Джим Бъчър
Летният рицар (4)

Глава 4

Облегнах се на вратата със затворени очи и се опитах да осмисля случилото се. Страхувах се. Не онзи приятен страх, когато си изпълнен с адреналин, а „чист“ страх. Както когато чакаш резултатите от медицински изследвания. Рационален вид страх, който те кара да си мечтаеш за шезлонг, до който има хладилна чанта с напитки.

Работех за кралицата на проклетите феи — е, добре де, кралицата на Зимата, на Тъмните феи. Тъмните феи не са абсолютно покварени и зли, така както Светлите, Летните феи, не са абсолютно добри и мъдри. Те много приличат на сезона, чието име носят — студени, красиви, безмилостни и лишени от всякакви угризения. Само един глупак може да си сътрудничи доброволно с тях.

Не че Маб ми беше оставила голям избор, но технически все пак ми оставаше някаква свобода. Можех да отхвърля това, което ми предлага, и да приема онова, което ще дойде после.

Прехапах устни. Като се има предвид професията ми, и по-рано нямаше особен смисъл да кроя големи планове за спокойно пенсиониране. Случва се понякога и магьосници да живеят много, много дълго, но повечето от тях са склонни да прекарват времето си вкъщи, в лабораториите си. Малцина от тях настъпват по мазолите толкова много хора, колкото аз.

Няколко пъти бях проявил благоразумие, няколко пъти бях извадил късмет, така че засега успявах да отърва кожата, но рано или късно, щях да хвърля със заровете две единици. Всичко беше много просто и аз го знаех.

Страхът. Може би заради него се бях съгласил на сделката с Маб. Животът на Сюзан беше ужасно осакатен и вината за това беше моя. Исках да й помогна, преди в края на краищата да ми видят сметката.

И все пак някакво слабо гласче в дълбините на съзнанието ми ме убеждаваше, че съм не толкова благороден, колкото съм се огънал, когато ножът е опрял до кокала. Слабото гласче твърдеше, че си търся извинения. Някаква част от мен не ми вярваше и смяташе, че просто съм се изплашил да откажа на онази, която вероятно би ме накарала да се моля да умра, ако не й угодя.

Така или иначе, вече беше твърде късно да се терзая. За добро или за лошо, бях сключил сделката. И ако не исках нещата да приключат зле за мен, беше най-добре да потърся начин да се измъкна от тази ситуация, без да се забърквам в политиката на феите. Но бях адски сигурен, че нямаше да успея да го направя, ако се захвана със случая „Роналд Руел“. Маб не би ми предложила този случай, ако не смяташе, че ще затъна още по-надълбоко, отколкото до момента. Може би ми беше надянала метафизични белезници, но това не означаваше, че ще подскачам всеки път, когато тя плесне с ръце. Можех да измисля все нещо. Освен това на главата ми висяха и други проблеми.

Не оставаше много време до заседанието на Съвета тази вечер, така че си събрах нещата и се приготвих за тръгване. Спрях се при вратата, изпълнен с неприятното усещане, че забравям за нещо. Погледът ми падна върху масата, върху купчината неплатени сметки и аз си спомних.

Парите. Бях дошъл тук, за да получа работа. Да заработя някакви пари. За да си платя сметките. А сега бях затънал до гушата в неприятности, без да съм спечелил и пукнат грош.

Изругах и хлопнах вратата зад себе си.

Човек би предположил, че след като залогът е душата ми, би трябвало да се сетя да поискам на Маб петдесет долара на час плюс разходите.

