Тахере Мафи
Разбий ме (48)

Четирийсет и осма глава

Касъл използва ключа в ръката си, за да отвори вратата.

— Защо болничното крило е заключено? — интересувам се аз.

Той се обръща към мен. Чак сега ми прави впечатление, че не е особено висок.

— Ако знаеше къде можеш да го откриеш, щеше ли да чакаш търпеливо зад тази врата?

Свеждам поглед. Не отговарям. Надявам се, че лицето ми не е червено.

Той се старае да звучи насърчително.

— Оздравяването е деликатен процес. Не бива да бъде прекъсвано или повлиявано от бурни емоции. Имаме късмета сред нас да живеят две лечителки. Близначки са, в интерес на истината. Най-удивителното в случая е, че всяка от тях съсредоточава енергията си върху различен елемент: едната изцерява физическите травми, а другата психическите. И на двете страни трябва да се обърне внимание, в противен случай лечението ще е непълно, повърхностно, недостатъчно. — Той завърта дръжката на вратата. — Но смятам, че вече е безопасно да го посетиш.

Влизам в стаята и обонянието ми почти незабавно бива покорено от аромата на жасмин. Озъртам се за самите цветя, но не ги откривам. Питам се дали не е просто парфюм. Уханието е опияняващо.

— Ще те изчакам отвън — казва ми Касъл.

В стаята се помещава дълга редица от легла с най-обикновени чаршафи. Около двайсетина са и всичките са празни, освен това на Адам. В дъното на помещението има врата, която навярно води към друга стая. Но в момента съм твърде притеснена, за да проявявам любопитство.

Придърпвам си един стол, като гледам да съм възможно най-тиха. Не искам да го будя, стига ми да се уверя, че е добре. Стисвам и отпускам ръце. Усещам с необичайна яснота ускорения ритъм на сърцето си. И знам, че не е добра идея да го докосвам, но не мога да се сдържа. Пръстите му са топли.

Клепачите му потреперват за момент. Не се отварят. Вдишва рязко и аз замръзвам.

Едва не избухвам в сълзи.

— Какво правиш?

Паническият глас на Касъл ме кара да извърна рязко глава.

Пускам ръката на Адам. Отдръпвам се от леглото с широко отворени, тревожни очи.

— Какво имаш предвид?

— Защо… току-що го… можеш да го докосваш…? — Не бях предполагала, че някога ще видя Касъл толкова объркан, изумен. Загубил е железния си самоконтрол и едната му ръка е протегната в опит да ме спре.

— Разбира се, че мога до го док… — Млъквам. Опитвам да запазя спокойствие. — Кенджи не ти ли каза?

— Това момче е неподатливо на допира ти? — Думите на Касъл са слисан шепот.

— Да. — Откъсвам поглед от него и го насочвам към Адам, който продължава да спи дълбоко. Същото важи и за Уорнър.

— Това е… поразително.

— Така ли?

— Абсолютно. — Очите на Касъл пламтят от възбуда. — Определено не е съвпадение. В подобни ситуации не съществуват съвпадения. — Той се умълчава. Започва да кръстосва из стаята. — Удивително. Колко възможности ни се откриват… колко теории… — Вече не говори на мен. Разсъдъкът му работи на твърде бързи обороти, за да схвана смисъла. Поема си дълбока глътка въздух. Като че ли си спомня, че съм в стаята. — Прощавай. Би ли ми разказала още, ако обичаш? Момичетата ще дойдат съвсем скоро… в момента се грижат за Джеймс. Трябва да им докладвам за тази нова информация при първа възможност.

— Чакай малко…

Той вдига поглед.

— Да?

— Имаш теории? — питам го аз. — Знаеш… знаеш защо ми се случват такива неща?

— Имаш предвид на нас? — поправя ме Касъл с нежна усмивка.

Опитвам да не се изчервявам. Съумявам да кимна.

— От години правим сериозни проучвания — казва той. — Смеем да твърдим, че сме доста осведомени.

— И? — Едва успявам да дишам.

