Джим Бъчър
Летният рицар (5)

Глава 5

Настана потискащо мълчание, докато накрая Ебенизър изпука кокалчетата на едната си ръка.

— Кой ще замести Семьон?

Марта поклати глава.

— Предполагам, че Мерлин ще иска да е някой от германците.

Ебенизър изръмжа.

— Аз съм с петдесет години по-стар от всеки от тези кучи синове.

— Това нищо не значи — рече Марта. — Според Мерлин сред старейшините вече има твърде много американци.

Индианеца Джо почеса Малкия брат по гърдите и каза:

— Типично. Единственият истински американец сред старейшините съм аз. Всички останали Джонита сте дошли по-късно.

Ебенизър отговори на Индианеца Джо с уморена усмивка.

— Мерлин едва ли ще се зарадва, ако решиш да предявиш правата си сега — каза Марта.

— И още как — изсумтя Ебенизър. — Не мога да ти опиша как ми се къса сърцето по този случай.

Марта се намръщи и стисна устни.

— Ние най-добре да влизаме, Ебенизър. Ще им кажа да ви изчакат.

— Добре — каза старият ми учител уморено. — Влизайте.

Без да кажат нито дума повече, Марта и Индианеца Джо си тръгнаха, шумолейки с черните си мантии. Ебенизър също си сложи мантията и завърза аления си тюрбан. После взе жезъла си и закрачи решително към конгресния център. Последвах го безмълвно, изпълнен с тревога.

— Как си с латинския, Хос? — попита изненадващо Ебенизър. — Имаш ли нужда да ти превеждам?

Изкашлях се.

— Не. Мисля, че ще се оправя.

— Добре. Когато влезем, се опитай да се владееш. Поради някаква причина имаш репутацията на луда глава.

Погледнах го навъсено.

— Не съм такъв.

— А също се говори, че си инат и заядливец.

— Не съм.

За момент върху лицето на Ебенизър се появи уморена усмивка, но точно тогава стигнахме до сградата, в която се беше събрал Съветът. Аз се спрях, а Ебенизър се обърна и погледна към мен.

— Не искам да влизам заедно с вас — обясних аз. — Ако нещата тръгнат зле, може би ще е по-добре да стоите далеч от мен.

Ебенизър се намръщи и за миг ми се стори, че смята да спори с мен. Но той само кимна и влезе в сградата. Изчаках две-три минути, изкачих се по стълбите и влязох.

Сградата изглеждаше като старовремски театър — високи сводести тавани, подове от полиран камък с продълговати килими и няколко двукрили врати, които водеха към самия театър. Вероятно климатиците доскоро бяха работили на пълна мощност, но сега нито чувах жуженето на вентилатори, нито усещах полъха на свеж въздух и в сградата беше станало по-топло, отколкото би трябвало. Не светеше и нито една от лампите. В сграда, пълна с магьосници, не може да се очакват дори такива прости неща като осветление и климатици.

Всички врати, водещи към театъра, бяха затворени, освен една от тях, до която стояха двама мъже с черните мантии на съвета, алените тюрбани и сивите наметала на пазители.

Не разпознах единия от тях, но другият беше Морган. Той беше висок горе-долу колкото мен, но може би с около стотина фута по-тежък — само мускулна маса. Беше с къса сивкаво-кафява брада, а косата му беше завързана на дълга конска опашка. Лицето му беше кисело, по същия начин звучеше и гласът му.

— Най-накрая — измърмори той, когато ме видя. — Откога го чакам това, Дрезден. Най-накрая ще се изправиш пред правосъдието.

— Някой май е изпил голяма чаша с фанатизъм тази сутрин — казах аз. — Знам, че това няма да ти хареса, Морган, но всичките обвинения срещу мен бяха свалени. Благодарение на теб всъщност.

Физиономията му стана още по-кисела.

— Аз само докладвах за действията ти пред Съвета. Не мислех, че ще бъдат толкова… — той изплю думата така, сякаш е проклятие — … снизходителни.

Спрях се пред двамата пазители и им протегнах жезъла си. Колегата на Морган свали кристалния медальон от врата си и го прекара първо през жезъла, а после и над главата ми, покрай слепоочията и надолу по тялото. Кристалът пулсираше с мека светлина при преминаването край всяка от чакрите. Пазителят кимна на Морган и аз пристъпих напред, за да вляза в театъра.

Морган протегна плоската си длан и ми прегради пътя.

