Тахере Мафи
Разбий ме (5)

Пета глава

Не знам кога започна всичко.

Не знам защо започна.

Не знам нищо за нищо, освен за крясъците.

Майка ми крещи, осъзнавайки, че вече не може да ме докосва. Баща ми крещи, осъзнавайки какво бях причинила на майка си. Родителите ми крещят, след като са ме заключили в стаята ми и са ми съобщили, че трябва да съм благодарна. За храната. За човечното им отношение към същество, което по никакъв начин не може да им е дете. За пръчката, с която измерваха на какво разстояние трябва да ме държат.

Съсипала съм живота им, казваха ми.

Откраднала съм щастието им. Съсипала съм надеждата на майка ми да роди друго дете.

Нима не виждах какво им бях причинила, питаха ме те. Не виждах ли, че бях опропастила всичко.

Така се стараех да поправя съсипаното. Всеки божи ден се мъчех да съм онова, което искаха да бъда. Постоянно се стремях да бъда по-добра, но просто не знаех как.

Сега знам единствено, че учените грешат.

Светът е плосък.

Знам го, защото ме хвърлиха от ръба му и цели седемнайсет години дращя да се задържа. Цели седемнайсет години опитвам да се изкача, но е почти невъзможно да надвиеш гравитацията, когато няма кой да ти подаде ръка.

Когато никой не поема риска да те докосне.

 

 

Днес вали сняг.

Бетонът е леденостуден и по-твърд от обикновено, но предпочитам ниските температури пред задушаващата влажност на летните дни. Лятото е като печка, сваряваща целия свят градус по градус. Обещава ти милион чудни прилагателни, а накрая пълни носа ти с воня и канални води за вечеря. Мразя зноя и лепкавата, потна гадост, която оставя след себе си. Мразя предвзетата досада на слънцето, твърде себепогълнато, за да се замисли за безкрайните часове, които прекарваме в неговата компания. Слънцето е безочливо: винаги напуска света, щом се отегчи от нас.

Луната е предан спътник.

Никога не си тръгва. Винаги стои на мястото си и ни наблюдава непоколебимо, познава ни в светлите и тъмните ни моменти, променя се непрекъснато, също като нас самите. Всеки нощ изгрява с различно лице. Понякога вяло и немощно, понякога силно и пълно със светлина. Луната разбира какво е да си човек.

Несигурен. Самотен. Осеян с несъвършенства като с кратери.

Гледам през прозореца толкова дълго време, че се самозабравям. Протягам ръка да хвана една снежинка и юмрукът ми се затваря сред ледения въздух. Празен.

Искам този юмрук, прикрепен към китката ми, да разбие прозореца.

Само за да почувствам нещо.

Само за да се почувствам човек.

 

 

— Колко е часът?

Очите ми примигват за момент. Гласът му ме връща в свят, който непрестанно опитвам да забравя.

— Не знам — отговарям. Нямам никаква представа колко е часът. Нямам представа кой ден от седмицата е, кой месец, нито дори дали е някой определен сезон.

В наши дни не можем да говорим за сезони.

Животните измират, птиците не летят, посевите са рядко явление, цветята са почти изчезнали. Времето е непостоянно. В някои зимни дни температурата достига 33 градуса. Понякога вали сняг ей така. Вече не можем да отглеждаме достатъчно храна, не можем да поддържаме необходимата за животните растителност, не можем да изхранваме хората подобаващо. Населението ни измираше с плашещо темпо, преди Възобновителите да вземат нещата в свои ръце и да ни уверят, че имат решение на проблема. Толкова отчайващ глад мъчеше животните, че бяха готови да ядат какво ли не, а отчайващият глад на хората ги караше да ядат отровени животни. Самоубивахме се, стремейки се да оцелеем. Климатът, растенията, животните и оцеляването на човешката раса са неразривно свързани. Природните стихии воюваха една с друга, защото бяхме злоупотребили с екосистемата. Злоупотребявахме с атмосферата. Злоупотребявахме с фауната. Злоупотребявахме с братята си човеци.

Възобновителите обещаха, че ще върнат нещата в релси. Но въпреки че здравето на човечеството позаякна мъничко при новия режим, повече хора умираха от дулото на пистолет, отколкото от празен стомах. Положението се влошава прогресивно.

— Джулиет?

Вдигам рязко глава.

Очите му са бдителни, тревожни, анализиращи.

Извръщам поглед.

Той се прокашля.

