Дейвид Балдачи
Мишената (36)

36

— Ще се върнете ли на работа? — попита Джули.

Роби и Рийл седяха срещу нея. Бяха изминали няколко дни от пътуването им до Алабама. Рийл искаше да отбележи по някакъв начин окончателното си скъсване с миналото и предложи да поканят момичето на вечеря.

Избраха един ресторант в Джорджтаун. Настаниха се в дъното на салона и разговаряха на тих глас, въпреки че в заведението имаше само още двама клиенти.

— По някое време, да — отвърна Рийл.

— В момента сме в почивка — добави Роби. — Този път със съгласието на началството.

— Това означава ли, че последната ви мисия е завършила успешно? — попита Джули.

Двамата се спогледаха.

— Дотолкова, доколкото е възможно, да — отвърна Рийл.

— А ти ще отделиш ли време да обмислиш някои неща? — директно я погледна Джули.

— Пропускам ли нещо? — озадачено ги изгледа Роби.

— Това са женски работи — отвърна Джули.

Рийл не можа да сдържи усмивката си.

— Доколкото ми е известно, ти си живяла в приемно семейство — каза тя.

Момичето кимна.

— Аз също, но не се получи.

— При мен също.

— Ще ни оставиш ли за минутка? — обърна се Рийл към Роби.

— Още женски работи?

— Нещо такова.

— Отивам до тоалетната — надигна се той. — Мъжки работи, знаете…

Рийл го изчака да се отдалечи и се премести до Джули.

— Ходих на посещение при баща ми в Алабама — каза тя. — Роби беше с мен.

— Къде по-точно в Алабама живее баща ти?

— В строго охраняван затвор, със смъртна присъда. Но е болен от рак и няма как да бъде екзекутиран.

Джули изслуша тази информация невъзмутимо.

— Какво е извършил?

— Много неща. Между които и убийството на майка ми.

Момичето протегна ръка и се вкопчи в рамото й.

— Не мога да повярвам, че ти разказвам всичко това — промълви Рийл. — Първо, защото не те познавам чак толкова добре, и второ, защото си още дете.

— Доста пораснало за годините си — успокои я Джули, изчака няколко секунди и попита: — Защо си отишла да го видиш?

— Помоли да го посетя, преди да умре.

— Защо?

— Искал да оправи нещата, доколкото може. Поне така каза. Но аз не му повярвах, разбира се. Той е зъл човек, Джули. А злите хора никога не се променят.

Момичето закима още преди края на обясненията й.

— Значи не е искал да оправи нещата. А после какво стана?

— Не съм много сигурна. Може би е искал да се изгаври с мен, защото започна да се хили и да сипе глупости. Мисля, че това беше последното му представление, преди да хвърли топа.

— Един зъл човек уби моите родители — каза тихо Джули. — Роби знае за това. Именно той му попречи да убие и мен.

— Радвам се, че ти е помогнал, Джули.

— И аз се радвам, че е помогнал на теб.

— Според мен и двете сме късметлийки, че сме близки с него.

— Но трябва да внимаваш със суперагент Никол Ванс. Тя си пада по Роби. Казах му го, но той не ми повярва. Хич го няма с жените.

Рийл не успя да се сдържи и избухна в смях.

— За пръв път те чувам да се смееш — отбеляза Джули.

— Не го правя често — призна Рийл. — Но смехът ме кара да се чувствам добре.

— В такъв случай е логично да се смееш по-често.

— Не знам дали логиката има място в тези неща.

Помълчаха минута-две и Джули попита:

— Значи са те дали в приемно семейство след онова, което се е случило с майка ти?

— Да — каза Рийл. — Но това не продължи дълго, защото се забърках с наистина лоши хора. Не беше по моя вина. Оказа се, че приемните ми родители бяха близки с тях. Аз обаче не исках да имам нищо общо и започнах да работя с ФБР за залавянето им.

— С ФБР? На колко години беше?

— Малко по-голяма от теб.

— Не те ли беше страх?