— Обещавам, че ако решиш да останеш в Пункт Омега, съвсем скоро ще проведем и този разговор. Пък и точно този момент не ми се струва особено подходящ. — Той кимва към Адам.

— О! — Усещам как бузите ми пламват. — Разбира се.

Касъл се обръща да си тръгне.

— Но смяташ ли, че Адам… — Думите се изливат от устата ми твърде бързо. Опитвам да укротя темпото. — Смяташ ли, че и той е… като нас?

Касъл се врътва на пета. Впива очи в моите.

— Смятам — изрича внимателно, — че е напълно възможно.

Ахвам.

— Приеми извинението ми — казва после, — но наистина трябва да вървя. Пък и не бих желал да ви се натрапвам.

Искам да му кажа: да, добре, разбира се, естествено. Искам да му се усмихна и да му махна с ръка и да му кажа, че няма проблем. Но ме чоплят толкова много въпроси, че очаквам всеки момент да избухна, ще ми се да ми разкрие всичко, което знае.

— Съзнавам, че е трудно да се смели наведнъж толкова много информация. — Той спира при вратата. — Но ще имаме предостатъчно време за разговори. Сигурно си изтощена и несъмнено малко сън би ти се отразил добре. Момичетата ще се погрижат за теб, вече те очакват. Всъщност те ще са новите ти съквартирантки в Пункт Омега. Убеден съм, че с радост ще отговорят на въпросите ти. — Той хваща раменете ми, преди да си отиде. — За мен беше чест да се запознаем, госпожице Ферърс. Надявам се, че ще обмислите сериозно предложението ми да останете при нас за постоянно.

Аз кимвам вцепенено.

Той напуска стаята.

От години правим сериозни проучвания — каза той. — Смеем да твърдим, че сме доста осведомени — каза той. — Съвсем скоро ще проведем и този разговор.

За пръв път в живота си получавам възможността да разбера какво съм и идеята ми се струва фантастична. Ами Адам? Адам. Изтръгвам се от унеса и присядам до него. Стисвам пръстите му. Касъл може и да греши. Може би всичко това е просто съвпадение.

Трябва да се съсредоточа.

Питам се дали някой има прясна информация за Уорнър.

— Джулиет?

Очите му са полуотворени. Гледа ме така, сякаш се чуди дали не съм плод на въображението му.

— Адам! — Едва успявам да укротя енергията си.

Той се усмихва и напънът като че ли изцежда силите му.

— Господи, колко се радвам да те видя.

— Ти си добре. — Хващам ръката му, устоявам на импулса да го придърпам в обятията си. — Наистина си добре.

Усмивката му се разширява.

— Толкова съм уморен. Имам чувството, че мога да проспя няколко години.

— Не се тревожи, ефектът на успокоителното ще отшуми съвсем скоро.

Обръщам се. Две момичета с напълно еднакви зелени очи се взират в нас. По лицата им едновременно се появяват усмивки. Дългите им, гъсти кестеняви коси висят в съвършено прави конски опашки от главите им. Носят еднакви сребристи униформи. На краката си имат златисти ниски обувчици.

— Аз съм Тана — казва момичето отляво.

— Аз съм Ранда — добавя сестра й.

Не намирам абсолютно никаква разлика помежду им.

— Приятно ни е да се запознаем — изричат двете в един глас.

— Аз съм Джулиет — продумвам. — И за мен е удоволствие.

— Адам е почти готов за изписване — уведомява ме едната.

— Тана е уникална лечителка — изчуруликва другата.

— Ранда е по-добра от мен — вмята първата.

— Ще е свободен да си върви веднага щом успокоителното се изчисти от организма му — казват едновременно с усмивки на лица.

— О… това е прекрасно… много ви благодарим… — Не знам към коя от двете да гледам. На коя да отговоря. Връщам поглед към Адам. Като че ли се забавлява.

— Къде е Джеймс? — пита той.

— Играе си с другите деца. — Май му отговаря Ранда.

— Току-що го водихме до тоалетната — казва другата близначка.

