Дейвид Балдачи
Мишената (14)

14

Нейният апартамент. Докато не й го отнемат. Спалня, миниатюрна кухничка, баня с душ, три малки прозореца. Общо около трийсет квадратни метра. Но величествен замък за нея.

Колата й. Докато не й я отнемат. Модел с две врати, произведен от автомобилния завод „Сънгри“. Четири колела, кормило, двигател и спирачки, които обикновено работеха. Притежанието й я отличаваше от повечето хора в страната.

Огромното мнозинство от нейните съграждани се придвижваха с велосипеди, метро или автобус. Или ходеха пеша. За по-дългите разстояния използваха железницата. Но поради лошата инфраструктура и старата техника едно пътуване на разстояние 160 километра можеше да отнеме шест часа. Гражданската авиация беше запазена за елита. Подобно на железницата, авиокомпанията също беше една — „Еър Корио“, която експлоатираше предимно стари самолети, произведени в Русия. Чанг-Ча не обичаше да лети с руски машини. Не харесваше нищо руско.

Разполагаше с лична кола и собствен апартамент. Засега. Това беше ярко доказателство за високата оценка на КНДР.

Тя влезе в кухнята и погали най-новата си и най-ценна придобивка. Електрически уред за готвене на ориз. Личен подарък от Великия вожд за убийството на четирима мъже в „Букчан“. Плюс айпод с кънтри музика. Беше наясно, че голяма част от сънародниците й изобщо не подозират за съществуването на подобни машинки. А на нея й дадоха и хиляда вона. Не чак толкова голяма сума за някои, но когато човек няма нищо, тя си е цяло състояние.

Гражданите на Северна Корея се деляха на три класи. Висшата, състояща се от твърди привърженици на държавното ръководство, или „чистокръвните“ — поради липсата на по-добър термин. След тях бе „колебаещата“ се класа, чиято привързаност към властта бе малко съмнителна. Макар и най-многобройната в страната, тя бе лишена от достъп до добра работа и високи административни постове. На последно място бе „враждебната“ класа, която се състоеше от врагове на лидерите и техните наследници. Уредите за ориз бяха достъпни само за членовете на висшата класа. Те бяха около сто и петдесет хиляди в страната, чието население надхвърляше двайсет и три милиона. В концлагерите бяха затворени значително повече хора.

Притежанията на Чанг-Ча си бяха истинско богатство, тъй като нейната фамилия принадлежеше към враждебната класа. Оризът в корема беше сигнал за елитарен статут. Но с изключение на фамилията Ким, която живееше царски в своите резиденции сред водни паркове и притежаваше дори собствена железопътна гара, членовете на висшия елит имаха стандарт на живот, който беше мизерен в сравнение с живота в развитите страни. Топлата вода беше лукс, електроснабдяването беше абсолютно ненадеждно, а пътуването в чужбина — немислимо. Уредът за ориз в комбинация с малко музика беше максимумът, който приказно богатото държавно ръководство отпускаше на човек, преживял изтезания и ужасни страдания, но ликвидирал четирима затънали в корупция предатели.

Въпреки всичко Чанг-Ча беше доволна, защото никога не беше очаквала толкова много. Покривът над главата, личният автомобил и уредът за ориз я караха да се чувства като най-богатите хора на света.

Тя пристъпи към един от прозорците и погледна навън. Апартаментът й се намираше в центъра на Пхенян, с хубава гледка към река Тедонган. С населението си от близо три милиона и половина жители, столицата беше най-големият метрополис в страната. За сравнение Хамхън — вторият по население град, имаше едва една четвърт от жителите на Пхенян.

Тя обичаше да гледа през прозореца. През по-голямата част от живота си беше мечтала просто да има прозорец. Нещо абсолютно непостижимо в продължение на над десет години, прекарани в лагерите. Но след това нещата се промениха. Драматично.

Вижте ме сега, помисли си тя.

