Джим Бъчър
Летният рицар (29)

Глава 29

Избрах класическото черно.

Обадих се на когото трябва, оставих старата докторска чанта пред входната врата, взех си бърз душ и се облякох в черно. Чифт стари черни кубинки, черни дънки (общо взето, чисти), черна тениска, черна бейзболна шапка с алена емблема на кока-кола и черния ми кожен шлифер, на всичкото отгоре. Сюзан ми го беше подарила преди известно време заедно с мантия с падащи ръкави и изобилие от дипли. Времето беше достатъчно лошо и в буквален, и в преносен смисъл, така че той си беше напълно подходящ.

Напълних сака с всичко необходимо — онова, което си бях взел сутринта, плюс подаръците на Пазителя на портала и домашния ми топ — един дългоцевен магнум с голям калибър, същият като на Мръсния Хари. Замислих се дали да не го затъкна в колана, но реших, че по-добре не. Трябваше да прекося половината Чикаго, за да стигна до мястото, откъдето щях да се прехвърля при Каменната маса, и не ми се искаше да ме арестуват за незаконно притежание на оръжие. Затова го метнах в сака заедно с всичко останало, надявайки се, че няма да ми се налага спешно да го вадя.

Били и останалите се появиха след около десетина минути; един миниван спря пред къщата и наду клаксона. Проверих докторската чанта, затворих я и тръгнах към вана с подскачащ на гърба сак. Страничната врата се отвори, качих се вътре и стоварих багажа си на пода.

Поколебах се, когато видях, че ванът е претъпкан с млади хора. Вътре имаше поне единайсет души.

Били се извърна от шофьорското място и попита:

— Проблем ли има?

— Казах само доброволци — отвърнах аз. — Не знам какви проблеми ни очакват.

— Да. Предупредил съм ги.

Хлапетата в минивана замърмориха утвърдително.

Въздъхнах.

— Добре, хора. Същите правила като миналия път. Аз съм шефът и когато ви дам заповед, изпълнявате без възражения. Ясно ли е?

Последва здраво поклащане на глави. Аз им кимнах в отговор и се взрях в дъното на вана към една глава с мътнозелена коса.

— Мерил? Ти ли си това?

Нечистокръвното момиче кимна тържествено.

— Искам да помогна. Фикс също.

Зърнах проблясък от бяла коса и срещнах нервния поглед на седящия до Мерил дребен мъж. Той вдигна ръка, която потреперваше, и леко ми махна.

— Щом сте решили да идвате, правилата важат и за вас. Иначе оставате тук.

— Добре — отвърна Мерил с лаконично кимване.

— Да — обади се и Фикс. — Добре.

Огледах се и се намръщих. Всички изглеждаха толкова млади. Или може би просто аз се чувствах стар. Напомних си, че Били и алфите вече са минали през своето кръщение с огън и са разполагали с почти две години, за да усъвършенстват уменията си срещу дребните риби от подземния свят на Чикаго. Но въпреки това знаех, че тази работа можеше да се окаже не по силите им.

Но аз се нуждаех от тях, а те бяха дошли доброволно. Номерът беше да се постарая да не ги отведа на сигурна смърт.

— Добре — казах им най-накрая. — Да тръгваме.

Били отвори вратата на пасажерското място и Джорджия се прехвърли отзад, на претъпканите седалки. Аз се настаних до него и попитах:

— Носиш ли ги?

Били ми подаде една найлонова торбичка от „Уол-Март“.

— Да, затова се забавихме толкова. Мястото е оградено с полицейска лента и навсякъде щъкат ченгета.

— Благодаря — отвърнах аз. После разкъсах торбичката с макетни ножчета с оранжеви пластмасови дръжки, прехвърлих ги в докторската чанта и я затворих отново. Извадих сивия камък от джоба си, омотах конеца, с който беше вързан, около пръстите ми и протегнах ръката си напред, с дланта надолу, на нивото на очите ми. — Да тръгваме.

— Добре — каза Били, стрелвайки ме със скептичен поглед. — Накъде?

Сивият камък потрепери и се люшна. Със сигурност помръдна на изток, подръпвайки конеца така, че той се изпъна под лек ъгъл, вместо да сочи право надолу.

— Натам — посочих му аз. — Към езерото.

