Джим Бъчър
Летният рицар (26)

Глава 26

Небивалото е голямо място. По-точно казано — най-голямото място. Небивалото е това, което магьосниците наричат цялата територия на страната на духовете. Това не е физическо място с география, климатични пояси и така нататък. Това е свят на сенките, вълшебно царство и неговата материя е също толкова изменчива, колкото и мисълта. То има много имена, като Другата страна или Отвъдния свят, и съдържа толкова разновидности на царството на духовете, колкото можете да си представите — Ада, Рая, Олимп, Елисейските полета, Тартар, Геена и всякакви такива, и те са някъде в Небивалото. Поне на теория.

Частите на Небивалото, които са разположени най-близо до света на смъртните, са почти изцяло контролирани от Ший. Тази част от царството на духовете се нарича Страната на феите и тя е тясно свързана със собствения ни материален свят. В резултат на това Страната на феите в много отношения прилича на нашия свят. Тя например е в голяма степен постоянна, неизменчива и в нея има дори някакви разновидности на земния климат. Но не се заблуждавайте — това не е Земята. Физическите закони тук не действат толкова строго, както в нашия свят, така че Страната на феите може да бъде ужасно коварна. Повечето от онези, които попаднат тук, никога не се връщат.

А аз инстинктивно усещах, че тичам през сърцето на Страната на феите.

Спусках се надолу и климатът ставаше все по-влажен и мек. Мъглата погълна звуците зад гърба ми и аз вече не чувах нищо, освен тежкото си дишане. Сърцето ми се беше разтуптяло, а ранената ръка ме болеше. Но в тичането имаше и нещо ободряващо — крайниците и мускулите ми се раздвижваха и оживяваха след няколкото месеца на бездействие. Едва ли щях да издържа още много, но за щастие, ми оставаше малко път.

Показаха се светлините на прозорците на къща, намираща се на ниско възвишение. Обкръжаваха я каменни обелиски с размерите на ковчези; някои от тях бяха изпопадали, други все още си стояха по местата, описвайки неправилни кръгове около хълма. На един от тях беше кацнал гарванът, кръглите му очи блещукаха. Когато ме видя, той изграчи още веднъж и влетя през един отворен прозорец на къщата.

Постоях около минута, успокоявайки дишането си, после се приближих към вратата. Полазиха ме тръпки по кожата. Отстъпих крачка назад и разгледах къщата. Каменни стени. Сламен покрив. От прозорците се носеше аромат на току-що изпечен хляб, но и той не можеше да надделее над миризмата на плесен. Вратата беше направена от някакво тежко дърво, върху което времето беше сложило своя отпечатък, и на нея беше издялан вече познатият ми символ — снежинка. Значи, това беше Зимната майка. Ако тя беше нещо подобно на Маб, значи, притежаваше сила, която би накарала всеки магьосник да се разтрепери. Тази енергия би трябвало да се излъчва във въздуха около нея, като телесната топлина. Само че какво би било това тяло, чиято топлина се усеща през каменните стени и тежката врата? Хлъц.

Вдигнах ръка, за да почукам, и вратата се отвори сама с мелодраматично скърцане на несмазаните панти като във филмите на „Хамър“^[1].

— Влизай, момче — прошепна скърцащ глас. — Очаквахме те.

Два пъти хлъц. Избърсах потните си длани в дънките и се уверих, че съм стиснал здраво жезъла и стрелящата си пръчка, преди да пристъпя през прага на мрачното помещение.

Цялата къща се състоеше от една стая. Подът беше дървен, дъските изглеждаха стари и изсъхнали. По каменните стени бяха окачени полици. В далечния ъгъл, при камината, имаше люлеещ се стол, а до него — тъкачен стан. Люлеещият се стол се поклащаше със скърцане — в него седеше някой с шал и качулка; обикновено с тези атрибути се опитват да имитират, че на мястото на купчина парцали има човек. На полицата над камината бяха подредени няколко ченета, повече или по-малко с човешки размери. Едното изглеждаше напълно нормално, с бели и равни зъби. Следващото беше изгнило, с изтрити резци и счупени кътници. Зъбите на следващото бяха заострени, със закачени късчета изгнило месо по тях. Последното беше изработено от някакъв сребрист метал и блестеше като меч.

— Интересно — каза скърцащият глас откъм скърцащия стол. — Много интересно. А ти почувства ли?

— Ъ? — обадих се аз.

От противоположния край на помещението се чу друг глас и аз се обърнах в посока към него. Друга жена, прегърбена от старост, бършеше с парцал прахта от една полица и връщаше на мястото им бутилки и буркани. Тя обърна към мен зелените си очи и ме измери с поглед; лицето й беше сбръчкано, но изглеждаше румено.