— Искате ли да го видите? — Отново Ранда.

— Има и други деца? — Очите ми се разширяват по протежение на цялото ми лице.

Момичетата кимват в унисон.

— Ще отидем да го доведем — казват в хор. И изчезват.

— Струват ми се добри души — коментира след секунда Адам.

— Да, прав си. — Цялото място ми се струва добро.

 

 

Тана и Ранда се връщат с Джеймс, който изглежда по-щастлив, отколкото някога съм го виждала, като че ли дори е по-щастлив, отколкото при срещата му с Адам. Тук видимо му харесва. Харесва му да е с другите деца, харесва му да е с „красивите момичета, които се грижат за мен, понеже са много мили, и има купища храна, и ми дадоха шоколад, Адам, опитвал ли си някога шоколад?“. Има и голямо легло, пък и е безкрайно развълнуван, защото от утре започва училище с другите деца.

— Много се радвам, че си буден — казва той на Адам, подскачайки нагоре-надолу върху леглото му. — Казаха ми, че си се разболял и че си почиваш, а сега, като си буден, значи, си по-добре, нали така? И сме в безопасност? Май не си спомням какво се е случило по пътя дотук. — Признава си той леко засрамен. — Явно съм го проспал.

Струва ми се, че в този момент Адам го досърбяват ръцете да извие врата на Кенджи.

— Да, в безопасност сме — уверява го Адам, прокарвайки ръка през рошавата му русолява коса. — Всичко е наред.

Джеймс хуква към занималнята при другите деца. Тана и Ранда си измислят оправдание да ни оставят насаме. Стават ми все по-симпатични, и по-симпатични.

— Обясни ли ти вече някой какво е това място? — пита ме Адам. Съумява да се поизправи до седнало положение. Чаршафът му се свлича надолу. Гърдите му се разголват. Кожата му е идеално зараснала — не мога дори да съпоставя картината, запечатана в паметта ми, с тази пред очите ми. Забравям да отговоря на въпроса му.

— Нямаш нито един белег. — Докосвам плътта му, сякаш имам нужда да се уверя с допир.

Той опитва да се усмихне.

— Тукашните медицински техники не са особено традиционни.

Вдигам смаян поглед.

— Ти… знаеш?

— Запозна ли се с Касъл вече?

Кимвам в недоумение.

Той се намества в леглото. Въздъхва.

— От доста време се носят слухове за това място. Станал съм много добър в подслушването, главно защото трябваше да си пазя гърба. В армията дочувахме разни неща. За какви ли не вражески заплахи. За възможни засади. Още от момента, в който постъпих в армията, се говореше за невиждано досега нелегално движение. Повечето разправяха, че било измишльотина. Някаква си глупост, съчинена, за да плаши хората. Изключено било да е истина. Но аз открай време се надявах да грешат, особено след като научих за теб… надявах се, че ще успеем да намерим и други с такива способности. Само че не знаех от кого да поискам информация. Нямах никакви връзки… никаква представа как да ги открия. — Той поклаща глава. — А през цялото това време Кенджи е действал под прикритие.

— Каза, че търсел мен.

Адам кимва. Засмива се.

— Също като мен. Също като Уорнър.

— Не разбирам — проронвам аз. — Сега, когато знам, че има и други като мен… по-силни дори… се чудя още повече защо му е било на Уорнър да се докопа точно до мен?

— Открил те е много преди Касъл — отговаря Адам. — Отдавна си те е заплюл. — Той се отпуска назад. — Уорнър може да е всякакъв, но не и глупав. Несъмнено е знаел, че зад слуховете има известна истина… и тя го е грабнала. Защото, колкото Касъл е искал да използва способностите ти за добро, толкова Уорнър е желаел да ги впрегне за собствената си кауза. Целял е да се превърне в нещо като свръхсила. — Той се замисля. — Вложи много време и енергия в изучаването ти. Едва ли му се е искало да се окажат хвърлени на вятъра.

— Адам — прошепвам аз.

Той хваща ръката ми.

— Да?

— Не мисля, че е мъртъв.