Джим Бъчър
Летният рицар (8)

Глава 8

Елейн мина покрай мен и се зае да обходи апартамента. Това не й отне много време. Местенцето ми се състои от гостна и малка спалня. Кухнята е по-скоро ниша с мивка и хладилник. Подът е от гладък сив камък, но аз съм го застлал с множество черги. Всичките ми мебели са купени втора ръка, но са удобни. Изобщо не си подхождат. По-голямата част от стените е заета от рафтове, а на останалото място има гоблени плюс плакат на „Междузвездни войни“, който Били ми подари за Коледа. Беше стар плакат, онзи, на който принцеса Лея се е долепила до крака на Люк.

Както и да е, такъв беше апартаментът ми в нормален ден. Но напоследък малко го бях позанемарил. Миризмата не беше особено приятна и кутиите от пица и празните кутии от кола отдавна бяха препълнили кошчето за боклук и бяха заели значителна част от пода на кухнята. Беше трудно да се върви, без да се настъпи някоя дреха, нуждаеща се от пране. Мебелите бяха покрити с изписани листчета и захвърлени моливи и химикалки.

Елейн премина през всичко това като сътрудник на Червения кръст през зона на военни действия и поклати глава.

— Знам, че не си ме очаквал, Хари, но не предполагах, че ще излезе, все едно съм официално облечена. И ти живееш в това?

— Елейн — задавих се аз, — ти си жива?

— Това не е най-добрият от комплиментите, които очаквах, но предполагам, че можеше да е и по-зле. — Тя ме наблюдаваше, застанала близо до кухнята. — Жива съм, Хари. — Върху лицето й се изписа разбиране. — Как се чувстваш?

Отпуснах се върху дивана, хартиите наоколо изхрущяха. Изтеглих енергията, вкарана в пръчката, и нажеженият й край угасна, оставяйки стаята да потъне в мрак. Образът й продължаваше да стои пред очите ми.

— Шокиран — казах аз най-накрая. — Това не може да бъде. Гръм и мълния, сигурно е някакъв номер.

— Не. Това съм аз. Ако бях нещо от Небивалото, как бих могла да прекрача прага ти без покана? А и има ли някой друг, който знае как слагаш защитите си?

— Всеки би могъл да ги изчисли, рано или късно — отвърнах.

— Добре. А знае ли някой друг как те скъсаха на шофьорски изпит пет пъти за една седмица? Или как си изкълчи рамото, докато се опитваше да ме впечатлиш с футболните си умения, когато бяхме в първи курс? Или как погледнахме в душите си в първата ни нощ заедно? Ако поискаш, мисля, че все още мога да си спомня комбинацията на ключалката на нашето шкафче.

— Господи, Елейн — поклатих глава аз. Елейн, жива. Мозъкът ми отказваше да повярва, че това е възможно. — Защо не се свърза с мен?

Виждах я — размит силует, облегнат на стената. Тя помълча малко, сякаш грижливо подбираше думите си.

— В началото — защото дори не знаех дали си оцелял. А после… — Тя поклати глава. — Не бях сигурна, че искам това. Не бях сигурна дали ти искаш това. Толкова много неща се случиха.

Шокът и неспособността да повярвам се смениха с внезапна болка и стар гняв.

— Това е твърде меко казано — възразих аз. — Ти опита да ме унищожиш.

— Не — отвърна тя. — Господи, не, Хари! Ти не разбираш. Никога не съм искала това.

Гласът ми придоби твърдост.

— О, да. Сигурно затова ме скова с онова заклинание и ме държеше, докато Джъстин се опитваше да ме унищожи.

— Той никога не е желаел смъртта ти…

— Не, само искаше да влезе в съзнанието ми. Да ме контролира. Да ме превърне в някакъв вид… някакъв вид…

Толкова бях разстроен, че дори не можех да подбера точната дума.

— Роб — рече тихо Елейн. — Той щеше да ти направи заклинания, които да гарантират предаността ти. Да те превърне в роб.

— И това е още по-лошо от смъртта. А ти му помагаше.

Нейният глас също стана гневен.

— Да, Хари. Помагах му. Така правят робите.

Яростта ми моментално се стопи.

— Какво… какво каза?

Видях в тъмнината как главата й се навежда.

— Джъстин ме хвана около две седмици преди да пусне онзи демон подир теб. Помниш ли деня, в който ми стана лошо и си останах вкъщи? Когато ти се върна от училище, той вече си беше свършил работата. Опитах се да се боря с него, но бях още дете. Нямах достатъчно опит, за да му окажа съпротива. А след като ме омагьоса, вече не виждах повод за съпротива.

Гледах я и мълчах дълго време.

— Значи, искаш да кажеш, че не си имала никакъв избор? — въздъхнах най-накрая. — Той те е накарал да го направиш със сила. Заставил те е да му помагаш.