— Разбира се, че го почувствах. Горкото дете. Той върви по трънлив път. — Възрастната дама се приближи към мен, положи ръце върху двете ми бузи и ме погледна в очите. — Белези. Много белези. Покажи ми езика си, момче.

Примигнах.

— Ъ?

— Изплези си езика — повтори тя твърдо.

Подчиних се. Тя внимателно изучи езика и гърлото ми и каза:

— Обаче той е силен. И може да бъде умен, от време на време. Изглежда, дъщеря ти не е сбъркала в избора си.

Затворих уста и тя пусна главата ми.

— Лятната майка, предполагам?

Тя ми се усмихна.

— Да, драги. А това е Зимната майка. — Тя махна небрежно към стола край огъня. — Не се обиждай, че тя не става. Не е подходящият сезон за това, знаеш. Подай ми тази метла.

Примигнах, после се пресегнах, вдигнах оръфаната стара метла с чепата дръжка и я подадох на Лятната майка. Възрастната дама я взе и незабавно се зае да мете прашния под на старата къща.

— Ха — прошепна Зимната майка. — Прахта само се връща на мястото си.

— Важен е принципът — възрази Лятната майка. — Нали така, момче?

Кихнах и измърморих нещо неразбираемо.

— Ъъъ, моля за извинение, дами. Но се чудя дали бихте ми отговорили на няколко въпроса?

Главата на Зимната майка като че ли леко се обърна към мен под качулката. Лятната майка се спря и ме погледна с искрящите си тревистозелени очи.

— Ти желаеш отговори?

— Да — отвърнах аз.

— Как очакваш да ги получиш — изхриптя Зимната майка, — след като не знаеш правилните въпроси?

— Ъъъ… — повторих.

Аз съм самата гениалност.

Лятната майка поклати глава.

— Тогава да направим замяна — каза тя. — Ние ще ти зададем въпрос. И в замяна на твоя отговор всяка от нас ще ти даде отговор, който търсиш.

— Нямам възражения, но не съм дошъл тук, за да ми задавате въпроси.

— Сигурен ли си? — попита Лятната майка. Тя измете през вратата прахта покрай мен. — Откъде знаеш, че е така?

Възмутеният стържещ шепот на Зимната майка достигна до мен.

— Тя е готова да си чеше езика цял ден. Отговори на въпросите ни, момче. Или се махай от тук.

Поех си дълбоко дъх.

— Добре — казах. — Питайте.

Зимната майка се обърна отново към огъня.

— Просто ни кажи, момче, кое е по-важно. Тялото…

— … или душата? — довърши Лятната майка.

Двете замълчаха и аз усещах погледите им върху себе си като върховете на ножове, докосващи кожата ми.

— Предполагам, че зависи от това, кой кого пита — отвърнах най-накрая.

— Ние питаме — прошепна Зимната майка.

Лятната майка кимна.

— И питаме теб.

Обмислих отговора си за момент, преди да заговоря.

Знам, изненадващо е, и аз самият се учудих.

— Тогава бих казал, че ако бях стар, болен и умиращ, бих вярвал, че душата е по-важната. А ако бях човек, когото искат да изгорят, за да спаси душата си, щях да вярвам, че тялото е по-важно.

Настъпи дълго мълчание. Усетих се, че пристъпвам неспокойно от крак на крак.

— Честни думи — проскърца Зимната майка най-накрая.

— И мъдри — съгласи се Лятната майка. — Защо ни отговори по този начин, момче?

— Защото това е глупав въпрос. Отговорът не е толкова прост, колкото да избереш едно от двете.

— Точно така — каза Лятната майка. Тя се приближи до огъня и извади лопата за печене на хляб с дълга дръжка. В нея лежеше кръгла пита хляб. Тя го сложи върху една полица да изстива. — Това момче вижда неща, които тя не вижда.

— Това не й е в природата — промърмори Зимната майка. — Тя е такава, каквато е.

Лятната майка въздъхна и кимна.

— Странни времена настанаха.

— Чакайте малко — казах аз. — За кого говорите? За Мейв, нали?

Зимната майка се изкашля хрипливо, което можеше и да е смях.

— Аз отговорих на въпросите ви — казах. — Сега е ваш ред.

— Търпение, момче — каза Лятната майка.

Тя свали един чайник от кука над огнището и наля чай в две чаши. Сложи в двете нещо, което изглеждаше като мед, после добави сметана и подаде едната чаша на Зимната майка.

Почаках двете да си сръбнат, преди да се обадя:

— Е, добре, търпението ми се изчерпа. Не мога да чакам. Днес е лятното равноденствие. След полунощ везните ще се наклонят в полза на Зимата и Мейв ще се опита да използва Каменната маса, за да открадне обвивката на Летния рицар.