— Не — каза той. — Още не. — После се обърна към колегата си. — Доведи кучетата.

Вторият пазител се намръщи, но не каза нищо. Той се обърна и влезе в театъра, а след малко се върна, водейки със себе си две от хрътките на пазителите.

Неволно преглътнах и отстъпих назад.

— О, стига, Морган. Не съм под въздействието на заклинание и не мъкна със себе си бомба. Не съм склонен към самоубийство.

— Значи, няма да имаш нищо против една кратка проверка — рече Морган, усмихвайки се мрачно, и пристъпи напред.

Хрътките го последваха. Те всъщност не са кучета. Аз обичам кучетата. А тези са статуи, изсечени от някакъв сиво-зелен камък, и раменете им стигат до кръста ми. Те имат бездънна паст и твърде големи очи, като на китайските храмови кучета, освен това са с къдрави бради и гриви. Макар че нямат плът, се придвижват с тежка, плавна грациозност и каменните „мускули“ играят под повърхността на кожата им така, сякаш са наистина живи същества. Морган докосна двете по главите и им прошепна нещо, твърде неясно, за да го чуя. Обаче хрътките го чуха, насочиха вниманието си към мен и започнаха да ме обикалят в кръг, навели глави към пода, който потрепваше под тежестта им.

Знаех, че са омагьосани да откриват всякакви заплахи към участниците в събранието на Съвета. Но те не бяха мислещи същества — само устройства, програмирани с малък брой реакции на определени стимули. Макар че хрътките по-рано неведнъж са спасявали човешки живот, е имало и нещастни случаи — а аз не бях сигурен дали свадата ми с Маб не е оставила някакви следи, способни да подразнят хрътките.

Кучетата застинаха и едното от тях нададе ръмжене, наподобяващо хрущенето на чакъл под подкова. Напрегнах се и погледнах надолу към кучето, застанало от дясната ми страна. То показа лъскавите си тъмни зъби и пустите му очи се фокусираха върху лявата ми ръка — тази, която Маб беше наранила, докато ми правеше демонстрацията си.

Преглътнах и се постарах да не помръдвам и да си мисля за нещо безобидно.

— Нещо в теб не им харесва, Дрезден — каза Морган. Стори ми се, че долових радостни нотки в гласа му. — Може би не трябва да те допускам, просто за всеки случай.

Вторият пазител пристъпи напред, положил длан върху късия жезъл, висящ на колана му.

— По всяка вероятност е заради раната му. Магьосническата кръв може да оказва силно въздействие. И да предава настроение. Кучето реагира на гнева или страха, предавани чрез кръвта.

— Може би — рече Морган сопнато. — Или той се опитва да вкара скришом нещо вътре. Свали си бинта, Дрезден.

— Не искам отново да започна да кървя — възразих аз.

— Чудесно. В такъв случай ти забранявам да влезеш, в съответствие с…

— По дяволите, Морган — процедих аз.

Едва не метнах жезъла си по него. Той го улови и го задържа, докато смъквах намотания несръчно върху ръката ми бинт. Адски ме болеше, но успях да го смъкна и показах отеклата и окървавена рана.

Хрътката изръмжа още веднъж и изглежда, изгуби всякакъв интерес към мен, отстъпи назад, седна до другаря си и изведнъж отново застина.

Вторачих се в Морган.

— Доволен ли си? — попитах.

За миг ми се стори, че той ще срещне погледа ми. Вместо това сложи жезъла в ръката ми и се извърна.

— Ти си позор, Дрезден. Виж се само. Заради теб загинаха свестни мъже и жени. Днес ще се наложи да отговаряш за това.

Оправих криво-ляво превръзката си и стиснах зъби, за да не кажа на Морган да ходи да се хвърли отнякъде. После минах покрай пазителите и пристъпих в театъра.

Морган ме наблюдаваше как влизам, и после каза на колегата си:

— Затвори кръга.

Той ме последва в залата, като затвори вратата след себе си, и в същия миг аз почувствах внезапно, безшумно напрежение — пазителите затваряха кръга около сградата, отрязвайки всякакъв свръхестествен достъп до нея.

Никога досега не бях присъствал на събрания на Съвета — поне не и на такива. Големината и многообразието на тълпата бяха зашеметяващи и аз се спрях за известно време, за да възприема гледката.

