Дейвид Балдачи
Мишената (59)

59

Чанг-Ча следеше как Мин рисува йероглифите в тетрадката, която й беше купила. Седяха на масата до прозореца в апартамента й. Детето много се стараеше. Чертите на Чанг-Ча не издаваха мислите й.

На десетгодишна възраст Мин не умееше нито да чете гладко, нито да пише както трябва.

Речникът й беше беден, а мисленето — брутално ограничено от суровите правила в концлагера. Вероятно защото беше виждала повече ужаси от войниците на фронта. За нея войната беше продължила цели десет години.

Мин престана да се бори с йероглифите и вдигна глава — търсеше да забележи одобрение или разочарование на лицето й.

— Ще се упражняваме всеки ден по малко — усмихна й се Чанг-Ча.

— Не съм много умна — поклати глава момичето.

— Защо мислиш така?

— Защото ми го казваха там.

Никога не използваше истинското име на мястото, където се беше родила и живяла. Нито „Йодо“, нито лагер №15, нито многобройните други наименования в употреба. За нея то беше просто „там“.

— Там лъжат, Мин. Само това правят. За тях си нищо. Защо трябва да казват истината на едно нищо?

— Ти можеше ли да четеш и пишеш добре, когато те освободиха?

— Не. Мен също ме наричаха глупачка. Но сега имам това място, имам кола и работа. И… имам теб.

Мин замислено сбърчи вежди.

— А с какво се занимаваш?

— Работя за Великия вожд.

— Нали каза, че никога не си го виждала?

— Така е с повечето хора, които работят за него. Той е много важен човек. Най-важният. Ние му служим вярно и той се грижи като баща за нас.

— Но не се грижи за хората, затворени там.

— Защото ги смята за врагове.

— Аз нищо не съм му направила — изтъкна момичето.

— Не си. Философията му е такава.

— Какво означава тази дума?

— Означава идеи.

— И аз бях там заради тези идеи?

Чанг-Ча кимна, но не каза нищо. Страхуваше се, че навлизат в твърде дълбоки води.

— Време е за ядене — обяви миг по-късно тя, след като погледна часовника си.

Тези думи неизменно караха Мин да прогони от главата си всякакви други мисли.

— Ще ти помогна — скочи на крака тя. — Искаш ли пак да си направим бял ориз?

Чанг-Ча се съгласи и момичето пъргаво се насочи към кухнята.

Докато работеха в тясното помещение, Чанг-Ча погледна през прозореца и отново зърна мъжа, който висеше на ъгъла. Винаги беше там. Той или някой, който го заместваше. Вероятно работеше за Черната куртка. Разбира се, той си имаше име, но Чанг-Ча отдавна беше решила, че няма смисъл да го помни. Черната куртка беше подозрителен и параноичен — главните условия за издигане в държавната йерархия. В някои отношения той беше по-влиятелен дори от отрупаните с ордени генерали, чиито обветрени лица трудно прикриваха склонността към насилие.

Тя знаеше, че Черната куртка е неин враг и едновременно с това спасител. По тази причина винаги внимаваше в негово присъствие. Одобрението за освобождаването на Мин от лагера беше дошло именно от неговия кабинет. Разбира се, това нямаше да му попречи да я прибере обратно, когато пожелаеше.

Но засега Мин беше при нея. И това означаваше много. Всъщност всичко.

Тя погледна момичето, което съсредоточено режеше на тънки ивици малък домат. Беше прехапала устни от старание, но ръцете й не потрепваха.

Също като мен, помисли си тя. С тази разлика, че ножът в моите ръце не реже домати, а убива хора.

— Майка ми се казваше Хе У — каза тя.

Мин престана да реже и въпросително я погледна. Чанг-Ча все още беше извърната към прозореца.

— Беше по-висока от баща ми. Той се казваше Куан, Ии Куан. Знаеш ли какво означава куан?

— Силен — кимна Мин. — Той беше ли силен?

— Някога, да. Всички бащи изглеждат силни в очите на дъщерите си. Беше преподавател в университета. Майка ми също.

— Но ти каза, че не си можела да четеш и да пишеш — подхвърли Мин и остави ножа.

— Отидох в „Йодо“ много малка. Израснах там, но не помнех нищо от предишния си живот. За мен „Йодо“ беше всичко, което познавах.

— Но твоите родители не те ли учеха, преди да…

— Не ме научиха на нищо! — отсече Чанг-Ча, затвори капака на уреда и го включи. После, вече по-спокойно, добави: — Не ме научиха на нищо, понеже беше забранено. А когато пораснах достатъчно, за да разбирам, те вече не можеха да ме научат на нищо.