Облече си палтото и обу ботуши с десетсантиметрови токчета. Никога не би имала подобни ботуши по време на мисия, но жените в Пхенян масово носеха токчета — включително тези във военна униформа, работещите в строителството и дори регулировчиците на движението по улиците. Това беше един от малкото начини да се почувстват свободни, ако изобщо имаше такива.

Сезонът на мусоните между юни и август беше отминал. След около месец започваше сухата, но студена зима. Засега обаче времето беше меко, с ясно небе и ободряващ ветрец. В такива дни Чанг-Ча обичаше да се разхожда из своя град. Това й се случваше рядко, тъй като работата й изискваше непрекъснато пътуване — както в страната, така и в чужбина. Тогава нямаше време за безцелни и спокойни разходки.

На левия ревер на жакета й беше забодена значка с образа на Ким. Всички севернокорейци носеха такива значки, върху които бяха кацнали физиономиите на Ким Ир Сен или на неговия син Ким Чен Ир, и двамата мъртви, но вечно живи в сърцата на своите верни поданици. Чанг-Ча не обичаше да носи подобни значки, но отсъствието им би означавало незабавен арест. Дори тя не беше достатъчно важна за държавата, за да си позволява да пропусне този общовъзприет жест на уважение.

Докато крачеше по улиците, тя търсеше потвърждение на отдавна констатираните си наблюдения. В много отношения Пхенян не представляваше нищо повече от материализиран израз на преклонение пред управляващата фамилия Ким, разположен върху площ от три хиляда и сто квадратни километра по двата бряга на Тедонган, вливаща се в Корейския залив южно от града. На корейски пхенян означаваше „плоска земя“ и отговаряше точно на местоположението му. Той се намираше на по-малко от трийсет метра над морското равнище и се разстилаше равномерно като биндетък — традиционната корейска питка. Централните булеварди бяха широки, но по тях почти нямаше автомобили. Превозните средства тук бяха предимно тролейбуси и автобуси.

Пхенян не приличаше на милионен град. Тротоарите бяха доста оживени, но Чанг-Ча беше посещавала подобни градове и в чужбина, където пешеходците бяха значително повече. Стремежът на тукашните жители да се скрият някъде вероятно се дължеше на многобройните охранителни камери и масираното присъствие на милицията.

Тя пое надолу по стъпалата към метрото. Пхенянското метро беше най-дълбокото в света — над сто метра надолу в земята. Линиите му бяха разположени само под западния бряг на Тедонган, докато чуждестранните поданици обитаваха предимно източния. Тя нямаше представа дали е умишлено, но като гражданин на Северна Корея беше склонна да повярва, че е именно така. Тук централното планиране в комбинация с параноята беше достигнало своя връх.

Гражданите, които чакаха следващия влак, се бяха подредили в абсолютно права линия. Още от деца севернокорейците бяха научени да се строяват за броени секунди. На много места из столицата можеха да се видят опънати като по конец опашки. Те бяха част от „абсолютното единство“, с което беше известна страната.

Чанг-Ча не се присъедини към опашката. Умишлено остана встрани от нея, докато влакът не спря на перона. Тя измина няколко спирки с него, след което отново излезе на повърхността. В Пхенян имаше много и просторни зелени площи, но паметниците бяха далеч повече.

Тук можеше да се види Триумфалната арка — точно копие на онази в Париж, но далеч по-голяма, издигната в памет на корейската съпротива срещу японската окупация между двайсетте и четирийсетте години на миналия век. Кулата „Нучхе“ наподобяваше паметника на Уошингтън, но беше висока цели сто и седемдесет метра. Беше издигната в чест на корейската философия, проповядваща желязна увереност в собствените сили.

Чанг-Ча мина покрай нея и кимна. Тя разчиташе само на себе си и вярваше само на себе си. Нямаше нужда да й го напомнят. Не се нуждаеше да повярва в това благодарение на някакъв шиш, насочен към небето.

