Тахере Мафи
Разбий ме (14)

Четиринайсета глава

Таванът ту се избистря, ту се размива.

Главата ми тежи, зрението ми е замъглено, сърцето ми е стегнато. Долавям отчетлив вкус на паника, заклещен някъде под езика ми, и се мъча да си спомня какво го е породило. Опитвам да се надигна и не мога да разбера защо изобщо съм легнала.

Усещам нечии ръце върху раменете си.

— Как се чувстваш? — Уорнър ме гледа отвисоко.

Внезапно спомените започват да прогарят очите ми и лицето на Дженкинс изплува в съзнанието ми, замахвам с юмруци и закрещявам на Уорнър да ме пусне, опитвам да се измъкна от хватката му, а той просто се усмихва. Дори се подсмихва. Приковава внимателно ръцете ми от двете страни на тялото ми.

— Е, поне се съвзе — въздъхва той. — Разтревожих се за момент.

Мъча се да овладея треперещите си крайници.

— Махни си ръцете от мен.

Той размахва облечените си в кожа пръсти пред лицето ми.

— Защитен съм. Не се бой.

— Мразя те.

— Каква страст само — засмива се отново той. Изглежда толкова спокоен, толкова ведър. Взира се в мен с неочаквано приветливи очи.

Аз извръщам глава.

Той се изправя. Поема си малка глътка въздух.

— Виж — казва, пресягайки се за поднос, оставен върху малка масичка. — Донесох ти храна.

Възползвам се от момента да се надигна и да се огледам наоколо. Лежа в легло с балдахин и с дамаска в златисти и винено кървави багри. Подът е застлан с дебел, пищен килим с цвят на залязващо лятно слънце. В стаята е топло. Със същия размер е като тази, в която аз съм настанена; мебелите са стандартни: легло, гардероб, помощни масички, полилей, искрящ от тавана. Единствената разлика е, че в тази стая има допълнителна врата, а върху малка масичка в ъгъла тихо гори дебела свещ. Не съм виждала огън от незнайно колко години. Едва овладявам порива си да протегна ръка и да докосна пламъка.

Надигам се върху възглавниците и се преструвам, че не ми е удобно.

— Къде съм?

Уорнър се обръща към мен с чиния с хляб и сирене в ръка. В другата си ръка държи чаша вода. Той оглежда стаята, сякаш я вижда за пръв път.

— В спалнята ми.

Ако главата ми не се разцепваше на малки парченца, щях да се изкуша да побягна.

— Отведи ме в моята стая. Не искам да съм тук.

— И въпреки това си именно тук. — Той сяда в другия край на леглото, на около метър от мен. Побутва чинията към едната ми ръка. — Жадна ли си?

Не знам дали е защото не мога да разсъждавам трезво, или защото съм в същински смут, но ми е много трудно да помиря полярно противоположните личности на Уорнър. Предлага ми чаша вода, след като ме е принудил да причиня жестока мъка на друг човек. Вдигам ръце и оглеждам пръстите си, сякаш ги виждам за пръв път в живота си.

— Не разбирам.

Той килва глава, изучавайки ме с поглед, сякаш се чуди дали не съм пострадала сериозно.

— Просто попитах дали не си жадна. Какво има за разбиране? — Пауза. — Изпий водата.

Поемам чашата. Вглеждам се в нея. Вглеждам се в него. Вглеждам се в стените.

Сигурно полудявам.

Уорнър въздъхва.

— Не съм сигурен, но като че ли припадна. И ми се струва, че е добре да хапнеш нещо, макар че и в това не съм особено сигурен. — Той замълчава за кратко. — Бих казал, че напрежението ти дойде в повечко още на първия ти ден тук. Вината е моя.

— Защо се държиш мило с мен?

Изненадата по лицето му ме изненадва още повече.

— Защото ме е грижа за теб — отвръща просто той.

— Грижа те е за мен? — Ступорът в тялото ми започва да се разсейва. Кръвното ми налягане се покачва и гневът постепенно си проправя път към повърхността на съзнанието ми. — За малко да убия Дженкинс заради теб!

— Не си го…

— Подчинените ти ме пребиха! Държиш ме тук като в плен! Заплашваш ме! Заплашваш да ме убиеш! Не ми даваш никаква свобода, а твърдиш, че те е грижа за мен? — Едва не запращам чашата с вода в лицето му. — Ти си чудовище!