По-рано помещението е било кабаре със средни размери, осветявано единствено с по няколко свещи на всяка маса. Залата не беше претъпкана като за вечерно представление, но като за събрание на магьосници бе доста пълна. Масите на партера на театъра бяха заети от магьосници с черни мантии и най-различни тюрбани — сини, златисти и алени. Чираците с тъмнокафяви наметала стояха покрай стените или седяха на пода, в краката на менторите си.

Това, което поразяваше най-много, беше човешкото разнообразие в залата. Хора с дръпнати азиатски очи, тъмнокожи африканци, бледи европейци, мъже и жени, млади и стари, подстригани и дългокоси, с бради, достатъчно дълги, че да се запашат в пояса, или толкова рехави, че се раздвижват от въздушното течение. Театърът се огласяше от десетки езици, от които можех да разпозная само нищожна част. Магьосниците се смееха и се мръщеха, усмихваха се и гледаха безизразно, пиеха от манерки, от пластмасови бутилки или от чаши или просто седяха със затворени очи и медитираха. Миризмите на благоухания, парфюми и химикали се бяха слели в единен аромат, който непрекъснато се променяше, а аурите на толкова много хора, практикуващи магическото изкуство, изглеждаха, сякаш водят свой социален живот, като се докосваха помежду си и обменяха енергия, достатъчно осезаемо, за да ги почувства човек, без да полага усилия за това. Сякаш вървях през реещи се паяжини, които постоянно докосваха бузите и миглите ми — не опасни, но дразнещи, и всяка една от тях уникална, напълно различна от останалите.

Единственото общо нещо между тези магьосници беше, че никой от тях не изглеждаше толкова мърляво като мен.

Оградена с въже секция в далечния край на залата беше предназначена за пратеници на различни организации от съюзници или изследователи на свръхестественото, за повечето от които бях чувал само бегло. Тук-там, на места, от които имаше добра видимост към тълпата, стояха пазители; сивите им наметала се открояваха сред черните и тъмнокафявите мантии, но се съмнявах, че са толкова отблъскващи като моя собствен протрит синьо-бял халат. Всички, покрай които минавах — предимно стари белокоси магьосници — ме поглеждаха раздразнено. Един-двама чираци, горе-долу на моята възраст, покриха устата си с длани, докато минавах покрай тях, за да не видя усмивките им. Огледах се в търсене на свободен стол, но не видях нито един, докато не зърнах Ебенизър да ми маха с ръка от маса на първия ред, близо до сцената. Той кимна към стола до себе си. Това беше единственото свободно място, така че реших да седна там.

На сцената се издигаха седем подиума, на шест от които стояха старейшините, с черни мантии и алени тюрбани. Индианеца Джо — Слушащия вятъра — и Марта Либърти заемаха два от тях.

На централния подиум стоеше Мерлин от Белия съвет — висок, широкоплещест мъж със сини очи, спускаща се до раменете светла коса и дълга и вълниста сребриста брада. Мерлин говореше нещо с плътния си басов глас — фразите на латински се лееха толкова плавно от устата му, сякаш бе някакъв римски сенатор.

— … et, quae cum ita sint, censeo iam nos dimittere rees cottidianas et de magna re gravi deliberate — id est, illud bellum contra comitatum rubrum. — И като се имат предвид обстоятелствата, предлагам да пропуснем обичайните формалности, за да обсъдим най-важния за нас въпрос — войната с Червения двор. — Consensum habemus? — Всички ли са „за“?

Магьосниците в залата възкликнаха задружно в знак на съгласие. Аз не чувствах никаква нужда да се присъединя към хора им. Опитах се да стигна незабелязано до мястото при Ебенизър, но яркосините очи на Мерлин ме забелязаха и веднага охладняха.

Мерлин заговори и макар да знаех, че говори напълно разбираем английски, той се обърна към мен на латински, бързо и плавно. Ала съвършеното му познаване на езика се обърна срещу него. Лесно успях да го разбера.

— Ahhh, Magus Dresdenus. Prudenter ades nobis dum de bello quod inceperis diceamus. Ex omni parte ratio tua pro hoc comitatu nobis placet. — А, магьосник Дрезден. Колко разумно от ваша страна да вземете участие в дискусията за войната, която вие предизвикахте. Добре е да знаем, че изпитвате такова уважение към този Съвет.

Мерлин съпроводи последните си думи с изразителен поглед към стария ми халат, за да се увери, че в залата не е останал никой, който не е забелязал облеклото ми. Задник. Той направи пауза, предоставяйки ми възможността да отговоря. Естествено, също на латински. Противен дебел задник.

