Дейвид Балдачи
Мишената (37)

37

Никол Ванс ги чакаше пред къщата, където бяха оставили Джули преди няколко часа. От двете страни на улицата бяха спрели полицейски коли, а пред входа имаше коли на ФБР. Униформените възпираха малката тълпа любопитни граждани, която се беше събрала отвъд загражденията.

— Какво се е случило? — попита Роби.

Преди да отговори, Ванс огледа Рийл от главата до петите.

— Заедно ли бяхте, когато ти се обадих?

— Да — каза Роби. — Заведохме Джули на вечеря, а след това я върнахме тук. Тръгнахме си чак след като вратата се затвори зад нея. Всичко изглеждаше наред.

— Е, не е било наред — отвърна Ванс и хвърли остър поглед към Рийл. — Добре че Джеръм Касиди все пак е успял да се обади в полицията.

— Все пак? — вдигна вежди Роби.

— За малко не са го убили. Започвам да се питам защо не са го направили. А ченгетата се свързаха с нас, тъй като става въпрос за отвличане. Медиите разпространиха съобщението за изчезването на Джули, но засега няма резултат.

— Как са стигнали до нея? — попита Рийл.

— Вероятно са я чакали да се прибере. Касиди вече е бил в безсъзнание.

— Искаш да кажеш, че са проникнали в къщата, след като ние я взехме? — подхвърли Роби.

— Вероятно — каза Ванс. — Справили са се с Касиди и са чакали тя да се прибере.

— Наблюдавали са къщата — каза Рийл.

— Така изглежда — кимна Ванс и хвърли кос поглед към Роби. — Знаем, че има врагове…

Роби отмести очи. Изпита чувството, че силна киселина разяжда стомаха му.

— Някакви улики? — попита Рийл. — Кой би могъл да я отвлече?

— Криминалистите все още работят. Лекарите се опитват да стабилизират Касиди, който вероятно ще ни помогне. Аз обаче не храня кой знае какви надежди. Когато е набрал деветстотин и единайсет, е звучал доста зле. А похитителите не са оставили визитна картичка с информация за контакт.

Рийл кимна и погледна към Роби. Но следващите думи на Ванс я втрещиха.

— Оставили са телефона на Джули. Беше на масичката в антрето, което означава, че не го е изпуснала, а умишлено е оставен там. В него открихме есемес, изпратен горе-долу по времето на отвличането. Автоматичното заключване не беше активирано, вероятно за да можем да го прочетем. Не беше адресиран до Джули, а до някоя си Сали Фонтейн…

Рийл и Роби си размениха многозначителни погледи. Те останаха незабелязани от Ванс, която разговаряше с един от своите хора.

След минута тя приключи и отново се обърна към двамата.

— Казахте, че сте вечеряли заедно. Какво беше поведението й? Изглеждаше ли нервна, уплашена?

— Не — някак разсеяно отвърна Роби. — Точно обратното.

— Забелязахте ли някой да ви следи?

— Не — поклати глава Рийл. — Но едва ли са ни следили, тъй като са знаели много добре откъде сме я взели. Само са изчакали да я върнем обратно.

— Така е — каза Ванс. — Горкото дете. Надявах се, че след всичко, което преживя напоследък, най-после ще я оставят на мира.

— Някакви сведения за въпросната Сали Фонтейн? — подхвърли Роби. — Можете ли да проследите откъде е бил изпратен есемесът?

— Засега не, но работим по въпроса.

— Защо ми се обади? — изгледа я Роби.

— Става въпрос за Джули. Помислих си, че ще искаш да знаеш. Освен това името ти беше отбелязано в телефонния й календар с отметка за тази вечер. Не знаех, че става въпрос за вечеря, но се надявах да получа повече информация от теб.

— За съжаление, не разполагам с такава. Нуждаеш ли се от помощ?

— Официална или неофициална?

— По-скоро второто.

Ванс се замисли за момент, после каза:

— Нямам нищо против, стига да споделяте с мен абсолютно всичко, което можете да откриете. Готова съм да ви отговоря със същото.

— Не знаех, че ФБР е толкова отворено за сътрудничество — отбеляза Рийл.

— О, това не е проблем — изгледа я Ванс. — Особено когато се отнасят с уважение към нас.

Рийл кимна, но не отговори. Явно умът й беше другаде.

— Есемесът до тази Сали Фонтейн — изрече най-после тя. — Какво пише в него?

— Не знам — сви рамене Ванс.

— Защо?

— Използван е някакъв код, който не ни говори нищо.

— Може ли да го видим? — попита Роби.

— Защо, да не би да сте станали дешифровчици?

— Имам известен опит в това — отвърна той.

— Окей — сви рамене Ванс. — Това няма да ни навреди.

Тя набра някакъв номер и петнайсет минути по-късно един от агентите й донесе лист с принтиран текст. Оказа се, че самият телефон вече е опакован и маркиран като веществено доказателство.

Рийл сведе поглед към листа, но лицето й остана безизразно.

— Предлагам да се заемем с това — рече Роби. — Ще ти докладваме какво сме открили.

— Вие двамата пак сте екип, а? — подхвърли Ванс.

— Нещо такова — каза Рийл.

— Ти да видиш — отвърна без ентусиазъм Ванс.

— Ще държим връзка — забързано рече Роби, после стисна лакътя на Рийл и я дръпна да го последва надолу по улицата.

Ванс остана да гледа след тях.

Рийл не каза нищо, преди да стигнат до колата. Влязоха вътре и тя вдигна листа пред очите си.

— Сали Фонтейн — подхвърли Роби.

— Отвлекли са я заради мен — прошепна с треперещ глас тя.

— Няма как да си сигурна, Джесика.

— Напротив — поклати глава Рийл. — Това е клопка, Роби. Просто и ясно.

— Баща ти?

— Искал да ме види, за да се сбогуваме, а? — процеди тя. — Пълни глупости! — Юмрукът й се стовари върху арматурното табло. — Как може да съм толкова тъпа, мамка му?!

— Той е на смъртно легло в затвора, в който лежи вече двайсет години. Едва ли трябва да се опасяваш от него.

— Но не е сам, Роби! Извикал ме е там по съвсем конкретна причина! — Размаха хартията и добави: — А тук пише каква е тя.

— Нима можеш да разбиеш този код?

— Мога, защото аз съм го създала!

— Какво? — смаяно я погледна той.

— Когато бях тийнейджърка и работех под прикритие за ФБР.

— Искаш да кажеш, когато си проникнала в онази неонацистка банда?

— Да. Нуждаеха се от сигурен начин за комуникация и аз им го предоставих. Но те не знаеха, че и ФБР го има.

— Значи става въпрос за същата банда? Нали са били арестувани?

— Това беше преди близо двайсет години, Роби. Мнозина от тях отдавна са на свобода.

— И използват баща ти, за да стигнат до теб.

— Предполагам, че идеята е била негова — мрачно се усмихна тя.

— Какво пише там?

Тя скри лице в шепите си.

— Джесика! Какво пише там?

Рийл бавно вдигна глава.

— Това е ултиматум, Роби — прошепна тя.

— Какъв ултиматум?

— Ако го изпълня, ще освободят Джули жива и здрава.

— Срещу какво? Може би искат теб? Отмъщение след толкова години?

— Отчасти.

— Какво друго искат?

Рийл изхлипа. После тръсна глава да се овладее и каза:

— Искат детето ми!