— Ясно — отвърна Били и подкара вана по улицата. — Накъде отиваме?

Изсумтях и посочих с показалец нагоре.

— Нагоре — рече Били със скептичен тон. — Отиваме нагоре.

Гледах камъка. Той се заклати и аз се съсредоточих върху него така, както върху амулета ми. Той се стабилизира и отново се отмести към езерото, без да потрепва или да се поклаща на конеца.

— Там, горе — уточних аз.

— Къде там горе?

Проблесна светкавица и аз му я показах.

— Ей там горе.

Били погледна към някой, който седеше отзад, и сви замислено устни.

— В такъв случай се надявам, че познаваш някои улици, които не са ми известни. — Той продължи да шофира известно време, а аз му казвах къде да завива наляво и къде надясно. Докато изчаквахме един червен светофар под проливния дъжд, който барабанеше по предното стъкло, Били попита: — Какъв е резултатът досега?

— Действащите с най-добри намерения, но опасно луди лошковци излизат напред на правата — отвърнах аз. — Там горе се бъхтят дворовете на феите и работата сигурно ще е много опасна. Главният лошко е Лятната дама, а Зимният рицар е вярното й псе. Тя има вълшебна кърпичка. Ще я използва, за да превърне една статуя в момиче, което ще убие на един голям флинтстоунски камък в полунощ.

Отзад се разнесоха пъшкания, докато Мерил си проправяше път напред.

— Момиче? Лили?

Отместих погледа си от камъка към нея и кимнах.

— Трябва да намерим Аврора и да я спрем. Да спасим момичето.

— Или ще стане какво? — попита Били.

— Лошост?

— Бум-тряс лошост?

Поклатих глава.

 

 

— Много по-сериозно от това.

— Какво например?

— Как ти се струва нов ледников период?

Били подсвирна.

— Хм. Нещо против да ти задам няколко въпроса?

— Давай — казах аз, без да отмествам поглед от камъка.

— Така — рече той. — Доколкото разбирам, Аврора се опитва да съсипе и двата двора, нали?

— Да.

— Защо? В смисъл, защо не се прицели само в Зимата, за да може нейните хора да спечелят?

— Защото не може — отвърнах аз. — Силата й е ограничена. Тя знае, че няма да успее да се справи сама. Кралиците и майките ще й попречат с лекота. Затова използва единствения възможен метод.

— Прецаква баланса на силите — рече Били. — Но така дава адски много моджо на Зимата.

— Ограничения. Тя не може да използва силата на Зимата така, както може с Лятната. Затова се е наложило да убие своя рицар. Знаела е, че може да прелее силата му в някой, когото сама да избере.

— Лили — изръмжа Мерил.

Погледнах я през рамо и кимнах.

— Някой, който й вярва. Който няма да може да се защити от магията на Аврора.

— Тогава защо е превърнала момичето в камък? — попита Били.

— За прикритие — отвърнах аз. — Кралиците могат да открият действащия рицар. Но щом Лили се е превърнала в камък, обвивката на рицаря е останала заклещена по средата. Аврора е знаела, че всички ще заподозрат Маб в някоя хитрост и че Титания ще бъде принудена да се подготви за война. Маб ще трябва да направи ответния ход и двете ще се срещнат в битка около Каменната маса.

— И за какво е тази маса?

— Прелива силата в единия от дворовете. Тя принадлежи на Лятото до полунощ довечера. След това цялата сила се прелива в Зимата.

— И значи, сега отиваме там — каза Били.

— Аха. След светофара свий вляво.

Били кимна.

— Значи, Аврора краде силата и я скрива, което принуждава кралиците да излязат на бойното поле около голямата маса.

— Точно. Сега Аврора възнамерява да отнесе Лили там и да използва Разнищника, за да я освободи от каменното проклятие. След това ще я убие и ще отприщи Фейогедона. Трябва да стигне до масата след полунощ, но преди войските на Маб да са я завладели напълно. Това означава, че разполага със съвсем малък прозорец от време, а ние трябва да я спрем, преди да го е използвала.

— Пак не мога да го схвана — рече Били. — Какво се надява да постигне, по дяволите?

— Сигурно си мисли, че може да развихри наистина мащабна война. След това ще изгради всичко от пепелта по начина, по който й харесва.