От друга страна, това беше първото ми участие в заседание на Съвета като пълноправен магьосник. И изглеждах наистина зле. Освен това Ебенизър ме изгледа предупредително. Така че сдържах пиперливия отговор и се опитах да подходя дипломатично.

— Ъъъ… — започнах аз. — Ego sum miser, Magus Merlinus. Dolor diei longi me tenet. Opus es nihi altera, ъъъ… vestiplicia. — Моля за извинение, Мерлин. Имах тежък ден. Трябваше да облека друга мантия.

Или поне се надявах да съм казал това. Сигурно не бях спрегнал нещо както трябва, защото, когато приключих, Мерлин ме изгледа опулено.

— Quod est? — поинтересува се той.

Ебенизър се намръщи и ме попита шепнешком:

— Хос? Сигурен ли си, че не искаш да ти превеждам?

Махнах с ръка.

— Мога да се справя.

Намръщих се, търсейки точните думи, и отново заговорих.

— Excusationem vobis pro vestitu meo atique etiam tarditate facio. — Моля да ме извините за закъснението и облеклото ми.

Мерлин ме изгледа с безстрастно хладно изражение, явно доволен, че ме е оставил да говоря. Ебенизър си покри очите с ръка.

— Какво? — прошепнах му аз свирепо.

Ебенизър ме погледна накриво.

— Е, добре. Първо му каза: „Съжалявам, че се извинявам, Мерлин, имаше ме тежък ден. Трябвах на друга мантия“.

Примигнах.

— Какво?

— Това го каза Мерлин. А ти отговори: „Извинете ме, че съм облечен, и то късно“.

Почувствах как лицето ми пламва. По-голямата част от залата ме гледаше така, сякаш съм някаква бълнуваща откачалка, и накрая осъзнах, че много от присъстващите в залата магьосници вероятно не знаят английски. Така че вероятно съм им прозвучал точно като такава.

— Проклетият задочен курс — казах. — Може би е най-добре да ми превеждате.

В очите на Ебенизър проблеснаха искри, но той кимна със сериозно изражение.

— С удоволствие.

Седнах на мястото си, а Ебенизър стана и се извини от мое име. Латинският му беше безупречен, а гласът му отекна в цялата зала. Забелязах, че докато говореше, израженията на събралите се магьосници, повече или по-малко, се смекчиха.

Мерлин кимна и продължи на своя идеален като от учебник латински.

— Благодаря за помощта, магьосник Маккой. Първата ни работа във връзка с кризата, пред която сме изправени, е да възстановим старейшините в пълния им състав. Както някои от вас със сигурност са чули, членът на старейшините Петрович беше убит преди два дни при нападение на Червения двор.

Из театъра се разнесоха възгласи и тихо мърморене. Мерлин изчака малко глъчката да утихне.

— Предишните сблъсъци с Червения двор не са се отличавали с подобна жестокост и това може да означава промяна в обичайната им стратегия. Като следствие от това ние трябва да сме в състояние да реагираме бързо на по-нататъшно ескалиране на конфликта — което изисква дееспособно ръководство в лицето на старейшините в пълния им състав.

Мерлин продължи да говори, но аз се обърнах към Ебенизър.

— Нека да позная — прошепнах. — Той иска да запълни свободното място при старейшините по такъв начин, че да има преимущество при гласуванията?

Ебенизър кимна.

— Той ще има три гласа със сигурност, а в повечето случаи — и четири.

— И какво можем да направим по въпроса?

— Ти — нищо. Поне засега. — Той ме погледна изпитателно. — Сдържай си нервите, Хос. Сериозно ти говоря. Мерлин има три плана да те отстрани.

Поклатих глава.

— Какво? Откъде знаете?

— Той винаги постъпва така — промърмори Ебенизър. Очите му проблеснаха лошо. — План А, резервен план и асо в ръкава. Ще се справя с първия и ще ти помогна да се справиш с втория. Но третият е изцяло твоя грижа.

— Какво имате предвид? Какви планове?

— Тихо, Хос. Опитвам се да слушам.

Седналият от другата страна на масата плешив магьосник с гъсти бели вежди, рунтава синя брада и покрит със синя татуировка скалп се обърна към мен и ми изшътка.

Ебенизър му кимна и двамата се обърнахме към сцената.

— Поради тази причина — продължаваше Мерлин — ще помоля Клаус Шнайдер, като дългогодишен магьосник с безупречна репутация, да поеме отговорността да стане член на старейшините. Всички ли са „за“?