— О, умирах от страх! Всеки ден и всяка минута. Но нямах друг изход. В крайна сметка ФБР ги залови, а мен ме вкараха в Програмата за защита на свидетелите. От там отидох в ЦРУ. С това биографията ми на практика се изчерпва. Между другото, много малко хора са запознати с нея…

— Поласкана съм, че ми се довери — отвърна Джули.

— Не се доверявам лесно — каза Рийл.

— Аз също. Но на теб ти вярвам.

В този момент се появи Роби и зае мястото си. Двете го гледаха толкова втренчено, че той се принуди да попита:

— Какво има?

— Нищо — отвърнаха едновременно те.

После Джули се разсмя, а Рийл само изпръхтя.

 

 

Откараха Джули до дома й и изчакаха вратата да се затвори след нея.

— Това е едно много специално момиче — промълви Рийл.

— Отдавна ми е известно — кимна Роби. — Вие двете май си паснахте, а?

— В много отношения си приличаме. Знаеш ли какво си помислих, когато я видях за пръв път?

— Какво?

— Че това съм аз, но двайсет и няколко години по-млада. — Рийл замълча за момент и извърна очи към прозореца. — После си помислих и нещо друго…

— Какво? — повтори въпроса си Роби.

— Че от нея ще излезе страхотен агент на ЦРУ.

— Но не с нашата специалност, нали?

Рийл го стрелна с поглед и сви рамене.

— Може би не. Но тя има пъргав ум и страхотна интуиция, които биха й помогнали да стане отличен анализатор. Мисля, че това е добър начин да служиш на страната си.

— Сигурно — отвърна Роби. — Но тя сама трябва да реши.

— Да не би ние сами да решихме?

— Имали сме опции.

— Само лоши опции, Роби. И просто избрахме една от тях. Поне с мен стана така. Е, ти знаеш за моето минало много повече, отколкото аз за твоето. Всъщност не знам нищо за него.

— Не съвсем нищо — поправи я Роби.

— Добре де, не съвсем. Но доста малко.

— Няма кой знае какво за казване. Дори не си струва да го чуеш. А и аз гледам само напред.

— Аз обаче надзърнах в миналото си. Там, в Алабама.

— За кратко. Сега вече можеш да гледаш в бъдещето.

— Точно то, моето бъдеще, ме плаши до смърт.

Прибраха се в апартамента. Роби си направи чай, а на Рийл сипа два пръсти уиски по нейна молба. После седнаха и разговаряха до късно.

— Трябва веднага да си намеря жилище — каза тя, след като пресуши чашата си.

— Докато си търсиш, спокойно можеш да останеш тук.

— Не съм сигурна, че ще се получи.

— Защо? Не бяхме ли заедно в Бърнър, при това за доста продължително време?

— Там имаше камери, наблюдаваха ни.

— Нещо не те разбирам — погледна я с любопитство той.

— Веднъж вече ти предложих, Роби — въздъхна тя. — По време на един полет, помниш ли? И получих отказ. Мразя да получавам откази, защото нараняват гордостта ми. Със сигурност ще направя нов опит, защото така съм устроена.

Роби втренчено я погледна.

— Отказът нямаше нищо общо с теб. Мисля, че ти обясних.

— Именно. Това е обръщане към миналото, а ти каза, че и двамата трябва да гледаме в бъдещето.

Тя стана и му протегна ръка.

— Искаш ли да опитаме отново?

— Сигурна ли си?

— Не, но въпреки това искам да го направя.

Роби понечи да стане, но в същия миг телефонът му звънна.

— По дяволите! — възкликна Рийл. — Не ми пука дали това е Маркс, Тъкър или дори самият президент! Не отговаряй!

Роби се втренчи в дисплея.

— Това е Никол Ванс.

— В такъв случай изобщо не вдигай!

Но той натисна бутона за приемане на разговор.

— Какво има?

Рийл опря длан в гърлото си и започна да прави режещи движения. Той се засмя.

После усмивката му изведнъж се стопи.

— Идвам веднага! — напрегнато рече той.

Прекъсна връзката и вдигна глава към Рийл, чиято физиономия изведнъж се промени.

— Какво?

— Джули.

— Джули?! — ахна Рийл. — Какво се е случило?

— Отвлечена е.