Уорнър извръща глава и погледът ми се озовава върху профила му. Сетне той плясва с ръце. Размисля. Докосва устни.

— Искам единствено да ти помогна.

— Лъжец.

Като че ли се замисля върху думите ми. Кимва, но само веднъж.

— Да. В по-голяма част от времето съм такъв, права си.

— Не искам да съм тук. Не искам да съм ти опитно свинче. Пусни ме да си ходя.

— Не. — Той става на крака. — Опасявам се, че не мога да го сторя.

— Защо не?

— Защото не мога. Просто… — Той подръпва пръстите си. Прокашля се. Очите му докосват тавана за кратък момент. — Защото си ми нужна.

— Нужна съм ти, за да убивам хора!

Той не отвръща веднага. Отива до свещта. Сваля едната си ръкавица. Погъделичква пламъка с гол пръст.

— Знаеш ли, Джулиет, напълно способен съм да убивам хора собственоръчно. В интерес на истината доста ме бива в това.

— Отвращаваш ме.

Той свива рамене.

— Как иначе смяташ, че човек на моя възраст би бил способен да контролира толкова много войници? Защо иначе баща ми би ми поверил управлението на цял сектор?

— Баща ти? — Надигам се в леглото с внезапно възбудено против собствената ми воля любопитство.

Той не обръща внимание на въпроса ми.

— Механизмът на страха е съвсем елементарен. Хората се плашат от мен, затова се вслушват в думите ми. — Той махва с ръка. — Празните заплахи не струват и пукната пара в наши дни.

Стисвам клепачи.

— Значи, убиваш хора, за да спечелиш власт.

— Също като теб.

— Как смееш…?

Той се изсмива. Гръмко.

— Няма лошо да се самозалъгваш, ако ти помага да се чувстваш по-добре.

— Не лъжа…

— Защо ти отне толкова много време да се откъснеш от Дженкинс?

Устата ми замръзва намясто.

— Защо не започна да се съпротивляваш моментално? Защо му позволи да задържи ръка върху теб толкова дълго време?

Ръцете ми треперят и аз ги стисвам силно.

— Не знаеш нищо за мен.

— А в същото време ти твърдиш, че знаеш всичко за мен.

Сключвам челюсти, тъй като нямам доверие на устата си.

— Поне аз съм откровен — добавя той.

— Току-що си призна, че си лъжец!

Той повдига вежди.

— Поне съм откровен за това, че съм лъжец.

Трясвам чашата с вода върху страничната масичка. Отпускам глава в дланите си. Мъча се да запазя самообладание.

— Е — подхващам дрезгаво, — защо тогава съм ти притрябвала аз? Щом си толкова недостижим убиец?

Мимолетна усмивка пробягва по лицето му.

— Един ден ще те запозная с отговора на този въпрос.

Понечвам да възразя, но той ме спира с една ръка. Взима парче хляб от чинията. Задържа го под носа ми.

— Почти нищо не хапна на вечеря. Това не може да е за добро.

Не помръдвам.

Той пуска хляба в чинията и я оставя до чашата с вода. Обръща се към мен. Впива поглед в очите ми с такава сила, че за момент ме обезоръжава. Искам да му кажа, да изкрещя в лицето му толкова много неща, но някак забравям всички думи, търпеливо чакащи в устата ми. Нямам воля да извърна очи.

— Хапни нещо. — Очите му ме изоставят. — После поспи. Ще се върна сутринта.

Той става на крака. Изтупва панталоните си без всякаква причина.

— Защото искам да останеш тук.

— Но защо?

Той се изсмива силно.

— Пълна си с въпроси.

— Ами… ако ми дадеш поне един директен отговор…

— Лека нощ, Джулиет.

— Ще ме пуснеш ли? — питам аз, този път тихо, кротко.

— Не. — Той прави шест крачки към ъгъла със свещта. — А и не мога да ти обещая, че животът ти ще стане по-лесен. — В гласа му не се долавя съжаление, гузност, състрадание. Звучи така, сякаш говори за времето.

— Нищо чудно и да лъжеш.

— Да, нищо чудно. — Той кимва сякаш на самия себе си. Духва свещта.

И изчезва.

 

 

Опитвам да се съпротивлявам.

Опитвам да остана будна.

Опитвам да разсъждавам трезво, но не успявам.

 

 

Рухвам от пълно изтощение.