Марта погледна към Ебенизър и се обади:

— Момент, почитаеми Мерлин. Струва ми се, че протоколът изисква да се предостави време за дебати.

Мерлин въздъхна.

— При нормални обстоятелства — да, магьосник Либърти. Но ние нямаме време да следваме обичайните процедури. Става въпрос за оцеляването ни. Така че всички ли…

— Магьосник Шнайдер — прекъсна го Индианеца Джо — е чудесен магьосник и има репутацията на способен и честен човек. Но е твърде млад за такава отговорност. В залата присъстват магьосници, които го превъзхождат по опит и майсторство. Те заслужават да бъдат обсъдени от Съвета.

Мерлин изгледа индианеца навъсено.

— Благодаря за забележката, магьосник Слушащ вятъра. Но макар че тя е добре дошла, не беше необходима. Тук не присъства нито един по-стар от Шнайдер магьосник, който да не е отказвал да се присъедини към старейшините, и за да избегнем безсмислени номинации и повторни откази, смятах да…

— Смяташе — намеси се Ебенизър на английски, тихо, но достатъчно силно, че да го чуе Мерлин — да пробуташ любимеца си незабелязано сред старейшините, докато всички са прекалено разтревожени, за да забележат?

Мерлин млъкна и се вторачи в Ебенизър сред внезапно настъпилата пълна тишина. После заговори — също толкова тихо, на английски с британски акцент:

— Върни се обратно в планините си, Ебенизър. Върни се при овцете си. Ти не си добре дошъл тук и никога не си бил.

Ебенизър се усмихна на Мерлин, показвайки зъбите си, и заговори, този път с шотландски акцент:

— Аха, Алфред, знам, момко. — Той отново премина на латински и повиши тон. — Всеки член на Съвета има правото да си каже мнението по този повод. Всички вие знаете колко важно е назначаването на всеки от старейшините. Колко от вас смятат, че това е достатъчно важен въпрос, за да бъде поставен на гласуване? Кажете!

Залата отговори почти единодушно с одобрителен възглас, към който аз прибавих и своя глас. Ебенизър огледа залата и се вторачи с повдигната вежда към Мерлин.

Видях върху лицето на възрастния човек зле прикрито раздразнение. Почти усещах желанието му да удари с юмрук върху подиума, но той се овладя и кимна.

— Много добре. Тогава, съобразно установената процедура, ще предложим поста на най-възрастния сред присъстващите магьосници. — Той погледна настрани, към спретнат магьосник със слабо лице, който седеше с перо в ръката пред шише с мастило и купища пергаменти. — Магьосник Пийбоди, ще прочетете ли списъка?

Пийбоди посегна под масата си и извади издута чанта. Мърморейки си нещо, той потърка с пръст носа си, оставяйки по него мастило, и отвори чантата си, която също беше пълна с пергаменти. Хвърли им бегъл поглед и извади сякаш първия му попаднал лист. Сложи го на масата пред себе си, кимна доволно и прочете с писклив глас:

— Магьосник Монтждой.

— На изследователска експедиция в Юкатан е — обади се Марта Либърти.

Пийбоди кимна.

— Магьосник Гомез.

— Все още не се е събудил, след като изпи онзи еликсир — съобщи застанал до стената пазител със сиво наметало.

Пийбоди кимна.

— Магьосник Лукоци.

— В академичен отпуск — каза магьосникът със синята брада и татуировката от нашата маса.

Ебенизър се намръщи и едната му буза нервно потрепна.

Това продължи около четвърт час. Някои от най-интересните причини за отсъствие включваха „сключи граждански брак“, „живее под полярната ледена шапка“ и „седи върху пирамида“, каквото и да означаваше това.

Най-накрая Пийбоди прочете, поглеждайки накриво Мерлин:

— Магьосник Маккой.

Ебенизър изсумтя и стана. Пийбоди прочете още половин дузина имена, преди да обяви:

— Магьосник Шнайдер.

Дребен мъж с кръгло лице, плешиво кубе, оградено от редки бели косми, и кръгъл корем, изпълващ мантията му, се изправи и леко кимна на Ебенизър. После се обърна към Мерлин и изрече на латински със силен немски акцент:

— Благодарен съм ви за предложението, почитаеми Мерлин, но с цялото си уважение се отказвам от номинацията в полза на магьосник Маккой. Той ще послужи на Съвета много по-добре, отколкото аз.

Мерлин изглеждаше така, сякаш някой е пъхнал в устата му резен лимон.

