдадена на един мъж? Или двете състояния бяха несъвместими? Започна да търси подобни проявления в поведението си напоследък… но пак не намираше отговор. Знаеше, че обича работата и свободата си. Но пък съществуваха книгите й и зависимостта, която бе развила към романтичните истории. Правилно ли я беше преценил Майкъл? Наистина ли беше раздвоена, люшкаща се между представите за жената, която беше в определени моменти, и жената, която копнееше да бъде в други? Наистина ли нямаше благоприятен компромис?

Мъчителните мисли я мъчиха до късно. Събуди се рано, твърдо решена да изчете неделния вестник от първата страница до обявите „Търси се“. Но в ума й пак се въртеше Майкъл. Щеше да му направи закуска, истинска закуска, подходяща за мъж като него, и после можеха да четат заедно вестника. Сама не й беше толкова приятно.

Започна безцелно да се разхожда из апартамента и накрая се озова на балкона. Застана до парапета да се полюбува на града и топлият бриз развя тънката тъкан на нощницата й. Къде ли е той сега? — запита се тя. И той ли прекарва деня сам?

Въздъхна примирено и се настани на шезлонга. Неделният вестник отпадаше. Четеше й се „Предизвикателства на страстта“. Без да се замисля за причината, тя посегна към книгата и отвори на първа глава. Пак се бе върнала в началото.

 

 

Никога преди не бе осъзнавала така ясно истината, както тази вечер. Облечена в обикновена бяла копринена рокля до глезените, с волани и цепки на различни места, Моника присъстваше на вечеря, дадена от кмета, в чест на градоначалниците от Нова Англия, които провеждаха конференция в града. Беше една от многото поканени представители на медиите. Пристигна под ръка с шефа на новините в местна телевизия, който бе също така официален в белия си фрак, а и освен това изглеждаше добре. Бяха хубава двойка, обикаляха тихо от група на група, докато сервираха многобройните ордьоври. Когато наближи началото на вечерята, тя вдигна глава, смеейки се на забавен анекдот, и видя точно срещу себе си не друг, а Майкъл.