Тръгнах да си върша работата. Трафикът в Чикаго не се отличаваше от кошмарния трафик във всеки друг голям американски град, но този следобед беше особено отвратителен. В заседналата в задръстването костенурка стана горещо като в пещ, аз плувнах в пот и съжалих, че способностите ми на магьосник нямаше да позволят на някой приличен климатик да оцелее в близост до мен. Това е един от рисковете на магьосническия талант. Техниката не работи добре при наличието на голяма магическа енергия. Всичко, изработено от Втората световна война насам, излиза от строя, когато наблизо се появи магьосник. Най-големи проблеми имат микросхемите, електронните прибори и подобни джаджи, но и по-прости устройства, като климатика на костенурката ми, също не изтрайват дълго покрай мен.

Когато се добрах до къщи, времето вече беше доста напреднало и аз се заех да ровя сред безпорядъка, за да намеря необходимите ми за събранието неща. Не успях да намеря всичко и не ми остана време да си взема душ. Хладилникът беше празен и единственото нещо за ядене, което открих, беше наполовина изяден шоколад. Пъхнах го в джоба си и потеглих към събранието на магьосниците от Белия съвет.

Където със сигурност щях да предизвикам фурор със своите външност, хигиена и елегантност.

Свърнах на паркинга срещу комплекса „Макормик Плейс“, един от най-големите конферентни центрове в света. Белият съвет беше наел за събранието една от по-малките сгради на комплекса. Слънцето, вече голямо и червено, висеше ниско над хоризонта.

Паркирах костенурката в относително прохладното най-ниско равнище на паркинга, излязох от колата и минах пред нея, за да отворя багажника. Тъкмо намъквах мантията си, когато дочух да се приближава някаква кола с боботещ и тракащ двигател. На свободното съседно място се вмъкна черен форд пикап, модел 1937 година, със закръглени калници и дървени парапети на каросерията. Върху старата кола нямаше нито едно петънце ръжда и тя лъщеше, наскоро боядисана. На дървения стелаж до задната стена на кабината имаше очукана пушка, а на долния рафт лежеше изтъркан стар магьоснически жезъл. Спирачките изскърцаха и миг по-късно колата спря.

Шофьорът, нисък и набит мъж с бяла тениска и син дънков гащеризон, отвори вратата и скочи на земята с отсечените движения на енергичен човек. Имаше плешиво кубе, оградено с бели кичурчета косми, а устните и бузите му бяха покрити с четинеста брада. Той хлопна нехайно вратата на форда, ухили ми се и избоботи:

— Хос^[1]! Радвам се да те видя отново.

— Ебенизър — отговорих аз, макар и не толкова гръмогласно. Усетих как му се усмихвам и пристъпих към него, за да се здрависаме. Стиснах дланта му много силно, просто за самозащита. Той спокойно може да строши консерва от спанак с лапата си. — По-добре скрийте пушката. Чикагската полиция е недоверчива към хората с оръжие.

Ебенизър изсумтя.

— Твърде стар съм, за да ме притесняват такива глупости.

— Какво правите толкова далеч от Мисури, сър? Не съм очаквал да ви видя на събрание на Съвета.

Той избухна в смях, който прозвуча като ръмжене.

— Последния път, когато пропуснах едно от събранията, ми натресоха безполезен чирак тийнейджър. И вече не смея да не идвам. Кой знае какво ще измислят следващия път.

Аз също се разсмях.

— Нима бях чак толкова зле?

— Ти запали хамбара ми, Хос — изсумтя той. — И никога повече не видях онзи котарак. Той просто офейка и не се върна след онова, което ти направи с прането.

Усмихнах се. Много отдавна, когато бях глупав шестнайсетгодишен сирак, бях убил предишния си учител в нещо, което може да се нарече магически дуел. Бях извадил късмет — вместо стария Джъстин, спокойно изпепеленият можех да се окажа аз. Съветът спазва Седемте закона на магията, първият от които е „Не убивай“. Всеки нарушител бива екзекутиран без никакви обяснения.