— Много добре — каза той. — Не желае ли някой друг от по-старите магьосници да предложи своята кандидатура като алтернатива на магьосник Маккой?

Бях убеден, че няма да се намери такъв, особено като се имаха предвид израженията на насядалите наблизо магьосници. Самият Ебенизър не отместваше очи от Мерлин. Стоеше с широко разтворени крака и със спокоен, уверен поглед. В залата настана тишина.

Мерлин огледа залата, стиснал плътно устни. Най-накрая вдигна поглед и съвсем леко кимна.

— Всички ли са „за“?

В залата прогърмя второ, по-утвърдително „Да“.

— Много добре — каза Мерлин, макар горната му устна да потрепваше, придавайки на думите язвителен оттенък. — Магьосник Маккой, заемете мястото си сред старейшините.

Откъм залата се разнесе мърморене, изпълнено като че ли с облекчение. Ебенизър се обърна към мен и ми намигна.

— Първият отметнат. Остават още два — промърмори той. — Бъди нащрек. — След което запретна мантията си и се качи на подиума, отправяйки се към празното място между Марта Либърти и Индианеца Джо. — По-малко приказки, повече работа — каза той достатъчно силно, че да бъде чут от цялата зала. — Вихри се война.

— Точно каквото си мислех и аз — каза Мерлин, кимайки настрани. — Да се заемем с военните дела. Пазителю Морган, бъдете така добър да излезете отпред и да изложите пред Съвета тактическата оценка на Червения двор?

В залата се възцари тягостна тишина и аз можех да чуя всяко потропване на Моргановите ботуши, докато той се качваше на сцената. Мерлин се отмести встрани и Морган постави на подиума някакъв блещукащ скъпоценен камък или кристал. Зад него сложи една свещ и я запали, промърморвайки някакво заклинание. След това закри пламъка с шепите си и отново прошепна нещо.

От свещта към кристала се устреми сияещ поток светлина, пречупи се в него и се разпръсна над сцената във формата на конус с ширина от няколко ярда. Във вътрешността на светлинния конус се появи въртящо се земно кълбо. Очертанията на континентите бяха смътно променени, сякаш бяха нарисувани няколко века по-рано.

Из залата се разнесе шепот и Синята брада, който седеше на моята маса, промърмори на латински:

— Впечатляващо.

— Пфу — отвърнах на английски. — Откраднал го е от „Завръщането на джедаите“.

Синята брада ме погледна с недоумение. За момент се зачудих дали да не преведа „Междузвездни войни“ на латински, но веднага се отказах. Виждате ли, понякога проявявам здрав разум. Морган забоботи с ниския си глас на латински — грапаво, но разбираемо. Което означаваше, че владее латинския по-добре от мен. Задник.

— Мигащите червени точки на картата обозначават известните ни места, атакувани от Червения двор и техните съюзници. Голяма част от тези атаки са довели до жертви в един или друг смисъл. — Докато той говореше, върху глобуса започнаха да примигват червени точки, които го накараха да прилича на коледна елха. — Както виждате, неприятелят проявява най-голяма активност в Западна Европа.

През залата отново премина глъчка. Старият свят си оставаше царството на старата магьосническа школа, която се придържаше към максимата „бъди потаен и не привличай внимание“. Предполагам, че си имат своите основания, предвид Инквизицията и всичко останало. Аз не принадлежа към старата школа. Телефонът ми е в Жълтите страници, в графата „Магьосници“. За моя голяма изненада аз съм единственият там. Е, трябва по някакъв начин да си плащам сметките, нали?

Морган продължаваше да бърбори монотонно.

— Отдавна ни е известно, че основният център на Червения двор е разположен някъде в Южна Америка. Нашите агенти там работят под голям натиск, така че е много трудно да получим каквато и да е полезна информация от този район. Предупредиха ни за няколко готвени атаки и пазителите успяха да сведат жертвите до минимум, като се изключи нападението в Архангелск. — Земното кълбо спря да се върти и погледът ми бързо се премести върху точките светлина в северозападната част на Русия. — Макар и да се предполага, че смъртта на магьосник Петрович е струвала скъпо на нападателите му, никой в лагера не е оцелял. Не ни е известно по какъв начин нападателите са минали през защитата. Изглежда, Червеният двор е получил достъп до информация или познания за магическото изкуство, с които по-рано не е разполагал.

Мерлин се върна на мястото си, а Морган прибра кристала и земното кълбо изчезна.

