Джим Бъчър
Летният рицар (24)

Глава 24

Огледах колата още веднъж, прибрах няколко неща от нея и тръгнах към най-близката бензиностанция. Обадих се на „пътна помощ“ и се прибрах у дома с такси, като платих за всичко с парите от аванса на Мерил.

Щом влязох вкъщи, измъкнах една кола от хладилната чанта, сипах пресни хрупки и вода на Мистър и смених камъчетата в котешката му тоалетна. Едва когато се заврях под умивалника, измъкнах шише с препарат за миене на съдове и издухах прахта от него, аз осъзнах, че се мотая.

Погледнах намръщено телефона си и си казах:

— Гордостта няма да ти донесе нищо добро, Хари. Гордостта е лошо нещо. Може да те накара да вършиш глупави неща.

Поех си дълбоко дъх и смачках празната кутийка от кола. После взех телефона и набрах номера, който ми беше дал Морган.

Още преди да е завършило първото позвъняване, някой вдигна от другата страна и мъжки глас изрече:

— Кой се обажда, моля?

— Дрезден. Трябва да поговоря с Ебенизър Маккой.

— Един момент.

Слушалката заглъхна и аз реших, че онзи, който ми отговори, сигурно е затулил с длан говорителя. После се разнесе шумолене, сякаш телефонът бе прехвърлен в други ръце.

— Значи, се провали, Дрезден — заяви Морган. Живо си представих широката усмивка на самодоволната му физиономия. — Не мърдай от мястото си, докато пазителите не пристигнат, за да те ескортират до старейшините, където ще чуеш присъдата си.

Преглътнах една цветуща ругатня.

— Не съм се провалил, Морган. Но събрах малко ценна информация, която старейшините сигурно ще поискат да научат. — Гордостта, Хари. — И имам нужда от помощ. Това е твърде голямо за сам човек. За да разплета всичко, ще ми трябва информация и подкрепа.

— Ти винаги си на първо място, нали? — рече Морган с горчивина. — Ти си изключение от всяко правило. Можеш да нарушаваш Законите и да се подиграваш на Съвета, можеш да пренебрегваш наложеното ти изпитание, защото си твърде важна личност, за да уважаваш властта им.

— Нищо подобно — отвърнах аз. — Гръм и мълния, Морган, извади си главата от задника. Балансът на силите на феите е нестабилен и по всичко си личи, че скоро ще достигне критична маса, ако не се направи нещо. Това не е по силите ми и е много по-важно от протокола на Съвета.

— Кой си ти, че да решаваш? — изкрещя ми Морган с такава злоба, че ме накара да потрепна. — Ти си никой, Дрезден! Ти си едно нищо! — Той си пое накъсано дъх. — Твърде дълго се подиграваше на управлението на Съвета. Но вече край. Никакви изключения, никакви отлагания, никакви втори шансове.

— Морган — казах аз, — просто искам да поговоря с Ебенизър. Нека той реши дали…

— Не — отвърна ми той.

— Какво?

— Не. Този път няма да избегнеш правосъдието, змия. Това е твоят процес. Ще преминеш през него, без да се опитваш да повлияеш върху преценката на старейшините.

— Морган, това е лудост…

— Не. Лудост е, че те оставиха жив като малък. Смъртоносният чирак на Дюморн. Лудост е, че те измъкнаха от онази горяща къща преди две години. — Гласът му затихна още повече; контрастът с предишния му тон беше смущаващ. — Някой, много скъп на сърцето ми, беше в Архангелск, Дрезден. Този път лъжите ти няма да те спасят от неизбежното.

И той ми затвори.

Известно време просто гледах слушалката, преди да изръмжа яростно и да започна да я удрям в масата, докато пластмасата не се разпадна в ръцете ми. Заболя ме. Взех телефона и го запратих към каменната камина. Той се разби на парчета и звънчето му нададе пиянски звън. Започнах да ритам нахвърляните по пода предмети, пръснати кашони, празни кутийки от кола, книги, вестници и шашнати хлебарки. След като повилнях няколко минути, вече пъхтях и част от сляпата разочарована ярост се беше изпарила.

— Кучи син — изръмжах аз. — Твърдоглав, фанатичен, самодоволен кучи син.

