Джим Бъчър
Летният рицар (11)

Глава 11

Проведох няколко телефонни разговора, пъхнах няколко неща в раницата си и отидох да проникна незаконно в апартамента на Роналд Руел.

Руел живееше в южната част на деловия център на Чикаго, в сграда, която изглеждаше сякаш някога е била театър. Огромното фоайе с висок таван ме накара да се огледам за копринени мантии и да се вслушам в очакване да чуя нестройната какофония на оркестър, настройващ инструментите си.

Влязох във фоайето с шапка с логото на фирма за доставка на цветя по домовете, като съответно стисках под мишница дълга бяла кутия за цветя. Кимнах небрежно на възрастния охранител на гишето и тръгнах решително към стълбището. Ще се изненадате колко далеч можете да стигнете с шапка, кутия и уверена крачка.

Тръгнах по стълбите към третия етаж, където беше апартаментът на Руел. Придвижвах се бавно, с изострени магьоснически сетива — първо ме интересуваше дали на мястото, където е починал възрастният човек, са останали някакви енергийни следи. За по-сигурно постоях за момент там, където са намерили тялото на Руел, но не усетих нищо. Ако бяха използвали масивна магия за убийството му, много добре си бяха заличили следите.

Продължих изкачването си към третия етаж, но чак когато отворих вратата към коридора между апартаментите, инстинктите ми ме предупредиха, че не съм сам. Застинах до открехнатата врата и се вслушах.

Слушането не е нещо кой знае колко трудно. Даже не съм сигурен дали е напълно магическа способност. Не мога да го обясня по-добре по друг начин, освен да кажа, че съм способен да блокирам всичко, освен онова, което слушам, и да доловя неща, които бих пропуснал в нормалното ми състояние. Това е умение, което в наши дни малцина притежават и което ми е било полезно неведнъж.

Този път чух тихо басово проклятие и шумолене на хартия някъде по-нататък в коридора.

Отворих кутията за цветя и извадих от там стрелящата ми пръчка, после проверих защитната гривна на китката ми. По принцип в подобни затворени пространства бих предпочел пистолет пред стрелящата пръчка, но нямах време за обяснения на охраната или на полицията, ако ме хванеха да се промъквам в апартамента на мъртвец. Стиснах здраво пръчката и се плъзнах безшумно по коридора, надявайки се, че няма да ми се наложи да я използвам. Не знам дали ще ми повярвате, но невинаги първият ми инстинкт е да изпепеля всичко.

Вратата на апартамента на Руел беше полуотворена и по нападалите трески си личеше, че току-що е била разбита. Сърцето ми се разтуптя. Явно някой ме беше изпреварил. От това следваше, че съм на вярна следа.

И от това следваше още, че който и да беше дошлият преди мен, едва ли щеше да ми се зарадва, като ме види.

Прокраднах се до вратата и надникнах вътре.

Тази част от апартамента, която виждах, изглеждаше като пренесена от Бейкър Стрийт 429-Б^[1]. Тъмно дърво, изящна резба и дрехи, по-шарени от облеклото на гримирана девойка на концерт на „Кис“, изпълваха всеки инч от пространството с викторианско великолепие. По-точно, го бяха изпълвали. Сега помещението изглеждаше разнищено. Всички чекмеджета бяха извадени и изпразнени на пода. Един стар корабен сандък лежеше странично, с изтръгнат капак, а съдържанието му беше пръснато по килима. През отворената врата на спалнята се виждаше, че и в нея са действали по същия груб начин. Там целият под беше застлан с дрехи и парчета от изпочупена декорация.

Мъжът в апартамента на Руел изглеждаше като модел от обложката на рапърски албум. Издигаше се на една педя над мен и не можех да определя къде свършват раменете му и започва вратът му. Носеше стари оръфани панталони, пуловер с дупки на лактите и шапка, която изглеждаше като онези, които са носели клошарите по време на Великата депресия — кръгло бомбе, украсено с тъмносива лента. В едната си огромна ръка стискаше кожена чанта, а с другата пъхаше вътре малки хартийки, вероятно каталожни картички, които вземаше от поставена на старо бюро кутия за обувки. Торбата вече беше претъпкана, но той продължаваше да натиква вътре хартийките с резки, нервни движения. Промърмори още нещо под нос, взе ролодекса от бюрото и също го напъха в торбата.

Отдръпнах се от вратата и облегнах гърба си на стената. Нямах време за губене, но трябваше и да обмисля какво да правя. Ако някой беше влязъл в апартамента на Руел, за да задигне някакви книжа, това означаваше, че Руел е криел някакво важно доказателство. Следователно трябваше да проверя какво беше прибрал Кинг Конг в торбата си.