— Благодаря, пазителю — рече Мерлин. — Предполагаме, че обичайните ни пътища през Небивалото вече не са безопасни. Честно казано, дами и господа, Червеният двор ни държи в неизгодно положение в света на смъртните. Съвременната техника често отказва да работи в наше присъствие, така че движението ни тук също е затруднено дори и при нормални обстоятелства, а в условията на военен конфликт изобщо не може да се разчита на него. Жизненонеобходими са ни пътища през Небивалото, иначе рискуваме да загубим на всички фронтове от неприятеля, който е способен да се прегрупира много по-бързо от нас. Във връзка с това изпратихме послания до двете кралици на Ший. Давам думата на Древната Мей.

Погледнах към подиума вляво от Мерлин, където стоеше друг от старейшините, очевидно Древната Мей. Тя беше дребна жена с източен произход, кожата й беше гладка и бледа, косата й с цвят на гранит беше сплетена на дълга плитка, която беше завита на кок на главата й, прикрепена с чифт нефритени гребени. Мей имаше деликатни черти, почти недокоснати от годините, макар тъмните й очи да сълзяха. Тя разгъна едно писмо, написано на пергамент, и се обърна към Съвета със скрибуцащ, но твърд глас.

— От Лято получихме следния отговор: „Кралица Титания нито е запозната, нито желае да избира страна в споровете между смъртните и антропофагите. Тя нарежда на Двора и Съвета да водят войната си далеч от владенията на Лятото. Ще запази неутралитет“.

Ебенизър се намръщи и се наведе напред, за да попита:

— А Зимата?

Потрепнах.

Древната леко наведе главата си настрани и изгледа безмълвно Ебенизър, успявайки по някакъв начин да изрази неудоволствието си от това, че е била прекъсната.

— Куриерът ни не се завърна. След като се консултирахме с архивите от предишни конфликти, можем да заявим с увереност, че кралица Маб ще вземе страна в конфликта, но сама ще избере под каква форма и по кое време.

Отново потрепнах. На масата имаше кана с вода и няколко чаши. Сипах си малко. Каната леко се удари в ръба на чашата. Погледнах към Синята брада и го видях, че ме наблюдава замислено.

Ебенизър се намръщи.

— И какво би трябвало да означава това?

— Това означава — намеси се Мерлин, — че трябва да продължим дипломатическата игра със Зимата. На всяка цена трябва да си осигурим съдействието на някоя от кралиците на Ший — или поне да попречим на Червения двор да постигне някакво съглашение, докато този конфликт не бъде разрешен.

Марта Либърти повдигна и двете си вежди.

— Разрешен? — попита тя с рязък тон. — Самата аз бих избрала дума като „приключен“.

Мерлин поклати глава.

— Магьосник Либърти, не е необходимо този спор да ескалира до още по-унищожителен конфликт. Ако съществува дори най-малкият шанс да бъде договорено примирие…

— Попитайте Семьон Петрович доколко са заинтересувани вампирите от мирно споразумение.

Студеният и рязък глас на чернокожата магьосница сякаш се стоварваше като бич върху Мерлин.

— Сдържайте емоциите си, магьоснице — отвърна Мерлин със спокоен глас. — Загубата на Петрович порази всеки един от нас, но ние не можем да й позволим да ни заслепява в търсенето на потенциални разрешения на проблема.

— Семьон ги познаваше, Мерлин — рече Марта с безизразен глас. — Познаваше ги по-добре от всеки от нас и те го убиха. Наистина ли смятате, че ще са склонни да се съгласят на мир с нас, след като вече са унищожили магьосника, който можеше най-добре да се защити от тях? За какво им е този мир, Мерлин? Те печелят.

Мерлин махна с ръка.

— Гневът замъглява преценката ви. Ще се съгласят на мир, защото победата ще им струва твърде скъпо.

— Не бъдете такъв глупак — рече Марта. — Те никога няма да приемат мира.

— Всъщност — отвърна Мерлин — вече го приеха.

Той посочи втория подиум вляво от него. Магьосник Лафортие.

Лафортие беше изпит мъж със средно телосложение. Скулите му изпъкваха гротескно на изпитото му лице, а изпъкналите му очи изглеждаха като взети от някой два пъти по-едър. Той беше напълно плешив, нямаше дори вежди, което му придаваше доста усуйчен вид. Когато заговори, от устата му излезе дълбок, топъл и гладък бас.

