Дейвид Балдачи
Мишената (32)

32

Роби отиде в кухнята да направи кафе. Напълни две чаши и отнесе едната на Рийл. Навън дъждът продължаваше да се сипе. Седна срещу нея и отпи една глътка.

— Баща ти?

Рийл кимна.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не.

— Добре.

Той понечи да се надигне, но тя бързо добави:

— Почакай малко, става ли?

Роби се отпусна обратно, а Рийл отпи глътка кафе и стисна чашата с две ръце. Той забеляза, че те потреперват — нещо, което не беше виждал досега.

Тя продължаваше да мълчи и Роби беше принуден да подхвърли:

— Познавам част от миналото ти благодарение на Дикарло. Знам защо си била в Програмата за защита на свидетелите, знам и някои неща за баща ти…

— А за мама знаеш ли? — подхвърли, без да го гледа тя.

— Да — каза той. — Съжалявам, Джесика.

Тя сви рамене и се облегна назад, почти потъвайки във възглавниците. Отпи от чашата си и двамата се заслушаха в дъжда.

— Той иска да ме види — промълви след известно време Рийл.

— Баща ти ли?

Тя кимна.

— Умира. В затвора, разбира се. Чакала го екзекуция, но се разболял от рак.

— Законът не позволява екзекутирането на умиращ затворник. Каква ирония!

— Иска да ме види — повтори Рийл.

— Няма значение какво иска той — поклати глава Роби. — Изборът е твой, а не негов. — Приведе се напред и я потупа по коляното. — Знам, че много добре разбираш това.

— Разбирам го — кимна тя. — Изборът е мой.

— И не би трябвало да те затрудни — подхвърли той и наклони глава, за да я вижда по-добре. — Или не е така?

Рийл изпусна една дълбока въздишка, която явно беше задържала доста време.

— Обикновено лесният избор е най-труден — дрезгаво отвърна тя.

— Доколкото ми е известно, не си го виждала оттогава, нали?

Тя кимна, отпи от чашата и се затвори в черупката си, дебела колкото бронята на танк „Ейбрамс“.

— А ти се иска да използваш тази последна възможност? Ето как лесното става трудно.

— Това е неразумно.

— Половината от чувствата на хората са неразумни, но това не ги прави по-лесни за общуване. По-скоро става обратното, защото логиката отсъства. Това е един от недостатъците да бъдеш „просто човек“.

— Той беше отвратителен, Роби — промълви Рийл и разтърка очи. — Напълно лишен от съвест. Най-голямото му удоволствие беше да… наранява други хора.

— Включително и теб?

— Да.

— Убил е майка ти.

В ъгълчетата на очите й проблеснаха сълзи. Тя гневно ги изтри, сякаш дясната й ръка искаше да отблъсне поразяващ удар.

— Той беше основната причина да стана такава, каквато съм — промълви секунда по-късно тя. За миг се вслуша в току-що произнесените думи и добави: — Той беше единствената причина:

— Нормалните хора не стигат до професии като нашите, Джесика — поклати глава Роби.

Помълчаха още малко, заслушани в дъжда.

— И тъй, как ще постъпиш? — подхвърли след паузата той. — Няма да му обърнеш внимание?

— Според теб така ли трябва да постъпя? — хвана се за думите му Рийл.

— Знам само едно: отговорът на този въпрос можеш да дадеш единствено ти.

— А ти как би постъпил на мое място? — не се предаваше тя.

— Не съм на твое място — отвърна с равен глас Роби.

— Не ми помагаш много.

— Аз просто слушам. Не мога да вземам решения вместо теб. А и ти едва ли би позволила подобно нещо.

— В този случай бих. Според теб защо иска да ме види?

Роби се облегна назад и остави чашата си на масичката.

— Той умира. Изкупление? Последно сбогом? Да те прати по дяволите? А може би всичко това заедно? — Приведе се напред и добави: — Мисля, че най-важният въпрос е какво ще му кажеш ти.

Рийл го погледна. В очите й се четеше нерешителност. Той никога не беше допускал, че в тях може да се появи подобно изражение.

— Прошка няма да има — поклати глава тя. — Не ми пука, че умира.

— Това е ясно, но не отговаря на въпроса ми.

— Ами ако нямам отговор?

— Значи нямаш и толкова.

— И не отивам, така ли?

Той не отговори.

— Имам чувството, че отново са ме подложили на психологически тест — въздъхна тя.

— Нали знаеш, че както и да постъпиш, след това ще съжаляваш?

— Не, не знам — остро отвърна тя, после смекчи тона. — Защо го казваш?

— Може би не само ти се опитваш да осъзнаеш миналото си.

— Ти също, така ли?

— Трябва ти решение. Което ще има своите последици.

— Значи нещата опират до решение, след което ще съжалявам по-малко?

— Напълно възможно — кимна той. — Но това е само един от факторите.

— Кой тогава е най-важният? — попита тя, след което побърза да добави: — Според теб.

— Вече ти казах. Ако искаш да му кажеш нещо — добре. Но ако в сърцето ти няма нищо, което би искала да чуе, преди да умре, тогава…

— Прошка няма да има! — отсече тя. — Никога няма да му простя!

— Не говоря за прошка. Освен това не е нужно да вземаш решение веднага.

— Казаха ми, че може да умре всеки момент.

— Това не е твой проблем, Джесика — отвърна той и отпи глътка кафе.

— Може ли да те попитам нещо, Роби?

— Питай ме.

— Ако реша да го видя…

Тя замълча. Може би търсеше подходящите думи или събираше кураж да продължи.

— Просто го кажи, Джесика.

— Ще дойдеш ли с мен, ако реша да го видя? — След това думите рукнаха като планински поток: — Знам, че е глупаво. Аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си и…

Роби протегна ръка и хвана студените й пръсти.

— Ще дойда.