— Да.

— А защо трябва да ти вярвам, по дяволите?

— Не очаквам да ми повярваш.

Станах и започнах неспокойно да обикалям напред-назад из стаята.

— Не мога да повярвам, че се опитваш да ме убедиш, че дяволът те е накарал да направиш това. Имаш ли представа колко невероятно звучи това оправдание?

Елейн ме гледаше внимателно, сивите й очи бяха замислени и тъжни.

— Това не е оправдание, Хари. Нищо не може да оправдае болката, която ти причиних.

Спрях се и я изгледах навъсено.

— Тогава защо ми казваш всичко това?

— Защото трябваше да ти го кажа — прошепна тя. — Защото точно това се случи. Имаш правото да го знаеш.

Мълчахме дълго време и най-накрая попитах:

— Наистина ли те беше омагьосал?

Елейн потрепери и кимна.

— Какво беше усещането?

Тя прехапа долната си устна.

— Не знаех, че се е случило. Поне не и в момента. Изобщо не бях способна да мисля ясно. Джъстин ми каза, че просто трябва да ти се покаже какво да правиш и че ако успея да те задържа достатъчно дълго, за да може той да ти обясни нещата, всичко ще бъде наред. Повярвах му. Доверих му се. — Тя поклати глава. — Никога не съм искала да те нараня, Хари. Никога. Съжалявам.

Седнах и потрих лицето си с ръце. Емоциите ми отново излизаха от контрол. След като гнева ми вече го нямаше да ме подкрепя, беше останала само болката. Бях си мислел, че отдавна съм се справил със загубата на Елейн и предателството й. Грешах. Раните отново се бяха отворили и боляха както преди. Може би дори още по-силно. Трябваше да полагам усилие, за да контролирам дишането и тона си.

Бях я обичал. Ужасно ми се искаше да й повярвам.

— Аз… аз те търсих — казах тихо. — В огън и вода. Накарах духове да претърсят целия свят за следи от теб. С надеждата, че си оцеляла.

Тя се отлепи от стената и отиде при камината. Чух как сложи вътре няколко дървета, после промърмори нещо тихичко. Пламъкът бързо обхвана клоните, първо с ниски сини езичета, а после лумна в тъмнозлатисто. Наблюдавах профила й, докато тя се вглеждаше в огъня.

— Измъкнах се от дома, преди схватката ти с Джъстин да е приключила — каза тя най-накрая. — Заклинанията му започнаха да губят силата си и вече можех да им се противопоставя. Бях объркана и ужасена. Сигурно съм бягала. Дори не помня какво стана.

— Но къде си била? — попитах. — Елейн, търсих те години наред. Години.

— На място, където не би ме намерил, Хари. Нито ти, нито някой друг. Намерих си убежище. Място, където да се крия. Но това си имаше своята цена, ето защо съм тук. — Тя ме погледна и макар че лицето й си оставаше спокойно, видях в очите й страх, долових го и в гласа й. — В беда съм.

Отговорих й веднага. Според мен рицарството още не е изчезнало; то е нещо като рефлекс. Може би на всяка друга жена бих отговорил по същия начин — вероятно щеше да ми отнеме секунда или две повече, но отговорът ми би бил същият. За Елейн не беше необходимо и да мисля чак толкова много.

— Ще ти помогна.

Раменете й се отпуснаха и тя кимна, стискайки устни.

— Благодаря. Благодаря ти, Хари. Не ми се искаше да правя това — да те забърквам в тази история след толкова години. Но просто не знам към кого другиго да се обърна.

— Не — казах, — всичко е наред. Наистина. Какво става? Защо мислиш, че си в беда? И какво означава, че скриването ти си е имало своята цена?

— Сложно е — отвърна тя. — Но накратко казано, дадоха ми убежище в Летния двор на Ший.

Стомахът ми пропадна с около двайсет фута.

— Получи се така, че съм в дълг пред Титания, Лятната кралица, в замяна на нейната защита. И сега е време да си платя. — Тя тежко въздъхна. — Във владенията на Ший беше извършено убийство.

Потърках очите си.

— И Титания иска да станеш неин емисар. Иска да намериш убиеца и да докажеш, че вината е на Зимния двор. Казала ти е, че тази вечер с теб ще се свърже емисарят на Маб, но не ти е казала кой ще бъде той.

Очите на Елейн смаяно се разшириха, но тя не каза нищо. Мълчахме дълго време, преди тя накрая да прошепне:

— Звезди и камъни! — Отметна с ръка косата от лицето си — знаех, че това е нервен жест, въпреки че не изглеждаше като такъв. — Хари, ако не успея да го направя, ако не отработя дълга си към нея… това ще приключи много зле за мен.

— Ха — промърморих, — на мен ли го казваш. Моята ситуация с Маб е горе-долу същата.