— Слава богу, че не страда от мания за величие или нещо такова — промърмори Били. — Според мен Маб ще получи огромно предимство. Защо Аврора просто не работи с нея?

— Сигурно изобщо не й е минало през ума, че може и по този начин. Тя е Лято. Маб е Зима. Двете не могат да работят заедно.

— Слаба утеха — рече Били. — Та ние как можем да помогнем?

— Ще се наложи да пообиколя бойното поле. Затова имам нужда от свой отряд. Не ми се иска да спирам, за да се бия. Просто ще продължим да вървим, докато не стигна до Каменната маса, за да спра Аврора. И искам всички да се промените, преди да стигнем там, горе. Феите са адски отмъстителни, а вие ще ги ядосате доста. По-добре изобщо да не виждат лицата ви.

— Ясно — рече Били. — За колко феи говорим?

Една изключително ярка мълния ме накара да присвия очи.

— За всичките.

Камъкът, който Пазителят на портала ми беше дал, ни отведе до бреговата линия край Бърнам Харбър. Били паркира вана на улицата пред кейовете, която някога бе представлявала основна пътна артерия на града и където все още ежегодно се разтоварваха огромен брой морски съдове. Под светлината на халогенните прожектори, разположени на всеки двеста фута, намиращите се зад телената ограда докове изглеждаха като мълчалив натюрморт.

Обърнах се към алфите и казах:

— Добре, хора. Преди да се качим горе, трябва да намажа очите ви с малко мехлем. Леко понамирисва, но ще ви защити от повечето илюзии на феите.

— Първо мен — обади се веднага Били.

Отворих малкото бурканче и мацнах под очите му малки полумесеци от тъмно, мазно кафяво.

Той се огледа в огледалото и рече:

— А пък аз се подигравах на футболистите.

— Хайде, слагай си маската — казах аз.

Били слезе от колата и метна вътре анцуга и тениската си. Слязох от вана и отворих страничната врата. Покрай вана притича Били, вече във вълчи вид, и седна да чака наблизо, докато намажа с мазния мехлем и очите на останалите алфи.

Беше доста изнервящо, поне за мен. Те всичките бяха голи и веднага след като ги намажех, се трансформираха във вълчите си форми и отиваха при Били. Едно от момичетата, пълничката червенокоска, сега изглеждаше като излязла от мъжко списание. Забелязвайки смущението ми, тя се усмихна доволно, а следващата, дребно момиче с провиснала кафява коса и дълъг белег на рамото, която притискаше роклята си към гърдите, ми призна, докато й слагах от мехлема:

— През последната година е направо непоносима.

Половин дузина млади мъже и още толкова млади жени правят доста сериозна глутница. Те чакаха търпеливо, докато слагах мехлем на Фикс и Мерил и най-накрая на себе си. Използвах го докрай и си поех дълбоко дъх. Извадих пистолета и го пъхнах в колана, вместо в кобура под мишницата ми, с надеждата, че дъждът и шлиферът ще го скрият от очите на околните. След това извадих пентаграма от пазвата си и го оставих да виси над тениската, взех жезъла и пръчката, пъхнах пръчката между дръжките на докторската чанта, която метнах на рамо. Накрая отново взех сивия камък и намотах конеца около пръстите си. Елейн беше много права да избира по-малки магически предмети за фокусиране.

Когато излязох на дъжда, всички вълци едновременно се обърнаха на една страна. Един от тях, вероятно Били, лавна веднъж и всички се пръснаха, оставяйки мен, Мерил и Фикс сами под дъжда.

— К-какво? — заекна Фикс. — Какво се случи? Къде отидоха?

— Сигурно са чули нещо — каза Мерил.

Тя надникна отново в минивана и измъкна едно мачете и брадва с дървена дръжка. След тях извади едно тежко дънково яке, което беше окичено с пластове сребърни прибори. Те подрънкваха, докато го обличаше.

— Това вместо ризница ли е? — попитах аз.

Фикс се засуети около една вилица, която беше твърде щръкнала настрани, и отвърна с извинителен тон:

— Най-доброто, което можах да измисля за толкова кратко време. Но все пак е стомана. Нали се сещаш, така ще им е трудно да я ухапят. — Той се шмугна в минивана и излезе с голяма кутия за инструменти, която изглеждаше адски тежка. Дребният мъж я повдигна на рамо с лекота, сякаш не му беше за пръв път, и облиза устните си. — Сега какво ще правим?

