Дейвид Балдачи
Мишената (39)

39

Старият самолет докосна пистата, подскочи няколко пъти и спря с пронизително свирене на спирачките. Турбовитловите двигатели видимо забавиха обороти и корпусът престана да се тресе.

От вратата се спусна стълбичка.

Пръв по нея слезе мъж в черна униформа, последван от единствения пасажер по принуда.

Върху главата на Джули имаше качулка, а устата й беше запушена. Тъй като тя не виждаше къде стъпва, мъжът зад нея, също в черна униформа, я вдигна на ръце и пое надолу по стъпалата. В мига, в който краката й докоснаха пистата, той грубо я блъсна към един бял ван без прозорци. Качиха я вътре и ванът потегли. Известно време пътуваха по асфалт, който отстъпи място на макадам, а след това на черен път.

Тя се отпусна на седалката. Качулката й пречеше да вижда каквото и да било. Нападнаха я точно две минути след като входната врата се затвори след нея. Действаха бързо и ефикасно. Влажна кърпа на лицето, упойващи изпарения, а след това нищо. Свести се чак когато самолетът излетя. А сега се бе озовала в някакъв ван.

Нямаше представа дали Джеръм Касиди е жив. Нито пък защо са я отвлекли.

Е, имаше известни предположения. В тях присъстваха имената на Уил Роби и Джесика Рийл. Едва ли беше случайно, че я отвлякоха точно две минути след като те я докараха пред дома й.

Половин час по-късно ванът спря. Изкараха я навън. Минаха през някаква врата, спуснаха се по стълби. После друга врата се затръшна зад нея. Накараха я да седне. Плътната материя пред очите й просветля леко.

После някой рязко дръпна качулката. Намираше се в малка стаичка с каменни стени и пръстен под. Беше седнала до нестабилна дървена маса. По стените бяха окачени знамена с пречупени кръстове. Голата крушка на тавана примигваше и издаваше странни звуци.

Всъщност тези наблюдения бяха направени по-късно.

Насреща й седеше слаб мъж, среден на ръст, с остри черти и старателно сресана коса, боядисана в черно. Очите му бяха яркосини. Униформата му беше черна като на останалите, но с това приликите свършваха. Гърдите му бяха отрупани със значки и медали, а на ръкавите му имаше яркочервени ленти с пречупени кръстове, оградени с бели кръгчета. На масата пред него лежеше офицерска шапка.

Мъжът махна с ръка. Устата на Джули светкавично беше отпушена. Той опря длани на масата.

— Добре дошла.

Тънките му устни се разтеглиха в усмивка, която обаче не стигна до сините му очи.

Джули мълчеше и го гледаше.

— Чудиш се къде си и защо си тук, нали?

— Наранихте ли Джеръм? — попита тя.

— Кой е Джеръм?

— Настойникът ми. Живея при него. Наранихте ли го?

— Не толкова, че да не може да се оправи. Но нека се върнем на темата, която ме интересува: сигурен съм, че нямаш представа къде се намираш и защо си тук.

Тя му хвърли преценяващ поглед и поклати глава.

— Е, със сигурност не сме в Германия. Турбовитловият самолет не може да прекоси океана. И не може да те пренесе обратно във времето — например в трийсетте години на миналия век — каза тя и огледа свастиките по стените с присвити от погнуса устни. След което спокойно продължи: — Полетът ни отне приблизително два часа и половина. Според мен това означава, че се намираме някъде в дълбокия Юг.

— А защо не някъде на север? — подхвърли мъжът, очевидно объркан от тези разсъждения.

— Говориш с южняшки акцент — отвърна тя, сведе поглед към краката си и добави: — А подът е покрит с червена глина. В Джорджия сме или може би в Алабама.

Обърканото изражение на мъжа се стопи и чертите му се вкамениха.

— Ти ставаш за детектив.

— И други са ми го казвали. И така, какво искаш?

— От теб нищо.

— Това означава ли, че искаш нещо от хора, които са свързани с мен?

Мъжът кимна.

— Искаш ли да отгатна?

— Защо не? — сви рамене той. — Явно те бива в умозаключенията.

— Цветът на косата ти не отговаря на този на очите. Лицето ти е твърде старо за такава коса, което означава, че я боядисваш. От петната по ръцете ти може да се заключи, че наближаваш шейсет. А униформата ти е скроена като тази на шефа на СС Химлер, гадината, която построи концлагерите. Поздравления! Това си е за гордост.

След тези думи почти чу как дишането на онези зад гърба й се ускорява, но изражението на мъжа срещу нея остана непроницаемо.

— Не — поклати глава той. — Имах предвид хората, които са свързани с теб. Моля за малко повече детайли.

