Тахере Мафи
Разбий ме (46)

Четирийсет и шеста глава

— Пункт Омега?

— Омега е последната буква в гръцката азбука. Финалният етап, крайната в поредицата. — Той спира пред мен и за пръв път забелязвам символа омега, избродиран на гърба на сакото му. — Ние сме последната надежда на цивилизацията ни.

— Но как… толкова сте малко на брой… как изобщо ви хрумна, че можете да се изправите срещу…

— Градим движението от дълго време, Джулиет. — За пръв път споменава името ми. Гласът му е силен, плавен, стабилен. — От много години съставяме планове, организираме се, чертаем стратегията си. Крахът на човешкото общество не би трябвало да е изненада за никого. Сами си го навлякохме. Въпросът не беше дали строят ще рухне — продължава той, — а кога. Беше въпрос на време. Само трябваше да изчакаме, за да видим кой ще опита да узурпира властта и как ще иска да я впрегне. Страхът — казва той, обръщайки се към мен за секунда, докато стъпките му отекват тихо по каменния под, — е мощна движеща сила.

— Жалка история.

— Съгласен съм. Поради което един от стремежите ми е да съживя спрелите сърца, загубили всякаква надежда. — Свиваме по още един коридор. — И да ви отворя очите за това, че почти всичко, което знаете за света ни, е лъжа.

Спирам намясто. Едва не падам по лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нещата далеч не са толкова плачевни, колкото Възобновителите ни ги представят.

— Но храната не стига…

— Защото те не ни дават достъп до нея.

— Животните…

— Са укривани от обществото. Жертва са на генното инженерство. Отглеждат ги по тайни пасища.

— Но въздухът… сезоните… климатът…

— Не са в толкова окаяно състояние. Може да се каже, че това е най-реалният ни проблем… но причината за него е безскрупулната ни експлоатация на Майката Земя. Човешките посегателства, за които все още имаме шанс да изкупим вината си. — Той се обръща с лице към мен. Привлича вниманието ми с нетрепващ поглед. — Все още имаме шанс да променим света. Можем да подсигурим прясна питейна вода на цялото човечество. Можем да направим така, че посевите да не се манипулират с цел печалба; да наложим възбрана върху генните модификации, поддържани от производителите. Хората измират, защото ги храним с отрова. Животните измират, защото ги принуждаваме да ядат отпадъци, да живеят в собствените си нечистотии, държим ги в клетки и ги малтретираме. Растенията вехнат, защото поим земята с химикали, вредни за здравето ни. Но всички тези проблеми имат решение. Пълнят ни главите с лъжи, защото повярваме ли в тях, ставаме слаби, уязвими, податливи. Разчитаме на други за храната, здравето, оцеляването си. Това ни осакатява. Създава страхливци. Поробва децата ни. Време е да се опълчим.

Очите му искрят от жар, стиснал е юмруци в гнева си. Думите му са покоряващи, натежали от решимост, красноречиви и дълбокомислени. Не се и съмнявам, че е приобщил множество хора с идеалистичните си виждания. Давал е надежда за едно по-светло бъдеще. Вдъхновение в един суров, празен свят. Той е роден водач. Талантлив оратор.

Трудно ми е да му повярвам.

— Откъде си толкова сигурен, че теориите ти са верни? Имаш ли доказателство?

Ръцете му се отпускат. Очите му угасват. По устните му се изписва тъничка усмивка.

— Разбира се — казва почти през смях.

— Какво смешно видя?

Той поклаща глава. Съвсем леко.

— Скептицизмът ти ме разведрява. Всъщност му се възхищавам. Не е разумно да вярваш на всичко, което чуваш.

Улавям двусмислицата в думите му. Отдавам му заслуженото.

— Touche’, господин Касъл.

Кратко мълчание.

— Да не би да сте французойка, госпожице Ферърс?

По майчина линия. Извръщам поглед.

— Та къде е това доказателство?

— Самото ни движение е достатъчно доказателство. Оцеляваме благодарение на тези истини. Сдобиваме се с храна и други провизии от складовите комплекси, построени от Възобновителите. Открили сме нивите им, фермите им, животните им. Имат стотици декари посеви. Селскостопанските работници са роби, бъхтещи се под заплахата от смърт за тях самите или роднините им. Остатъкът от обществото бива или изтребван, или изолиран в стриктно регулирани сектори под постоянно наблюдение.

Запазвам лицето си безизразно, нетрепващо, неутрално. Все още не съм решила дали му вярвам, или не.

— А аз за какво съм ти? Защо съм ти притрябвала тук?

Той спира пред стъклена стена. Посочва към стаята отвъд нея. Не дава отговор на въпроса ми.

— Твоят Адам се възстановява благодарение на нашите хора.

Едва не се препъвам в бързината си да го видя. Залепвам длани на стъклото и надниквам в ярко осветеното помещение. Адам спи, лицето му е съвършено, спокойно. Това трябва да е болничното крило.

— Загледай се — казва ми Касъл. — Към тялото му няма прикрепени игли. Не е свързано с животоподдържащи машини. Пристигна с три счупени ребра. Белите му дробове бяха пред колапс. В бедрото му имаше куршум. Бъбреците му бяха наранени, както и останалата част от тялото му. Открити рани, разкървавени китки. Изкълчен глезен. Беше загубил повече кръв, отколкото някои болници биха имали възможност да му прелеят.

Сърцето ми е на път да изпадне от тялото ми. Искам да влетя през стъклото и да го взема в прегръдките си.

— В Пункт Омега живеят близо 200 души — казва Касъл. — По-малко от половината имат една или друга дарба.

Завъртам се към него смаяна.

— Доведох те тук — продължава с внимателен, притихнал глас, — защото тук ти е мястото. Защото трябва да знаеш, че не си сама.