Дейвид Балдачи
Мишената (50)

50

Тя прегледа над сто деца на възраст между четири и четиринайсет години. Повечето от тях изглеждаха по един и същ начин — недохранени, мръсни, с празни очи. Отговаряха на въпросите й със запъване, най-често едносрично. Но вината за това не беше тяхна.

— Колко от тези деца са родени тук? — обърна се Чанг-Ча към надзирателя, който я придружаваше.

В очите му се мерна зле прикрита наглост, но очевидно го бяха предупредили да й сътрудничи по всякакъв начин, за да избегне евентуалното наказание отгоре. Той огледа децата равнодушно, сякаш бяха пилета в кланицата.

— Около половината — промърмори той, докато търкаше някакво петънце по оръжието си. — Бяха повече, но голяма част от тях бяха родени незаконно и трябваше да бъдат избити заедно с майките си.

Чанг-Ча си даваше сметка, че образованието на тези деца, ако изобщо имаше такова, беше съвсем оскъдно. Бяха ги отглеждали като скотове и щяха да останат такива до смъртта си. Независимо от искриците в примитивното им съзнание, които искаха нещо повече от живота. На даден етап те щяха да угаснат безвъзвратно, смазани от глада, побоищата и промиването на мозъците. А тя изведнъж изпита чувството, че ако беше останала в „Йодо“ само още един ден, и с нея щеше да се случи същото.

Забеляза в далечината група деца, които пренасяха дърва или носеха пълни с изпражнения кофи. Едно от тях, момиче, се спъна, падна и разсипа кофата си. Надзирателят на групата я удари — първо с палка, а след това и с приклада на пушката си. После подвикна на останалите деца да накажат виновната. Така бяха научени — когато някой от тях допуснеше грешка, наказанието се изпълняваше от всички. Така гневът им се отклоняваше от жестоките надзиратели и се насочваше към провинилите се.

Чанг-Ча остана да гледа случващото се безучастно. Дори със заповедта на Великия вожд в джоба си тя не можеше да се намеси, без да бъде наказана. Правилата в лагерите бяха абсолютно ненарушими и никой не можеше да ги променя.

Тя и не изпитваше желание да прекрати побоя. Защото искаше да види резултата от него. Дори от разстояние забеляза нещо интригуващо.

Пребитото момиче се изправи, избърса кръвта от лицето си и започна да прибира разсипаните изпражнения в кофата с голи ръце. След като приключи, тръгна покрай надзирателите и своите мъчители. Крачеше, без да ги поглежда, заковала поглед право пред себе си.

— Коя е тази лагерничка? — обърна към надзирателя Чанг-Ча.

Той се вгледа в групата и леко пребледня.

— Казва се Мин.

— На колко е години?

— Може би на десет — сви рамене мъжът. — А може би и по-малка. Постоянно създава проблеми.

— Какви проблеми?

Надзирателят се обърна и на лицето му се появи усмивка.

— Мин е една малка упорита кучка. Често я бият, но тя винаги става и си тръгва с гордо вдигната глава, сякаш е победителка. Глупачка!

— Доведи я при мен.

Усмивката на надзирателя се стопи и той погледна часовника си.

— Остават й още цели шест часа работа.

— Доведи я при мен! — повтори Чанг-Ча.

— Вече чухме за теб — озъби се той. — За това, което си направила в „Букчан“!

Но Чанг-Ча безпогрешно долови страха в думите му.

— Имаш предвид, че съм убила няколко корумпирани мъже? — изгледа го тя. — Да, убих ги всичките. И получих благодарност лично от Великия вожд. Знаеш ли какво ми подари? Уред за ориз.

Надзирателят я погледна с дълбоко смайване. Сякаш току-що го беше информирала, че пред вратата й са струпали цяла планина от злато.

— Затова ли си тук? Подозират корупция?

— Тук има ли корупция? — заплашително попита Чанг-Ча.

— Не, не. Няма нищо подобно.

— Надявам се, че казваш истината, другарю. Ще запомня това. А сега ми доведи Мин!

Той се поклони и побърза да изпълни заповедта.

 

 

Двайсет минути по-късно Чанг-Ча се озова в малка стаичка, обзаведена само с маса и два стола. Насреща й стоеше момичето, което отказа предложения му стол и обяви, че предпочита да стои права.