Имаше и Арка на обединението — един от малкото паметници, изобразяващ корейските жени. Облечени в традиционни носии, те опъваха голяма карта на обединена Корея. Арката беше яхнала магистралата „Обединение“, която започваше от столицата и стигаше чак до демилитаризираната зона.

Отново символизъм.

Самата Чанг-Ча имаше две представи за обединението. Първо, беше убедена, че то не бива да се случва. Второ, не й пукаше дали ще се случи или не.

Скоро се приближи към величествения монумент „Мансуде“ — израз на дълбок поклон пред паметта на основателя на КНДР, Ир Сен и на неговия син Чен Ир.

Чанг-Ча мина покрай огромното съоръжение, без да го поглежда. Това беше малко рисковано от нейна страна. Всички севернокорейци отдават почитта си към двамата лидери, като спират на място и дълго гледат техните статуи. Всички им поднасят цветя, включително чужденците. Не го ли сторят, рискуват да бъдат арестувани или депортирани.

Но въпреки това Чанг-Ча продължи напред, сякаш за да предизвика милиционера, който стоеше наблизо. Нейният патриотизъм си имаше граници.

Огромната бяла фасада на хотел „Рюгьон“ доминираше над целия град. Строителството му беше започнало през 1987 г., но през 1992 г. бе спряно поради липса на средства. През 2008 г. бе възобновено, но никой не знаеше кога ще бъде завършено и дали някога в този хотел ще преспи дори един гост. Засега той представляваше огромно чудовище с височина 330 метра във формата на пирамида с планирана застроена площ от близо четиристотин хиляди квадратни метра.

Тук централното планиране е надминало себе си, помисли тя.

Куркането на червата я накара да се отбие в един ресторант. По принцип севернокорейците не се хранеха навън, тъй като малцина можеха да си позволят този лукс. Ако го правеха, това най-често ставаше на групи, чиято сметка се покрива от предприятието, в което работеха. В тези случаи работниците ядяха и пиеха до насита и обикновено се прибираха доста пияни от оризовата водка, която тук наричаха соджу.

Чанг-Ча беше подминала няколко ресторанта, които предлагаха типично корейски ястия като кимчи, което всяка корейка умееше да приготвя: варено пиле, риба и сепия, гарнирани с бял ориз, който се считаше за деликатес. Тя предпочете ресторант „Самтесънг“, където предлагаха хамбургери, пържени картофи и шейкове. Винаги се беше питала как е възможно в центъра на столицата да се предлага типично американска храна, въпреки че в Пхенян нямаше дори посолство на САЩ, тъй като двете страни не поддържаха официални дипломатически отношения. Изпадналите в беда американски граждани търсеха услугите на шведското посолство, включително и когато се нуждаеха от медицинска помощ.

Тя беше един от малкото местни клиенти. Почти всички маси бяха заети от чужденци.

Поръча си хамбургер с пържени картофи и млечен шейк с ванилия.

Келнерът я изгледа така, сякаш искаше да я предупреди да не консумира тези западняшки боклуци. Прие поръчката й едва когато зърна служебната карта, която Чанг-Ча пъхна под носа му.

Беше избрала маса до стената. Знаеше къде се намират входовете и изходите. Огледа всички посетители, независимо дали се насочваха към нея, или крачеха в обратна посока. Не очакваше неприятности, но си даваше сметка, че всичко може да се случи.

Дъвчеше продължително, преди да преглътне. Повече от десет години беше гладувала и добре знаеше какво означава празен стомах. Това чувство никога нямаше да я напусне, дори и ако можеше да се радва на достатъчно храна до края на дните си. В „Йодо“ ядеше каквото й попадне — най-често царевица, зеле, сол и плъхове. Именно благодарение на плъховете се беше разминала с болестите, които убиваха голяма част от затворниците. Защото те й даваха протеин. Беше станала истински майстор в ловенето на гризачите, но вкусът на хамбургера й харесваше повече.