— Разбира се. Това трябва да се избегне на всяка цена. — Лятната майка изви вежда. — Значи, какъв е въпросът ти?

— Кой уби Летния рицар? Кой открадна обвивката му?

Лятната майка ме погледна разочаровано и сръбна от чая си.

Зимната майка поднесе чашата към качулката си. Не можех да видя лицето й, но ръцете й изглеждаха съсухрени, а ноктите й — посинели.

— Задаваш глупав въпрос, момче. Ти си по-умен от това.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Какво трябва да значи това?

Лятната майка погледна намръщено към Зимната, но все пак каза:

— Значи, че не е толкова важно кой, колкото защо.

— И как — добави Зимната майка.

— Мисли, момче — рече Лятната майка. — Какво е постигнал похитителят на обвивката?

Намръщих се. Първо, войната между дворовете. Необичайна активност както в магическия, така и в естествения свят. Но главното е надвисналата война. Зимата и Лятото се готвят за битка при Каменната маса.

— Точно така — прошепна Зимната майка. По гърба ме полазиха неприятно студени тръпки. Гръм и мълния, тя беше чула мислите ми. — Но помисли, магьоснико. Как са го направили? Кражбата си е кражба, независимо дали целта е храна, или богатство, или власт.

След като очевидно нямаше смисъл да крия мислите си, аз започнах да разсъждавам на глас.

— Когато нещо е откраднато, може да му се случат две неща. Да бъде отнесено на място, където никой не може да го открие…

— Или да го охраняват — намеси се Лятото. — Така правят драконите.

— Да, добре. Хм, може да бъде унищожено.

— Не, не може — обади се Зимната майка. — Твърди го един от вашите мъдреци. Германецът с рошавата коса.

— Айнщайн — промърморих аз. — Добре, съгласен, но може да бъде направено безполезно. Или да бъде продадено на някой друг.

Лятната майка кимна.

— И в двата случая става дума за промяна.

Вдигнах ръка.

— Чакайте, чакайте. Вижте, така както го разбирам аз, силата на Летния рицар, неговата обвивка не може да съществува сама по себе си. Трябва да се намира в някой носител.

— Да — промърмори Зимата. — В някоя от кралиците или в рицаря.

— Но тук не става дума за никоя от кралиците.

— Така е — рече Лятото. — Иначе щяхме да го почувстваме.

— Значи, вече се намира в друг рицар — продължих аз. — Но в такъв случай няма да има дисбаланс. — Почесах се по главата и междувременно постепенно започнах да се досещам. — Освен ако не е бил променен. Освен ако новият рицар не е бил променен. Превърнат в нещо друго. Нещо, което да държи енергията затворена в себе си, безполезна, инертна.

И двете ме изгледаха безмълвно и напрегнато.

— Добре — казах аз. — Въпросът ми е готов.

— Задай го — изрекоха те в един глас.

— Как преминава обвивката от един рицар в друг?

Лятната майка се усмихна, но лицето й беше мрачно.

— Прехвърля се в най-близкото си отражение. Така сама избира следващия рицар.

Това означаваше, че само някоя от кралиците на Лятото можеше да стои зад това. Можех да изключа Титания — тя беше започнала войната срещу Маб само защото не знаеше къде е обвивката. Лятната майка нямаше да ми даде тази информация, ако самата тя го беше направила. Значи, оставаше само една възможност.

— Звезди и камъни — промърморих аз. — Аврора.

Двете майки едновременно оставиха чашите си с чай.

— Времето ни притиска — рече Лятната майка.

— Онова, което не бива да се случи, може да се случи — продължи Зимната.

— Ти, смятаме ние, си онзи, който отново може да възстанови реда…

— … ако си достатъчно силен.

— Достатъчно смел.

— Хей, чакайте малко — казах аз. — Не може ли просто да предупредя Маб и Титания?

— С тях не може да се говори вече — отвърна Зимната майка. — Те отиват на война.

— Ами спрете ги — настоях аз. — Вие двете сте по-силни от Маб и Титания. Накарайте ги да си затварят устата и да ви изслушат.

— Не е толкова просто — отвърна Зимната майка.

Лятната кимна.

— Нашата сила си има граници. Не можем да се намесваме в делата на кралиците или дамите. Дори и при такова бедствие.

— Какво можете да направите?

— Аз? — попита Лятото. — Нищо.

Намръщих се и погледнах към Зимната майка.

Една стара, сбръчкана ръка се повдигна и ми махна.

— Приближи се, момче.