— Да споделя с теб информация, която няма как да получиш от другаде? — изгледа го тя. — Не, няма да стане.

— Ти си невероятна, бе. Не съм го очаквал.

— А какво си очаквал? Може би някоя смотана бъзла, която ще се напитка от страх само като те зърне? Не че мен не ме е страх. Отвлякохте ме, много сте, при това въоръжени. Тук съм изцяло във вашата власт. Освен това сте изпълнени с омраза, която ви замъглява разума. Трябва да съм идиотка, за да не се боя от такива хора. Това обаче не означава, че ще ви помогна, защото няма да го направя!

— Всъщност не искам да правиш нищо, госпожице Гети.

— Не съм впечатлена, че ми знаеш името. Всеки може да го научи.

— Познато ли ти е името Сали Фонтейн?

— Не.

— А името Джесика?

Джули не отговори.

— Мълчанието ти е повече от многозначително.

— Добре — въздъхна Джули. — Какъв е планът? Мен срещу нея? Няма как да стане.

— За твое добро би трябвало да се надяваш да стане.

— Това не зависи нито от мен, нито от теб. А всъщност не зависи и от нея.

— Значи признаваш, че познаваш Джесика?

— Нищо не признавам — тръсна шава тя. — Но ще ми позволиш ли един въпрос?

Изчака го да кимне и изстреля:

— Мислиш ли, че тази Сали Фонтейн всъщност е споменатата Джесика?

— Не мисля, а го знам със сигурност.

— Ти откъде я познаваш?

— Преди време тя беше сред най-верните ми последователи.

— Е, това вече са пълни глупости!

— Откъде знаеш? — вдигна вежди мъжът. — Или може би правиш безпочвена догадка?

Джули поклати шава, но не отговори.

— Не ми изглеждаш притеснена. Повечето хора, включително и възрастните, биха се стреснали от отвличане под дулото на оръжие.

— Не ми е за пръв път.

— Наистина ли? — скептично я изгледа той.

— Наистина. Последният, който ме отвлече, беше един войнствен саудитски принц, който за малко не ме уби.

— А защо не го е направил?

— Освободиха ме едни мои приятели.

— Това няма да се случи сега.

— Никога не казвай никога. Освен това ти нямаш намерение да ме освобождаваш.

— Защо?

— Не си криеш лицето — тоест мога да те идентифицирам. Следователно няма да ме освободиш.

— Ще видим — отвърна мъжът. — Или, както ти каза преди малко, никога не казвай никога…

— Защо ти е Сали Фонтейн?

— Обясних ти, тя беше сред най-верните ми последователи.

Джули презрително изсумтя.

Мъжът извади една снимка от джоба си.

— Може би ще познаеш приятелката си — показа й я той.

Беше снимка на момиче в тийнейджърска възраст, застанало до по-младата версия на този мъж, отново облечен в есесовска униформа. Един поглед й беше достатъчен, за да установи, че момичето е Джесика Рийл, както и нещо друго.

— Тя е бременна! — възкликна Джули.

— Да, с моето дете. Плодът на нашата любов, както казвах някога.

— Но тук тя е на моите години, а ти — на средна възраст. Да не би да си и педофил отгоре на всичко?

Ударът я изхвърли от стола и я запрати на пода от отъпкана глина. Миг по-късно хората зад гърба й я вдигнаха и отново я тръшнаха на стола. Униформеният насреща й разтриваше кокалчетата си.

— Прости ми този изблик на гняв. Но твоите думи ме засегнаха дълбоко.

Джули избърса окървавените си устни и се втренчи в него.

— Ние бяхме много влюбени — добави мъжът. — Въпреки голямата разлика във възрастта ни.

— Но вече не сте — отбеляза тя, срещна въпросителния му поглед и добави: — След като отвличаш мен, за да стигнеш до нея.

— Вярно е, че нещата се променят с времето — каза той. — Но моите чувства все още са живи.

— А детето?

— Още едно празно място в сърцето ми. Което много искам да запълня.

— Познаваш ли бащата на Сали?

— Ърл? О, да, приятели сме.

— Сигурно е така. Чрез него стигна до нея и до мен, нали?

— Ти наистина си много умна за възрастта си. Човек като теб би могъл да ми е много полезен.

Джули пропусна тези думи покрай ушите си.

— И сега какво? — изгледа го тя.

— Вече осъществихме контакт. Всеки момент очакваме отговор.

Разнесе се звънене. Джули се огледа, преди да разбере, че идва от джоба на мъжа.

Той измъкна телефона си и се взря в дисплея.

— Като говорим за вълка…

Слез тези думи стана и напусна малката стаичка.