Чанг-Ча никога нямаше да надебелее. Не и докато работеше. Може би след години, вече като възрастна жена, живееща другаде, щеше да си позволи някой и друг килограм отгоре. Но вероятността за това беше минимална, тъй като си даваше сметка, че едва ли ще живее достатъчно дълго, за да остарее.

Довърши храната, плати сметката и напусна заведението. Искаше да посети едно място, въпреки че го беше правила и преди както всички севернокорейци.

За да стане част от Музея на освобождението на Отечеството, бе закотвен неотдавна край брега на река Ботонган. Закотвен, защото беше кораб. Един наистина уникален кораб. Най-старият в американския флот след крайцера „Конститюшън“ и единственият в света, попаднал в плен на чужда държава.

Американският боен кораб „Пуебло“ беше в корейски ръце от 1968 г., когато Пхенян обяви, че е навлязъл в териториалните води на страната. САЩ отрекоха това, но за разлика от общоприетата по целия свят териториална зона от 12 морски мили Пхенян беше обявил своята за петдесет. Днес „Пуебло“ беше превърнат в музей. Доказателство за силата и храбростта на родината и смразяващо напомняне за империалистическите домогвания на коварната Америка.

Чанг-Ча се присъедини към някаква туристическа група, но намеренията й бяха по-различни. Преди време беше попаднала на нецензурирана информация за екипажа на „Пуебло“ — нещо нечувано в Северна Корея. Но нейната работа беше такава, че често й се налагаше да напуска страната. Американските моряци били принуждавани да говорят и пишат лъжи, включително признания за изпълнение на шпионска мисия и оплюване на собствената си страна. Но една снимка, обиколила света, била достатъчна за рухването на цялата пропагандна кампания. На нея част от моряците на „Пуебло“ показваха среден пръст на корейския фотограф, преструвайки се, че ръкопляскат. Местните власти не знаели какво означава този жест и попитали своите пленници. Всички до един заявили, че средният пръст е хавайски символ за късмет. Но списание „Тайм“ публикувало материал за тяхната сага, в който разкрило истинското предназначение на жеста. В резултат моряците били смазани от бой и подложени на допълнителни изтезания.

Освободили ги през декември 1968 г. Осемдесет и двама души прекосили „моста, от който няма връщане“ и стъпили в демилитаризираната зона. С изключение на един, който бил убит още при завземането на кораба и бил единствената жертва при целия инцидент.

Чанг-Ча приключи обиколката си, слезе на брега и се обърна да огледа кораба. Според информацията, с която разполагаше, американците бяха отказали да извадят „Пуебло“ от списъчния състав на флота, преди да им бъде върнат обратно.

Е, това явно няма как да стане, помисли си тя. Северна Корея притежава много малко, за да връща каквото и да било на истинските му собственици. След изтеглянето на съветските войски тя бе получила независимост, но оставаше сама срещу целия свят. Без приятели, които биха могли да я разберат. Включително и китайците, които според Чанг-Ча бяха една от най-коварните нации на Земята.

Чанг-Ча не беше религиозна. И не познаваше сънародници, които са такива. Разбира се, в страната се срещаха корейски шаманисти, имаше будисти и чондоисти, дори известен брой християни. Но по принцип властите не толерираха религиите, защото ги смятаха за пряка заплаха за режима. Маркс го е казал повече от ясно, помисли си тя. „Религията е опиум за народите“. Но преди много години Пхенян бе наричан Йерусалим на Изтока заради появилите се през XVII в. протестантски мисионери, които осеяли „плоската земя“ със стотици църкви. Днес обаче това не беше възможно. Не се толерираше.

За нея това беше без значение. Тя не вярваше в съществуването на по-висше същество. Не можеше да повярва. Беше страдала твърде много, за да мисли за някаква небесна сила, която не си мърда пръста да прогони завладялото цялата земя зло.

