Тахере Мафи
Разбий ме (42)

Четирийсет и втора глава

— Пристигнахме, и то посред нощ. Така че, по мои изчисления, не би трябвало да сме допуснали глупави грешки по пътя.

Кенджи спира колата. Отново се намираме под земята, в някакъв странен паркинг. В единия момент бяхме на открито, а в следващия потънахме сякаш в минна галерия. Входът е почти неоткриваем, особено в тъмнината. Кенджи не си е измислял за това скривалище.

През последните няколко минути се мъча да задържа Адам в съзнание. Тялото му се бори с изтощението, кръвозагубата, глада, милионите болезнени импулси. Чувствам се съвършено безполезна.

— Трябва да отведем Адам директно в болничното крило — обявява Кенджи.

— Имат болнично крило? — Сърцето ми се рее с парашут в пролетно небе.

Кенджи се усмихва широко.

— Тук си имат всичко. Направо ще ти падне шапката. — Той натиска копчето на тавана. Бледа светлина озарява стария седан. Кенджи излиза през вратата. — Изчакайте ме тук… ще накарам някого да докара носилка.

— Ами Джеймс?

— О! — Устата на Кенджи потрепва. — Ами той, ъм… той ще поспи още известно време.

— Как така…?

Той се прокашля. Веднъж. Два пъти. Позаглажда с длан гънките по тениската си.

— Аз такова… не е изключено да съм му дал нещо, което да… направи пътуването по-лесно поносимо.

— Дал си приспивателно на десетгодишно дете? — Боя се, че всеки момент ще му счупя врата.

— Да не мислиш, че щеше да е по-добре за него да види всичко това?

— Адам ще те убие.

Кенджи поглежда към натежалите клепачи на Адам.

— Е, да, ама поне извадих късмет, че няма да ме убие още тази вечер. — Той се поколебава. Влиза в колата и прокарва пръсти през косата на Джеймс. Усмихва се леко. — Хлапакът е същински светец. На сутринта ще е като нов.

— Не мога да повярвам, че…

— Ей, ей… — Той вдига ръце да ме спре. — Имай ми доверие. Нищо му няма. Просто не исках да се травмира повече, отколкото е нужно. — Той свива рамене. — Кой знае, може пък Адам да е на моето мнение.

— Ще ти извия врата. — Гласът на Адам е тихо мрънкане.

Кенджи се разсмива.

— Продължавай в тоя дух, брато, иначе ще реша, че не говориш сериозно.

Кенджи изчезва.

Наблюдавам Адам, не му позволявам да заспи. Уверявам го, че почти е вън от опасност. Докосвам с устни челото му. Проучвам всяка сянка, всяко очертание, всяка рана и синина по лицето му. Мускулите му се отпускат, напрежението се изпарява от чертите му. Въздухът започва да напуска гърдите му малко по-лесно. Целувам горната му устна. Целувам долната му устна. Целувам бузите му. Носът му. Брадичката му.

След това всичко се случва неусетно бързо.

Четирима души се втурват към колата. Двама по-възрастни от мен и други двама по-възрастни от тях. Двама мъже. Две жени.

— Къде е? — пита по-възрастната жена. Всичките се озъртат тревожно наоколо. Питам се дали виждат как ги гледам през прозореца.

Кенджи отваря вратата откъм Адам. Вече не се усмихва. В интерес на истината изглежда някак… променен. По-силен. По-бърз. По-висок дори. Той владее ситуацията. Излъчва авторитетност. Тези хора го познават.

Вдигат Адам на носилката и моментално преценяват състоянието му. Всички говорят едновременно. Нещо за счупени ребра. Нещо за кръвозагуба. Нещо за дихателни пътища и белодробна вместимост… и „какво се случило с китките му?“. Нещо за проверка на пулса му и „откога кърви?“. Младите мъж и жена поглеждат в моя посока. Всичките са облечени в странни екипи.

Странни костюми. Бели със сиви ивици от двете страни. Чудя се дали това е медицинска униформа.

Тръгват нанякъде с носилката.

— Почакайте… — Изскачам трескаво от колата. — Почакайте! Искам да дойда с него…

— Не сега — спира ме Кенджи. После гласът му се смекчава. — Не може да си с него точно сега.

— Защо? Какво ще му правят? — Светът се размътва и избистря пред очите ми, нюанси на сивото се мержелеят като фантастични кадри, насечени движения. Внезапно нищо не е на мястото си. Внезапно всичко ми се струва объркващо. Внезапно започвам да чувствам главата си като паве и стотици крака ме стъпкват до смърт. Не знам къде се намираме. Не знам кой е Кенджи. Кенджи беше приятел на Адам. Адам го познава. Адам. Моят Адам. Адам, който се изплъзва от ръцете ми… и не мога да отида с него… а искам да отида с него, но не ми позволяват да отида с него… и не знам защо…

— Ще му помогнат… Джулиет… Трябваш ми с разсъдъка си. Не можеш да се сринеш точно сега. Знам, че денят беше безумен, но ми трябваш спокойна. — Гласът му. Така уравновесен. Така внушителен изведнъж.

— Кой си ти…? — Започва да ме обзема паника. Искам да грабна Джеймс и да побягна, но не мога. Той е направил нещо на Джеймс и дори да знаех как да го събудя, не мога да го докосвам. Иска ми се да изтръгна ноктите си. — Кой си ти…?

Кенджи въздъхва.

— Умираш от глад. Грохнала си от умора. В този момент те атакува шокът и още милион други емоции. Разсъждавай логично. Няма да ти сторя нищо. Вече си в безопасност. Адам също. Джеймс също.

— Искам да съм до него… искам да видя какво ще му правят…

— Не мога да го позволя.

— Какво ще ми сториш? Защо ме доведе тук…? — Очите ми са изцъклени, стрелкат се в хиляди различни посоки. Въртя се намясто, загубена сред океана на собственото си въображение. Не умея да плувам. — Какво искаш от мен?

Кенджи свежда поглед. Потърква челото си. Бръква в джоба си.

— Наистина се надявах да не прибягвам до това.

Май пищя.