Трябваше да поохладя малко страстите и душът ми се стори най-подходящото място. Застанах под студената струя и се опитах да отмия потта и страха от изминалия ден. Някак си очаквах, че водата ще започне да се изпарява от досега с кожата ми, но вместо това успях да се освободя от гнева, съсредоточавайки се върху познатата рутина — вода, сапун, изплакване, шампоан, изплакване. Когато приключих и излязох треперещ навън, вече се чувствах напълно непсихясал.

Нямах представа как да се свържа с Ебенизър. Ако пазителите охраняваха и него, а аз съм сигурен, че всички старейшини са охранявани, значи, нямаше лесен начин. Най-добрите магически контрамерки на света щяха да създадат лабиринт от подвеждащи резултати за всяко заклинание или свръхестествено същество, които се опитваха да го намерят.

За миг се зачудих дали да не помоля Мърфи за помощ. Съветът е склонен да пренебрегва всеки метод, който не включва в себе си използването на заклинания. Връзките на Мърфи в полицията може би щяха да успеят да ги намерят по старомодния начин. Размислих. Дори ако Мърфи успееше да проследи телефонния номер, може би Ебенизър нямаше да е там, а ако аз отидех там, опитвайки да се промъкна покрай пазителите, за да стигна до него, Морган щеше да има идеалното извинение да ми резне главата.

Подсуших косата си с кърпата и я метнах на тясното ми легло. Хубаво. Ще се справя и без помощта на Съвета.

Облякох се отново с чифт дънки и една бяла официална риза, която висеше на закачалка в гардероба ми. Навих ръкавите й над лактите. Маратонките ми бяха покрити с оборски тор, затова извадих каубойските ми ботуши от дрешника и ги обух. Какво пък. Обут с ботуши. Може да свършат работа.

Извадих големия ми спортен сак — в такива си носят хокейните екипи. Напъхах вътре стрелящата пръчка, жезъла и бастуна сабя, както и раницата, в която държа няколко свещи, кибрит, порцеланова чаша, нож, мукавена кутийка със сол, манерка със светена вода и няколко други магически принадлежности, които бих използвал при нужда. Хвърлих вътре и кутия със стари железни пирони и здрав стоманен чук „Крафтсмън“ с черна гумена дръжка, а в джоба си прибрах няколко парчета тебешир.

После метнах сака през рамо, отидох в дневната и изработих заклинание, което щеше да ме отведе до един от съвсем малкото хора, които можеха да ми помогнат.

Половин час по-късно платих на таксито и влязох в един от хотелите край международното летище „О’Хеър“. Едва доловимото подръпване на заклинанието ме отведе до ресторанта на хотела, който бе отворен за закуска и наполовина запълнен с хора, предимно бизнесмени. Намерих Елейн на една маса в ъгъла пред няколко чинии, пълни с остатъците от закуската й. Гъстата й кестенява коса беше сплетена в стегната плитка и навита на кок на тила й. Лицето й изглеждаше бледо, изморено, с дълбоки кръгове около очите. Тя пиеше кафе и четеше някаква книга. Носеше други дънки, доста по-широки, и разкопчана бяла риза над тъмна тениска. Когато погледът ми се спря върху нея, Елейн се напрегна и предпазливо погледна към мен.

Приближих се до масата й, издърпах съседния стол и седнах.

— Добро утро.

Тя ме погледна с непроницаемо изражение.

— Хари. Как ме намери?

 

 

— Точно същия въпрос си зададох и аз снощи. Как ме намери, имам предвид. И осъзнах, че не си намерила мен — а колата ми. Беше вътре в нея и почти в безсъзнание, когато се върнах при нея. Затова огледах колата.

Извадих от джоба си капачето на вентила и й го показах.

— Открих, че едно от тези липсва. Реших, че сигурно ти си го взела и си го използвала, за да стигнеш до Синята костенурка. Така че взех едно от другарчетата му и го използвах, за да открия липсващото.

— Кръстил си колата си на супергерой от „Електрическата компания“? — Елейн порови в кафявата си кожена чантичка и измъкна същото капаче. — Хитро.

Погледнах към чантата. От нея се подаваше нещо, което приличаше на самолетен билет.

— Решила си да бягаш.

— Не е нужно да си магьосник, за да забележиш очевидното, Хари. — Тя се опита да повдигне рамене, но лицето й пребледня и се изкриви от болка. Пое си дълбоко дъх и довърши жеста със здравото си рамо. — Имам силен мотив да бягам.