Погледнах към камъка, който продължаваше да сочи към езерото.

— Тръгваме напред. Ако там има нещо, Били ще ни предупреди.

Фикс преглътна; рошавата му бяла коса постепенно прилепваше към черепа му под дъжда.

— Сигурен ли си?

— Стой близо до мен, Фикс — каза Мерил. — Как ще продължим нататък, Дрезден? Има ограда. Освен това пристанището си има охрана.

Нямах никаква представа, но не ми се искаше да си го призная. Вместо това тръгнах към най-близката врата.

— Хайде, идвайте.

Стигнахме до вратата и установихме, че е отворена. На едното й крило висеше разкъсана верига. По земята се търкаляха част от натрошените брънки. Краищата им бяха окривени, а не прерязани и когато върху метала попадаха капки вода, във въздуха се издигаха малки облачета пара.

— Счупена — казах аз. — И то наскоро. Този дъжд бързо ще охлади метала.

— Но не е счупена от фея — додаде бързо Мерил. — Те не обичат да се приближават до подобни огради.

— Колко глупаво от тяхна страна — изсумтя Фикс. — Едни евтини секачи щяха да бъдат много по-бързи и по-ефективни.

— Да, понякога са ужасно нерационални — отвърнах аз. Камъкът ме поведе към един от дългите кейове, които навлизаха в езерото. — Натам.

Минахме през вратата и изминахме може би около двайсетина крачки, когато халогенните прожектори внезапно се изключиха, оставяйки ни в просмуканата от дъжда тъмнина.

Опипах за амулета със студените си пръсти, но Фикс и Мерил ме изпревариха. Кутията с инструменти се озова на земята и миг по-късно той се изправи с голям фенер в ръка. Почти едновременно с това се разнесе пропукване на пластмаса и Мерил вдигна тръбичката на химическо фенерче, която засвети с призрачна зелена светлина.

Отекна изстрел, рязък и звучен, и Мерил залитна на една страна. Погледна надолу към петното от кръв, което се разширяваше върху дънките й, а на лицето й се изписа изненада и шок.

— На земята! — изкрещях аз и я блъснах в кръста, събаряйки я на земята. Пистолетът изгърмя отново. Сграбчих светещата тръбичка и я скрих под шлифера си. — Угаси светлините!

Фикс зачовърка по фенерчето, когато отекна трети изстрел и от кутията с инструменти изхвръкнаха искри. Фикс извика и изпусна фенерчето. То се изтъркаля настрани, прорязвайки светъл конус в тъмнината зад гърбовете ни.

В него се очерта фигурата на Тигрицата, гулът убиец, която дори не си беше направила труда да придобие човешки черти. В естествения си вид тя представляваше прегърбено чудовище със сивкава кожа, което притежаваше най-ужасните черти на човешкия род, хиените и павианите. Цялото й тяло беше покрито с къси къдрави червени косъмчета. Краката й бяха къси и здрави, ръцете твърде дълги, а пръстите й завършваха със заострени кости, които заместваха ноктите. Косата й висеше на рошави сплъстени кичури, а когато се затича към нас, в очите й проблесна злоба. Кожата й беше покрита с розови и сивкави белези, а най-ужасните бяха по местата, където предишната вечер я беше наранила Мърфи. Тя тичаше на четири крака, със зловещо зейнала паст.

Не забеляза алфите, които се приближаваха откъм гърба й.

Първият вълк, под чиито очи все още се забелязваха мазните кръгове мехлем, я удари по задния крак и рязко я захапа с челюстите си. Гулът изпищя изненадано и падна, претъркулвайки се през глава. Тя бързо се изправи и нападна вълка, който й беше пуснал кръв, но големият сив звяр отскочи встрани, отстъпвайки място на друг, по-висок и по-кафеникав. Вторият вълк захапа другия крак на гула и отскочи встрани, а трети се нахвърли върху гърба на Тигрицата.