— Благодаря ви, Мерлин. — В слабите си пръсти стискаше един плик. — Разполагам с официално писмо от херцог Ортега, военният лидер на Червения двор, което получих тази сутрин. В него са изложени мотивите на Червения двор за започването на този конфликт и условията им за сключването на мир. Освен това ни предлага в знак на добра воля временно прекъсване на враждебните действия, в сила от тази сутрин, с цел да осигури на Съвета време да обмисли предложенията им.

— Глупости! — Думата се изтърси от устата ми, преди умът ми да осъзнае, че съм я произнесъл. В залата се разнесе смях, най-вече от страна на чираците в кафяви мантии, и аз чух шумоленето на тъкани, когато всички събрани магьосници се обърнаха към мен. Усетих как лицето ми отново пламва и се прокашлях. — Ами вярно си е — обърнах се към залата. Ебенизър ми превеждаше. — Само преди няколко часа бях нападнат от ударен отряд на Червения двор.

Лафортие ми се усмихна. Устните му се разтеглиха, оголвайки зъбите му като на изсушеното лице на хилядолетна мумия.

— Дори да не лъжете, магьосник Дрезден, не бих могъл да очаквам пълен контрол на Червения двор над всичките му подчинени, като се има предвид ролята ви в провокирането на тази война.

— Провокирането й? — възкликнах аз. — Имате ли представа какво направиха те?

Лафортие сви рамене.

— Защитавали са се срещу нападение над суверенна територия, магьоснико. Вие, в ролята си на представител на този Съвет, сте нападнали благородничка от техния двор, нанесли сте щети върху собствеността й и сте убили членове на домакинството на споменатата благородничка, както и самата нея. В допълнение към това архивите на местните преса и власти разкриват, че са били убити и няколко млади мъже и жени, намиращи се във фаза на преобразяване — изгорели са в пожар, ако не се лъжа. Това да ви звучи познато, магьосник Дрезден?

Стиснах зъби, връхлетян от толкова силна ярост, че не можех да виждам от гняв, камо ли да се осмеля да заговоря. За пръв път ме бяха изправили пред Съвета, когато ме съдеха за нарушаването на Първия закон на магията: Не убивай. Бях изпепелил стария ми наставник Джъстин. Когато преди една година се сблъсках с Бианка, приета по-късно в Червения двор, предизвиках огнената буря с мисълта, че никой от мен или от спътниците ми няма да оцелее. Много вампири изгоряха. По-късно бяха намерени телата и на няколко хора. Нямаше как да се каже със сигурност кой от тях е станал жертва на вампирите и вече е бил мъртъв, когато огънят е стигнал до него, и кой, ако е имало такъв, е бил жив, преди да се появя. Все още сънувам кошмари за онази нощ. Може да съм много неща, но не съм хладнокръвен убиец.

За мой ужас, почувствах как в мен се натрупа сила, готова да се излее срещу Лафортие и неговата озъбена усмивка. Ебенизър улови погледа ми, очите му се разшириха и той бързо поклати глава. Вместо да взривя някой с магия, аз стиснах ръцете си в юмруци и се насилих да седна обратно на стола си, преди да заговоря отново. Абсолютна самодисциплина, това съм аз.

— Вече описах подробно спомените ми от това събитие в доклада ми до Белия съвет. Заставам зад думите си. Всеки, който е казал нещо, различно от написаното там, лъже.

Лафортие завъртя очи.

— Колко ли е удобно да живеете в такъв праволинеен свят, магьосник Дрезден. Но ние не изчисляваме вредите от вашите действия в пари или изгубени часове — изчисляваме ги в кръв. Магьосници умират заради онова, което сторихте като представител на Белия съвет. — Лафортие обърна поглед към останалите магьосници в залата; изражението му беше сурово, овладяно. — Честно казано, според мен ще е по-разумно Съветът да реши, че е заел погрешна позиция в този конфликт и че си заслужава да проучи по-добре мирните условия, които ни предлага Червеният двор.

— И какво искат те? — изръмжах му аз, а Ебенизър преведе на латински думите ми за останалите членове на Съвета. — По пинта кръв месечно от всеки един от нас? Правото да ловуват свободно когото пожелаят? Амулети, с които да се предпазват от слънчевата светлина?

Лафортие ми се усмихна и се облегна със скръстени ръце на катедрата си.

— Нищо чак толкова драматично, Дрезден. Те просто желаят онова, което би поискал всеки в подобна ситуация. Искат правосъдие. — Той се наведе към мен и изпъкналите му очи проблеснаха. — Искат вас.