Някак се съмнявах, че той ще ми го покаже, ако го помоля учтиво, но не ми харесваше и алтернативата. В толкова тясно пространство и при наличието на други обитатели наблизо не смеех да използвам моята буммагия. Буммагията, или призоваването, е много трудна за усъвършенстване и аз не съм много добър в нея. Дори и използвайки стрелящата си пръчка за фокусиране, предишния път бях успял да причиня големи поражения на множество сгради. Имах късмет, че изобщо останах жив. Не исках да рискувам отново, освен ако не бъда принуден.

Естествено, можех просто да се хвърля върху горилата и да се опитам да му взема торбата. Подозирах, че това щеше да ми разкрие цяла нова реалност на физически дискомфорт, но нищо не ми пречеше да опитам.

Хвърлих още един поглед на главореза. Той беше вдигнал небрежно с едната си ръка дивана, тежащ поне двеста фунта, и гледаше под него. Отново се отдръпнах от вратата. Не, идеята не беше добра. Определено не беше добра.

Подъвках още известно време устните си, после пъхнах стрелящата пръчка обратно в кутията, оправих фирмената шапка върху главата си, отстъпих от стената и почуках на полуотворената врата.

Главата на горилата се обърна към мен заедно с раменете му. Той ми се озъби ядосано.

— Доставки на цветя по домовете — казах, опитвайки се да звуча непринудено. — Имам пратка за господин Руел. Ще се подпишете ли за получаването й?

Главорезът ме изгледа свирепо изпод навеса на огромните му вежди.

— Цветя? — попита той около минута по-късно.

— Да, приятел — потвърдих аз. — Цветя. — Влязох в стаята и тикнах бележника с фактурите под носа му, и лениво съжалих, че не съм си купил някаква дъвка. — Подпиши се тук, долу.

Той ми хвърли още един навъсен поглед, но взе бележника.

— Руел го няма.

— А мен какво ме интересува. — Подадох му химикалка с другата си ръка. — Ти само се подпиши и изчезвам.

Този път той изгледа свирепо първо химикалката, после мен. След това остави торбата си на масичката за кафе.

— Е, добре.

— Страхотно.

Пристъпих покрай него и оставих кутията на масичката. Той стисна химикалката в юмрука си и се наведе над бележника. През това време аз бръкнах в чантата, напипах първата ми попаднала хартийка, малко по-голяма от карта за игра, и я стиснах в юмрука си. Успях да прибера ръката си, преди той да приключи с подписа, да изръмжи и да се обърне, подавайки ми бележника.

— А сега се разкарай — нареди той.

— Можеш да си сигурен, че ще го направя — уверих го аз. — Благодаря.

Обърнах се и понечих да си тръгна, но ръката му се стрелна към мен и пръстите му стиснаха китката ми като стоманени окови. Погледнах назад. Главорезът беше присвил очи, а ноздрите му бяха разширени.

— Не надушвам цветя — изръмжа той.

Стомахът ми се сви, но направих последен опит да блъфирам.

— Какви ги говорите, господин ъъъ… — Погледнах надолу към бележника. — … Грум?

Господин Грум?

Той се наведе към мен и отново наду ноздрите си, този път шумно поемайки си въздух.

— Надушвам магия. Надушвам магьосник.

Усмивката започна да се изтрива от лицето ми.

— Ъъъ…

Грум ме хвана с ръката за гърлото и ме повдигна от земята с нечовешка сила. Полезрението ми се стесни до замъглен тунел и бележникът изпадна от пръстите ми. Направих безполезен опит да се съпротивлявам. Очите му отново се стесниха и той бавно изви устни, показвайки зъбите си.

— Не трябваше да се забъркваш в неща, които не ти влизат в работата. Който и да си ти. — Пръстите му започнаха да притискат гърлото ми и мисля, че чух как нещо изпуква. Надявах се, че са ставите му, а не моята трахея. — Който и да си бил.

Беше твърде късно да използвам защитната си гривна, а стрелящата ми пръчка лежеше в кутията на масичката за кафе, извън досега ми. Вече започваше да ми тъмнее пред очите, когато бръкнах в джоба си, в търсене на единственото ми останало оръжие. Молех се предположението ми да е правилно.

Напипах в джоба си стария железен пирон, стиснах го колкото можех по-здраво и го забих в ръката на Грум, под лакътя. Пиронът проникна в плътта му.

Той изрева гърлено — от басовото мучене стените се разтресоха. Олюля се и ме отхвърли от себе си. Врязах се във вратата на спалнята на Руел, отворих я и отлетях нататък. Провървя ми — приземих се върху леглото, вместо върху дървените колони от двете му страни. Ако бях уцелил някоя от тях, сигурно щях да си строша гръбнака. Отскочих, ударих се здравата в стената и пак паднах върху леглото.

Вдигнах поглед и видях, че Грум изглежда много по-различно, отколкото преди малко.