Гулът изпищя и се опита да побегне. Вълците не му позволиха. Наблюдавах, докато четвърти вълк се блъсна в нея и я събори на земята. Тигрицата успя да се претърколи по корем, но осакатените й крака вече само й пречеха. Тя щракаше със зъби и дори успя да докопа някого, но вълкът се извъртя, скочи върху гърба й и заби зъби в гърлото й. Тя нададе последен, гъргорещ писък.

Върколаците я скриха под купчина козина и проблясващи зъби. Когато след около половин минута се отдръпнаха, не можах да разпозная останките. Стомахът ми се преобърна и аз се насилих да извърна поглед встрани, преди да започна да повръщам.

Повдигнах Мерил под мишниците и я повлякох към най-близкия склад.

— Помогни ми — изръмжах на Фикс и той също се включи с изненадваща сила.

— О, боже — проплака той. — О, боже, Мерил, о, боже.

— Не е чак толкова зле — изпъшка тя, докато я влачехме към ъгъла на сградата. — Не е чак толкова зле, Фикс.

Извадих химическото фенерче и проверих. Дънките й бяха изцапани с кръв, която изглеждаше черна под зеленикавата светлина, но не чак толкова зле, колкото очаквах. Открих дълга бразда по дължината на единия крак и подсвирнах.

— Късметлийка — казах й аз. — Само те е одраскал. Като че ли не кърви чак толкова лошо. — Мушнах я в крака. — Усещаш ли това?

Тя потрепна.

— Добре. Остани тук. Фикс, ти оставаш с нея.

Вдигнах чантата ми и измъкнах пистолета. Насочих го към земята и заредих защитната ми гривна с енергия, за да се предпазя от нови изстрели. Не насочих пистолета пред мен. Не ми се искаше да гръмне случайно и куршумът да отскочи от щита, пробивайки собствената ми глава.

Когато излязох иззад ъгъла, чух писък и силен лай. Един от вълците се появи в светлия конус от фенерчето на Фикс, вдигна го със зъби и дотича до мен.

— Чисто ли е? — попитах аз.

Вълкът наведе глава, кимвайки бързо два пъти, и пусна фенерчето в краката ми. Вдигнах го. Вълкът отново излая и тръгна към кея. Погледнах го намръщено и попитах:

— Искаш да те последвам?

Той завъртя очи и отново кимна.

Тръгнах след него.

— Ако се окаже, че Тими е паднал в някой кладенец, направо се прибирам у дома.

Вълкът ме поведе към кея, който сочеше и камъкът, и там открих проснат на земята млад мъж с черен анцуг и бяло яке, заобиколен от вълци. Той беше притиснал кървящата си ръка към корема и пъшкаше. Наблизо на земята лежеше една пушка, до която е въргаляха счупени слънчеви очила. Той ме погледна и пребледнялото му лице се сгърчи.

— Ейс — казах аз и поклатих глава. — Ти си наел гула.

— Не знам за какво говориш — излъга той. — Разкарай тези неща от мен, Дрезден. Пусни ме.

— Закъснявам, Ейс, иначе щях да остана да си поговорим. — Кимнах на най-близкостоящия вълк и казах: — Отхапи му носа.

Ейс изпищя и се отпусна назад, покривайки лицето си с ръце. Намигнах на вълка, пристъпих напред и се надвесих над нечистокръвния.

— Или може би ушите му. Или пръстите. Как мислиш, Ейс? Кое ще те накара най-бързо да се разприказваш? Или може би трябва да ги накарам да направят всичко едновременно?

— Върви по дяволите — изпъшка Ейс. — Прави каквото искаш, но няма да говоря. Върви по дяволите, Дрезден.

Зад нас се разнесоха стъпки. Мерил беше докуцукала достатъчно близо, за да види Ейс; тя остана така около минута, загледана в него. Фикс също се приближи и го погледна.

— Ейс — каза той. — Ти? Ти си застрелял Мерил?

Брадатият нечистокръвен преглътна и отпусна ръцете си, поглеждайки първо към Мерил, а след това и към Фикс.

— Съжалявам. Мерил, стана случайно. Не съм се целил в теб.

Зеленокосата нечистокръвна го погледна и каза:

— Искал си да убиеш Дрезден. Единственият, освен Рон, който се е опитвал да ни помогне. Единственият, който може да спаси Лили.

— Не съм искал. Но те определиха такава цена.

— Кой я определи? — попита Мерил с равен глас.

