Дейвид Балдачи
Мишената (58)

58

На практика самолетоносачът „Джордж Уошингтън“ беше плаващ град с няколко хиляди души персонал, осемдесет самолета и солидно ракетно въоръжение. Мостикът му се издигаше на седемдесет метра над повърхността на водата, водоизместимостта му беше близо сто хиляди тона, а площта му надминаваше размерите на три футболни игрища. Ските на хеликоптера докоснаха палубата и Роби изпусна въздишка на облекчение. Слезе без чужда помощ, въпреки че притискаше раненото си бедро с длан. Младият пилот побърза да го подкрепи.

— Веднага ви сваляме в лазарета, сър. Там ще се погрижат за вас.

— А дали на този кораб ще се намери чаша кафе за мен? — попита с измъчен глас Роби.

— Какво говорите, сър! Всъщност тази консервна кутия не е нищо друго, освен една огромна кана с кафе!

Рийл се появи малко преди корабният лекар да приключи с раните на Роби.

— Значи реши, че няма да се измъкна без чужда помощ, а? — изгледа я той.

— Нищо подобно — каза тя и седна на ръба на леглото. — Прецених, че екипажът на хеликоптера се нуждае от малко опит в измъкването на хора от територията на Северна Корея, а ти просто беше на разположение.

— Със сигурност нямам право на достъп до подобна информация — обади се с усмивка докторът.

— В такъв случай излезте — отвърна Рийл. — Трябва да поговоря с този човек.

Лекарят притисна последната лепенка върху марлята на бедрото на Роби и се изправи.

— Поговорете си — сви рамене той. — Вече приключих.

— Помислих си, че ще имаш нужда от презареждане — подхвърли Рийл след напускането на лекаря и измъкна малък термос от джоба на гащеризона, с който беше облечена. Напълни чашата на Роби с кафе, а след това отпи голяма глътка направо от термоса.

— Как са другите? — попита Роби.

— Сък е добре. Оказа се истински рейнджър. Но според мен, макар и радостни, че са се измъкнали от онова място, Ду-Хо и Ън Сън са малко стресирани. — Тя погледна раненото му бедро. — А ти май се отърва на косъм, а?

— Да — отвърна той. — Корейците се прегрупираха далеч по-бързо, отколкото очаквахме. — Поднесе чашата си за още кафе и добави: — Хеликоптерът беше добра идея. Не ми се мисли какво щеше да се случи без него.

— Радвам се да те видя жив, Роби — промълви тя и гласът й издайнически потрепна. — Наистина се радвам.

Той се облегна на възглавниците.

— Ду-Хо и Ън Сън ще бъдат прехвърлени в Щатите, където ще влязат в нещо като Програмата за защита на свидетелите, нали?

— Това е идеята — каза Рийл. — Мисля, че ще използват услугите на Сък, за да се адаптират.

— Но Пхенян ще бъде наясно какво точно се е случило.

— Естествено. Ако не се намирахме на борда на най-могъщия боен кораб в света, щяхме да попаднем под интензивен обстрел.

— Значи спечелихме тактическата битка.

— Но стратегическата все още предстои.

— Със сигурност ще подготвят ответен удар. Едва ли ще преглътнат това, което се случи с Пак.

Рийл отпи глътка от термоса и отвърна:

— Ударихме ги на техен терен. Следователно можем да очакваме същото и от тях.

— Но къде?

— И какво? Или кого? — Рийл отмести поглед. Умореното й лице издаваше загриженост.

— Има ли промяна в плановете? — попита той. — Все още ли възнамеряват да ни прехвърлят в Сеул, откъдето да вземем частен самолет?

— Не съм чула друго.

— А после какво?

— После се прибираме и чакаме да ни повикат отново — отвърна тя.

— Наистина ли?

— Ами какво друго?

— Ти ми кажи.

— Мислиш, че трябва да се оттеглим, а?

— Познавам един директор, който със сигурност ще се зарадва, ако го направим — отвърна с лека усмивка Роби.

— Значи това е причината да не се пенсионираме.

Усмивката на Роби се стопи.

— Това ли искаш?

— Не знам какво искам, Роби. Знам само какво би трябвало да искам.

Той вдигна ръка и отмести кичур коса от челото й.

— В такъв случай ти трябва малко време, за да решиш, Джесика. А това „би трябвало“ го изхвърли направо на боклука. Никой от нас няма да стане по-млад.

— Искаш да кажеш, че преди петнайсет години нямаше да се нуждаеш от хеликоптер, за да се измъкнеш от лошите?

— Истината ли желаеш да чуеш или това, което би трябвало да кажа?

— Истината е проста, Роби. Ние сме висококвалифицирани и можем да правим наистина смайващи неща, но въпреки това си оставаме уязвими. — Показалецът й леко го почука по гърдите. — Ей тук сме уязвими, като всеки друг. Знам го със сигурност.

— Това е част от живота. И от смъртта.

— Доброто с лошото? — вдигна вежди тя. — Трудно ми е да приема, че живеем в свят, в който все още съществуват концлагери. И че затворените в тях хора са третирани като животни.

— Не е нужно да ходиш чак в Северна Корея за това, Джесика — въздъхна Роби. — Случва се навсякъде по света, но просто не е толкова очевидно. Което според мен е още по-лошо.

— Имаш право.

Той взе ръката й между дланите си и усети как пръстите й го стискат здраво.

— Не исках да те оставям сам — прошепна тя.

— Направи точно каквото трябваше — поклати глава той. — Нямаше как да оставим тези хора под обстрел.

— Въпреки това се чувствам някак…

— Трябва да го забравиш — прекъсна я той. — Взех решението, а ти постъпи точно така, както трябваше да постъпиш. Като на всичкото отгоре прояви достатъчно прозорливост, за да ми спасиш задника. Дължа ти живота си, Джес. Иначе щях да съм мъртъв.

Тя го погали по бузата, а след това се наведе да го целуне и се сгуши в прегръдката му.

Той не разбра дали плаче. При Джесика Рийл тези неща никога не се забелязваха лесно. Това, което бе вътре в нея, почти никога не излизаше навън.

Затова Роби просто я притисна към себе си. Огромният кораб продължаваше пътя си на юг, където свободната част от Корея щеше да ги приюти за малко, а след това щеше да ги изпрати обратно у дома.