Тахере Мафи
Разбий ме (16)

Шестнайсета глава

Още с влизането в стаята отварям гардероба и изтръгвам лилавата рокля от закачалката й. Тогава си спомням, че ме наблюдават. Камерите. Питам се дали не са наказали Адам и заради това, че ми е разкрил за камерите. Питам се дали се е изложил и на други рискове заради мен. Питам се защо…

Докосвам твърдия, модерен плат на сливовата рокля и пръстите ми допълзяват до ръба му, също като тези на Адам вчера. Чудя се какво ли в тази рокля го привлича толкова. Защо трябва да облека точно нея. Защо изобщо трябва да се пременявам в рокля.

Не съм някаква си кукла.

Ръката ми се допира до малкия дървен рафт, намиращ се под окачените дрехи, и кожата ми се долепя до непозната на пипане повърхност. Груба е, чужда е, но и позната в същото време. Пристъпвам по-близо до гардероба и се скривам между вратите му. Пръстите ми заопипват странния предмет и топла вълна от слънчеви лъчи залива стомаха ми, изпълвайки ме с надежда и чувство, с прилив на наивно щастие, толкова бурен, че се учудвам как по лицето ми не рукват сълзи.

Тефтерчето ми.

Той е спасил тефтерчето ми. Адам е спасил единственото ми притежание.

Грабвам лилавата рокля и пъхвам тефтера в диплите й, след което се отправям към банята.

Към банята, където няма камери.

Към банята, където няма камери.

Към банята, където няма камери.

Това е опитвал да ми каже, осъзнавам го чак сега. Вчера в банята е опитвал да ми каже нещо, а аз бях толкова уплашена, че го прогоних.

Прогоних го.

Затварям вратата след себе си, а ръцете ми треперят, докато разгръщам познатото руло от листове, слепени с вехто лепило. Разлиствам страниците, уверявайки се, че всички са по местата си, и очите ми кацват върху последно изписаната. В края й има нещо нетипично. Ново изречение, написано с чужд почерк.

Ново изречение, навярно написано от него.

Не е каквото си мислите.

Вцепенявам се намясто.

Всеки сантиметър от плътта ми е изопнат, изпълнен с чувство, и напрежението се трупа в гърдите ми, пулсира все по-шумно и по-бързо, и по-силно, набъбвайки в контраст с неподвижността на тялото ми. Не треперя, когато времето около мен застине. Забавям дъха си, броя несъществуващи неща, намислям си въображаеми цифри, преструвам се, че времето е счупен пясъчен часовник, а процеждащите се песъчинки са секундите. Осмелявам се да повярвам.

Позволявам си надеждата, че Адам се опитва да общува с мен. Достатъчно умопомрачена съм да допусна подобна възможност.

Откъсвам страницата от малкото тефтерче и я стисвам здраво, усърдно преглъщайки истерията, гъделичкаща всеки пречупен момент в съзнанието ми.

Скривам тефтерчето в джоба на лилавата рокля. Джобът, в който и Адам навярно го е бил пъхнал. Джобът, от който вероятно е изпаднало. Джобът на лилавата рокля. Джобът на лилавата рокля.

Надеждата е джоб с вероятности.

Държа я в ръката си.

Уорнър не закъснява.

Нито пък почуква на вратата.

Тъкмо нахлузвам обувките си, когато влетява, без да каже и дума, без дори да направи опит да ме предупреди. Очите му шарят по цялото ми тяло. Челюстта ми се стяга от само себе си.

— Наранил си го — чувам се да казвам.

— Не би трябвало да те интересува — казва той с килната настрани глава и махва към роклята ми. — Но очевидно е така.

Стисвам устни и се моля ръцете ми да не треперят прекалено. Не знам къде е Адам. Не знам колко тежка е травмата му. Не знам как ще подходи Уорнър, докъде е готов да стигне в името на стремежите си, но мисълта, че Адам страда, е като ледена ръка, сграбчила гръкляна ми. Не мога да си поема въздух. Чувствам се така, сякаш се мъча да преглътна клечка за зъби. Ако Адам се опитва да ми помогне, може да залага живота си на карта.

Докосвам листчето хартия, скътано в джоба ми.

Дишай.

Очите на Уорнър са залепени за прозореца ми.

Дишай.

— Време е да вървим — казва той.

Дишай.

— Къде отиваме?

Не получавам отговор.

Излизаме през вратата. Озъртам се наоколо. Коридорът е празен, съвършено пуст.

— Къде е Адам армията ти…?

— Тази рокля много ми харесва — казва Уорнър, плъзвайки ръка през кръста ми. Аз се отдръпвам, но той ме побутва в посока към асансьора. — Стои ти прекрасно. Отвлича вниманието ми от всичките ти въпроси.

— Клетата ти майка.

Уорнър едва не се препъва в собствените си крака. Ококорва смаяни очи. Спира на около метър от целта ни. И се завърта.

— Какво искаш да кажеш?

Стомахът ми се преобръща.

Лицето му придобива чудато изражение: смесица от машинално напрежение, спонтанен ужас, внезапно мрачно предчувствие.

Всъщност исках да се пошегувам, но не му го казвам. Жал ми е за клетата ти майка, щях да му кажа, задето й се налага да търпи толкова недостоен, окаян син. Само че си замълчавам.

Той сграбчва ръцете ми и се съсредоточава в очите ми. Слепоочията му пулсират от вълнение.

— Какво искаш да кажеш? — настоява той.

— Н-ннищо — заеквам аз. Гласът ми се пречупва наполовина. — Не исках… беше просто шега…

Уорнър пуска ръцете ми, сякаш са го изгорили. Извръща поглед. Устремява се към асансьора и дори не ме изчаква.

Чудя се какво ли не ми казва.

Чак след като слизаме няколко етажа надолу и тръгваме по непознат коридор към непозната врата, той благоволява да ме погледне. Отпуска ми пет думи.

— Добре дошла в бъдещето си.