Но някои от останалите магьосници смятаха, че заслужавам снизходителност, а имаше и прецеденти за използване на смъртоносна магия при самозащита срещу черни изкуства. Така че ме осъдиха на ужасна пробация, при която всяко следващо нарушение на закона щеше да доведе до незабавно сумарно наказание. На всичкото отгоре бях само на шестнайсет, непълнолетен според законите, което означаваше, че трябва да живея някъде — за предпочитане, където Съветът да може да ме наглежда и където да мога да се науча да контролирам по-добре способностите си.

Ебенизър Маккой живееше в Хог Холоу, щата Мисури, от толкова отдавна, че никой не можеше да си спомни точно колко — поне от двеста години. След процеса Съветът ме изпрати в неговата ферма, възлагайки му задачата да поеме по-нататъшното ми образование. Според Ебенизър обучението се състоеше в тежка работа по фермата през деня, учене вечерта и здрав сън нощем.

Не научих много за магията от него, но получих някои много по-важни знания. Научих повече за търпението. За създаване на стойностни неща и извън пределите на лабораторията ми. И намерих покой, доколкото това изобщо е възможно за един тийнейджър. Фермата му беше хубаво място за мен и той се отнасяше към мен с уважение и ми даваше свободата, от която се нуждаех. Винаги щях да съм му благодарен за това.

Ебенизър погледна навъсен някъде зад гърба ми, в посока на костенурката ми. Проследих погледа му и осъзнах, че колата ми изглежда така, сякаш е била бомбардирана от кървава градушка. Жабешката кръв се беше спекла до тъмно карамеленокафяво навсякъде извън обсега на чистачките ми. Ебенизър ме изгледа с повдигнати вежди.

— Дъжд от жаби — обясних аз.

— А! — Той се почеса по брадичката и изгледа накриво бинтованата ми ръка. — А това?

— Инцидент в офиса ми. Имах тежък ден.

— Аха. Знаеш ли, не изглеждаш много добре, Хос. — Той ме оглеждаше намръщено. Извърнах поглед. Преди години вече бяхме надзървали в душите си, така че не се боях от това. Просто не ми се искаше да виждам разочарованието върху лицето на възрастния човек. — Дочух, че си имал някакви неприятности.

— Има нещо такова — признах аз.

— Наред ли е всичко с теб?

— Ще се оправя.

— Аха. Дочух, че старейшините на Съвета са доста обезпокоени — рече той. — Може да си имаш проблеми, Хос.

— Да, досещам се.

Той въздъхна и поклати глава, оглеждайки ме още веднъж от главата до петите със смръщен сос.

— Не изглеждаш точно като пример за младите магьосници. И определено няма да направиш особено добро впечатление с тази дреха.

Намръщих се обидено и омотах около главата си ивица тъмносиня коприна.

— Хей, длъжен съм да бъда с мантия. Не само аз, а всички.

Ебенизър ме изгледа накриво и се обърна към пикапа си. Извади от каросерията пътна чанта за костюми, измъкна от нея пищна черна мантия и я преметна през ръката си.

— С мантия — да, но не и с кариран вълнен халат.

Завързах колана на стария си халат и се опитах да накарам тюрбана ми да изглежда нормално.

— Котката ми използва официалната ми мантия за котешка тоалетна. А и както казах, имах тежък ден, сър.

Той измърмори нещо и взе стария си къс жезъл. После извади червена ивица плат и я преметна през рамото си.

— Твърде горещо е, за да обличам това проклето нещо тук. Ще си го сложа вътре.

Той вдигна глава. Бледите му сини очи искряха, докато оглеждаше паркинга.

Намръщих се и наклоних глава.

— Закъсняваме. Дали да не побързаме?

— След минута. Някои хора искат да поговорят, преди да сме затворили кръга. — Той ме погледна накриво и добави по-тихо: — Старейшините на Съвета.

Рязко си поех дъх.

— Но за какво искат да говорят с нас?

— Не с нас. С теб. Защото аз ги помолих за това, момче. Хората са уплашени. Ако старейшините на Съвета позволят да се стигне до открито гласуване на всички членове на Съвета, тази работа може да приключи зле за теб. Така че исках някои от тях да имат шанса да се срещнат лично с теб, преди да вземат решения, които може да ти навредят.