Стиснала малките си юмручета, Мин я гледаше предизвикателно. С този поглед е истинско чудо, че все още е жива, помисли си Чанг-Ча.

— Казвам се Ии Чанг-Ча — представи се тя. — Разбрах, че ти се казваш Мин. А как е фамилията ти?

Мин не отговори.

— Имаш ли близки в лагера?

Мин продължаваше да мълчи.

Чанг-Ча огледа ръцете и краката й. Мръсни и покрити с белези и открити рани. Сякаш цялото момиче беше една зейнала инфектирана рана. Но пламъчетата в очите му нямаше да угаснат от никакви побои — Чанг-Ча беше абсолютно сигурна в това.

— Ядях плъхове — подхвърли тя. — Колкото успявах да хвана. Месото им прогонваше болестите, от които страдаха всички останали в лагера. Благодарение на протеините, които съдържа. Но тогава не знаех това. Научих го много по-късно. Извадих късмет.

Чанг-Ча видя как юмручетата на Мин започват да се разтварят. Но недоверието й остана. Това беше напълно обяснимо. Най-важното правило в лагера гласеше: Не трябва да бягаш, но неофициалното най-важно правило за затворниците звучеше малко по-иначе: Не трябва де се доверяваш на никого.

— Живеех в първата колиба вляво от портала — добави Чанг-Ча. — Но това беше преди много години.

— Значи си била от враждебните — избъбри Мин. — Но защо вече не си тук? — добави с гняв и презрение тя.

— Защото мога да бъда полезна на други хора извън лагера.

— Как? — рязко попита Мин.

Този въпрос съдържаше всичко, на което се надяваше Чанг-Ча. Момичето все още имаше желание да се махне, въпреки че повечето затворници, включително и по-малки от нея, отдавна се бяха примирили, че завинаги ще останат тук. Тъжно, но факт. Всички те бяха загубени.

— Бях малка упорита кучка — отвърна тя.

— И аз съм малка упорита кучка!

— Виждам. Това е единствената причина да седим тук и да разговаряме.

Мин примигна и се отпусна още малко.

— Как мога да бъда полезна и аз? — попита тя.

Да, това е открито предизвикателство, помисли си Чанг-Ча. Но зад него се криеха интелигентност и бърз ум.

— А ти как смяташ? — подхвърли тя.

Мин се замисли. Чанг-Ча почти виждаше напрегнатите процеси в главата й.

— Ти с какво си била полезна? — попита момичето. — Толкова полезна, че са ти позволили да излезеш от тук?

Чанг-Ча едва прикри доволната си усмивка. По всичко личеше, че Мин е на висотата на предизвикателството.

— Обучиха ме за изпълнението на специални задачи.

— Нека обучат и мен.

— Без да знаеш за какви задачи става въпрос?

— Аз мога всичко — отсече Мин. — И съм готова на всичко, за да се махна от тук!

— А семейството ти?

— Нямам семейство.

— Мъртви ли са?

— Нямам семейство! — упорито повтори Мин.

Чанг-Ча бавно кимна и се изправи.

— Ще се върна след една седмица. Подготви се за пътуване.

— Защо чак след седмица?

— Тези неща отнемат време — изненадано я погледна Чанг-Ча. — Документи, формалности.

В погледа на момичето се появи съмнение.

— Ще се върна — увери я Чанг-Ча.

— Но аз може да не съм жива.

— Защо?

— Защото ще знаят какво си намислила.

— И?

— Няма да ме пуснат.

— Имам разрешение от най-високо място. Надзирателите няма да посмеят да те пипнат дори с пръст.

— Но стават нещастни случаи. И не са само надзирателите.

— Другите затворници, нали? — каза Чанг-Ча.

— На тях не им пука за никакви разрешения. Освен това какво имат да губят?

— Живота си.

— Какво им пука? — сбърчи нос Мин. — Това е най-хубавото, което може да им се случи.

Чанг-Ча си даде сметка, че момичето е абсолютно право.

— Тогава тръгваме още днес! — решително тръсна глава тя.

Мин се усмихна. Може би за пръв път в живота си.