— Наистина ли смяташ, че един самолетен билет ще те спаси от кралиците?

— Ще ме отдалечи от кота нула. Това ми стига. За времето, което ми остава, няма да успея да открия кой го е направил — а съвсем не ми се иска да се сблъсквам с още някой убиец. Едва успях да се измъкна от първия.

Поклатих глава.

— Близко сме до целта — казах й. — Почти съм сигурен. Снощи стреляха и по мен. Мисля, че знам кой е направил и двете неща.

Тя ме изгледа остро.

— Нима?

Взех едно късче препечена филийка, което й беше останало, обрах с него остатъка от яйцата и го изядох.

— Да. Но ти сигурно трябва да си хващаш самолета.

Елейн завъртя очи.

— Знаеш ли какво. Ти остани тук и се наслади на самодоволството си. Аз ще си взема още една чиния и ще се върна, като приключиш. — Тя се изправи, леко вдървено, и отиде до бюфета. Напълни чинията си с яйца, бекон и наденички, и няколко препечени филийки и се върна на масата. Устата ми се напълни със слюнка.

Тя побутна чинията към мен.

— Яж.

Послушах я, но между залъците я попитах:

— Можеш ли да ми кажеш какво ти се случи?

Тя поклати глава.

— Няма кой знае какво за разказване. Разговарях с Маб, после с Мейв. Прибирах се в хотела си, когато някой скочи върху мен на паркинга. Успях да отбия повечето начални удари и призовах достатъчно огън, за да го отблъсна. След това открих колата ти.

— Защо не дойде при мен? — попитах аз.

— Защото не знаех кой го направи, Хари. И защото не вярвам на никого в този град.

Гърлото ми леко се сви. Взех кафето й, за да прокарам бекона.

— Беше Лойд Слейт.

Очите й се разшириха.

— Зимният рицар. Откъде знаеш?

— Докато бях при Мейв, той се появи с някакъв нож в кутия и беше доста обгорял. Ножът беше покрит със засъхнала кръв. Мейв доста се ядоса, че вече не й вършел работа.

Между очите й се появиха бръчки.

— Слейт… той й е отнесъл кръвта ми, за да може да ме омагьоса. — Опита се да го прикрие, но аз забелязах, че потрепери. — Сигурно ме е проследил след онова парти. Добре, че използвах огън.

— Да — кимнах аз. — Изсушила си кръвта, направила си я неизползваема за целите й. — Пъхнах още няколко хапки в устата ми. — А снощи ме нападнаха някакъв наемен стрелец и два звяра от Страната на феите. — Разказах й накратко за атаката в „Уол-Март“, като не споменах за Мърфи.

— Мейв — каза Елейн.

— Това е всичко, с което разполагам — казах аз. — Не отговаря съвсем на портрета й, но…

— Разбира се, че отговаря — прекъсна ме Елейн разсеяно. — Не ми казвай, че си се вързал на психарското й нимфоманско представление.

Примигнах и отвърнах с уста, пълна с препечена филийка.

— Не, естествено.

— Тя е умна, Хари. Действа според очакванията ти.

Следващата хапка сдъвках по-бавно.

— Добра теория. Но е просто теория. Трябва да съберем повече информация.

Елейн ме погледна намръщено.

— Тоест искаш да говориш с майките.

Кимнах.

— Струва ми се, че може да се изпуснат за някои неща, от които да разберем какво всъщност става. Но не знам как да ги намеря. Мислех, че можеш да попиташ някой в Лятото.

Тя затвори книгата си.

— Не.

— Не, няма да помогнат?

— Не, няма да се срещна с майките. Хари, това е лудост. Те са твърде силни. Могат да те убият — дори нещо по-лошо от това — само с мисълта си.

— И без това вече съм затънал до уши. Оттук нататък вече няма значение колко дълбоко ще става. — Намръщих се. — Освен това нямам кой знае какъв избор.

— Грешиш — отвърна с лека настойчивост тя. — Не е нужно да оставаш тук. Не е нужно да играеш игричките им. Напусни.

— Както теб?

— Като мен — потвърди Елейн. — Не можеш да спреш онова, което вече се е задействало, Хари, но междувременно може да бъдеш убит. Сигурно Маб го е искала от самото начало.

— Не. Мога да го спра.

Тя ми се усмихна леко.

— Защото смяташ, че правото е на твоя страна? Хари, нещата не стават по този начин.