Ебенизър се облегна назад на пикапа си, скръсти ръце през корема си и присви очи. Не каза нищо повече. Нищо във вида му не издаваше напрегнатост — като се започне от биволския му врат и масивните рамене и се стигне до жилестите му мускулести ръце. Но аз я усещах в него.

— Поставили сте се в трудно положение заради мен, нали? — попитах аз тихо.

Той сви рамене.

— Може би донякъде.

Почувствах как във вътрешностите ми кипва гняв и стиснах зъби. Но положих усилия да не повишавам глас. Ебенизър ми беше нещо повече от учител. Той ми беше станал ментор в момент, в който бях изгубил всичко. Помогна ми тогава, когато останалите хора искаха да ме ритат, докато съм паднал, или по-точно казано, искаха да ме обезглавят, докато съм паднал. Дължах му живота си — и в пряк, и в преносен смисъл.

Затова нямаше да е добре да избухна, колкото и уморен или наранен да се чувствах. Освен това старецът навярно можеше да ми срита задника. Така че успях да заговоря със спокоен тон:

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, сър? Вече не съм ви чирак. Мога да се грижа сам за себе си.

Той не пропусна да забележи гнева ми. Предполагам, че не съм много добър играч на покер.

— Опитвам се да ти помогна, момче — каза той, поглеждайки ме.

— Вече получих цялата помощ, която мога да понеса — отвърнах аз. — Вампирите ми дишат във врата, от небето валят жаби, на път съм да ме изгонят почти отвсякъде, закъснявам за събранието на Съвета и нямам намерение да вися тук и да се подмазвам на старейшините на Съвета, за да повлияя на вота им.

Ебенизър издаде челюст напред и заговори, удряйки в земята с жезъла си за по-голяма убедителност.

— Хари, това не е игра. Пазителите и Мерлин са настроени решително против теб. Те ще предприемат нещо. Без подкрепата на старейшините ще си имаш ядове, Хос.

Поклатих глава, спомняйки си за ледения поглед на Маб.

— Не може да стане кой знае колко по-лошо, отколкото е сега.

— Друг път не може. Способни са да направят от теб жертвено агне.

— Може и да са, а може и да не са. Във всеки случай нямам намерение да се умилквам на старейшините, на Съвета или на който и да било друг.

— Хари, не ти казвам да паднеш на колене и да се молиш, но можеш просто…

Завъртях очи.

— Какво? Да им предложа някоя и друга услуга? Да продам гласа си на някоя от фракциите? Майната му на всичко това. Извинявайте за грубия език. Имам си достатъчно проблеми и без… — Млъкнах и присвих очи. — Вие сте последният, от когото съм очаквал да ме забърка в политическите интриги на Съвета.

Ебенизър ме изгледа навъсено.

— А?

— Аха. Всъщност последния път, когато проверих, смятахте, че ако зависи от вас, цялата смрадлива шайка безделници най-добре да се превърнат взаимно в миди.

— Не съм казвал такова нещо.

— Казахте го, и още как.

Лицето на Ебенизър почервеня.

— Момче, за тези думи би трябвало да…

— Спестете си го — казах аз. — Направо елате да ме зашлевите или каквото там смятате да правите, но заплахите изобщо не ми влияят.

Ебенизър изсумтя и удари още веднъж с жезъла си по бетона, преди да се извърне и да се отдалечи с няколко крачки. Постоя там известно време, мърморейки си нещо. Звукът скоро премина в сподавен смях.

Вторачих се навъсено в гърба му.

— Какво? — попитах. — Защо ми се смеете?

Ебенизър се обърна към свободното място на паркинга през един ред от мен и каза:

— Ето. Доволен ли си?