Ейс облиза устните си и очите му нервно проблеснаха.

— Не мога да ти кажа. Те ще ме убият.

Мерил пристъпи напред и го изрита в корема. Силно. Ейс се преви надве и повърна; после се опита да си поеме дъх, като трепереше и хълцаше. Дъхът не му стигаше, за да извика.

— Чия цена? — попита отново Мерил.

Когато Ейс не отговори, тя пристъпи на другия си крак, сякаш се канеше отново да го изрита, и той извика.

— Чакай — изхленчи Ейс. — Чакай.

— Писна ми да чакам — отвърна Мерил.

— Добре, ще ти кажа, ще ти кажа, Мерил. Бяха вампирите. Червените. Опитвах се да получа защита от Слейт, от онази кучка Мейв. Те казаха, че ако се отърва от магьосника, те ще оправят всичко.

— Кучи синове — промърморих аз. — Значи, ти си наел Тигрицата?

— Нямах друг избор — изхленчи Ейс. — Ако не го бях направил, те щяха да ме вземат.

— Имал си избор, Ейс — каза тихо Фикс.

Поклатих глава.

— Откъде разбра, че ще бъдем тук?

— Червените — каза Ейс. — Те ми казаха, че ще се появиш. Но не ми казаха, че няма да си сам. Мерил, моля те. Съжалявам.

Тя го погледна безизразно.

— Млъквай, Ейс.

— Виж какво — каза той. — Дай да се махаме от тук. Става ли? Ние тримата можем да се измъкнем от това. Трябва да го направим, преди да стане невъзможно.

— Не знам за какво говориш — отвърна Мерил.

— Знаеш — каза Ейс, навеждайки се към нея с напрегнат поглед. — Чувстваш го. Чуваш Нейния зов. Чувстваш го, също като мен. Кралицата ни зове. Зове всички със зимна кръв.

— Тя зове — отвърна Мерил. — Но аз не й отговарям.

— Ако не искаш да бягаш, значи, трябва да решим какво да правим. След края на битката Мейв и Слейт отново ще тръгнат след нас. Но ако заявим лоялността си, ако изберем…

Мерил отново изрита Ейс в корема.

— Безполезен боклук такъв. Винаги мислиш само за себе си. Махай се от очите ми, преди да съм те убила.

Ейс захриптя и се опита да възрази.

— Но…

— Веднага! — изръмжа Мерил.

Начинът, по който го произнесе, накара Ейс да се надигне на четири крака и да изпълзи настрани. Когато се отдалечи на известно разстояние от нас, той се изправи и побягна. Вълците ме погледнаха, но аз поклатих глава.

— Оставете го да си върви.

Мерил сви рамене и поднесе лицето си под дъжда.

— Добре ли си? — попита я Фикс.

— Скоро ще бъда — отвърна тя. Не знам дали само ми се стори, или гласът й прозвуча по-ниско и по-грубо. По-тролски. — Да тръгваме, магьоснико.

— Да — отвърнах аз. — Ъъъ, да.

Вдигнах камъка на Пазителя на портала и тръгнах по кея към последния пристан, след това продължих към самия му край. Дузината вълци и двамата нечистокръвни ме последваха. На края на пристана ме очакваше единствено студената вода на езерото Мичиган и бушуващата буря. Камъкът потрепна и изпъна почти отвесно нишката, на която висеше.

— Без майтап — промърморих аз. — Знам, че е нагоре.

Протегнах ръка и почувствах нещо, някаква енергия, която танцуваше и се вихреше пред мен. Протегнах се още малко и тя стана по-осезаема, по-силна. Извлякох малко от силата си и изпратих напред малък поток енергия.

Пред мен се появи преливащо се сияние, ярко като лунна светлина и твърдо като лед. Светлината оформи стълбище, което започваше в края на пристана и се издигаше нагоре в бурята. Пристъпих напред и поставих единия си крак върху най-ниското стъпало. То издържа тежестта ми и аз се озовах стъпил върху блок от полупрозрачна лунна светлина над бурните води на езерото Мичиган.

— Леле — ахна Фикс.

— По това ли трябва да се изкачим? — попита Мерил.

— Бау — каза Били Върколака.

— Докато сте все още млади — казах аз и се качих на следващото стъпало. — Хайде.