— На мен ли го казваш? Но не това е причината.

— А кое?

— Не се опитваш да убиеш някого, който не представлява заплаха за теб. Те стреляха и по двама ни. Сигурно смятат, че можем да ги спрем.

— „Те“, „ги“ — каза Елейн. — Дори да сме близо, ние не знаем кои са тези „те“.

— Затова ще поговорим с майките — отвърнах аз. — Те са най-силните от кралиците. Знаят най-много. Ако подходим умно и извадим късмет, може да получим информацията от тях.

Елейн подръпна плитката си с неуверено изражение на лицето.

— Хари, виж какво. Не съм… Не искам да… — Тя затвори очи за миг и след това произнесе с изпълнен с болка глас: — Моля те, не искай от мен да го правя.

— Не е необходимо — казах аз. — Просто намери начин да стигна до тях. Просто опитай.

— Не разбираш какви проблеми ще си донесеш — промълви тя.

Погледнах към празната ми чиния и тихичко отвърнах:

— Да. Разбирам. Не ми се иска, Елейн, и се страхувам, и сигурно съм се побъркал, щом искам сам да си изкопая дупка и после да се заровя в нея. Но разбирам. — Пресегнах се през масата и поставих ръката си върху нейната. Кожата й беше мека, топла и тя потрепери при докосването ми. — Моля те.

Ръката й се обърна с дланта нагоре и пръстите й леко се подгънаха под моите. Мой ред беше да потреперя. Елейн въздъхна.

— Ти си идиот, Хари. Голям си глупак.

— Май някои неща никога не се променят.

Тя се засмя приглушено, преди да отдръпне ръката си и да се изправи.

— Дължат ми една услуга. Ще си я поискам. Изчакай ме тук.

Пет минути по-късно тя се върна.

— Добре. Навън.

Изправих се.

— Благодаря ти, Елейн. Ще успееш ли да си хванеш самолета?

Тя отвори чантата си и хвърли самолетния билет на масата заедно с две двайсетачки.

— Като че ли не. — След това извади още две неща от чантата си: робски пръстен от слонова кост, изрязан във формата на кръг от дъбови листа и прикрепен чрез сребърна верижка към подобна гривна. Обеца, изработена от нещо като мед, с черен камък във формата на сълза. После една гривна за глезен, на която подрънкваха висулки във формата на птичи крилца. Сложи си ги и погледна към сака ми. — Все още ли караш с онези фалически играчки? Жезъла, пръчката?

— Карат ме да се чувствам по-мъжествен.

Устните й потръпнаха и тя тръгна към изхода. Последвах я и по навик отворих вратата пред нея. Тя не изглеждаше особено възмутена от това.

На улицата пристигаха и си тръгваха гостите на хотела, сновящите между терминалите на летището автобуси разтоварваха пътниците си и се пълнеха отново, мъже и жени в бизнескостюми махаха на таксита. Елейн преметна дръжката на чантата си през здравото рамо и застана мълчаливо на тротоара.

Трийсетина секунди по-късно чух потропването на копита по асфалта. Появи се някаква карета, теглена от два коня. Единият от тях имаше синкавобял цвят като на удавник и дъхът му се кълбеше във въздуха. Другият беше тревистозелен, а гривата му бе украсена с диви цветя. Самата карета приличаше на измъкната от викторианския Лондон, изработена от тъмно дърво с месингов филигран — и никой не я управляваше. Конете спряха точно пред нас и започнаха да потропват с копита и да мятат гриви. Вратата на каретата се отвори без звук. Вътре нямаше никой.

Потайно се огледах. Никой от околните като че ли не беше забелязал каретата и неземните коне, които я теглеха. Едно такси, което се беше засилило към мястото, заето от каретата, рязко сви встрани и си намери друго място. Съсредоточих се и долових полъха на силното заклинание, което обвиваше каретата; сигурно то не позволяваше на обикновените смъртни да я видят.

— Предполагам, че това е превозът ни — казах аз.

— Така ли смяташ? — Елейн преметна плитката си през рамо и се качи в каретата. — Това ще ни отведе дотам, но стигнем ли от другата страна, няма да имаме никаква защита. Само не забравяй думите ми, Хари, че това изобщо не е добра идея.

— Предварително „Нали ти казах“ — отвърнах аз. — Сега вече наистина съм виждал всичко.