Не почувствах ни най-малък полъх на енергия, дори и нищожно магическо раздвижване около себе си. Какъвто и воал да използваха, той превъзхождаше всичко, което бях успявал да постигна. Разбира се, аз далеч не съм неврохирург, когато става въпрос за магия. Имам си своите номера, но общо взето, правя заклинанията си с помощта на много натрупана енергия, като не обръщам голямо внимание на това, дали половината от нея няма да бъде похабена напразно. От магическа гледна точка действам като як дървосекач, и то адски шумен.

Този воал беше хубав, почти съвършен, напълно безшумен. Много по-добър от всички, които бих успял да създам през следващите двайсетина години. Наблюдавах смаяно как воалът падна и пред мен се появиха двама души, за чието присъствие до момента не бях подозирал.

Първият беше жена, висока повече от шест фута. Косите й бяха обхванати с мрежичка на тила. Тя вече беше облякла официалната си мантия от черна коприна — почти същият цвят като кожата й — а аленият й тюрбан отразяваше отблясъците на скъпоценните камъни на врата й. Тя повдигна едната си черна вежда, докато оглеждаше с напълно незаинтересувано изражение първо Ебенизър, а после и мен. Когато заговори, гласът й се оказа нисък и плътен.

— Смрадлива шайка безделници?

— Мати — заговори Ебенизър, все още подхилквайки се. — Нали знаеш как се впрягам, когато говоря за политиката на Съвета.

— Не съм ти никаква „Мати“, Ебенизър Маккой — изръмжа тя и погледна покрай стария ми учител в посока към мен. — Магьосник Дрезден, не мога да кажа, че ми е забавна липсата ви на уважение към Белия съвет.

Вирнах брадичка и я погледнах, като избягвах очите й. Този номер не е лесен за научаване, но ако човек е мотивиран, не е невъзможен.

— Какво съвпадение. И на мен не ми е забавно, че ме шпионирате.

Очите на тъмнокожата дама припламнаха, но Ебенизър се намеси, преди да се разпалим още повече.

— Хари Дрезден — каза той сухо, — запознай се с Марта Либърти.

Тя ме изгледа накриво и изрече рязко:

— Той е арогантен, Ебенизър. Опасен.

Аз изсумтях.

— Като всеки друг магьосник.

Марта продължи, сякаш изобщо не съм се обаждал.

— Язвителен. Гневен. Вманиачен.

Ебенизър се намръщи.

— Изглежда, той има основателни причини да е такъв. Ти и останалите старейшини сте се постарали за това.

Марта поклати глава.

— Ти знаеш какъв трябваше да стане. Той представлява твърде голям риск.

Щракнах два пъти с пръсти и тикнах палец в гърдите си.

— Ей, госпожо. „Той“ също е тук.

Тя ме стрелна с поглед.

— Виж го само, Ебенизър. Той е развалина. Виж разрушенията, които е предизвикал.

Ебенизър направи две бързи гневни крачки към Марта.

— Като предизвика Червения двор, когато те се канеха да убият онази млада жена? Не, Мати. Хос не е виновен за онова, което се случи после. Те са виновни. Четох доклада му. Той се е изправил срещу тях, когато е трябвало да бъдат спрени.

Марта скръсти ръцете си, които изглеждаха силни и кафяви на фона на мантията й.

— Мерлин казва…

— Знам какво казва — промърмори Ебенизър. — Дори не ми трябва да го слушам. Както обикновено, той е наполовина прав, наполовина греши и е напълно безсърдечен.

Марта го гледа навъсено един продължителен момент, после се обърна към мен и попита:

— Помните ли ме, господин Дрезден?

Поклатих глава.

— През цялото време на процеса бях със завързани очи и пропуснах събранието, което пазителят Морган свика преди две години. През това време вадеха куршума от бедрото ми.

