Дейвид Балдачи
Мишената (35)

35

Рийл сведе поглед към човека, който беше изиграл една съвсем малка роля за появата й на белия свят. Роби забеляза, че останалите болни наблюдават двойката с нескрит интерес. В душата му се промъкна подозрението, че Ърл Фонтейн предварително ги е информирал за предстоящата визита на единственото си дете, което щеше да го изпрати в отвъдното.

Беше много променен, но Рийл все пак го позна. Под бръчките и увредената кожа действително се криеше лицето на мъжа, който й беше причинявал невероятни страдания. Който беше убил майка й и много други хора.

Реши да го остави да говори.

— Много се радвам, че дойде, мое малко момиченце — изломоти най-сетне той.

— Не съм малка и не съм момиченце — отвърна тя.

— Разбира се, че не си. Но беше, когато те видях за последен път, Сали.

— Вече не се казвам така. Самият ти си причината да ме видиш за последен път толкова отдавна. Когато човек е отвратителен убиец като теб, той няма кой знае какъв избор.

Ърл се ухили до уши на тези горчиви думи.

— Все още си пиперлия — рече той. — Това поне е сигурно. А за избора си права — аз го направих и сега трябва да си понеса последиците. Но много се радвам да те видя тук. Така ще умра по-спокоен.

— Затова ли съм тук според теб? Да се сбогувам като примерна дъщеря? Наистина ли си толкова тъп, или си просто егоист? А може би и двете заедно?

Ърл само махна с ръка.

— Знам, че имаш пълното право да ме мразиш. И тогава, още като малко момиченце, пак беше права. Аз бях мръсник. Зъл и гаден, пълен боклук. Но после постигнах мир със себе си. Не ми остана нищо друго, освен да ти кажа „сбогом“. Надявам се, че и ти ще постигнеш мир със себе си, като ми кажеш „сбогом“. Това беше другата причина за молбата ми да дойдеш. След всичко, което ти причиних, а то е неописуемо грозно и отвратително, имаш пълното право да ме пратиш по дяволите. Но аз и без това съм тръгнал натам. Просто си помислих, че тази визита ще ти помогне да продължиш напред в живота си.

— Наистина ли? — изгледа го Рийл.

— Никога не съм направил нищо за теб, освен да ти причинявам болка. Мислиш ли, че не го знам? Това е единственият ми шанс да направя нещо по-различно.

— Защо? Да се почувстваш по-добре?

— Не. Искам ти да се почувстваш по-добре. Затова започвай, Сали, или както там се казваш сега. Твой ред е, момиче. Хайде, започвай!

— Наистина ли мислиш, че ще сме квит, ако ти се разкрещя? — присви очи тя.

— Не, в никакъв случай — поклати глава той. — Но това е всичко, което мога да ти предложа.

Тя си пое дълбоко дъх и се обърна. Всички затворници бяха заковали очи в нея и в баща й. Роби също. С неразгадаемо изражение на лицето.

— Много мислих какво дати кажа…

— Бас държа, че е така — ухили се старецът. — Хайде, стреляй!

— Дори и в този момент не съм сигурна кое е добро и кое зло.

— Исках да ти дам шанс да го разбереш, нищо повече. Да направиш избора си. Нищо друго не съм си помислил. Аз съм пълен тъпак, дори не съм завършил гимназия…

— Казаха ми, че умираш.

Ърл повдигна една от тръбичките, закачени за тялото му.

— Държеше ме само мисълта, че ще те видя, миличка.

— Е, вече можеш да се пуснеш — отсече Рийл и тръгна към вратата.

— Хей, няма ли да чуя това, което си ми приготвила?

Тя се обърна.

— Не заслужаваш времето, което би ми отнело това, Ърл. Да ти се ядосам би означавало, че мисля за теб. — Замълча за момент, после добави: — А не го правя.

След тези думи напусна отделението, докато Ърл объркано гледаше след нея. После очите му се спряха върху Роби.

— Ти приятел ли си й?

— Да.

— Тя е сложен човек.

— Да.

— Искаш ли да ми кажеш нещо или пък да заемеш мястото й?

— Не.

— Не?

— Умри, за да приключи всичко. Остави на света да се посмее, Ърл. Защото си бил задник, убивал беззащитни хора. Но дъщеря ти е друга класа.

— Ето това искам. Разкрещи ми се.

— Все тая — въздъхна Роби. — Ако стане така, че се срещнем в отвъдното, ще те убия там. В случай че реша да си губя времето с жалък нещастник като теб, разбира се.

Ърл го изчака да напусне стаята и доволно се отпусна върху възглавниците. После затвори очи и заспа.

Рийл чакаше Роби в колата.

— Не се получи, а? — промърмори тя.

— Важното е, че го направи. Дойде да го видиш. Каза му каквото мислеше да му кажеш и толкова. По този начин го изхвърли от живота си завинаги.

— Благодаря ти, че беше с мен. Каза ли му нещо, след като си тръгнах?

— Няколко неща. Но май не си струваше да си хабя думите.

— Беше чудовище, когато бях малка. Сега е просто жалък. Дори не мога да повярвам, че някога съм се страхувала от него.

— Защото си пораснала. В хода на този процес човек убива много чудовища.

— Мисля, че си прав.

— Давай да се махаме от тая дяволска дупка.

— Това ми звучи добре.

По обратния път към летището не видяха никого. Камерите бяха твърде далече, но ги снимаха без прекъсване.

Сериозните неща едва започваха.