Дейвид Балдачи
Мишената (28)

28

На разсъмване се приземиха на едно частно летище в околностите на Авиньон. Утрото обещаваше да е хладно и слънчево. Митницата не беше никакъв проблем, тъй като не минаха през нея — едно от улесненията за всеки, който каца с необявен полет на частен самолет на територията на верен съюзник.

Роби и Рийл свалиха раниците си от багажното отделение и ги прехвърлиха в каросерията на пикапа, който ги чакаше на пистата. Тя седна зад кормилото, а той се настани на мястото до нея.

Започнаха да се подготвят веднага след срещата с Тъкър и въпреки малкото време опитаха някакво предварително планиране. Което допълниха и разшириха по време на самия полет.

Рийл свали страничното стъкло и изложи лицето си на вятъра. И двамата бяха будували по време на полета, ако не се броеше кратката дрямка непосредствено преди кацането.

— Е? — наруши мълчанието тя.

Роби веднага включи радиото, макар че беше малко вероятно в пикапа да има подслушвателно устройство.

— Генерал Пак — отвърна той.

— Явно Тъкър е прецакал нещата, при това яко. Беше се посрал от страх. Личеше му по изпотената физиономия.

— Генерал от Северна Корея предприема пътуване до Франция. Питам се кой всъщност е бил истинската мишена.

— И двамата знаем кой — стрелна го с поглед Рийл.

Роби извърна глава към прозореца. По това време на годината Южна Франция беше много красива. Лавандулата вече не беше избуяла като през лятото, но още бе свежа и трептяща от живот. В момента обаче и тя му приличаше на изсъхнал кактус.

— Синия подхвърли, че става въпрос за държавен глава. А той почти винаги е прав.

— В случая със Северна Корея това означава само един човек — Ким Чен Ун.

— Но той вече не е мишената — каза Роби.

— На негово място е поставен генерал Пак — рече тя. — Какво се е променило?

— Генерал Пак е вторият човек в страната. Мислиш ли, че той е организирал преврат, подкрепян от нас?

Рийл кимна и забарабани по кормилото.

— Напълно възможно. Военните се стремят към властта. Ние работим с тях, превръщайки ги в свои съюзници.

— Превратите са успешни, когато се провеждат неочаквано. Според мен се е случило нещо, което е елиминирало изненадата.

— Мислиш ли, че президентът е одобрил удар срещу Пак? — подхвърли тя.

— Дори Тъкър няма достатъчно кураж, за да проведе подобна акция на своя глава — отбеляза Роби.

— Но мисията има всички шансове да бъде прецакана, а последиците ще бъдат истинско цунами. И всичко това заради маниакалните планове на Тъкър. От нас се иска само да разчистим след него. После той ще ни посрещне с широка усмивка, сякаш никога не се е опитвал да изтръгне признания от нас чрез възможно най-гадните изтезания. Пак ставаме приятели. Аз отдавна подозирах, че тоя тип е задник, но сега вече съм сигурна в това.

Роби извади пистолета от кобура си и започна да го разглежда. Беше вярното му старо оръжие, което беше използвал при поне дузина мисии. Леко, компактно, с перфектно синхронизирани прицели и ръкохватка, изработена специално за дланта му. Прекрасен образец на прецизната военна изработка.

— Да не би да те обземат съмнения? — отново го погледна Рийл.

— А теб? — отвърна с въпрос той.

Рийл не отговори.

Денят премина в подготовка за удара, включваща и оглед на наетата от Пак вила. Обядваха късно в хотелската си стая с изглед към долината, пъстрееща в ярките цветове на есента. Рийл пристъпи към прозореца с чаша кафе в ръце. Роби остана на масата, за да прегледа детайлите за последен път.

— Запомни ли всичко? — попита той.

— До последния милиметър и микросекунда — кимна Рийл, след което се обърна да го погледне. — Мислил ли си някога да живееш на такова място, когато всичко приключи?

Той се приближи до прозореца и погледна навън.

— Мислил ли си? — настоя тя.

— Веднъж вече ти казах, че не гледам толкова напред в бъдещето.

— Веднъж пък аз ти казах, че вече би трябвало да се замислиш.

— Спокойно и красиво — надникна над рамото й Роби.

— Всеки ден отскачаш до пазара за свежа храна, после се разхождаш или караш колело. Или сядаш в някое кафене и не правиш нищо…

— Това ми звуча като реклама в някое туристическо списание — усмихна се Роби.

— Какво пречи да го имам?

— Абсолютно нищо — стана сериозен той. — Ти спокойно можеш да го имаш.

Тя погледа още известно време панорамата зад прозореца, после се обърна към него с примирена усмивка.

— Да бе. Хайде да се залавяме за работа.

Започваше да се стъмва. Скоро падна непрогледен мрак и двамата напуснаха хотела. Поеха към крайната си цел, като описаха широк кръг.

В случая това беше малка дървена къщичка в сгушено под високи скали селце, на трийсетина километра южно от Авиньон. Наоколо нямаше нищо друго. Спряха на няколко крачки от гората и се заеха да оглеждат обстановката с уредите за нощно виждане. Пред къщичката нямаше кола.

— Мислиш ли, че е капан? — подхвърли той.

— Мисля си го непрекъснато, откакто напуснахме Щатите.

— Аз също.

Роби се насочи към задната част на малката вила, а Рийл пое към входа. По време на посещението си през деня бяха монтирали няколко камери, реагиращи на движение. Включително пред предния и задния вход.

По пътя бяха прегледали записите с помощта на малък таблет. Камерите не бяха уловили нищо, с изключение на няколко птици и катерички. Никакви хора. Никакво движение към и от вилата.

Роби стигна до задната врата в момента, в който Рийл се изправи пред предния прозорец. Тук не ставаше въпрос за догадки, защото и двамата използваха портативни радиостанции, с чиято помощ докладваха всяка своя стъпка. В противен случай като нищо можеха да се изпозастрелят.

Огледаха малкото на брой помещения и се срещнаха в коридора отзад. Оставаше им да проверят една последна стая. По всяка вероятност спалня.

От там долетя едва доловим шум, засечен и от двамата. Вътре имаше някой.

Вдигнаха пистолетите си.

— Ще стрелям аз — едва чуто прошепна Рийл и докосна рамото му.

— Защо? — прошепна в отговор той.

— Защото съм единствената причина да си в тази бъркотия.

Няколко безшумни стъпки бяха достатъчни. Роби остана на място да я прикрива, а тя побутна вратата с крак.

Лампата светна. Точно според очакванията им. Оптиката им автоматично се адаптира към по-силната светлина.

На ръба на леглото седеше възрастен мъж по къси гащета и бяла тениска. Беше обут с бели чорапи и чехли. Безупречно сресана коса, спокойно поведение.

Куртката със звезди на пагоните беше внимателно сложена на стола до леглото заедно с шапката.

Тези наблюдения бяха бързо забравени.

Защото цялото им внимание беше насочено към пистолета в ръката на мъжа.

Прицелиха се едновременно.

Но до изстрели не се стигна.

— Не им позволявайте да наранят семейството ми — изрече с ясен глас на английски той. — А на вашия президент кажете да върви по дяволите.

После налапа дулото и натисна спусъка.