— Знам. До днес не бях виждала лицето ви. — Тя тръгна към мен, като при всяка крачка почукваше по бетона с тъмния си жезъл, направен от някакво тъмночервено дърво. Наложих си да я погледна, но тя избягна очите ми. Известно време изучаваше лицето ми, после каза много тихо: — Имате очите на майка ви.

Старата болка се размърда в мен. Едва успях да прошепна в отговор:

— Аз никога не съм я познавал.

— Не. Не сте. — Тя повдигна широката си тежка длан и я прекара във въздуха от едната страна на главата ми, после от другата, сякаш приглаждаше косата ми, без да я докосва. После отново ме обходи с поглед от главата до петите, като го задържа върху бинтованата ми ръка. — Вие сте наранен. Изпитвате голяма болка.

— Не е толкова страшно. Ще зарасне след няколко дни.

— Не говоря за ръката ви, момче. — Тя затвори очи и наклони глава. Когато заговори отново, гласът й беше станал тежък, бавен, сякаш устните с неохота пропускаха думите през себе си. — Много добре, Ебенизър. Ще те подкрепя.

Тя пристъпи назад към втората фигура, която се беше появила заедно с нея. Почти бях забравил за него и когато го погледнах, започнах да разбирам защо. Той сякаш беше обкръжен от тишина, която почти можех да усетя — нещо лесно за забелязване, но трудно за обяснение. Неговите черти, поведението му, всичко, което го отличаваше, беше погълнато от тази тишина, търпелива и спокойна като камък под слънчева или лунна светлина.

Беше среден на ръст — някъде малко под шест фута. Тъмната му коса беше вързана в дълга плитка, въпреки възрастта, която беше набръчкала лицето му като изпечена под палещите лъчи на слънцето кожа. Очите под сребристите му вежди бяха тъмни, непроницаеми, напрегнати. Косата му беше украсена с няколко орлови пера, на врата му висеше огърлица с нанизани парчета от кости, а на едната му китка имаше украсена с мъниста гривна, която се подаваше изпод черната му мантия. Другата му ръка държеше обикновен, неукрасен с резба жезъл.

— Хос — каза Ебенизър, — позволи ми да ти представя Слушащия вятъра. Но това име винаги е било твърде дълго за произнасяне от мен, макар и да съм коренен илинойски лечител. Така че го наричам просто Индианеца Джо.

— Здравейте, как… — започнах аз.

Може би във въпроса „как сте?“ се криеше известна ирония, но нещо се отърка в крака ми и аз не успях да се доизкажа. Ахнах и отскочих от топката козина в краката ми, без да си направя труда да видя какво представлява. Просто такъв беше денят.

Спънах се в собствения си жезъл и паднах. Успях да се обърна по гръб и да се извъртя с крака към ръмжащата твар, която може би идваше към мен, и вдигнах единия си крак, готов да я изритам.

Нямаше нужда да си правя труда. Енотът, още съвсем мъничък, стоеше изправен на задните си крачета и възмутено врещеше, а сивата му козина беше настръхнала, както би подхождало на животно с няколкократно по-големи размери. Той ме изгледа с нещо, което можех да се закълна, че е досада, очичките му проблеснаха сред маската от тъмна козина, после той изтича към краката на Индианеца Джо и ловко се изкатери по жезъла му, а после и по ръката му. Настани се върху рамото на възрастния човек, като продължаваше да врещи и писука.

— Уф — въздъхнах аз. — Как сте?

Енотчето изписука отново, Индианеца Джо наклони глава, вслушвайки се, и кимна.

— Добре. Но Малкия брат е недоволен от теб. Мисли, че всеки, който има толкова много храна, би трябвало да я сподели с останалите.

Намръщих се, но веднага си спомних за недоядения шоколад в джоба ми.

 

 

— А, да. — Извадих шоколада, разделих го на две и приклекнах, предлагайки половината на енота. — Мир?

