Робърт Силвърбърг
Някой е бил тук (7)

7.

Посещението в карантинния блок отне на доктор Мукхерджи около четиридесет минути. Това беше безвъзвратно загубено време, откъснато от ежедневната му сутрешна визитация. Беше му неприятно. Той не можеше да обвини персонала на карантинното за странния случай с астронавтите, които цял месец страдаха от много ярки и „живи“ кошмари. В карантинното нямаха свой неврофизиолог. Само че Мукхерджи смяташе, че даже този случай, независимо от неговата изключителност, не беше достатъчно основание за проваляне на графика му. Каквото и да се беше случило там с онези момчета, отговор все едно ще се намери. На този етап астронавтите са добре изолирани и Накадаи можеше напълно сам да проведе необходимите тестове и анализи, преди да го извикат. И ето резултатът: четиридесет минути, така важни за пациентите му, са безвъзвратно загубени.

Но като започна ежедневната визитация, Мукхерджи се концентрира и успокои. Той прекрасно разбираше, че раздразнението му може само да навреди на пациентите. Като извърши необходимата подготовка, Мукхерджи се насочи към първия си пациент — Сатина Ренсъм. Когато стигна до вратата, той вече беше спокоен и дружелюбен.

Сатина лежеше на една страна със затворени очи. Това беше слабичко момиче на шестнадесет години, с дълга и гъста коса с цвят на слама. Тя беше обкръжена от паяжина от проводници, които стигаха до контролиращата система. Вече четиринадесет месеца тя се намираше в безсъзнание. Дванадесет месеца от тези четиринадесет тя прекара в неврологичното отделение на болницата на Космодрума. Доктор Мукхерджи вече шест месеца беше неин лекуващ лекар.

За развлечение по време на ваканцията, родителите на Сатина я бяха взели със себе си на един от курортите на Титан през сезона, когато пръстените на Сатурн можеха да се наблюдават с цялата им прелест. С големи усилия те намериха места в купола на Галилей, но точно тогава се случи титанотресение и загинаха повече от стотина туристи, като получиха отравяне с голяма доза от метановата атмосфера на Титан. В този трагичен момент Сатина стоеше до гида, който успя да й сложи кислородна маска. Сатина вдъхна само една глътка от отровния метан, но оживя. Родителите й и по-малкият й брат загинаха. Точно от онзи момент Сатина не идваше в съзнание. Изследванията, провеждани от месеци в болницата на Космодрума, показваха, че никакви важни мозъчни центрове не са повредени, всички останали органи също бяха в ред. Но тя продължаваше да си остава в състояние на кома, независимо от всички хитрини на лекарите. Тя просто не искаше да се върне в съзнание. Доктор Мукхерджи смяташе, че това е реакция на организма срещу шока: нали когато съзнанието й се възвърне, тя ще си спомни катастрофата и ще проумее, че е останала сама.

Доктор Мукхерджи установи телепатична връзка със съзнанието на Сатина, но още не можеше да я върне в света на живите хора.

Мукхерджи се подготвяше за контакта. Това не беше много просто. Контактът отнемаше не по-малко сили, отколкото, например, да се научат наизуст глави от „Хамлет“. Въпреки мнението на еснафите, Мукхерджи не можеше „да чете“ интимните мисли на хората. За да установи телепатична връзка с мозъка на конкретен човек, той трябваше да намери „вълната“, на която мисли човекът, а това невинаги се получаваше — и не веднага; и всеки път изискваше колосално напрежение на силите.

Способността към телепатията в семейството на Мукхерджи се култивираше дванадесет поколения без малко, за което помагаха също и старателно планираните бракове. Да, Питър Мукхерджи имаше по-големи телепатични способности от всичките си предшественици, но ще е необходимо още едно столетие, преди да излезе един действително силен телепат от семейство Мукхерджи. Във всеки случай, на Питър му провървя: той можеше открито да се възползва от своя дар и да носи щастие на хората, като ги лекува от различни психически разстройства. В близкото минало, в далечна Индия, мъжете от семейство Мукхерджи трябваше да крият своя дар, за да не бъдат изгорени на кладата. По-рано се смяташе, че подобен талант могат да имат само магьосниците и таласъмите.