За разлика от горилите в криминалните филми, той сега носеше единствено кожена превръзка около бедрата си — и нищо друго. Кожата му беше придобила тъмночервен оттенък и се беше покрила с гъста козина. Ушите му стърчаха от двете страни на главата му като сателитни чинии, а лицето му се беше сплескало, наистина като на горила. Височината му се беше увеличила и сега беше поне дванайсет фута. Налагаше му се да стои приведен и въпреки това раменете му опираха в десетфутовия таван.

Той изрева още веднъж, изтръгна пирона от ръката си и го захвърли настрани. Пиронът проби стената, оставяйки отвор с дебелина колкото палеца ми. Грум се обърна към мен, показа зъбите си, които сега бяха огромни и остри, и пристъпи към мен. Паркетът изскърца под тежестта му.

— Огре! — изпъшках аз. — Мамка му! — Протегнах ръка към стрелящата си пръчка и напрегнах волята си. — Ventas servitas!^[2]

Внезапно извилият се вихър изтръгна кутията за цветя от масичката и я запрати към мен. Тя се удари болезнено в гърдите ми, но аз я грабнах, измъкнах стрелящата си пръчка и я насочих към приближаващия се Грум. Заредих солидно пръчката с волята си и върхът й засия в алено.

— Fuego!^[3] — изревах, освобождавайки енергията.

Огнена колона с дебелината на юмрука ми се устреми към Грум и го удари право в гърдите.

Това не го забави дори за секунда. Кожата му изобщо не гореше — дори козината му не започна да дими. Огънят ми се разля по тялото му и не му причини абсолютно никаква вреда.

Грум с усилие се вмъкна през тясната врата на спалнята, като при това откачи касата, и вдигна юмрука си. Стовари го върху леглото, но аз не останах да го изчакам. Претърколих се и се метнах в процепа между леглото и стената. Той се протегна към мен, но аз се отблъснах с крака от стената, врязах се с чело в краката му и запълзях към вратата.

Почти успях. В последния момент нещо тежко и твърдо ме удари в краката и ме повали на пода. Едва успях да съобразя, че Грум е запратил по мен антикварно викторианско кресло, наподобяващо трон.

Секунда по-късно почувствах и болката от удара, но възобнових пълзенето си към вратата. Подът се тресеше под стъпките на настигащото ме огре.

— Каква е тази врява? — разнесе се възмутен женски глас от коридора. — Вече се обадих на полицията, да знаете! Омитайте се, ако не искате да ви приберат!

Грум се спря. Видях как върху маймунската му физиономия се изписват разочарование и гняв. Той изрева, прескочи ме и взе торбата си от масичката. Когато се насочи към вратата, аз се изтърколих встрани от пътя му. Беше достатъчно грамаден, за да ми строши гръдния кош, ако ме настъпи, и нямах никакво намерение да го улеснявам.

— Извади късмет — изръмжа огрето. — Но пак ще се срещнем.

Очертанията на тялото му се размиха, той се смали и се превърна в обикновения бандит, какъвто беше преди малко. Намести бомбето на главата си и тръгна към вратата, като понечи да ме ритне на прощаване. Изтъркалях се още по-надалече и когато погледнах назад, той вече беше изчезнал.

— Е? — настоя същият глас. — Какво ще правите, хулигани? Махайте се от тук!

Някъде навън изви полицейска сирена. Изправих се, олюлях се и се облегнах на стената, за да не падна. С другата си ръка измъкнах от джоба си смачканата хартийка, която бях откраднал от торбата на Грум.

Не беше хартийка. Беше снимка. Нищо особено — обикновена моментна снимка. Прошареният Руел стоеше пред Магическия замък в един от диснилендите.

Бяха го наобиколили няколко млади хора — усмихнати, загорели от слънцето и явно щастливи. Сред тях имаше висока девойка с широк врат, протрити дънки и коса, боядисана в мътнозелено. Върху грубото й грозновато лице се беше разляла широка усмивка. До нея стоеше девойка от онези, които ги снимат в каталозите за долно бельо — дългокрака, с всички съблазнителни извивки по тялото си. Носеше къси шорти и блузка. И нейните коси имаха зелен оттенък, но по-наситено зелено, като пролетна трева. От другата страна на Руел стояха двама младежи. Единият беше нисък, набит тип с козя брадичка и слънчеви очила. Беше направил заешки ушички на спътника си — дребен, слаб човек с бронзов тен и почти избелели руси коси.

Кои бяха те? Какво правеше Руел с тях? И защо Грум толкова беше бързал да махне снимката им от апартамента на Руел?

Сирените се приближаваха и ако не исках да бъда арестуван от някой добронамерен служител на чикагската полиция, трябваше да изчезвам. Потърках продължаващото да ме боли гърло, намръщих се на режещата болка в гърба ми и си тръгнах, продължавайки да се чудя за снимката.