Малкия брат изписука радостно, стрелна се надолу по ръката и по жезъла на Индианеца Джо и достигна до дланта ми. Грабна шоколада, отдалечи се на няколко фута и се зае да го яде.

Когато вдигнах поглед, Индианеца Джо стоеше над мен, протегнал ръка.

— Малкия брат ти благодари. Ти също му хареса. Как си, магьоснико Дрезден?

Поех ръката му и се изправих.

— Благодаря, ъъъ… Слушащи вятъра.

— Индианецо Джо — поправи ме Ебенизър.

Индианеца Джо ми намигна.

— Клетият селянин не може да чете. Иначе щеше да знае, че сега трябва да бъда Коренния американец Джо.

Не бях сигурен дали трябва да се разсмея, но го направих. Индианеца Джо кимна, в тъмните му очи припламнаха искрици. После каза:

— Тази, която познаваш като Тера Уест, ти изпраща поздрави.

Опулих се.

Индианеца Джо се обърна към Ебенизър и кимна, след което отстъпи бавно до Марта.

Ебенизър изсумтя доволно.

— Добре. Но къде е руснакът? Не можем да чакаме цял ден.

Изражението на Марта се вкамени. Лицето на Индианеца Джо не се промени, но той погледна към по-високата си спътничка. Никой не каза нищо, но тишината така се сгъсти, че човек можеше да се задуши.

Лицето на Ебенизър пребледня и той внезапно се облегна тежко на бастуна си.

— Семьон — прошепна той. — О, не.

Пристъпих до Ебенизър.

— Какво се е случило?

Марта поклати глава.

— Семьон Петрович. Един от старейшините. Нашият експерт по вампирите. Беше убит преди по-малко от два дни. Целият лагер в Архангелск. До един. Съжалявам.

Ебенизър бавно поклати глава. Гласът му беше бледо подобие на обичайния.

— Бил съм в неговата кула. Истинска крепост. Как са успели да го направят?

— Пазителите казаха, че не са сигурни, но изглежда, някой е пуснал убийците да минат през защитата. Те не са се измъкнали невредими. На мястото бяха открити останките на половин дузина благородници от Червения двор. Мнозина от воините им. Но те са убили Семьон и останалите.

— Пуснали са ги вътре? — въздъхна Ебенизър. — Предателство? Но дори и да е така, трябва да го е направил някой, който познава добре вътрешната и външната защита.

Марта погледна към мен, после отново към Ебенизър. Нещо премина между тях с този поглед, но не можех да кажа какво точно.

— Не — каза Ебенизър. — Това е безумие.

— Наставник и ученик. Знаеш какво ще кажат пазителите.

— Как ли пък не! Това изобщо няма да мине пред старейшините.

— Еб — каза Марта меко, — двамата с Джоузеф и аз имаме само два гласа сега. Семьон го няма.

Ебенизър извади от джоба си синя носна кърпичка и избърса потта от главата си.

— Проклятие! — промърмори той. — Черва и гадости!

Погледнах към Ебенизър, после към Марта.

— Какво? — попитах. — Какво означава всичко това?

— Означава, магьоснико Дрезден — отвърна тя, — че Мерлин и останалите от Съвета се готвят да те обвинят в това, че си провокирал войната с Червения двор, и да стоварят отговорността за куп убийства върху твоята глава. И тъй като двамата с Джоузеф вече сме лишени от подкрепата на Семьон, не можем да попречим на Мерлин да подложи този въпрос на общо гласуване.

Индианеца Джо кимна, разсеяно галейки с пръсти козината на Малкия брат.

— Мнозина от членовете на Съвета са изплашени, Хос Дрезден. Твоите врагове няма да пропуснат тази възможност да ти нанесат удар чрез тях. Страхът ще ги накара да гласуват против теб.

Спогледах се с Ебенизър. Старият ми ментор издържа погледа ми дълго време, но забелязах в очите му неувереност.

— По дяволите — прошепнах. — Здравата съм загазил.