Дейвид Балдачи
Мишената (40)

40

— Как предпочиташ да те наричам — Сали или Джесика?

— Как си, Леон? — отвърна с въпрос Рийл. — Още ли се заключваш някъде, за да поиграеш с малката си свастика?

Леон Дайкс се усмихна и погледна към вратата, зад която беше Джули.

— Прекрасно е отново да чуя гласа ти, Сали.

— Нека живеем в настоящето. Името ми е Джесика.

— Добре, Джесика.

— Кажи много здраве на Ърл, когато го видиш пак. Сърцето ми се стопля при мисълта, че двамата сте си останали близки.

— Истината е, че никога не ми е пукало за баща ти. Той е див и необразован, а аз съм доктор на науките.

— Кои науки, Леон? Може би хитлеристика в Университета на откачалките?

— Политология в „Бъркли“.

— Признавам, че това е новина за мен.

— Но баща ти все пак свърши някаква работа. Вярно, че умираше, но неудовлетворен.

— Нека позная: това е било последната точка в списъка му, нали?

— Всъщност това беше общата ни цел. Ти ми костваше няколко години в затвора.

— Това, което направи, трябваше да ти коства живота! Получи една направо смешна присъда само защото не ми позволиха да свидетелствам срещу теб!

— Но в замяна на това разби цялата ми организация. Трябваше ми доста дълго време, за да я изградя отново.

— Браво на теб. А сега да поговорим за бъдещето.

— Джули е много интелигентно момиче. Би могла да стигне далече. Но дали ще получи този шанс?

— Ако я пуснеш — да.

— Наистина бих искал да я пусна, но срещу определена цена.

— Имам някакви пари в пенсионния фонд.

— Цената сте ти и дъщеря ми.

— Тя не е твоя дъщеря.

— Аз съм биологичният й баща.

— Ти ме изнасили.

— Според теб. Но това не променя статута ми.

— Променя го, и още как. Всъщност съдът отдавна се произнесе по този въпрос.

— Аз не попадам под юрисдикцията на американските съдилища.

— Не съм много сигурна как си стигнал до това заключение, но не искам да навлизаме в тази тема. Ще получиш мен срещу Джули. В крайна сметка искаш мен, нали?

— Теб и детето ми.

— На това му се казва компромис, Леон. Човек никога не получава всичко, което иска.

— Ако не се съгласиш, ще забременя Джули и ще я задържа, докато роди. А после ще я убия. По този начин ще получа детето си. Това са моите условия, Джесика. Не подлежат на преговори. Познаваш ме достатъчно добре.

Рийл забави отговора си.

— Ще ми трябва време, за да открия Лора — промълви най-сетне тя.

— Лора? Кръстила си я на…

— На майка ми.

— Казах ти, че името й ще е Ева.

— Нямах никакво намерение да кръщавам детето си на любовницата на Адолф Хитлер! — отсече Рийл.

— Те са имали напълно законен брак. Ева Браун е била голямата любов на Фюрера.

— Жени се за нея, а след това я убива. Голяма любов, няма що.

— Не ми се спори с теб по политико философски въпроси. Неговият ум е бил твърде напредничав, за да бъдат разбран от хора като теб.

— И слава богу.

— Давам ти два дни, за да откриеш „Лора“. След това ще получиш инструкции за размяната.

— Виж какво, Леон. Не мога ей така да й отнема сегашния живот, за да ти я предам.

— В такъв случай ще намеря друг начин да стигна до теб. Джули ще ми роди ново дете, след което ще ти изпратя главата й. Нещата са много прости, Сали. Няма смисъл да се тревожиш. Ти си жена и трябва да се съобразяваш с ограниченията, които има всяка жена. Ако си спомняш, често съм ти говорил на тази тема.

— Да, но именно тази жена сложи край на ужасите, които вършеше!

— Просто извади невероятен късмет, Сали.

— Защото бях по-умна от теб!

— Искаш ли да получиш главата на момичето още сега? — изръмжа Дайкс.

— Обади ми се след два дни — отвърна с равен глас Рийл.

— Бъди сигурна, че ще го направя.

— Имай предвид, че много ще съжаляваш, ако Джули пострада!

— Вече я ударих веднъж. Държеше се непочтително, а знаеш, че не търпя това. Два дни, Сали. Моля те, бъди готова да ми дадеш това, което искам.

Връзката прекъсна.

Рийл остави телефона на масата, без да поглежда към Роби, който беше чул всичко.

— Наистина е луд — отбеляза той.

— Повече от луд, Роби. Той е чудовище!

— Спомена, че не са ти позволили да свидетелстваш срещу него. Защо?

— Вече бях част от ЦРУ. Те ми забраниха. Опитах всичко възможно, но нямах дори двайсет и успяха да ме сплашат. Никога няма да си го простя. Никога!

— Много добре те разбирам.

— Освен това Дайкс е патологичен лъжец и изобщо няма намерение да освободи Джули. Без значение как ще постъпя.

— Дори не съм си помислял, че ще го направи доброволно.

— Какво правим тогава?

— Освобождаваме Джули, а след това заковаваме този боклук.

— Звучи ми като план. Но как предлагаш да го осъществим?

— Бас държа, че той очаква все още да си в Програмата за защита на свидетелите.

— Възможно е.

— Същевременно няма представа с какво се занимаваш, нали?

— Имаш предвид, че съм хладнокръвен убиец? — мрачно го изгледа Джесика. — Не, няма представа.

— Имах предвид нещо друго — поклати шава Роби. — Че си държавен служител със специални умения, който знае как да се грижи за себе си.

— Добре.

— Не знае и за мен, нали?

— Не. Всъщност в затвора бяхме заедно. Може би са му докладвали, че си с мен.

— Но няма представа с какво се занимавам. Дълбоко се съмнявам, че ще открие за два дни.

— Съгласна съм.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Че той е този, който трябва да се страхува.

Рийл се замисли върху тези думи.

— Боже, какъв съм идиот! — поклати глава тя.

— Не си идиот. Просто си много стресирана и изпитваш силно чувство на вина. Повечето хора не са способни да се справят с подобна комбинация.

— Но аз не съм като повечето хора, нали? Забравих го, защото неволно разсъждавах като тийнейджър. Но сега вече всичко е наред — изправи се тя. Помълча известно време и добави: — Това може да се окаже благословия, Роби. Използвал е стареца, за да стигне до мен. Но изобщо не е погледнал нещата от обратната страна.

— В смисъл?

— В смисъл че това е единственият начин аз да го докопам. Нещо, за което мечтая от двайсет години. А сега самият той ми предлага този шанс. Ще го накарам дълбоко да съжалява, че се е захванал с мен и причинява страдания на някого, когото обичам!

— Това вече е онази Джесика Рийл, която познавам — усмихна се Роби. — Този път копелето със сигурност ще влезе в затвора до живот!

— Ако изобщо стигне до съд — тихо отвърна Рийл. — Не бих се обзаложила за това, Роби. Дори не бих си го помислила. Защото този мръсник е… мой!

След тези думи тя се обърна и излезе, а Роби остана да гледа след нея.

Беше много доволен, че не се казва Леон Дайкс.