Понечих да откажа. Но краката ми се размърдаха сами, без да питат останалата част от тялото, и аз коленичих пред люлеещия се стол на Зимната майка. Дори от такова разстояние не можех да я видя добре. Цялото й тяло, включително краката, беше покрито с няколко пласта тъмен плат. Но в скута й лежаха чифт игли за плетене и малко плетиво, от което стърчаха сиви нишки от предена неоцветена вълна. Зимната майка протегна съсухрената си ръка и взе една ръждясала ножица. Преряза нишките и ми подаде плетивото.

Поех го, без да се замисля. То беше меко, студено, сякаш бе държано в хладилник, и ме гъделичкаше със скритата си опасна енергия.

— Нишките не са завързани — отбелязах тихо аз.

— Няма и да бъдат — каза Зимата. — Това е Разнищник.

— Какво?

— Разваляне, момче. Аз развалям нещата, момче, унищожител съм. Такава е същността ми. В тези нишки е вплетена силата за разваляне на всяка магия. Допри плетивото до онова, което трябва да бъде развалено. Разплети нишките и така ще стане.

Вперих за миг поглед в квадратното плетиво и попитах:

— Всяко заклинание? Всяка трансформация?

— Всяка.

Ръцете ми започнаха да треперят.

— Искате да кажете… Мога да го използвам, за да разваля онова, което вампирите направиха на Сюзан. Просто да го залича. Да я направя отново смъртна.

— Би могъл, емисарю.

В гласа на Зимната майка прозвуча някакво смразяващо веселие.

Преглътнах и се изправих, стиснал в ръка плетивото. Пъхнах го в джоба си, като внимавах да не издърпам някоя от нишките.

— Това подарък ли е?

— Не — изхриптя Зимата. — Необходимост.

— И какво да правя с него?

Лятната майка поклати глава.

— Сега вече е твое, използвай го както намериш за добре. Ние изчерпахме всички наши възможности. Останалото е в твои ръце.

— И побързай — прошепна Зимата.

Лятната майка кимна.

— Не остана време. Действай бързо и мъдро, смъртно дете. Имаш благословията ни.

Зимата скри крехките си ръце в дългите ръкави на робата си.

— Не се проваляй, момче.

— Гръм и мълния, само не ме притискайте — промърморих аз. Поклоних се и се обърнах към изхода. Прекрачих прага на къщата и казах: — О, между другото. Извинявам се за онова, което причинихме на еднорога ви, докато идвахме насам.

Обърнах се към тях и видях как Лятната майка повдига вежда. Зимата извърна глава и пожълтелите й зъби проблеснаха.

— Какъв еднорог? — изхриптя тя.

Вратата се затвори сама. Известно време гледах намръщено дървото и промърморих:

— Шантави фейски работи.

Обърнах се и тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл. Усещах хладния Разнищник в джоба си, който обещаваше да стане адски студен, ако го държах твърде дълго там.

Мисълта за Разнищника ме караше да крача по-бързо, изпълнен с въодушевление. Ако думите на майките бяха истина, можех да използвам плетивото върху Сюзан, което си беше почти божествена намеса. Трябваше само да приключа с този случай и после можех да я потърся.

Разбира се, помислих си горчиво, приключването на случая можеше да ме убие. Майките ми помогнаха да се досетя за много неща и ми дадоха и вълшебна салфетчица, но пък не ми подсказаха по никакъв начин как да разреша проблема — и в този миг осъзнах, че те всъщност не ми бяха казали „Аврора го направи“. Знаех, че са длъжни да говорят истината, и техните изявления ме бяха навели на тази мисъл — но каква част от думите им беше продиктувана от загадъчната забрана за директно вмешателство и каква представляваше обичайните фейски хитрини?

— Побързай — изхриптях аз, опитвайки се да имитирам гласа на Зимната майка. — Ние изчерпахме всички наши възможности — изимитирах Лятната.

Закрачих по-бързо, мръщейки се на последния коментар на Зимата. Гласът й определено беше прозвучал развеселено, сякаш бе получила някаква неочаквана възможност.

„Какъв еднорог?“

Въпросът й ме тормозеше. Ако беше наистина нещо важно, а не просто обикновено подмятане, то трябваше да означава нещо.

Намръщих се. Означаваше, че малката къща нямаше пазител. Или поне той не бе поставен там от Зимната майка.

Кой го бе поставил тогава?

Отговорът ми дойде като удар ниско в корема, последван от чувство за гадене. Спрях се рязко и се опитах да включа Зрението си.

Не успях да го направя, защото изпод воала изникна Грум, следван на крачка от Елейн. Той ме хвана неподготвен. Огрето замахна с чукоподобния си юмрук към лицето ми. Пред очите ми изскочиха искри, почувствах как падам и студената земя се притисна към бузата ми.

Усетих едва доловимия аромат на парфюма на Елейн.

После всичко стана черно.