Вярата в себе си е по-доброто поведение. Вярата, че само ти си достоен за наградите, но едновременно с това си готов да поемеш отговорност и за загубите.

Чанг-Ча излезе на някакъв открит пазар и за миг замръзна на място. На три крачки от нея стоеше чуждестранен турист с фотоапарат в ръце, който се готвеше да щракне пазара и продавачите на него. Приличаше на германец, но тя не беше сигурна.

Фотоапаратът почти се вдигна до очите на туриста. Тя се стрелна напред и го издърпа от ръцете му. Той я погледна смаяно.

— Върни ми го — рече на някакъв език, който приличаше на холандски.

Тя обаче не говореше холандски и го попита дали знае английски. Човекът кимна.

— Ако направите снимка на уличния пазар, ще бъдете арестуван и депортиран — размаха апарата Чанг-Ча, после добави: — А може би няма да бъдете депортиран, което е още по-лошо…

Пребледнелият мъж обходи с очи уличните продавачи наоколо, които го гледаха лошо.

— Но защо? — объркано промълви той. — Исках да ги снимам, за да ги кача във Фейсбук.

— Не ви трябва да знаете. Приберете фотоапарата и потърсете ръководителя на групата си. Още сега. Второ предупреждение няма да получите.

Тя му подаде фотоапарата.

— Благодаря — прошепна чужденецът.

Но Чанг-Ча вече крачеше напред. Не й трябваха благодарностите му. Може би трябваше да остави на тълпата да го пребие, след което милицията щеше да го арестува и да го откара в затвора. Може би трябваше да забрави за него, един от милиарди хора. На кого му пука? Той съвсем не беше неин проблем.

Но докато крачеше надолу по улицата, въпросът на чужденеца отново изплува в съзнанието й.

Но защо? — беше попитал той.

Отговорът беше едновременно прост и сложен. Откритият пазар съобщаваше на света, че икономиката на Северна Корея е твърда слаба, за да издържа съществуването на нормални магазини и по тази причина те са заместени от уличните сергии. Това би било плесник в лицето на държавното ръководство, което беше много чувствително към чуждото мнение. От друга страна, изобилието от стоки на уличния пазар би могло да се отрази на желанието на външния свят да изпраща хуманитарни помощи за страната. Това би било много лошо, защото голяма част от населението на Северна Корея буквално умираше от глад. Пхенян изобщо не можеше да се сравнява с останалата част от страната, но дори и тукашните хора гладуваха в своите малки жилища. Всичко това бе част от проблема с изхранването, който беше много прост. Храната не достигаше. Точно по тази причина севернокорейците бяха по-дребни и по-слаби от своите роднини на юг.

Чанг-Ча не знаеше кое от тези обяснения е вярно. Но беше съвсем наясно защо един прост акт като правенето на снимки можеше да има толкова ужасни последици — извън традиционното нежелание на местните хора да бъдат снимани от чужденци. Лесно можеше да се стигне до насилие и нарушителят щеше да бъде арестуван. По тази причина чуждестранните туристи непрекъснато бяха предупреждавани да не се отделят от групите си.

Обичаите ни са различни, тъй като ние сме най-параноичната страна на Земята. За което може би имаме съвсем основателни причини. Или пък нашите лидери искат да сме сплотени пред несъществуващия враг.

Тя нямаше представа още колко севернокорейци мислят по този начин. Но в замяна на това знаеше, че онези, които изразяват открито подобно мнение, неизбежно се озовават в трудововъзпитателни лагери.

Знаеше го със сигурност.

Защото родителите й бяха попаднали в „Йодо“ по абсолютно същите причини. Самата тя беше израснала там, но бе успяла да избегне смъртта. Беше единствената. Всички останали членове на семейството й бяха загинали.

А нейното оцеляване струваше скъпо, ужасно скъпо.

Защото я принудиха да избие роднините си лично, за да й бъде позволено да живее.