— Значи, ъ… ни хранят само веднъж дневно?

Въпросът му запраща и неговите, и моите очи към малкото прозорче на вратата.

Притискам колене към гърдите си и намествам някак костите си върху матрака. Ако стоя много, много неподвижно, съм почти способна да не обръщам внимание на болката от вдълбаването на метала в плътта ми.

— Храненията не са по график — казвам му. Пръстът ми рисува нова шарка по грубата материя на одеялото. — Обикновено дават нещо сутрин, но за друго няма гаранция. Понякога… щастието ни се усмихва. — Очите ми отскачат към стъклото, вградено в стената. Розови и червени багри се процеждат в стаята и знам, че е време за ново начало. Ново начало на същия край. Поредният ден.

Може би днес ще умра.

Може би днес ще видя летяща птица.

— И това ли е всичко? Отварят вратата веднъж дневно, за да си свършим работата, и евентуално, ако ни провърви, ни хранят? Това ли е?

Птицата ще бъде бяла с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети.

— Това е.

— И няма… групова терапия? — Едва не се разсмива.

— До момента, в който ти пристигна, не бях продумала цели 264 дни.

Смълчаността му говори така красноречиво. Ако протегна ръка, мога да докосна гузната съвест, кацнала на рамото му.

— Колко време ще си тук? — пита ме той накрая.

Завинаги.

— Не знам. — В далечината се чува механичен звук, скърцане/стон/тракане. Животът ми представлява четири стени от пропуснати възможности, налети в калъпи за бетон.

— Ами семейството ти? — В гласа му се долавя искрена тъга, сякаш вече знае отговора.

Ето какво знам за родителите си: нямам представа къде са.

— А ти защо си тук? — Говоря на пръстите си, за да избегна погледа му. Проучила съм ръцете си така задълбочено, че знам точно къде са безмилостните следи от всички удари, порязвания, натъртвания. Дребни ръце. Фини пръсти. Свивам ги в юмрук и ги отпускам, за да разсея напрежението. Той още не ми е дал отговор.

Вдигам поглед.

— Не съм луд — са единствените му думи.

— Така разправяме всички. — Килвам глава и я поклащам едва забележимо. Прехапвам устна. Очите ми постоянно се стрелкат тайно към прозореца.

— Защо все гледаш навън?

Въпросите му не ме притесняват… наистина. Просто е странно да има с кого да говориш. Странно е, че ми се налага да влагам енергия в задвижването на устните си, за да произнеса думите, с които да обясня действията си. Никой не е проявявал интерес от толкова много време. Никой не ме е наблюдавал достатъчно внимателно, че да се запита защо гледам през прозореца. Никой никога не се е отнасял с мен като с човешко същество. Но пък той не знае че съм чудовище тайната ми. Чудя се колко ли време ще мине, преди да усети, че трябва да стои настрани от мен.

Забравям да отговоря и той продължава да ме гледа съсредоточено.

Прибирам кичур коса зад ухото си и в същия момент размислям.

— Защо се втренчваш така?

Очите му са два микроскопа, изучаващи клетките на същността ми. Бдителни, любопитни.

— Смятах, че единствената причина да ме заключат с момиче е защото си побъркана. Реших, че искат да ме измъчват, като ме принудят да съжителствам с психопатка. Че ти си наказанието ми.

— Затова открадна леглото ми? — За да се покаже силен. Да предяви правата си. Да нанесе първия удар.

Той свежда поглед. Сключва ръце и ги отпуска, потривайки тила си.

— Защо ми помогна? Не се ли страхуваше, че ще те нараня?

Преброявам пръстите си, за да се уверя, че още са намясто.

— Не съм.

— Не си ми помогнала или не си се страхувала, че ще ти посегна?

— Адам. — Устните ми се извиват, следвайки формата на името му. Изненадана съм да открия колко приятно, колко познато се търкулва думата по езика ми.

Той седи почти толкова неподвижно, колкото и аз самата. В очите му се е събрала нов вид емоция, която не мога да разпозная.

— Да?

— Как е там? — питам аз и всяка дума е по-тиха от предходната. — Навън? В истинския свят. Още по-зле ли е?

Болка помрачава чертите на изкусно изваяното му лице. Сърцето му отброява няколко удара, преди да отговори. Отправя поглед през прозореца.

— Ако трябва да съм откровен, не знам кое е по-добре: да съм тук или навън.