— Имаш ли братя и сестри?

Чанг-Ча понечи да отговори, но в съзнанието й изплуваха четирите фигури с качулки, завързани за дървени стълбове.

Виждаш ли червените кръгове върху дрехите им?

Ще забиеш ножа във всеки един от тях.

Това е заповед. Ако не я изпълниш, ще гниеш тук, докато си жива!

Ръката й неволно потрепна и сграбчи не нож, а лъжица. Мин с недоумение гледаше как започна да я размахва във въздуха.

— Добре ли си, Чанг-Ча? — попита с треперещ глас тя и се опита да хване ръката й.

Чанг-Ча сведе очи към нея и остави лъжицата. Не й беше трудно да отгатне на какво се дължи страхът на Мин. Явно си задаваше въпроси от сорта на: „Нима моята спасителка е започнала да превърта?“.

— Понякога спомените са болезнени като живи рани, Мин — промълви Чанг-Ча. — Разбираш ли?

Момичето кимна. Страхът в погледа й бавно се стопи.

— Не можем да живеем без спомени, но не можем да живеем и с тях — добави Чанг-Ча.

— Мисля, че разбирам.

— Добре. А сега довърши домата. Оризът скоро ще се свари и ние с теб ще си похапнем хубаво.

 

 

Един час по-късно раздигаха купичките и приборите.

— Може ли пак да поработя върху писането? — попита момичето.

Чанг-Ча кимна и то изтича да си вземе тетрадката и писалката.

Но на вратата се почука още преди да се върне.

Никога не й се обаждаха по телефона, а просто идваха и я вземаха. Чанг-Ча знаеше защо е така — за да демонстрират, че могат да я повикат по всяко време. Тя беше длъжна да зареже всичко и да се подчини.

Мъжете на прага не бяха с военни униформи. Носеха добре изгладени панталони, сака и бели ризи, закопчани догоре. Бяха млади почти колкото нея, със самодоволни физиономии.

— Да? — изгледа ги тя.

— Трябва да дойдете с нас, другарко Ии — каза единият от тях. — Присъствието ви е наложително.

Тя махна с ръка към Мин.

— Само да я оставя при домоуправителя.

— Добре, но побързайте — отвърна същият мъж.

Чанг-Ча наметна едно яке върху раменете на Мин и я поведе към апартамента на домоуправителя. Там поднесе няколко извинения, но човекът вече беше забелязал двамата цивилни зад гърба й и просто покани момичето да влезе.

Все още с тетрадка и писалка в ръце, Мин се обърна да я погледне. В очите й имаше тъга.

— Нали ще й помогнете в упражненията по писане? — попита Чанг-Ча домоуправителя.

— Това ще свърши жена ми — отвърна той. — Много я бива в писането.

Чанг-Ча кимна, стисна ръката на момичето и прошепна:

— Скоро ще се върна.

— Това беше малката кучка от „Йодо“, нали? — обади се вторият мъж зад гърба й. — Чудя се как издържате на миризмата й!

Чанг-Ча се завъртя и закова поглед в лицето му. Изражението й бързо го накара да млъкне. Тя беше в състояние да убие този човек. Заедно с колегата му, използвайки единствено лъжичка за чай.

— Знаете ли каква съм аз? — тихо попита тя.

— Да, вие сте Ии Чанг-Ча.

— Не попитах дали ми знаете името, а каква съм — мрачно го изгледа тя.

Мъжът отстъпи крачка назад.

— Ами… — запелтечи той. — Вие сте…

— Аз убивам враговете на тази страна, другарю. А малката кучка, както я нарекохте, ще прави същото за родината ни. И за нашия велик вожд. Предупреждавам ви, че ще третирам като враг всеки, който каже нещо лошо за нея. — Светкавична крачка напред скъси наполовина разстоянието помежду им. — Искам да знам дали и вие сте между тях, другарю. Чакам отговор!

Чанг-Ча си даваше сметка, че те заемат важни позиции в управлението на страната. Това, което вършеше в момента, беше доста опасно. Но се почувства длъжна да го направи. В противен случай яростта й щеше да вземе връх, а това означаваше да убие и двамата.

— Аз… Аз не съм ваш враг, Ии Чанг-Ча — отвърна с разтреперан глас той.

Тя му обърна гръб, без да скрива отвращението си.

— В такъв случай да вървим!

Мъжете мълчаливо забързаха след нея.