Бавно, но сигурно Мукхерджи отпусна мургавата си ръка върху тънката китка на момичето: мисловният контакт е възможен само в съчетание с физическия. Той се съсредоточи и започна да вика мозъка на момичето. Месеците на лечение не бяха минали напразно. Сатина отговори почти веднага:

— Кой е? Това вие ли сте, докторе?

— Да, Сатина, аз съм. Как се чувстваш днес?

— Отлично, просто отлично.

— Добре ли спа?

— Да, при мен всичко е спокойно.

— Поздравявам те! Но нима не искаш да погледнеш всичко, което се случва наоколо? Днес е чудесен летен ден. Слънцето е някак си особено ласкаво, а небето е синьо-синьо. Всичко е цветно. Отличен ден за къпане в морето, нали? Обичаш ли да се къпеш в морето?

Мукхерджи извика на помощ цялото си въображение и предаде в мозъка на момичето картини от къпането: лек ветрец, ярко слънце, чувство за радост и лекота, затичване и скок във водата, топлина, леко зеленикава вода, усещане за тежки капки по кожата, весел смях на приятелите.

— Аз по-добре да си остана тук, докторе.

Тя не искаше да се къпе. Изглежда съблазните на къпането не бяха достатъчно привлекателни. Но силите на доктора бяха вече към края си. И така: днес не успя да я извади от състоянието на кома. Той още веднъж мислено напипа източника на травмата, който беше потопил мозъка й в шоково състояние. Да, ето тук има напълно затворен участък и даже през мощната защита Мукхерджи почувства скрития там ужас.

Мярнаха се откъслечни спомени за първите минути на катастрофата: подът, който изчезваше под краката, пукнатината в купола, кълбата отровен газ, рязката болка, твърдите рамки на кислородната маска, глътката въздух, тъмнината, страхът, страхът, пустотата. Но нали хората са се оправяли и след по-силни трагедии и бедствия? Защо тя предпочита да остане в безсъзнание?

Тя усилено се бореше с неговото влияние, затваряше се доброволно в изгнание от света на хората. Мукхерджи вярваше, че някой ден защитата й ще отслабне и тогава ще успее да събуди съзнанието й. Но днес той не можеше да пробие защитните й бариери. Докторът се върна на по-близки до съзнанието й нива.

— Ти отдавна трябваше да си на училище, Сатина.

— Не още. Ваканцията беше толкова кратка!

— Колко продължи ваканцията?

— Около три седмици. Не е ли така?

— Ваканцията ти продължава вече четиринадесет месеца.

— Не, не може да бъде. Ние полетяхме за Титан съвсем наскоро. Една седмица преди Рождество, нали така? А после…

— На колко си години, Сатина?

— През април ще навърша петнадесет.

— Този април мина. И следващият също. Преди два месеца ти навърши шестнадесет години. Шестнадесет години, Сатина.

— Но това не е истина, докторе! Нима не знаете как се празнува шестнадесетият рожден ден на момичетата? Това е голям празник. Родителите ми казаха, че на този ден ще организират истински бал. Аз ще поканя всичките си приятели. Девет робота ще свирят на синтезатори. Досега нищо подобно не е имало. Как мога да бъда на шестнадесет, докторе?

Сигналите, постъпващи в мозъка на Сатина, започнаха да затихват.

— Ние пак ще говорим… за това, Сатина… друг път… утре сутринта…

— Не си отивайте толкова бързо, докторе!

Но силите изоставиха Мукхерджи. Контактът се прекъсна. Като идваше бавно на себе си, той стана с разтреперани крака и излезе във фоайето. Облегна се на стената. Избърса потта от челото си. Срамно, помисли си той. Вече половин година се занимавам с това момиченце и все още не съм помръднал от мъртвата точка. Не, по този начин той доникъде няма да стигне. След първите обнадеждаващи контакти той нямаше напредък. Състоянието й си оставаше предишното.

Доктор Мукхерджи въздъхна дълбоко. Като потискаше в себе си мъките от неудовлетворението, той се отправи към следващия пациент.