Проследявам погледа му до стъклото, разделящо ни от реалността, и чакам устните му да се отворят, чакам да го чуя как говори. После се старая да слушам внимателно, докато думите му прехвърчат из мъглата в главата ми, забулвайки възприятията ми, премрежвайки очите ми, размивайки концентрацията ми.

Знаеше ли, че движението е международно, пита ме Адам.

Не, не знаех, отговарям му. Не му казвам, че са ме извлачили от дома ми преди три години. Не му казвам, че са ме извлачили точно седем години след първата поява на Възобновителите и четири месеца, след като поеха контрола върху всичко. Не му казвам колко малко знам за света ни.

Адам ми разказва, че Възобновителите имали пръст в политиката на всяка страна, готови за момента, в който щели да издигнат водачите си на високи постове. Разказва ми, че цялата необитаема земя по света била разделена на 3333 сектора и сега всеки от тях бил под контрола на различен властник.

Знаеше ли, че са ни лъгали, пита ме Адам.

Знаеше ли, че по думите на Възобновителите някой трябвало да поеме управлението, да спаси народа, да възстанови мира? Знаеше ли за убеждението им, че избиването на всички членове на опозицията бил единственият начин да въдворим мир?

Знаеше ли за всичко това, пита ме Адам.

Тук кимвам. Тук отговарям с „Да“.

Тази част си спомням. Гнева. Размириците. Яростта.

Затварям очи в подсъзнателен опит да прогоня лошите спомени, но това има обратен ефект. Протести. Митинги. Борби за оцеляване. Виждам умиращи от глад жени и деца, разрушени, превърнати в отломки домове, провинцията е обгорял пейзаж, чийто единствен плод е гниещата плът на жертвите. Виждам мъртвешко мъртвешко мъртвешко и червено червено и винено и мораво и наситения цвят на любимото червило на майка ти — земята е пропита с всичко това.

Толкова много смърт навсякъде, накъдето погледнеш.

Възобновителите започвали да губят контрол над народа, казва Адам. Възобновителите водели ожесточена борба срещу бунтовниците, които отказвали да се примирят с новия им режим. Възобновителите целели да се наложат като нова форма на правителство за обществата в световен мащаб.

Тогава започвам да си мисля каква ли е била съдбата на хората, които някога виждах всеки ден. Какво се е случило с домовете им, с родителите им, с децата им. Питам се колко ли от тях вече са под земята.

Колко ли са били изтребени.

— Унищожават всичко — казва Адам и гласът му внезапно зазвучава тържествено в тишината. — Всички книги, всеки артефакт, всички остатъци от човешката история. Твърдят, че това бил единственият начин да се справят с хаоса. Че трябвало да започнем начисто. Че сме нямали правото да допускаме грешките на предходните поколения.

Две

почуквания

на вратата, и двамата скачаме на крака, изневиделица върнати в суровия ни свят.

Адам вирва вежда.

— Закуска?

— Почакай три минути — напомням му. Толкова умело прикриваме глада си, докато няколко почуквания на вратата не осакатят достойнството ни.

Държат ни гладни нарочно.

— Да. — По устните му играе лека усмивка. — Не бих искал да се опаря. — Той пристъпва напред, раздвижвайки въздуха край себе си.

Аз съм статуя.

— Все още не разбирам — казва той съвсем тихо. — Защо си тук?

— Защо задаваш толкова много въпроси?

Той оставя по-малко от трийсетина сантиметра разстояние помежду ни, а аз съм на три сантиметра от самозапалване.

— Очите ти са толкова дълбоки. — Той килва глава. — Толкова спокойни. Искам да знам за какво си мислиш.

— Не бива. — Гласът ми пресеква. — Дори не знаеш коя съм.

Той се разсмива и това съживява светлината в очите му.

— Не знам коя си.

— Точно така.

Той поклаща глава. Сяда на леглото.

— Вярно. Разбира се, че не знам.

— Моля?

— Права си. — Дъхът му пресеква. — Може би наистина съм луд.

Отстъпвам с две крачки назад.

— Може би.

Той се усмихва отново и ми се приисква да го снимам. Искам да се взирам в извивката на устните му до края на живота си.

— Само че не съм, да ти кажа.

— Но не искаш да ми кажеш защо си тук — парирам го аз.

— Нито пък ти на мен.

Падам на колене и издърпвам подноса през прозорчето. Нещо с неясно съдържание изпуска пара в две тенекиени чаши. Адам сяда на пода срещу мен.

— Закуска — казвам и побутвам неговата порция напред.