Дейвид Балдачи
Мишената (69)

69

— Кои са тези? — попита Мин.

Чанг-Ча хвърли кос поглед към брега.

— Просто хора, туристи. Събират мидички, както ние вчера.

— А защо има толкова много мъже около тях? И какви са тези неща в ушите им?

— Не знам — отвърна Чанг-Ча. — Може би не чуват добре и те им помагат.

Един поглед й беше достатъчен да установи, че тук е и двойката, осъществила бягството на лагерниците от „Букчан“. Не знаеше имената им, но веднага се запита дали присъствието им не означава, че американците са предупредени за планираното нападение срещу семейството на президента. Това беше усложнение, което беше длъжна да изясни.

Дръпна Мин след себе си и двете се отдалечиха от паркинга. После тя седна на една пейка, написа няколко думи върху лист хартия и го подаде на момичето.

— В магазина отсреща работи един кореец — нисък и плешив. Иди да му занесеш тази бележка.

— Какво пише в нея? — попита Мин и пое листа.

— Нищо интересно.

— И него ли го познаваш? Както онзи на другото място?

— Да. А сега те моля да му я занесеш. Може би ще ти каже да почакаш, докато напише отговор. Хайде, върви.

Мин прекоси улицата и влезе в магазина. През прозореца Чанг-Ча виждаше съвсем ясно мъжа зад тезгяха. Клиенти липсваха. Той беше получил тази работа много лесно, защото повечето младежи, които заемаха подобни длъжности през летния сезон, отдавна се бяха върнали на континента.

Видя го как изчита текста, а след това започва да пише нещо на друг лист хартия. После напълни една торбичка с някакви неща и я подаде на Мин, все едно че беше пазарувала.

Мин излезе на улицата с торбичката в ръка. Подаде й бележката и двете се върнаха при колата. Чанг-Ча седна зад кормилото и прочете два пъти кодирания текст. Мин мълчаливо я наблюдаваше.

— Нещо не е наред — обяви момичето, след като Чанг-Ча най-после сгъна листа и го прибра в джоба си. — Не изглеждаш добре.

— Добре съм, Мин, добре съм.

 

 

Мълчаха през цялото време, докато пътуваха обратно към къщичката. Когато се прибраха, Чанг-Ча запали камината и приготви две чаши горещ чай. После се настаниха на пода пред огъня.

— Защо ме взе от „Йодо“? — обади се най-сетне Мин.

— Не си ли доволна, че го направих?

— Доволна съм. Но защо точно мен?

— Защото ми напомняш на… на мен — отговори Чанг-Ча, срещайки напрегнатия поглед на момичето. — И аз бях там, но много години преди теб. С тази разлика, че не съм родена в „Йодо“. Но попаднах там толкова малка, че не си спомням нищо от предишния си живот.

— Защо си била там?

— Защото ме изпратиха. Защото моите родители говориха срещу ръководителите на страната.

— Защо? — смаяно попита Мин.

Чанг-Ча понечи да измисли някакъв неопределен отговор, но после тръсна глава и отсече:

— Защото тогава хората са имали повече кураж.

Очите на Мин се разшириха. Сякаш не можеше да проумее това, което чуваше.

— Кураж ли? — прошепна тя.

— За да кажеш какво мислиш, когато другите си мълчат, трябва кураж.

Мин се замисли за момент и кимна.

— Може би си права.

— И ти си била непокорна в лагера, Мин. За това се иска кураж. Ти не си позволила на надзирателите да те пречупят.

— Мразя ги! — каза рязко момичето. — Мразя всички, които бяха там.

— Те са те накарали да мразиш всички, дори и онези като теб. Правят го, за да държат затворниците в подчинение. Така им е по-лесно. Особено когато повечето от тях доносничат един срещу друг.

— Това ли е причината?

— Да — твърдо отвърна Чанг-Ча. — Това е.

— Онова момче на брега… — започна Мин.

— Какво за него?

— Дали ще ми позволи да събирам мидички заедно с него?

Чанг-Ча замръзна.

— Идеята не е добра, Мин — бавно промълви тя.

— Защо?

— Просто не е добра. Почакай ме тук, ще се върна след няколко минути.

Чанг-Ча отиде в стаята си и седна пред малкото бюро, долепено до стената. После извади бележката и я прочете за пореден път.

Мъжът от магазина изразяваше безпокойство от присъствието на Роби и Рийл при Първото семейство. По тази причина предлагаше ударът да се отложи и да се чака по-подходящ момент.

Но като ръководител на операцията Чанг-Ча беше наясно, че мисията трябва да продължи. Едва ли някога щяха да имат по-добър шанс. След убийството трябваше да остави бележка на английски, в която да опише престъпленията на Америка, довели до ответен удар от страна на Северна Корея. Според създателите на плана това щеше да нанесе тежък удар върху американската общественост. Медиите щяха да разпространят новината, без да се съобразяват, че тя ще се отрази зле върху правителството и страната. В Северна Корея подобно нещо би било немислимо.

Вдигна глава и погледна към вратата. Отвъд нея беше Мин, която очевидно се чудеше какво става.

Чанг-Ча стана и отиде в съседната стая. Мин продължаваше да седи пред огъня. Чашата й беше празна.

— Искаш ли да те науча няколко думи на английски? — попита Чанг-Ча и седна до нея.

Отначало Мин се изненада, но после енергично закима.

Чанг-Ча се извърна към нея.

— Казвам се Мин — отчетливо изрече тя на английски. После изчака за момент и добави на корейски: — Повтори!

От устата на детето излетя неразбираем брътвеж, но след още няколко опита думите станаха ясни.

— А сега кажи: На десет години съм.

Мин се справи на петия опит.

— Хайде сега заедно: Казвам се Мин. На десет години съм.

Детето покорно повтори думите и зачака. Чанг-Ча очевидно се колебаеше дали да продължи.

— После? — нетърпеливо я подкани Мин.

— Сега кажи: Ще ми помогнете ли? — рече най-сетне Чанг-Ча.

Мин раздвижи устни, сякаш да вкуси непознатите думи, а след това ги повтори на глас.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Чанг-Ча. — Вече говориш английски.

— Какво означава това, последното? — попита детето.

— Любезен поздрав. Ако нещо се случи с мен… — Прехапа устни, осъзнала, че е допуснала сериозна грешка.

Личицето насреща й моментално се сгърчи от тревога.

— Какво може да се случи с теб?

— Нищо, Мин, нищо. Но човек никога не знае. Ако все пак нещо се случи, тези думи ще ти бъдат полезни. Ще ги кажеш ли заедно с предишните? Искам да съм сигурна, че си ги запомнила.

Повториха упражнението още много пъти. После стана време Мин да си легне, но и в леглото продължи да повтаря чуждите фрази.

Чанг-Ча затвори вратата и опря глава на дървената рамка. Гърлото й се сви и очите й се навлажниха.

— Аз съм Ии Чанг-Ча — прошепна едва чуто тя. — Млада съм, но същевременно и много стара. Ще ми помогнете ли?