Елейн тихичко изруга.

— И какво ще правим?

— Уф — промърморих аз.

Тя ме погледна с очакване.

Намръщих се.

— Мисля. Мисля. Уф.

Тя се изправи и започна нервно да крачи из стаята.

— Трябва да има нещо… някакъв изход от тази ситуация. Господи, понякога ми става лошо от чувството им за хумор. Сигурно Маб и Титания ни се смеят сега.

Ако ми беше останала някаква енергия, сигурно и аз щях да закрача из стаята. Затворих очи и се опитах да помисля. Ако не ми се удадеше да направя онова, което искаше от мен Маб, тя нямаше да разреши на Съвета да преминава през територията й. Съветът щеше да реши, че не съм се справил с изпитанието, и щеше да ме опакова и да ме изпрати на вампирите. Не знаех особеностите на ситуацията, в която е попаднала Елейн, но не се съмнявах, че и условията на нейната сделка са с не по-малко фатални последствия. Главата ме болеше.

Елейн продължаваше да крачи ядосано.

— Е, Хари? Какво мислиш?

— Мисля, че ако на тази дилема й пораснат още рога, ще я застрелям и ще я окача на стената.

— Знам, че това никога няма да го проумееш, но сега не е време за шегички. Трябва да измислим нещо.

— Добре, разбрах — казах. — Събери си нещата и тръгвай с мен.

Елейн се протегна към сенките край камината и измъкна от там изящен жезъл от светло дърво, украсен със засукани абстрактни фигури.

— Къде отиваме?

Изправих се с усилие.

— Да поговорим със Съвета и да поискаме помощ от тях.

Елейн повдигна вежди.

— Не ме разбирай погрешно, Хари, но да не си откачил?

— Изслушай ме.

Тя стисна устни, но все пак кимна.

— Всичко е много просто. Затънали сме до гушата. Нуждаем се от помощ. Освен това ти при всички случаи трябва да се изправиш пред Съвета.

— От къде на къде?

— О, стига, Елейн. Ти си човек и си магьосник. Това е най-важното за тях. Те ще застанат на наша страна срещу феите, ще ни помогнат да намерим изход от тази каша.

Елейн потрепна и инстинктивно се огледа.

— Чувала съм съвсем различни неща за този Съвет.

— Възможно е тези, които са ти ги казали, да са били предубедени — предположих.

Елейн кимна.

— Възможно е. Според нещата, които съм чувала, този Съвет едва не те е екзекутирал, задето си се защитил срещу Джъстин.

— Е, да, но…

— Назначили са ти пробация и ти едва не си загинал, за да изчистиш името си.

— Да, но и без това имаше опасност да загина. Имам предвид, не направих това, за да може Съветът…

Тя поклати глава.

— Господи, Хари. Ти не можеш да разбереш, нали? Съветът не го е грижа за теб. Те нямат намерение да те защитават. Те само те търпят — докато горе-долу спазваш правилата им и докато не си станал неудобен.

— Аз вече съм неудобен.

— В такъв случай — докато не станеш пречка — каза Елейн.

— Виж, някои от членовете на Съвета наистина са задници. Но там има и добри хора.

Елейн скръсти ръце и поклати глава.

— И колко от тези добри хора не искат да си имат нищо общо със Съвета?

— Елейн…

— Не, Хари. Сериозно говоря. Не искам да си имам нищо общо с тях. Живяла съм дълго време без така наречената „подкрепа“ на Съвета. Мисля, че мога да издържа още малко.

— Елейн, когато научат за теб, е хубаво да бъде от твоята уста. Ако се изправиш срещу тях, това може да намали подозренията, които вероятно имат към теб.

— Подозрения? — възмути се Елейн. — Хари, аз не съм престъпник.

— Ти само си търсиш белята, Елейн.

— И интересно как ще научат за мен? А? Или планираш ти да им кажеш?

— Не, разбира се — отвърнах аз. Но се замислих за това, какви неприятности ще си имам, ако някой от пазителите надуши, че си имам нещо общо с вероятна нарушителка на Първия закон, която при това е един от чираците на Джъстин Дюморн. При положение че вече и без това съм в немилост, този факт би бил достатъчен, за да ме повлече към дъното, независимо от насоката, в която поеме разследването. Направо ми върви страхотно. — Няма да кажа нищо — обадих се най-накрая. — Изборът си е твой, Елейн. И все пак те моля да ми повярваш. Да ми се довериш. Имам и приятели в Съвета. Те ще помогнат.

Изражението на Елейн се смекчи.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърнах аз. — Заклевам се.

Тя се облегна на странно украсения си жезъл и се намръщи. После понечи да каже нещо и в този момент стоманената ми врата се разтърси от тежък удар.

— Дрезден — изрева отвън Морган, — отваряй, изменнико. Искам да ми отговориш на някои въпроси.