Тахере Мафи
Разбий ме (8)

Осма глава

Нужни са ми два дни, за да отворя очи.

От едната си страна виждам консервна кутия с вода и консервна кутия с храна и аз поглъщам студеното им съдържание с треперещи ръце. Тъпа болка скрибуца в костите ми, отчайваща суша прогаря гърлото ми. Като че ли нямам нищо счупено, но един поглед под тениската ми ме уверява, че болката е реална. Натъртванията са мътни синьо-жълти цветя, нетърпимо болезнени на допир, трудно оздравяващи.

Адам го няма.

Сама съм в празна кутия, четири стени, площ не повече от три на три метра, въздух влиза единствено през малко прозорче във вратата. Тъкмо започвам да се отдавам на мрачното си въображение, когато тежката метална врата се отваря с трясък. Страж с две преметнати през гърди пушки ме оглежда от глава до пети.

— Ставай!

Този път не се двоумя.

Дано поне Адам е в безопасност. Дано и той не свърши като мен.

— Ела с мен. — Гласът на стража е плътен и дълбок, сивите му очи — неразгадаеми. Изглежда на около 25, има къса руса коса, ръкавите на ризата му са навити чак до раменете, по ръцете му пълзят армейски татуировки, същите като тези на Адам.

О.

Боже.

Не.

Адам се показва на входа до русия войник и махва с оръжието си към тесен коридор.

— Тръгвай.

Адам е насочил пушка към гърдите ми.

Адам е насочил пушка към гърдите ми.

Адам е насочил пушка към гърдите ми.

Очите му са ми чужди, замъглени и отнесени, много, много далечни.

Аз съм просто новокаин. Дърво, празен свят, всичките ми чувства и емоции са отлетели завинаги.

Аз съм нечут шепот.

Адам е войник. Адам ме иска мъртва.

Сега се взирам в него открито, всичките ми сетива са ампутирани, болката ми е далечен писък, отделна от тялото ми. Краката ми се движат напред съвсем сами; устните ми остават затворени, никога няма да измисля думи за този момент.

Смъртта ще е добре дошла раздяла със земните блаженства в живота ми.

Не знам колко време вървях, преди да ме парализира поредният удар в гърба. Примигвам срещу ярка светлина, каквато не съм зървала от толкова дълго. Очите ми започват да се насълзяват и примижавам срещу флуоресцентните лампи, осветяващи голямото помещение. Почти нищо не виждам.

— Джулиет Ферърс. — Нечий глас взривява името ми. В гърба ми е притисната тежка кубинка и не мога да вдигна глава, за да видя кой ми говори. — Уестън, намали осветлението и я пусни. Искам да видя лицето й. — Командата е студена и солидна като стомана, плашещо спокойна, непринудено могъща.

Яркостта спада до ниво, което мога да понеса. Отпечатъкът от кубинката е вдълбан в гърба ми, но самата нея вече я няма. Вдигам глава и поглеждам нагоре.

Младостта му ме смайва незабавно. Едва ли е много по-възрастен от мен.

Явно е, че оглавява нещо, но нямам представа какво. Кожата му е безупречна и чиста, челюстта му — заострена и силна. Очите му са с най-бледия нюанс на смарагдовото, който някога съм виждала.

Красив е.

Несиметричната му усмивка е пресметлива, дяволска.

Седи на нещо, което навярно смята за трон, но всъщност е най-обикновен стол, разположен в предната част на празното помещение. Костюмът му е идеално изгладен, русата му коса — старателно зализана, а войниците му приличат на изпечени бодигардове.

Ненавиждам го.

— Толкова си вироглава. — Зелените му очи са почти прозрачни. — Все отказваш да сътрудничиш. Не пожела да се отнесеш любезно дори със съкилийника си.

Потрепервам неволно. Мисълта за предателството му подпалва врата ми.

Зеленоокият придобива неочаквано развеселено изражение и аз се чувствам унижена.

— Я виж ти, колко интересно. — Той щраква с пръсти. — Кент, би ли дошъл, ако обичаш.

Сърцето ми спира да бие, когато Адам изниква пред мен. Кент. Името му е Адам Кент.

Горя от глава до пети. Адам веднага се явява до Зеленоокия, но го поздравява само с рязко кимване. Явно главатарят не е толкова важен, за колкото се има.

— Сър — казва той.

Толкова много мисли се преплитат в главата ми, че не мога да развържа затягащия се възел на лудостта. Трябваше да се досетя. Бях чувала слухове за това как войниците живеели под прикритие сред обществото, докладвайки пред властите за всяка подозрителна проява. Хора изчезваха всеки ден. Никой не се връщаше.

Макар че все още не разбирам защо бяха изпратили Адам да ме шпионира.

— Явно си й направил голямо впечатление.

Съсредоточавам поглед върху мъжа в стола и осъзнавам, че сакото му е окичено с малки цветни кръпки. Военни сувенири. Фамилията му е изписана на ревера: Уорнър.

Адам не отговаря. Не поглежда към мен. Стойката му е изправена, висок е метър и осемдесет, с разкошни стегнати мускули, профилът му е мъжествен и непоклатим. Същите онези ръце, които ме бяха прегръщали, сега служат като кобури за смъртоносни оръжия.

— Нищо ли няма да кажеш по въпроса? — Уорнър поглежда към Адам, кимвайки в моя посока с танцуващи в светлината, видимо развеселени очи.

Адам стисва челюсти.

— Сър.

— Разбира се. — Уорнър внезапно се отегчава. — Защо ли очаквам да кажеш нещо?

— Ще ме убиете ли? — Думите изхвърчават от устата ми, преди да съм успяла да ги обмисля, и нечие оръжие ме блъсва в гръбнака. Свличам се на пода с покрусен хленч, хъхрейки в мръсотията наоколо.

— Това не беше необходимо, Роланд. — Гласът на Уорнър е пропит с престорено неодобрение. — Навярно и аз бих се питал същото, ако бях на нейно място. — Пауза. — Джулиет?

Съумявам да вдигна глава.

— Имам предложение за теб.